РЕШЕНИЕ
№
08.10.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публичното заседание на двадесет и пети
септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИРИНА СЛАВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО ГЕОРГИЕВ
НИКОЛАЙ
ВАСИЛЕВ
при секретаря Цветанка
Павлова, като разгледа докладваното от младши съдия ВАСИЛЕВ в. гр. дело № 378 по описа на съда за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на М.С.Д. срещу Решение № 76 от 21.03.2019 г., постановено
по гр.д. № 1312/2018 г. по описа на Районен съд – гр. Ботевград, 4-ти състав, с
което са отхвърлени предявените от М.Д. против Г.Д., обективно кумулативно
съединени осъдителни искове, а именно: иск с правно основание чл. 238, ал. 1,
вр. чл. 232, ал. 2 от ЗЗД за заплащане на сумата от 300 лева, представляваща
обезщетение за неспазено предизвестие по договор за наем от 01.07.2015 г.; иск
с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 1558 лева,
представляваща обезщетение за ползване без правно основание на ¼ ид.ч.
от общите помещения в сутерена, за ползване на паркинг и за ползване на
¼ ид.ч. от дворно място; иск с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 25 лева, представляваща имуществени вреди от непозволено
увреждане – отсичане на чемшир, находящ се в двора на недвижимия имот, предмет
на договора за наем от 01.07.2015 г.; иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 10 лева, представляваща обезщетение за
неоснователно обогатяване, изразяващо се в спестени разходи за опразване на
помещения в сутерена към недвижим имот, предмет на договор за наем от
01.07.2015 г.
С
въззивната жалба въззивницата оспорва първоинстанционното решение като
неправилно, необосновано и постановено при нарушение на материалния закон. Твърди,
че дворното място, стаята с баня-тоалетна и пералното помещение в сутерена са
самостоятелни обекти. Счита, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че
с договора за наем на ответника са отдадени за ползване и тези помещения.
Намира за неправилен извода на съда, че наемното правоотношение е прекратено по
взаимно съгласие. Посочва, че дворът е с
отделен вход и не е предоставян за ползване на ответника. По изложените
съображения моли първоинстанционното решение да бъде отменено, а предявените
искове да бъдат уважени.
Въззиваемият Г.Д., чрез адв. К. е получил препис от въззивната
жалба на 07.05.2019 г., но не се е възползвал от възможността в срока
по чл. 263, ал. 1 от ГПК да подаде
отговор на същата.
В откритото
съдебно заседание пред въззивната инстанция въззивницата М.Д., редовно призована,
не се явява, а се представлява от адв. К.. Поддържа подадената въззивна жалба.
В съдебното заседание въззивникът Г.Д., редовно призован, не се явява,
представлява се от адв. Ковачев, който оспорва въззивната жалба.
СОФИЙСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, като взе предвид подадената въззивна жалба, съдържащите се в нея
оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на
релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното от
фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срок от
легитимирана с правен интерес от обжалването страна срещу подлежащ на оспорване
съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на оспорения съдебен акт, а по
допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от
посоченото в жалбата. В тази връзка и след осъществената проверка съдът намира,
че оспореното решение е валидно и допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 от ГПК,
когато констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд
следва да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти
първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени във въззивната жалба.
Първоинстанционното производство е
образувано по искова молба на М.Д., с която са предявени против Г.Д., обективно
кумулативно съединени осъдителни искове, а именно: иск с правно основание чл. 238, ал. 1, вр. чл. 232, ал. 2 от ЗЗД за заплащане
на сумата от 300 лева, представляваща обезщетение за неспазено предизвестие по
договор за наем от 01.07.2015 г.; иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД
за заплащане на сумата от 595 лева, представляваща обезщетение за ползване без
правно основание на ¼ ид.ч. от общите помещения в сутерена, за ползване
на паркинг и за ползване на ¼ ид.ч. от дворно място; иск с правно
основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 25 лева,
представляваща имуществени вреди от непозволено увреждане – отсичане на чемшир,
находящ се двора на недвижимия имот, предмет на договора за наем от 01.07.2015
г.; иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 10
лева, представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване, изразяващо се в
спестени разходи за опразване на помещения в сутерена към недвижим имот,
предмет на договор за наем от 01.07.2015 г. С молба от 20.02.2019 г. ищцата е
поискала увеличение на иска с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, който да
се счита за предявен за сумата от 1558 лева, представляваща обезщетение за
ползване без правно основание на ¼ ид.ч. от общите помещения в сутерена,
за ползване на паркинг и за ползване на ¼ ид.ч. от дворно място. С
определение от открито съдебно заседание, проведено на 20.02.2019 г., първоинстанционният
съд правилно е допуснал поисканото увеличение на иска. За да постанови своето
решение първоинстанционният съд е счел, че договорът за наем е прекратен по
взаимно съгласие на страните, както и че в него е уговорено ползването на целия
имот, включително и сутерена. Освен това, съдът е приел за недоказано
обстоятелството, че ответникът е премахнал процесния чемшир, както и
обстоятелството, че ответникът е спестил разходи за опразване на помещенията.
Решението на първата инстанция се обжалва в неговата цялост, като по съществото
на спора, настоящият състав на въззивния
съд намира следното:
По иска с правно основание чл. 238, ал. 1, вр. чл.
232, ал. 2 от ЗЗД
Съгласно
чл. 238, ал. 1 от ЗЗД ако договорът за наем е без определен срок, всяка от страните
може да се откаже от него, като предизвести другата един месец по-рано. За
уважаване на предявения иск следва да се установят следните предпоставки: 1/
наличие на валидно облигационно правоотношение по договор за наем, по което
ответникът е наемател, а ищцата – наемодател; 2/ клауза в договора с уговорен
срок на предизвестие или безсрочен характер на договора; 3/ едностранно
прекратяване на договора за наем от страна на ответника.
По
делото е представен договор за наем от 01.07.2015 г., по силата на който
ищцата, в качеството ѝ на наемодател е предоставила на ответника правото
да ползва посочения в договора недвижим имот – апартамент, находящ се в гр. С.,
ул. „С.п.“ № 00, втори етаж, състоящ се от три стаи, столова, кухненски бокс,
две-бани тоалетни и антре за срок от една година. В чл. 2 страните са
определили месечна наемна цена в размер на 600 лева, която се заплаща от
наемателя до 10-то число на всеки месец. В чл. 8 от договора е уговорено, че
наемателят може да прекрати договора с едномесечно писмено предизвестие.
Основният довод на въззивницата е, че ответникът е прекратил договора
едностранно без да спази това едномесечно предизвестие. От представените по
делото доказателства не се установява договорът да е бил прекратен по
инициатива на ответника, в това число по отправено от него предизвестие. По
делото е представен приемо-предавателен протокол от 09.12.2016 г., от който се
установява, че на посочената дата ответникът Г.Д. е предал владението на наетия
имот на собствениците му С.Д.и М.Д.. В протокола е описано състоянието на
имота, като е направена единствено забележка, че дворът не е обект на ползване,
както и че е установен отсечен чемшир. От това обстоятелство може да се направи
извод, че страните са прекратили договорните си отношения по взаимно съгласие.
Ето защо неоснователна се явява претенцията на ищцата за заплащане на
обезщетение за неспазено предизвестие.
По исковете с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД
Съгласно
чл. 59, ал. 1 от ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на
другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на
обедняването. Фактическият състав на предявените искове включва следните
предпоставки: 1/. имуществено разместване в патримониума на ищеца и ответника,
в резултат на което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца; 2/. връзка
между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, която произтича от
общи факти, породили обогатяването и обедняването; 3/. липса на правно
основание за имущественото разместване; 4/. липса на друго основание за защита
на правата на обеднелия ищец. Обогатилият се е длъжен да върне на обеднелия
само това, с което се е обогатил до размера на обедняването, т.е дължи се
по-малката сума между обедняването и обогатяването /в този смисъл ППВС №
1/28.05.1979 г./. Обедняването и обогатяването трябва да произтичат от един общ
факт или група от факти.
По
отношение на претенцията на ищцата за заплащане на обезщетение за ползване без
правно основание на ¼ ид.ч. от общите помещения в сутерена, за ползване
на паркинг и за ползване на ¼ ид.ч. от дворно място в размер на 1558, следва
да се установи, че: 1/ ответникът е упражнявал фактическа власт без основание през
процесния период върху ¼ ид. ч. от общите помещения в сутерена, паркинга
и ¼ ид.ч. от дворно място, с което се е обогатил като е спестил разходи,
а ищцата е обедняла, доколкото е пропуснала ползи, в качеството си на
собственик; 2/ връзка между обедняването и обогатяването; 3/ размера на
дължимото обезщетение, което е равно на средния пазарен наем за имота през
процесния период.
По делото е представен нотариален
акт № 104, том II, рег. № 7925, дело № 182 от 2016 г. от който се установява, че ищцата М.Д.
и Стефан Дъров са собственици на апартамент на втори етаж на жилищна сграда в
гр. С., ул. „С.п.“ № 00, състоящ се от две стаи, стая-вестибюл, трапезария с
кухня, баня, тоалетна и коридор, с площ 92 кв.м., заедно с мазе, с площ от
19,01 кв.м. и мазе, преустроено в тоалетна с площ 3,30 кв.м., заедно с ½
ид.ч. от общите части на сградата, включително подпокривното пространство и
пералната в сутерена, заедно с ½ ид. ч. от дворно място с площ 350 кв.м.
От показанията на свидетелите К. и Р., разпитани пред въззивния съд, както и от
показанията на свидетелите С. и В., разпитани от първата инстанция, се
установява, че ответникът е използвал общите части на сутерена – коридор,
перално помещение и стълбище. Ответникът е изградил стелажи и е съхранявал
различни свой вещи. Настоящият състав напълно кредитира показанията на
свидетелите в тази им част, тъй като взаимно се допълват, не си противоречат, а
са последователни и логични. Действително, посочените помещения не са самостоятелни обекти, а
представляват общи части на сградата. Тяхното предназначение е било да се
преминава от къщата към двора. Доколкото обаче предмет на договора за наем е
бил единствено вторият етаж от къщата, който има самостоятелен вход /това
обстоятелство се установява от показанията на свидетелите К. и Р./, то не би
могло да се направи извод, че по силата на договора на ответника е било
предоставено ползването и на общите помещения в сутерена. Тези помещения по
своето предназначение не са свързани пряко с ползването на наетия от ответника
имот, а напротив – той е можел спокойно да го използва без да преминава през
сутерена. Освен това, ответникът е променил предназначението на тези помещения в
сутерена от това да се използват за преминаване, в това да бъдат място за
съхранение на вещи /изградил е стелажи/. По изложените съображения настоящият
съдебен състав счита, че ответникът е използвал тези помещения без да има
основание за това, поради което дължи обезщетение на ищцата, в качеството ѝ
на собственик на ¼ ид.ч., което обезщетение е равно на средния пазарен
наем за процесния период. От заключението на вещото лице по допуснатата в хода
на първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза се
установява, че общата полезна квадратура на използваните от ответника помещения
на сутерена, включващи два коридора, перално помещение и стълби, е 21,85 кв.м.
Вещото лице е изчислило, че за процесния период от 01.06.2015 г. до 01.12.2016
г., пазарната стойност на наемната цена за ¼ ид.ч. от тази площ е в
размер на 235 лева. Вещото лице е взело предвид пазарните данни за предлагани
жилища, преценило е каква е наемната цена за сутерен, като е намалило сумата с
коефицента на инфлация.
На
следващо място ищцата претендира обезщетение и за неоснователното ползване на
двора на къщата, в това число и мястото за паркиране, което се намира в него.
От показанията на свидетелите К. и Р. се установява, че ответникът е паркирал
своя лек автомобил на мястото за паркиране в двора. Съгласно чл. 38, ал. 1 от
ЗС при сгради, в които етажи или части от етажи принадлежат на различни
собственици, общи на всички собственици са земята, върху която е построена
сградата, дворът и др. Следователно, дворното място представлява обща част към
къщата. То обаче не е било посочено изрично да е предмет на договора за наем и
следователно ответникът не е имал правото да го използва. По делото не се
установи ответникът да е използвал цялото дворно място, а единствено тази част
от него, която представлява място за паркиране на лек автомобил. Ето защо той
дължи обезщетение само за ползваната от него част. Съгласно заключението на
вещото лице празното дворно място е в размер на 248 кв.м., от които мястото за
паркиране е в размер на 12 кв.м. Вещото лице е изчислило, че пазарната стойност
на наемната цена за парко място с посочения размер е 57,4 лева, а сумата за
процесния период от 01.06.2015 г. до 01.12.2016 г. е в размер на 1033
лева. На ищцата се дължи ¼ от
тази сума, което е в размер на 243 лева, като вещото лице е съобразило и
коефициента на инфлация.
По
изложените съображения на ищцата следва да се заплати обезщетение за
неоснователно ползване на ¼ ид.ч. от общите помещения в сутерена и
¼ ид. ч. от мястото за паркиране в двора, което за периода от 01.06.2015
г. до 01.12.2016 г. е в размер на 478 лева. Исковата претенция следва да се
отхвърли за разликата до пълния предявен размер от 1558 лева, в частта за
претендирано обезщетение за ползване на ¼ ид.ч. от двора.
По
отношение на претенцията на ищцата заплащане на сумата от 10 лева,
представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване, изразяващо се в
спестени от ответника и заплатени от ищцата разходи за опразване на помещения в
сутерена към недвижимия имот, предмет на договора за наем, следва да се
установи, че 1/ след прекратяване на договора за наем да са останали вещи на
ответника в имота; 2/ ищцата е направила разходи за премахване на тези вещи, с
което е обедняла, а ответникът се е обогатил като е спестил разходи; 3/ размера
на дължимото обезщетение, което е равно на направените разходи. От показанията
на свидетеля Величков се установява, че при напускането на имота ответникът е
изнесъл всичките си вещи. Показанията на този свидетел не кореспондират на
показанията на свидетелката К., според която в имота са били останали вещи на
ответника и тя е трябвало да плати на майстори да ги изнесат. Доколкото, от
една страна по делото не са представени никакви доказателства за направени от
ищцата разходи за премахване на останали в имота вещи на ответника, а от друга
страна свидетелката К. посочва, че тя самата е платила на майстори, то
настоящият състав намира претенцията на ищцата за неоснователна.
По иска с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД
Съгласно чл. 45, ал. 1 от ЗЗД всеки е
длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Обезщетение се
дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането
/чл. 51, ал. 1 от ЗЗД/. Следователно за да се уважи предявения иск следва да се
установят следните предпоставки от фактическия състав на непозволеното
увреждане: 1/ деяние – в случая действие; 2/ вреда – в случая имуществена вреда;
3/ причинна връзка между деянието и вредата; 4/ противоправност; 5/ вина. Във
всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на
противното /арг. чл. 45, ал. 2 от ЗЗД/, като в тежест на ответника е при
оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина.
Ищцата е изложила твърдения, че в двора
на имота е имало чемшир, който впоследствие е бил отсечен от ответника. От
показанията на свидетелите действително се установява, обстоятелството, че в
двора на имота е отглеждано процесното дърво, което е било на около 80-90
години. Единственият доказателствен източник за обстоятелството, че именно
ответникът е отсякъл чемшира, са показанията на свидетелката К., която споделя,
че той е признал пред нея това обстоятелство при предаването на имота и
подписването на приемо-предавателния протокол от 09.12.2016 г. Настоящият
съдебен състав обаче не кредитира показанията на свидетелката в тази им част,
тъй като в описания приемо-предавателен протокол тя не е посочена като свидетел
на съставянето му и нейното име не фигурира в него. Поради това, а и доколкото
свидетелката се явява майка на ищцата и в известен смисъл е заинтересована от
изхода на делото, настоящият състав не се доверява изцяло на нейните показания.
Други доказателства за обстоятелството, че ответникът е отсякъл чемшира не са
събрани, поради което съставът на възивната инстанция намира пренецията за
заплащане на обезщетение за неоснователна.
Доколкото крайните изводи на двете
съдебни инстанции частично не съвпадат, първоинстанционното решение следва да
бъде отменено в съответната част и вместо него да бъде постановено друго.
По
разноските:
При този изход на въззивното производство на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, на въззивницата се дължат разноски съобразно уважената част от исковете. Тя е заплатила 247,12 лева за държавна такса за производството пред първоинстанционния съд и 105 лева, държавна такса за производството пред въззивния съд; 200 лева за депозит за вещо лице за първата инстанция и 150 лева депозит за вещо лице за въззивната инстанция; 250 лева за адвокат пред първата инстанция и 200 лева за адвокат пред въззивния съд. Ето защо ответникът следва да ѝ заплати разноски в размер на 290,92 лева, съобразно уважената част от исковете.
При този изход на спора на въззиваемия също се дължат разноски, съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК съразмерно с отхвърлената част от исковете. Той е заплатил 300 лева за адвокат за процесуално представителство пред първата инстанция и 360 лева за адвокат за процесуално представителство пред въззивния съд. Ищцата следва да му заплати разноски в размер на 493,34 лева съобразно отхвърлената част от исковете. Претендираните от ответника разходи за път на неговия процесуален представител от Б. до С. и обратно, в размер на 25 лева, не следва да бъдат присъждани, тъй като не са включени в разходите по чл. 78, ал. 1 от ГПК /в този смисъл и Определение № 697/29.10.2015 по гр. д. дело № 3880/2015 на ВКС, ГК, IV Г.О./.
Мотивиран от горното, Софийският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 76
от 21.03.2019 г., постановено по гр.д. № 1312/2018 г. по описа на Районен съд –
гр. Ботевград, 4-ти състав, в частта с която е отхвърлен иск с правно основание
чл. 59, ал. 1 от ЗЗД от М.С.Д. против Г.Т.Д. за осъждането му да заплати на
ищцата сумата 478 лева,
представляваща обезщетение за ползване без правно основание на ¼ ид.ч.
от общите помещения в сутерена, за ползване на паркинг, за периода от 01.06.2015 г. до 01.12.2016 г., ведно със
законната лихва от 02.07.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, като ВМЕСТО ТОВА
ОСЪЖДА Г.Т.Д., ЕГН: **********, с адрес ***
да заплати на М.С.Д., ЕГН:**********, с адрес ***, на основание чл. 59, ал. 1
от ЗЗД, сумата 478 лева, представляваща обезщетение за ползване без правно основание на ¼ ид.ч. от общите помещения в
сутерена и за ползване на паркинг за периода от 01.06.2015 г. до 01.12.2016 г., ведно със законната лихва от 02.07.2018
г. до окончателното изплащане на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 76 от 21.03.2019 г., постановено по гр.д. № 1312/2018 г. по описа
на Районен съд – гр. Ботевград, 4-ти състав, в останалата му част.
ОСЪЖДА Г.Т.Д., ЕГН: **********, с адрес ***
да заплати на М.С.Д., ЕГН: **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК, сумата от 290,92 лева - разноски по делото.
ОСЪЖДА М.С.Д., ЕГН: **********,
с адрес *** да заплати на Г.Т.Д., ЕГН: **********, с адрес ***, на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 493,34 лева - разноски по делото.
Решението е окончателно
и неподлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.