Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 10.08.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на пети юни през две хиляди и двадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

 ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 15638 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 173494 от 23.07.2019 г., постановено по гр. д. № 57835/2018 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 41-ви състав, по предявени по реда на чл. 422 от ГПК от „Ю.Б.“ АД срещу В.В.Т. установителни искове е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 430, ал. 1 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 1 519,62 лева -  главница по договор за потребителски кредит със застраховка по програма защита на плащанията по потребителски кредити № СL155893/17.08.2012 г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 417 от ГПК - 22.06.2017 г., сумата от 157,67 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода 17.10.2012 г. – 17.02.2014 г., и сумата от 1 094,35 лева -  наказателна лихва за периода 22.06.2014 г. – 19.06.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 30.06.2017 г. по ч. гр. д. № 40817/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 41 – ви състав, като е отхвърлена претенцията за договорна лихва за разликата над 157,67 лева до пълния предявен размер от 174,37 лева, както и за наказателна лихва за разликата над 1 094,35 лева до пълния предявен размер от 1 445,59 лева и за периода 17.10.2012 г. – 21.06.2014 г., като неоснователни. С решението районната съдебна инстанция се е произнеса и по отношение отговорността за разноски между страните.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „А.з.с.н.в.“ ЕАД.

Срещу решението в частта, в която исковете на ищеца „Ю.Б.“ АД са отхвърлени, е подадена въззивна жалба от ищцовото дружество, в която се излагат доводи за неправилност на атакувания съдебен акт в обжалваната част. Оспорва се изводът на районната съдебна инстанция, че клаузата, даваща право на банката едностранно да променя договорения  лихвен процент, противоречи на вътрешното и общностното право, поради което е нищожна на основание чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, т. 10 от Закона на защита на потребителите. В тази връзка се сочи, че клаузата на т. 3.1 от договора за кредит не попада в хипотезата на чл. 143, т. 10 от ЗЗП, доколкото в последната на ясен и разбираем език е предвидено кога точно, при сбъдването на какви обективни обстоятелства банката може да променя уговорения лихвен процент. Намира се също така, че неправилно СРС е приел, че клаузата на т. 3.1 от договора за кредит не е индивидуално уговорена. Счита се за необосновано твърдението на първоинстанционния съд, че наказателната лихва в размер на 357,61 лева е погасена по давност. С оглед изложеното се отправя искане решението да бъде отменено в обжалваната част, като вместо него бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло. Претендира се и присъждане на сторените съдебни разноски за въззивната инстанция.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не постъпил отговор на въззивната жалба на ищеца от ответника В.В.Т..

Третото лице-помагач „А.з.с.н.в.“ ЕАД не изразява становище по жалбата на ищцовото дружество. 

Срещу първоинстанционното решение е подадена и въззивната жалба от ответника В.В.Т. в частта, в която исковете на „Ю.Б.“ АД са били уважени, с доводи, че атакуваният съдебен акт е неправилен, необоснован и незаконосъобразен, поставен при нарушение на материален закон и при съществени нарушения на процесуалните правила. Намира се, че ищецът не е доказал активната си материалноправна легитимация да води иска, доколкото по делото писват представени доказателства за това „Ю.Б.“ АД да е правоприемник на „Алфабанк –клон България“. Сочи се, че във връзка с процесния договор за кредит са били извършени няколко цесии, за които обаче ответникът не е бил уведомен, като СРС неправилно е конституирал по делото като трето лице-помагач само „А.з.с.н.в.“ ЕАД. Излага се, че липсват представени доказателства за това, какъв е бил БЛПБ на „Алфабанк –клон България“ към датата на подписване на процесния договор и към датата на изпадане на В.Т. в забава, което е довело и до изготвяне на заключение от страна на вещото лице по документи, които не се намират в кориците по делото. Оспорва се и редовността на воденото от ищцовото дружество счетоводство. Твърди се, че претендираните от ищцовото дружество възнаградителна и наказателна лихва са погасени с изтичането на тригодишна погасителна давност. Поради което се отправя искане за отмяна на атакуваното решение в обжалваната му част и отхвърляне исковете на ищеца. Претендират се разноски.

„Ю.Б.“ АД и третото лице-помагач „А.з.с.н.в.“ ЕАД са изразили становища по жалбата на ответника В.В.Т. в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, в които се излагат доводи за неоснователност на въззивната жалба на ответника и се иска оставянето й без уважение и потвърждаване на първоинстанционното решение в атакуваната от В.В.Т. част.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Жалбите, с които е сезиран настоящият съд, са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирани страни и срещу акт, който подлежи на обжалване, поради което са допустими.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС, 41-ви състав, решение за валидно, допустимо, но частично неправилно, съображенията за което са следните:

Исковото производство пред СРС е образувано след подадено възражение по реда на чл. 414 от ГПК от длъжника В.В.Т., срещу кого в полза на „Ю.Б.“ АД е била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, от 30.06.2017 г. и изпълнителен лист от 30.06.2017 г. по ч. гр. д. № 40817/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 41 – ви състав.  

Не се спори по делото, а и от представените доказателства се установява, че между „Алфа Банк“ АД, чрез клона си „Алфа Банк – клон България“, в качеството на кредитор, и В.В.Т., в качеството на кредитополучател, е възникнало валидно облигационно правоотношени, произтичащо от сключен на 17.08.2012 г. договор за потребителски кредит със застраховка по програма защита на плащанията по потребителски кредити № СL155893/2012,  по силата на който кредиторът се е задължил да отпусне на ответника кредит за финансиране на текущи нужди в размер на 1 600 лева със срок на издължаване 18 месеца на вноски,  включващи главница и лихва, платими на всяко седемнадесето число, считано от месеца, следващ усвояването, съобразно погасителен план, неразделна част от договора, с датата на последна погасителна вноска 17.02.2014 г. В чл. 3, т. 3.1 от договора е уговорено задължение за ответника за заплащане на лихва при годишен лихвен процент от 13,45 %, като при промяна на БЛП с повече от 1% банката имала право да променя годишния лихвен процент, който към датата на сключване на контракта е 11%, а условията, периодите и реда за промяна на БЛПБ е определен съгласно чл. 6.2 от Общите условия. В последния е предвидено, че БЛП на банката е лихвен процент, който се използва от банката като база за изчисляване и промяна на договорения в индивидуалния договор лихвен процент и/или като базисен лихвен процент по смисъла на чл. 6 от ОУ. Базисният лихвен процент на банката се определя от компетентния орган на банката и се формира като сбор от определени пазарни компоненти. Базисният лихвен процент на банката се преразглежда ежемесечно от компетентния орган, като се вземат предвид промените в пазарните условия и компоненти. Всяка приета едностранно от банката промяна на размер на БЛПБ се публикува в лихвения бюлетин на банката, достъпен в офисите на банката и/или на електронния й адрес. В клаузата на чл. 3, т. 3.4 от договора за потребителски кредит е предвидено при неизпълнение на задълженията на кредитополучателя и при просрочие на плащанията, същият да заплати обезщетение за забава в размер на договорения лихвен процент събран с надбавка от 10 пункта, фиксирана в чл. 8 от ОУ, неразделна част от договора (чл.7.4). В чл. 3, т. 3.6 от договора е уговорен и годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 24.36 %, като съгласно чл. 3, т. 3.7 общата дължима по кредита сума, изчислена към датата на сключване на същия, възлиза на 1 881,27 лева.

Не могат да бъдат споделени изложените от ответника във въззивната му жалба доводи във връзка с това, че ищецът не е доказал активната си материалноправна легитимация да води иска, доколкото по делото липсват представени доказателства за това „Ю.Б.“ АД да е правоприемник н.„Алфабанк –клон България“, а и във връзка с процесния договор за кредит да са били извършени няколко цесии, за които обаче ответникът не е бил уведомен, като СРС неправилно е конституирал по делото само „А.з.с.на в.“ ЕАД като трето лице - помагач. Както към заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, по което е било образувано ч. гр. д. № 40817/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 41 – ви състав, така и към исковата молба като доказателства „Ю.Б.“ АД е представило договор за прехвърляне на търговско предприятие от 29.02.2016 г., по силата на който „Алфа банк“ А.Е., като продавач, е прехвърлило своето предприятие на ищеца „Ю.Б.“ АД, който от своя страна се явява и правоприемник на процесното вземане. От уговореното в този договор се установява, че ищецът е закупил цялото предприятие като съвкупност от права, задължения и фактически отношения или цялата дейност на клона в България (чл.2.1) и съгласно разпоредбата на чл. 15 от ТЗ същото се явява правоприемник на кредитора по процесния  договор. Още повече, че така коментираното обстоятелство е и общоизвестен факт, който съгласно разпоредбата на чл. 155 от ГПК не подлежи на доказване, но въпреки това за същия по делото са представени съответни доказателства. Поради което правилно районната съдебна инстанция е приела, че ищцовото дружество е носител на спорното право, респективно е активно легитимиран за провеждане на иска. Това не се променя и от обстоятелството, че след депозиране на заявлението по чл. 417 от ГПК н.21.12.2017 г. между „Ю.Б.“ АД и „С. Г. Г.“ ООД е бил сключен договор за цесия, последван от втори такъв, сключен между „С. Г. Г.“ ООД и „А.з.с.на в.“ ЕАД, като с тези договори са били цедирани вземанията на „Ю.Б.“ АД по процесния договор за кредит. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 9 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. №  4/2013 г., в производството по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 от ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 от ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Съгласно чл. 226, ал. 1 от ГПК, ако в течение на производството спорното право бъде прехвърлено върху другиго, делото следва своя ход между първоначалните страни, а в ал. 2 от същия член е предвидено, че приобретателят може да встъпи или да бъде привлечен в делото като трето лице. Поради което възражението н.ответника, че СРС неправилно е конституирал по делото „А.з.с.на в.“ ЕАД като трето лице помагач, е неоснователно. Що се касае до наведеното от В.В.Т. възражение за това, че същият не е бил уведомен за сключените договори за цесия, следва да бъде посочено, че на последния при предоставената му възможност за отговор на искова молба са му били изпратени и представените пред СРС уведомления за цедиране на процесните вземания. По този въпрос е налице съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 от ГПК – Решение № 78/09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, II т. о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т. о., Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II т. о., съгласно която, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и прехвърлянето на вземането поражда действия спрямо него на основание чл. 99, ал. 4 от ГПК. С посочените решения на ВКС е прието също така, че извършеното по този начин уведомление за цесията, макар и връчено като приложение към исковата молба, представлява факт от значение за спорното право, настъпил в хода на процеса, след предявяването на иска и следва да бъде съобразено от съда при решаване на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. В съответствие с посочената съдебна практика следва да се приеме за неоснователно възражението на ответника за липсата на надлежно уведомяване на последния за извършените прехвърляния на вземания.

От изслушано и прието от районната съдебна инстанция заключение на съдебно-счетоводна експертиза /ССчЕ/, което съдът намира за обективно и компетентно изготвено, се установява, че кредитът е изцяло усвоен от ответника на 17.08.2012 г., когато банковата сметка на В.В.Т. е заверена с кредитната сума от 1 600 лева, от която същия ден от него на каса е изтеглена сумата от 1 550 лева и е заплатена сумата от 50 лева, представляваща такса за управление на кредита. Ответникът е извършил плащания на сумата от 98,78 лева на 19.09.2012 г., с която са погасени задължения по първа вноска от погасителния план, а с остатъка от 0,12 лева е погасена лихва за забава. Лихвеният процент по договора е увеличен от 13,45 % на 15,45 %, считано от пета погасителна вноска по плана. При отговора на въпроса да определи размера на дължимите по договора за кредит суми /главница, лихва, такси и разноски/ към датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК – 22.06.2017 г., експертът е дал два варианта на изчисления. При първият вариант вещото лице е определило сумите съгласно приложения по договора погасителен план на банката при лихвен процент 15,45 %, като е изчислило, че общият размер на дължимите суми по договора за кредит са в размер на 3 268,02 лева, които включват – 1 519,62 лева – главница, 174,37 лева – договорни лихви за периода 17.10.2012 г. – 17.02.2014 г., и 1 574,03 лева – наказателна лихва за просрочие за периода 17.10.2012 г. – 19.06.2017 г. Във втория вариант експертът е определил сумите съгласно погасителния план към договора за кредит без изменение на лихвения процент, като е изчислило, че общият размер на дължимите суми по договора за кредит са в размер на 3 129,25 лева, от които 1 519,62 лева главница, 157,67 лева договорна лихва за периода 17.10.2012 г. – 17.02.2014 г., както и наказателна лихва за просрочие в размер на 1 451,96 лева за периода 17.10.2012 г. – 19.06.2017 г. Така дадените експертни констатации са били изслушани в присъствието на страните от СРС в проведеното пред последния о.с.з. на 20.06.2019 г., като процесуалният представител на ответника  - адв. И., изрично е заявил, че няма въпроси към вещото лице, не оспорва заключението и не възразява същото да бъде прието. Ето защо не могат да бъдат възприети изложените от ответника в настоящото производство доводи за недоказаност на исковата претенция поради нередовността на воденото от ищцовото дружество счетоводство и поради  установяването на последната от изготвеното заключение на ССчЕ по документи, които не се намират в кориците по делото. При изготвянето на експертното си становище вещото лице по ССчЕ се е запознало както с намиращите се по делото писмени доказателства, така и с извлечение от банковата сметка на В.В.Т. в „Алфа банк – клон България“, по която е предоставен и обслужван кредита, и с лихвени листове. След като назначаването на вещо лице е предпоставено от липса на специални знания у съда, експертът по правило не може да бъде ограничаван в източниците, въз основа на които изготвя специализираното си заключение, независимо дали са били приобщени по делото или не - наличието на специални знания по въпроса, предмет на изследване, логически включва притежаването на такива и за използваните от експерта източници и методи. Освен това, ответникът не е възразил и не е ангажирал доказателства по делото относно редовността на воденото от ищеца счетоводство. Отделно от изложено, експертното заключения не е оспорено от страните, включително относно редовността на воденото от ищеца счетоводство, а по делото не са ангажирани доказателства, които да разколебават или опровергават изводите на вещото лице. Ето защото СГС съобрази същите при определяне на крайните си изводи по спорните обстоятелства.

Противно на поддържаното от ищеца във въззивната му жалба, настоящият съдебен състав споделя преценката на районната съдебна инстанция да съобрази при определянето размера на исковата претенция дадения от вещото лице втори вариант на изчисления за дължимите по договора за кредит суми /главница, лихва, такси и разноски/, а именно съгласно погасителния план към договора за кредит без изменение на лихвения процент, доколкото част от клаузата на чл. 3, т. 3.1 от договора е неравноправна и на основание чл. 143, т. 10 от ЗЗП и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП е нищожна.

В чл. 3, т. 3.1 от договора за кредит страните са уговорили, че ответникът – кредитополучател, ще заплаща на банката – кредитор лихва за предоставения му кредит, формирана от базов лихвен процент, като в тази клауза се съдържа и изрично посочване на размер на лихвата към датата на сключване на договора - 13,45 %. Затова и в посочената част, в която е определен размерът на лихвата към датата на сключване на договора, клаузата ясно и недвусмислено посочва размерa на дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва, поради което същата в тази част не е с неравноправен характер и не е нищожна. В останалата й част обаче – относно правото на банката при промяна на БЛП с повече от 1% да променя годишния лихвен процент, както е приела и районната съдебна инстанция, клаузата е неравноправна и поради това нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП – по делото не се установява клаузата да е уговорена индивидуално между страните в кредитното правоотношение, като противно на поддържаното от ищеца пред настоящата съдебна инстанция, подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи са били индивидуално уговорени с него /в този смисъл решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, І ТО/. Клаузата на чл. 3, т. 3.1 от договора за кредит е свързана с чл. 6.2 от Общите условия към договора за кредит, в който се твърди да са предвидени условията, периодите и редът за промяна на БЛПБ. В последния е предвидено, че БЛП на банката е лихвен процент, който се използва от банката като база за изчисляване и промяна на договорения в индивидуалния договор лихвен процент и/или като базисен лихвен процент по смисъла на чл. 6 от ОУ, базисният лихвен процент на банката се определя от компетентния орган на банката, формира се като сбор от определени пазарни компоненти и се преразглежда ежемесечно от компетентния орган, като се вземат предвид промените в пазарните условия и компоненти. Следва да се отбележи, че посочването на условията, при които банката – кредитор може да променя базовия лихвен процент по кредита, не е достатъчно, за да се отрече неравноправния характер на клаузата. Клаузата на чл. 6.2 от Общите условия не съдържа ясно и разбираемо за средния потребител описание на начина, по който при настъпване на някое от предвидените в нея условия ще се формира новият базов лихвен процент, а оттук – и лихва по кредита. Напротив, в коментираната разпоредба единствено се посочва, че базисният лихвен процент на банката се определя от компетентния орган на банката и се формира като сбор от определени пазарни компоненти, без допълнително направената каквато и да били конкретизация или индивидуализация на тези определени пазарни компоненти. Липсата на указана в договора и в общите условия конкретна методика за промяна на базовия лихвен процент, доведена до знанието на кредитополучателя към момента на сключване на договора, създава възможност банката - кредитор да променя лихвата по своя субективна преценка съобразно собствените си вътрешни правила и нарушава изискването за добросъвестност, както и равновесието между правата и задълженията на кредитора /търговеца/ и кредитополучателя /потребителя/. Поради изложеното и като съобразява практиката в решение № 95/13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на ВКС, ІІ ТО, в решение № 205/07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, І ТО, и решение № 92/09.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г. на ВКС, ІІ ТО, настоящият съдебен състав споделя извода в обжалваното решение, че клаузата на чл. 3, т. 3.1 от договора за кредит в частта, относно правото на кредитора да променя едностранно размера на договорения лихвен процент, осъществява хипотезата на неравноправна клауза по чл. 143, т. 10 от ЗЗП, което е основание за квалифицирането й като нищожна съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.

Частичната нищожност на чл. 3, т. 3.1 обаче не освобождава кредитополучателя от задължението му за заплащане на лихва по кредита в първоначално уговорения при сключване на договора размер - 13,45 %, който размер съгласно заключението на приетата по делото ССчЕ за периода 17.10.2012 г. – 17.02.2014 г. се доказва дължим за сумата от 157,67 лева. Тук е мястото да бъде посочено, че съставът на СГС намира за основателно наведеното още с отговора на искова молба и поддържано и пред настоящата инстанция възражение на ответника, че така претендираното от ищеца вземане за възнаградителна лихва е погасено по давност. Това е така, защото настоящият съдебен състав споделя застъпеното в решение № 130/15.04.2020 г. по т. д. № 1829/2018 г. на ВКС, І ТО, становище, че по отношение вземанията за възнаградителна лихва, начислени по и на основание договор за банков кредит, е приложима тригодишната погасителна давност на основание чл. 111, б. „в“, предл. 2-ро от ЗЗД. Съответно, доколкото от датата на изпадане на ответника в забава до датата на подаване на заявлението срещу него по чл. 417, т. 2 от ГПК – 22.06.2017 г., са изминали повече от три години, то разглеждания в настоящото положителен установителен иск за съществуването на вземане за договорна възнаградителна лихва в размер на сумата от 157,67 лева /според приетото по делото заключение на ССчЕ/, като дължима за периода 17.10.2012 г. – 17.02.2014 г., следва да бъде отхвърлен като погасен с изтичането на кратката погасителна давност по чл. 111, б. „в“, предл. 2-ро от ЗЗД, или в посочената част първоинстанционното решение следва да бъде отменено.

Що се касае до претенцията на ищеца за присъждането на наказателна лихва Софийски градски съд намира следното:

Както вече беше посочено, в клаузата на чл. 3, т. 3.4 от договора за потребителски кредит е предвидено при неизпълнение на задълженията на кредитополучателя и при просрочие на плащанията, същият да заплати обезщетение за забава в размер на договорения лихвен процент събран с надбавка от 10 пункта, фиксирана в чл. 8 от ОУ, неразделна част от договора (чл. 7.4), или обезщетение за забава общо размер на 23,45 %. Настоящият съдебен състав намира, че така очертаната в чл. 3, т. 3.4 от договора разпоредба е нищожна, поради противоречие със закона.

Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК „При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.“, или въззивният съд следи служебно и може да се произнесе по действителността на договора или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 от ЗЗД е императивна, а когато се касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

Съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК (Обн. ДВ. бр.18 от 5 Март 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Следователно, допълнително възникващите вземания на кредитора като последица на просрочие на потребителя са ограничени както по вид, така и по размер. Предвиденото от ищеца обезщетение за забава в чл. 3, т. 3.4 от договора обаче не се дължи в претендирания размер не поради липсата на индивидуалното му договаряне от страните и неравноправен характер на същата съгласно чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, а поради противоречието на уговорката по процесния договор за кредит със закона, а именно с императивната правната норма на  чл. 33, ал. 2 от ЗПК, водещо до частичната й нищожност – до размера на законната мораторна лихва, съгласно нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД – съответните клаузи се заместват от императивния максимум, т.е. разходите, надхвърлящи законната лихва за забава не се дължат. В случая уговорката за наказателната лихва се формира от два основни компонента – БЛПБ  13,45 % и надбавка към БЛП 10 % или общо 23,45 %, който размер е над този на законната мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Затова за разликата над последната уговорката по чл. 3, т. 3.4 от договора е нищожна, като същата продължава да обвързва страните, но с това съдържание, което следва от императивната разпоредба на закона –  чл. 33, ал. 2 от ЗПК. Предвид тези съображения и наличието на виновно неизпълнение на поетите от ответника парични задължения по процесния договор, въззивният съд на основание чл. 162 от ГПК определя размера на дължимата наказателни лихви за периода, който не е бил погасен по давност, а именно 22.06.2014 г. – 19.06.2017 г., в размер на 462,37 лева. Съответно предявеният иск за заплащане на наказателна лихвата се явява основателен за сумата до 462,37 лева, като над тази сума до уважения от СРС съд размер първоинстанционното решение следва да бъде отменено. За пълнота и с оглед наведеното от ищеца възражение следва да бъде посочено, че правилно районната съдебна инстанция е приела, че по отношение на претенцията за наказателна лихва е приложим тригодишния давностен срок на основание чл. 111, б. „в“ от ЗЗД.

По отношение на разноските:

При този изход на спора за заповедното производство на ищеца му се дължат разноски в размер на 297,10 лева, съразмерно с уважената част от исковете, поради което за разликата над този размер до присъдения от СРС размер от 415,37 лева първоинстанционното решение следва да бъде отменено.

За първоинстанционното производство на ищеца му се дължи сумата от 636,55 лева, съразмерно на уважената част от исковете, като за разликата над този размер до присъдения от районния съд размер – 890,16 лева, първоинстанционното решение следва да бъде отменено. На ответника съразмерно на отхвърлената част от исковете му се дължи допълнително сумата от 125,75 лева.

С оглед изхода на спора пред въззивната съдебна инстанция и предвид частичната основателност единствено на въззивната жалба на ответника В.В.Т., то и само на последния се дължат сторените от него разноски пред СГС съразмерно с уважената част от въззивната му жалба, които съдът определи в размер на сумата от 22,91 лева, която следва да се присъди в тежест на ищеца.

Искането на „Ю.Б.“ АД за присъждане на сторените от последното разноски пред настоящата съдебна инстанция следва да бъде оставено изцяло без уважение, доколкото същият претендира сумата от 25 лева – заплатен.държавна такса за въззивно обжалване, която сума не му се следва с оглед цялостното отхвърляне н.въззивната му жалба, и сумата от 539,72 – адвокатско възнаграждение, което обаче с оглед представените по делото доказателства – преводно нареждане и фактура, не се установява да е заплатено от „Ю.Б.“ АД, а същото е заплатено от третото лице - помагач „А.з.с.на в.“ ЕАД, поради което и ищецът не установява да е извършил претендирания разход, респ. последният не следва да му се присъжда.

Претенцията на третото лице-помагач „А.з.с.на в.“ ЕАД з. присъждане на сторените от него разноски е неоснователна, доколкото съгласно чл. 78, ал. 10 от ГПК на третото лице помагач не се присъждат разноски.

Воден от горното,  СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 173494 от 23.07.2019 г., постановено по гр. д. № 57835/2018 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 41-ви състав, в частта, в която е признато за установено по предявените от „Ю.Б.“ АД срещу В.В.Т. установителни искове с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 430, ал. 1 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че В.В.Т. дължи на „Ю.Б.“ АД сумата от 157,67 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода 17.10.2012 г. – 17.02.2014 г., както и сумата над 462,37 лева до присъдени от СРС размер от 1 094,35 лева -  наказателна лихва за периода 22.06.2014 г. – 19.06.2017 г., както и в частта, с която В.В.Т. е осъдена да заплати на „Ю.Б.“ АД сумата над 297,10 лева до присъдения от СРС размер от 415,37 лева – разноски в заповедното производство, и сумата над 636,55 лева до присъдения от СРС размер от 890,16 лева – разноски в исковото производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ искът на „Ю.Б.“ АД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 417, т. 2 от ГПК, против В.В.Т., с ЕГН **********, с адрес ***, за признаване за установено, че В.В.Т., с ЕГН **********, дължи на „Ю.Б.“ АД, с ЕИК *******, сумата от 157,67 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода 17.10.2012 г. – 17.02.2014 г., като неоснователен, погасен по давност, както и ОТХВЪРЯ искът на „Ю.Б.“ АД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 417, т. 2 от ГПК, против В.В.Т., с ЕГН **********, с адрес ***, за признаване за установено, че В.В.Т., с ЕГН **********, дължи на „Ю.Б.“ АД, с ЕИК *******, сумата над 462,37 лева до присъдения от СРС размер от 1 094,35 лева, представляваща наказателна лихва за периода 22.06.2014 г. – 19.06.2017 г.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 173494 от 23.07.2019 г., постановено по гр. д. № 57835/2018 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 41-ви състав, в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, да заплати допълнително на В.В.Т., с ЕГН **********, с адрес ***, н.основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 125,75 лева – сторени разноски пред СРС, както и на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 22,91 лева – разноски пред въззивната инстанция.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „А.з.с.на в.“ ЕАД. 

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:              

               

ЧЛЕНОВЕ: 1.           

                     

2.