О П Р Е
Д Е Л Е Н И Е
№
гр. Провадия, 06.04.2021 г.
ПРОВАДИЙСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, III състав,
в закрито заседание на 06.04.2021 г., в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: СОНА ГАРАБЕДЯН
като разгледа докладваното от съдията
г. д. № 1528/2019 г. по описа на съда, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е образувано по искова молба, подадена от
„Теленор България” ЕАД, ЕИК ********* против Д.А.А., ЕГН **********, с която е
предявен установителен иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 от ЗЗД, за дължимостта на
сумата от 112.16 лева – стойност на месечни абонаментни такси за потребление на
мобилни услуги, за които
е издадена заповед по чл. 410 ГПК № 656/04.07.2019 г. по ч.г.д. № 988/2019 г.
на РС - Провадия.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е подал
писмен отговор. Релевира възражение за недопустимост на предявения иск, наред с
възраженията за неговата неоснователност.
По възражението за недопустимост съдът
намира следното:
Същото е основателно.
В исковата молба и уточнението ищецът
поддържа, че на 26.07.2016 г. са сключени два договора за мобилни услуги, по
силата на които ответникът Д.А.А. е абонат на дружеството доставчик на
мобилни услуги с клиентски номер № ********* и титуляр по предпочетените мобилни номера ********** с избрана абонаментна програма Нонстоп - 29,99лв. с
неограничени национални минути и ********** с избрана абонаментна програма Нонстоп - 29,99лв., както и че на
14.12.2016 г. абонатът сключил още един договор за мобилни услуги за
мобилен номер ********** с избрана абонаментна
програма Интернет 25000 - 29,99лв., като въз основа на посочените договори ответникът
е ползвал предоставяните от ищцовото дружество мобилни услуги, а потреблението
било фактурирано под клиентския номер на абоната № *********. За потребените
от абоната-ответник услуги за периода от 18.11.2016 г. до 17.03.2017 г. Теленор издал следните
фактури: 1. фактура № **********/18.12.2016 г. за отчетения период на потребление
18.11.2016 г. - 17.12.2016 г.; 2. фактура
№ **********/18.01.2017г. за отчетения период на потребление
18.12.2016 г. - 17.01.2017 г. и 3. крайна фактура № **********/18.03.2017 г. с начислена обща сума за плащане в размер на 1563,91лв.,
от която сумата от 1451,75лв. - начислена неустойка за предсрочно прекратяване
на договорите за мобилни услуги
и сумата от 112.16 лева за потребените мобилни услуги от предходните отчетни периоди. Периодът,
за който били начислени услугите: 18.11.2016 г. - 17.03.2017 г., обхващал
отчетния период на двете месечни фактури и този на Кредитното известие № **********/18.02.2017 г., така както било заявено по заповедното
производство, от друга страна се заявява, че услугите касаят периода от
18.11.2016 г. до 17.01.2017 г. според двете фактури, а в петитума отново се
сочи периода от 18.11.2016 г. до 17.03.2017 г., без да се излагат обстоятелства
за задължения за ползвани услуги или абонаментни такси до този краен момент.
При тези твърдения и с оглед вече
дадените указания с разпореждане от 20.11.2019 г., съдът приема, че
установителният иск е недопустим, а исковата молба, с която е предявен е и
нередовна.
За да е допустимо производството по
чл. 422 ГПК, е необходимо да има пълно съответствие между страните, основанието,
размера и периода на предявените искове и задълженията, за които е издадена
заповед за изпълнение, доколкото в исковото производство се установява
дължимостта именно на тези вземания, за които е образувано заповедното такова и
за които е издадена заповед за изпълнение.
Видно от заявлението и издадената
заповед, вземанията са присъдени във връзка с договор за мобилни услуги от 26.07.2016
г., докато в настоящия процес се твърдят допълнително правоотношения по
договори за мобилни услуги от същата дата 26.07.2016 г. и от 14.12.2016 г. за
три различни мобилни номера, а именно: 089/9654473; 089/6054763 и 089/2683046.
По този начин се
въвежда ново основание на претенцията, което не е било заявено в заповедното
производство. Двата договора – вторият от 26.07.2016 г. и третият от различна
дата 14.12.2016 г. представляват
допълнителни правоотношения, които са част от основанието на претенцията /т.е.
въвеждат се изцяло нови обстоятелства, които не са били посочени в заповедното
производство/. Доколкото се твърди, че въз основа на трите договора ответникът е
ползвал предоставяните от ищцовото дружество мобилни услуги за три мобилни
номера, вторият и третият
договор несъмнено биха били изследвани в процеса като част от основанието на
иска. Горното подкрепя извода, че се касае за допълнителни и нововъведени
елементи, което не е допустимо. Действително в заявлението за издаване на
заповед за изпълнение е посочено, че предоставяните услуги са фактурирани по
индивидуален клиентски номер *********, но като обстоятелство, от което произтича
вземането е посочен само един договор за мобилни услуги от дата 26.07.2017 г. и
без посочен мобилен номер. В исковата молба и уточнението обаче се въвеждат и
други основания – за още два договора за мобилни услуги, като единият от
договорите от 26.07.2016 г. е посочен като титулярен такъв, говори се за
„пакетна услуга” и за издаване на процесните фактури по горепосочения
абонаментен номер, но в заявлението не са посочени фактурите от 18.12.2016 г. и
от 18.01.2017 г., а само крайната фактура. Също така в заявлението за издаване
на заповед за изпълнение и в заповедта е посочено, че претендираното вземане за
главница в общ размер на 112.16 лева е за месечни абонаментни такси за
потребление на мобилни услуги, така е формулиран и петитумът на исковата молба,
но от обстоятелствената част на последната, вкл. от уточнението, е видно, че в
главницата са включени и потребени услуги извън абонаментния пакет.
Разминаване е налице и в сочения период,
т.к. е видно, че последната отчетна дата по втората фактура /17.01.2017
г./ се различава с
претендираната по заповедното производство /17.03.2017 г./. Само този период
касае стойността на предоставените услуги, т.е. иска за главница /без значение
е дали има издадена фактура за неустойка за период до 17.03.2017 г., т.к. тя е
отделна и различна претенция, а и в заповедното производство е посочено, че
само месечните абонаментни такси са начислени до 17.03.2017 г./.
Периодът е част от индивидуализиращите
белези на иска за периодични плащания, поради което и част от основанието му.
Въпреки дадените изрични указания /т. 5 на разпореждането от 20.11.2019 г./, те
не са изпълнени, а исковата молба е и нередовна, т.к. в уточнението е налице
видимо противоречие /твърдян период от 18.11.2016 г. до 17.03.2017
г., който обхващал отчетния период на двете месечни фактури и този на
кредитното известие, за което обаче в исковата молба се сочи, че е от
18.02.2017 г., както и че с него е била изършена корекция на дълга, като са
сторнирани суми, а не са начислявани такива/.
В заключение, ищецът не би могъл да
въведе други, различни или допълнителни правопораждащи факти, в сравнение с
тези, посочени в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение /Решение №
169/04.01.2016 г. по т.д. № 700/2011 г. на ВКС, II т.о; Решение № 43 от
11.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 325/2012 г., II т. о., Решение № 171 от
24.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 801/2011 г., IV г. о. и др., пост. по реда на
чл. 290 ГПК/.
За необходимостта от пълен идентитет
на вземанията в настоящото и заповедното производство – Решение № 18/16.02.2016
г. по т. д. № 1880/2014 г., I т. о., на ВКС, пост. по реда на чл. 290 ГПК и др.
В този смисъл е налице нова съдебна
практика - Решение № 123/30.11.2017 г. по т.д. № 1627/2015 г. на ВКС, II т.о.,
в която се приема, че несъответствие между
предмета на заповедното производство, в което е издадена заповедта за
изпълнение, и специфичния предмет на исковото производство – своеобразно
продължение на заповедното – установяване със сила на пресъдено нещо
съществуването на вземането – предмет на издадената заповед за изпълнение, е
недопустимо. Именно така е и в процесния случай относно установителния
иск за месечни абонаментни такси.
Налице е разминаване
в основанието. Основанието и периодът са част от съществените индивидуализиращи
белези на претенцията и след като те се различават от тези по заповедното
производство, установителният иск е недопустим. Същият следва да бъде върнат,
производството по него – прекратено, а заповедта – обезсилена в съответната
част /установителен иск за обезщетение за забава, както и искане за законна
лихва, не са предявени, поради което и настоящият съд не е компетентен да я
обезсили изцяло/.
Мотивиран от горното и на основание
чл. 130 от ГПК, съдът
О П Р
Е Д Е Л И :
ВРЪЩА искова молба вх. № 6301/25.10.2019 г., подадена от „Теленор
България” ЕАД, ЕИК ********* против Д.А.А., ЕГН **********, с която е предявен иск за установяване на задължение в
размер на 112.16 лева – главница, представляваща стойност на месечни
абонаментни такси за потребление на мобилни услуги, за която /ведно с други
вземания/ е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 656/04.07.2019 г.
по ч.г.д. № 988/2019 г. на РС - Провадия, като недопустима.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 1528/2019 г. по описа на РС – Провадия.
ОБЕЗСИЛВА заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 656/04.07.2019 г. по
ч.г.д. № 988/2019 г. на РС - Провадия, В ЧАСТТА относно сумата от 112.16 лева – главница, представляваща стойност
на месечни абонаментни такси за потребление на мобилни услуги по договор от 26.07.2016
г.
Определението подлежи на обжалване с
частна жалба пред Окръжен съд - Варна в едноседмичен срок от връчването му на страните.
ДА СЕ ИЗПЛАТИ на особения представител
адвокат Д.С. внесеното от ищеца възнаграждение, за което да му бъде издаден
РКО.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: