Р Е Ш
Е Н И Е
№................
гр. София, 15.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, ТО, VІ-2 с-в, в открито съдебно заседание състояло
се на първи ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
СЪДИЯ:
АТАНАС МАДЖЕВ
при секретаря Г. Владова, като разгледа
докладваното от съдия А. Маджев т.д. № 1017 по описа за 2019 година, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК:
Образувано
е по искова молба с вх. № 72902/04.06.2019 г., подадена от Б.Б.Ч., ЕГН **********,
в качеството му на ЕТ „Б.Ч.“, с ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, срещу „Ф.И.А.“ ЕООД, с ЕИК********, със седалище и адрес на
управление:***.
Предявени
за разглеждане в условията на обективно кумулативно съединяване са искове с
правно основание по чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът
не дължи на ответното дружество следните парични суми : сумата в размер от 28
262,60 евро – главница, ведно със законната лихва върху същата, считано от
01.03.2010 г. до окончателното й изплащане, което главно вземане произтича от
неизпълнение за заплащане на парични задължения поети по сключен договор за
финансов лизинг от 18.11.2008 г.; сумата в размер от 3 970,62 лв. – договорна лихва начислена
за периода от 01.12.2008 г. до 31.10.2009 г.; сумата в размер от 883,12 евро –
лихва за забава начислена за периода от 01.02.2009 г. до 30.09.2009 г.; както и
за сумата от 1 885,79 евро – съставляваща разноски по договора за финансов
лизинг от 18.11.2008 г., за които суми е издаден изпълнителен лист от
02.03.2010 г. по ч. гр. д. № 88/2010 г.
по описа на Районен съд – Мадан.
В исковата молба се
твърди, че на 12.11.2008г. между ищеца, в качеството му на едноличен търговец с
фирма „Б.-Б.Ч.“ и като физическо лице Б.Б.Ч. – поръчител от една страна, и „П.Л.Б.“
ЕАД, от друга страна е сключен договор за финансов лизинг № 04790-001 имащ за
предмет, предоставяне ползването на верижен багер. От позицията на
линзингополучател, ищецът поддържа да е заплатил за последен път лизингова
вноска по договора на датата -
24.03.2009г., като след тази дата е преустановил плащането на лизингови вноски,
съгласно погасителния план, поради изпадането му затруднено финансово
състояние. Вследствие на това му поведение, дружеството-лизингодател било
подало заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, ал. 1 от ГПК въз основа на
нотариално заверения договор за финансов лизинг. Сочи, че по повод на това се
образувало ч. гр. дело, по което Районен съд- М.е издал, заповед за незабавно
изпълнение, съгласно която ЕТ „Б.Ч.“
следва да заплати на „П.Л.Б.“ ЕАД сумата от общо 35 002,13 евро, от
които главница в размер на 28 262,60 евро и лихва за периода 01.12.2008г. до
30.10.2009г. в размер на 3 970,62 евро, лихва за забава за периода 01.02.2009г.
до 30.09.2009г. в размер на 883,12 евро законна лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на заявлението в съда -01.03.2010г. до окончателно
изплащане на вземането, разноски по договора за финансов лизинг в размер на 1 885,79 евро за периода 01.12.2008г. до
30.09.2009г., както и разноски по ч. гр. д. в размер на 1 369,16 лв. Пояснява,
че въз основа на заповедта за незабавно изпълнение срещу него бил издаден и
изпълнителен лист. Поддържа, че е оспорил своевременно издадената против него
заповед за незабавно изпълнение, като дружеството кредитор по нея е инициирало
исково производство по чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на вземанията си по
заповедта. Посочва, че Решението е потвърдено и от АС-Пловдив с Решение
№69/01.03.2012г., а с Определение №302/29.03.2013г. на ВКС, Първо ТО,
постановено по т.д. №658/2012г. не е било допуснато касационно обжалване по
въззивното решение и същото е влязло в сила. Фактическите твърдения на ищеца се
обогатяват с това, че въз основа на издадения полза на кредитора по заповедта
ИЛ, дружеството пристъпило към привеждането му в изпълнение образувайки
изпълнително дело, считано от 07.07.2010 г. пред ЧСИ Р. М., като в хода на това
изпълнително производство „П.Л.Б.“ ЕАД се преименувал на „Л.Ф.“ ЕАД. Прави се
позоваване на обстоятелството, че с постановление от 30.05.2017 г., обсъжданото
изпълнително дело е било прекратено на основание чл.433, ал.1, т. 8 от ГПК.
Същевременно вземането на първоначалния кредитор - „Л.Ф.“ ЕАД било прехвърлено
от носителя му посредством договор за цесия в полза на ответника - „Ф.И.А.“
ЕООД. Това прехвърляне обаче не обвързвало ищецът, тъй като същия не бил
уведомен за сключения договор за цесия, като е узнал за съществуването му едва
при запознаване с материалите по образуваното повторно изпълнително дело, по
инициатива на ответника, чрез издадения изпълнителен лист от 02.03.2010 г. на
РС- Мадан. Това изпълнително дело било поверено на ЧСИ-Ст. П., като на
28.01.2018 г. бил наложен запор върху получаваното от ищеца трудово
възнаграждение. Настоява се, че вземанията упоменати в изпълнителния лист не
могат да се събират по принудителен ред, защото са били погасени с изтичането
на специалната погасителна давност уредена в чл. 111, буква „в“ ЗЗД. Това се
аргументира с факта, че от датата на последното изпълнително действие
предприето от ЧСИ М. по прекратеното изпълнително дело, което датира от
15.10.2014г. и първото изпълнително действие по повторно образуваното
изпълнително дело при ЧСИ-П.са изминали повече от три години. Допълва
аргументите в защита на своето твърдение с тълкувателната практика на ВКС,
инкорпорирана в решение по чл.290 от ГПК, където е разгледан въпроса по
отношение вземането на кредитора по договор за финансов лизинг за заплащане на
лизингови вноски, както и имат ли те характер на периодични плащания по смисъла
на чл.111, б. „в“ от ЗЗД. Изяснява същността на договора за лизинг и
подчертава, че същия съчетава в себе си елементи от договора за поръчка и
договора за наем, като по своите правни последици той е близък до договора за
продажба на изплащане срещу запазване на собствеността. Сочи, че и за двата
договора е налице изключение от правилото, че собствеността и рискът се носят
от едно и също лице. Сочи също така, че финансовият лизинг може да се разглежда
и като форма на целево инвестиционно кредитиране. Твърди, че основно задължение
на лизингополучателя при финансовия лизинг е за повтарящо се трайно изпълнение
на парични задължения, които имат единен правопораждащ факт, чийто падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерът на
плащанията е изначално определен. Изтъква, че чл.111, б. „в“ от ЗЗД предвижда,
че вземанията по периодични плащания се
подчиняват на специалния тригодишен срок на погасителната давност, а именно от
тази категория са вземанията за възнаграждения по договора за финансов лизинг,
като характеристиката на тези вземания покрива дефинитивното тълкуване на
чл.111, б. „в“ от ЗЗД, извършено с ТР №3/18.05.2012г. Претендира погасяване по
давност на лихвите. Претендира разноски по делото.
В срока по чл. 367 от ГПК ответното
дружество – „Ф.И.А.“ ЕООД е депозирало писмен отговор по ИМ, в който оспорва
предявените против него искове, определяйки ги за неоснователни и необосновани,
като желае тяхното цялостно отхвърляне. Потвърждава това, че спрямо ищеца е
била издадена заповед за незабавно изпълнение и Изпълнителния лист №
115/02.03.2010г., като това е станало по специалния ред, предвиден в чл.417,
ал. 1 от ГПК въз основа на документ, а именно Договор за финансов лизинг
№04790-001 от 18.11.2008г. с нотариална заверка на подписите. Твърди, че по
своята същност този режим на издаване на изпълнителен лист, наподобява стария режим
по реда на чл. 237 от ГПК /отм./ и би могло да се приеме тезата, че от датата
на издаване на изпълнителния лист до датата на приключване на производството по
чл. 254 от ГПК, ако такова се е развило е приложима специалната тригодишна
давност. В конкретния случай обаче ищецът е възразил оспорвайки вземанията на
лизингодателя посочени в заповедта за изпълнение, поради което кредитора е
предявил искове за установяване съществуването на вземанията си по чл.422, ал.
1 от ГПК. Именно в резултат на успешно проведено исково производство е
постановено Решение №70 от 19.07.2011г. по гр. д. 145/2010г., с което са
признати за установени вземанията на „П.Л.Б.“
ЕАД в общ размер на 35 002,13 евро, като това решение е придобило стабилитет.
Ответникът се позовава на това, че считано от 29.03.2013г. е налице влязъл в
законна сила съдебен акт, ползващ се със силата на присъдено нещо, в т.ч. и
спрямо ищеца, като от момента на приключване на развитието на производството по
чл. 422 ГПК по отношение на съдебно признатите вземания е започнала да тече
петгодишна погасителна давност, съобразно разпоредбата на чл.117, ал. 2 от ЗЗД.
Не се отрича и обстоятелството във връзка с образуваното пред ЧСИ Р. М.
изпълнително дело №943/2010г., както и това, че последното изпълнително
действие предприето по него е извършено на 15.10.2014 г. Считано от тази дата е
започнала да тече нова 5 годишна давност, която изтича на 15.10.2019г. и може
да бъде прекъсната само при условията на чл.116, б. „а“ ЗЗД с признаване на вземането
от страна на длъжника и при условията на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, с предприемане на
действия за принудително изпълнение. Поддържа, че тази давност била прекъсната
при условията на чл. 116, б. „в“ ЗЗД на 28.09.2017 г., когато от кредитора е
било образувано ново изпълнително дело спрямо длъжника – ищец и е поискано
налагането на възбрани върху три недвижими имота притежание на длъжника. Ако
все пак се приемело от съда, че искането за налагане на възбрана е действие на
кредитора, което не води до прекъсване на давността, то за такова действие
несъмнено трябвало да се признае налагането на възбрана върху трудовото
възнаграждение на Б.Ч., което се е случило на 28.01.2018 г. И към този момент
приложимата по отношение на оспорените вземания давност не била изтекла,
респективно била успешно прекъсната. Квалифицира, като невярно твърдението на
ищеца, че за сключения договор за цесия между „Л.Ф.“ ЕАД и „Ф.И.А.“ ЕООД,
длъжникът по прехвърляните вземания не е
бил надлежно уведомен, респективно не следва да се смята за обвързан от подобно
транслиране. Сочи се, че уведомлението предназначено за длъжника му е било
изпратено на регистрирания в ТР адрес на управление ***, както и на адреса на Б.Ч.
в гр. Рудозем, но и в двата случая пратките са върнати, като в единия случай е
отразено, че не е потърсена, а в другия че лицето се намира извън страната.
Ответникът се позовава, че уведомяване за цесията е постигнато и в рамките на
образуваното изпълнително дело пред ЧСИ-Ст. П., доколкото още с молбата за
образуване на същото кредиторът е поискал да се извърши връчване на уведомление
по чл. 99 ЗЗД на длъжника. Претендира за присъждане на разноски.
В срока по
чл. 372 ГПК от ищеца е упражнено процесуалното му право по чл. 372 ГПК
за подаване на допълнителна искова молба. С нея той прави някои допълнителни
уточнения, касаещи реда по издаване на изпълнителния лист и начина на
връчването му. Уточнява, че в процесния случай става въпрос за издаване на
изпълнителен лист по реда на чл. 417 от ГПК, въз основа на който е образувано
изпълнително дело през 2010г. Твърди, че когато при наличието на висящо
изпълнително производство бъде паралелно
образуван съдебен процес въз основа на искова молба по чл. 422 ГПК е възможно
принудителното изпълнение да бъде спряно по реда на чл.420 ГПК, когато
длъжникът представи надлежно обезпечение на кредитора, когато длъжникът направи
искане за спиране, подкрепено с убедителни писмени доказателства, когато е
налице документ по чл. 417, .т 9, вземане по запис на заповед. Сочи, че в която
и да е от хипотезите, съдебният изпълнител няма да може да действа при
представено определение, като цитира Определение № 700 от 19.112009г. по
ч.търг. д. №713/2009г. II т. о. на ВКС, Определение № 415 от 15.07.2009г. по ч.
търг. д. № 375/2009г., I т. о. на ВКС и счита, че от този момент погасителната
давност на вземането следва да се счита за спряна. Сочи като краен момент за
спиране на погасителната давност, отпадане на правното основание, препятстващо
принудителното изпълнение на вземането. Счита, че е необходимо да има
кумулативно наличие на два елемента, отмяна на определението за евентуално
спиране на изпълнителното производство и довеждане до знанието на това
определение до кредитора. Претендира, че едва тогава е налична възможност за
възобновяване на изпълнителното производство и продължение на изпълнителните
действия. Оспорва докато е провеждано исковото производство, да е било спирано
изпълнителното дело по описа на ЧСИ Р. М.. Счита че кредиторът е бездействал, и не е предприел мерки за събиране на
вземането си и в този случай давността е продължавала да тече. Добавя и това,
че в хипотеза на перимирано изпълнително производство, каквото има в процесния
случай, всички предприети по него изпълнителни действия се смятат за обезсилени
и те не биха могли да прекъснат давността. Подчертава, че правната последица
при прекратяване на изпълнителното производство е заличаване с обратна сила на
процесуалното отношение между взискателя и съдебния изпълнител, както и на
всички правни последици породени въз основа на него. Неизменена остава и
позицията му за липса на активна легитимация у ответника за вземанията, които
са предмет на принудително изпълнение в рамките на образуваното през 2017 г.
изпълнително дело пред ЧСИ-П., като това се дължало на ненадлежното съобщаване
на цесията от стария кредитор „Л.Ф.“ ЕАД на длъжника. Оспорва представеното
писмо с изх. № 001-325 от 21.06.2017г. и известието за доставяне от „М § ВМ
Express”с клеймо 23.06.2017г. да удостоверяват
връчване с оглед нормата на чл. 99, ал.
3 и 4 от ЗЗД. Оспорва да е в компетенциите на ЧСИ правото за уведомяване за
извършена цесия на вземането. Акцентира над това, че ответникът в настоящото
производство не е лице взело участие в исковото производство, по което е
установено вземането и няма доказателства да е бил упълномощен от стария
кредитор да извърши уведомяване на длъжника. Допълва твърденията си за
задължението на стария кредитор да уведоми длъжника за извършена цесия, като се
позовава на съдебна практика и цитира
Решение № 123/24.06.2009г. на ВКС, II- ТО, Решение №3 от 16.04.2014г. на
ВКС, I ТО.
В
пределите на срока по чл. 373 ГПК ответното дружество – „Ф.И.А.“ ЕООД се е
възползвало от правото си да подаде допълнителен отговор с оглед упражнената от
ищеца ДИМ. С него са оспорени допълнителните доводи на ищеца, развити в ДИМ, като се навеждат съображения
за противоречие между исковата и допълнителната искова молба, а изложените и в
двете аргументи се определят като неоснователни. Сочат се като безспорни факти
това, че предявеният иск касае вземане, за което е издадена заповед за
изпълнение и изпълнителен лист през 2010 г. по реда на чл. 417 ГПК.;
образуваното въз основа на последния изпълнително дело през 2010г.; исковият процес
воден на основание чл.422 ГПК за установяване съществуване на вземането,
приключил с влязъл в сила съдебен акт от 29.03.2013г., ползващ се със СПН;
прекратяването на изпълнителното дело образувано през 2010 г. поради настъпила
перемпция, с констатация за последно изпълнително действие, извършено на 15.10.2014г. Очертават се и спорните по
делото въпроси по отношение на приложимостта на давността, обратната сила на
всички изпълнителни действия поради перемпция и твърдяната от ищеца
непрекъсната давност. Оспорва изразеното в допълнителната искова молба
становище, че поради липса на изричен съдебен акт за спиране на изпълнителното
производство инициирано през 2010 г. погасителната давност за процесното
вземане не е спряна на основание чл. 115, ал.1, б „ж“ от ЗЗД. Пояснява, че
спирането на давността изхожда от идеята, че съдебна защита на едно и също
право не може да се търси в рамките на две паралелни производства. Затова,
докато е висящ исковия процес, независимо от неговия вид, давност не може да
тече. Определя като невярно твърдението, че в производството по изпълнително
дело 943/2010г. по описа на ЧСИ - Р. М., първоначалният кредитор „П.Л.Б.“ ЕАД е проявил незаинтересованост и е
бездействал относно удовлетворяване на вземанията си по ИЛ. Определя като безспорно установен факт,
наличието на последно изпълнително действие, извършено на 15.10.2014г.
Категорично оспорва твърдението на ищеца за обезсилени действия и невъзможност за прекъсване на давността при
прекратено изпълнително дело. Сочи, че подобно твърдение би могло да се приеме
само при наличие на изпълнително производство, по обезсилена заповед за
незабавно изпълнение и обезсилен изпълнителен лист. Оспорва възражението на
ищеца, че не е надлежно уведомен за цесията от страна на цедента
„Л.Ф.“ ЕАД, поради което вземането е недължимо на „Ф.И.А.“ ЕООД.
Аргументира се с установена съдебна практика, че уведомление изходящо от цедента, но приложено към искова
молба на цесионера, респ. към отговора на исковата му молба, съставлява
надлежно съобщаване на цесията съгласно
разпоредбата на чл. 99, ал. 3, пр. първо от ЗЗД, с което прехвърлянето на
вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Подчертава,
че достатъчно условие е уведомлението да е подписано от цедента и с
получаването му в хода на исковото производство, цесията произвежда действие
спряно длъжника. Сочи още, че е допустимо съобщаването за цесията да се направи
от новия кредитор след изричното му упълномощаване за това от стария такъв,
като в коментирания случай това било налице и се разкривало от ангажираните по
изпълнително дело 20179210402233 по описа на ЧСИ С. П.документи. Претендира,
при условие на евентуалност, ако се приеме възражението на ищеца за липса на
легитимация у ответника по отричаното вземане, поради ненадлежно съобщаване за
цесията, да бъде върната исковата молба поради недопустимост т. к. ищецът не
разполага с правен интерес от търсената
срещу „Ф.И.А.“ ЕООД защита. Претендира за разноски.
Съдът като разгледа наведените от
страните доводи и събраните доказателства, намира следното:
Видно от
предствения по делото изпълнителен лист, същият е издаден на 02.03.2010 г. по
ч. гр. д. № 88/2010 г. по описа на Районен съд – М.на основание чл. 418 ГПК,
въз основа на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, в
полза на „Л.Ф.“ ЕАД за вземанията му срещу Б.Б.Ч., действащ като ЕТ „Б. – Б.Ч.“,
възлизащи в общ размер на сумата от 35 002,13 евро, от които сумата от 28 262,60
евро – главница по Договор № 04790-001 от 12.11.2008 г., ведно със законната
лихва за забава от 01.03.2010 г. до окончателното ѝ изплащане, сумата от
3 970,62 евро – възнаградителна лихва за периода от 01.12.2008 г. до
31.10.2009 г., сумата от 883,12 евро – законна лихва за забава върху главницата
за периода от 01.02.2009 г. до 30.09.2009 г., сумата от 1 885,79 евро – разноски
по договора за финансов лизинг за периода от 01.12.2008 г. до 30.09.2009 г.,
както и за сумата от 1 369 лв. – разноски за заповедното производство.
Не е
спорно, че в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК Б.Б.Ч. е възразил срещу издадената
против него Заповед от 02.03.2010 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
417 ГПК, с оглед на което в срока по чл. 415 ГПК „Л.Ф.“ ЕАД е предявил иск за
установяване на вземанията по заповедта, по който е образувано т. д. № 145/2010
г. по описа на ОС – Смолян. Така предявеният иск е уважен с Решение № 70 от
19.07.2011 г., постановено по т. д. № 145/2010 г. по описа на ОС – Смолян,
потвърдено с Решение № 69 от 01.03.2012 г., постановено по в. т. д. № 1313/2011
г. по описа на АС – Пловдив, недопуснато до касационно обжалване с Определение
№ 302 от 29.03.2013 г., постановено по т. д. № 658/2012 г. по описа на ВКС, I т. о., ТК.
По делото
не е спорно, а и се установява от представените писмени доказателства, че за
събиране на процесните вземания, присъдени в полза на „Л.Ф.“ ЕАД със Заповед от
02.03.2010 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, издадена по
ч. гр. д. № 115/2015 г. по описа на Районен съд – Мадан, и установени с влязло
в сила на 29.03.2013 г. решение № 69 от 01.03.2012 г., постанвено по в. т. д. №
1313/2011 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, по молба вх. № 10061 от
07.07.2010 г. е образувано изп. д. № 20107900400943/2010 г. по описа на ЧСИ Р. М.,
рег. № 790 на КЧСИ, с район на действие СГС. Покана за доброволно изпълнение е
връчена на длъжника на 19.07.2010 г., съответно посленото изпълнително действие
/насрочване на опис на движими вещи/ е извършено на 15.10.2014 г., с оглед на
което съдебният изпълнител е прогласил настъпилото на основание чл. 433, ал. 1,
т. 8 ГПК прекратяване на изпълнителното производство с Постановление от 30.05.2017 г.
По делото
е представен договор за цесия от 30.12.2016 г., по силата на който „Л.Ф.“ ЕАД
се е задължило да прехвърли на „Ф.И.А.“ ЕООД вземания произтичащи от прекратени
договори за финансов лизинг, в това число и вземанията към ищеца - Б.Б.Ч.,
установени в изпълнителен лист издаден на 02.03.2010 г. по ч. гр. д. № 88/2010
г. по описа на Районен съд – Мадан.
Представено
е пълномощно с нотариална заверка на подписите от 11.08.2017 г., с което „Л.Ф.“
ЕАД, представлявано заедно от председателя на Съвета на директорите З.С.и изпълнителния
директор М.С., е упълномощило адв. С.А. да изпраща от името на дружеството
уведомления до длъжниците на последното за извършени прехвърляния на вземанията
на дружеството към тях.
С молба
вх. № 16522 от 28.09.2017 г. „Ф.И.А.“ ЕООД, представлявано от адв. С.А., е
сезирало ЧСИ С. П.с искане за образуване на изпълнително производство по
издадения на 02.03.2010 г. от Районен съд – М.изпълнителен лист. С молбата за
образуване на изпълнително производство е поискано да бъде наложена възбрана
върху три недвижими имота, собственост на длъжника, подробно индивидуализирани
в процесуалното искане по чл. 428 ГПК, като отново в него се съдържа и искане
към съдебния изпълнител наред с поканата за доброволно изпълнение предназначена
за длъжника, да му бъде връчено и приложеното към молбата уведомление от името
на „Л.Ф.“ ЕАД за прехвърляне на вземанията по изпълнителния лист в полза на „Ф.И.А.“
ЕООД. Вследствие на цитираната молба е образувано изп. д. № 20107900400943 по
описа на ЧСИ С. *** действие СГС, като поканата за доброволно изпълнение е
връчена на длъжника на 21.05.2019 г. чрез упълномощения да го представлява в
изпълнителното производство адв. С.И.. На същата дата – 21.05.2019 г. след
нарочно искане с вх. № 10642/21.05.2019 г. от адвкат – И., в качеството му на процесуален
представител е представен и препис от писмо с изх. № 001-325 от 21.06.2017 г.
на „Л.Ф.“ ЕАД, адресирано до длъжника, с което последният се уведомява за
прехвърлянето на вземанията по изпълнителния лист от 02.03.2010 г. в полза на „Ф.И.А.“
ЕООД. Първото изпълнително действие в производството е извършено на 28.01.2018
г., когато съдебният изпълнител е наложил запор върху трудовото възнаграждение
на длъжника с изпращането на съобщение за налагане на запор с изх. № 2542/28.01.2018
г. до работодателя – „ПЪТИЩА ПЛОВДИВ“ АД. Последните изпълнителни действия /налагане
на запор върху трудово възнаграждение на длъжника, получавано от „Е.С.К.“ ЕООД
и върху негови сметки в „Б.ДСК“ ЕАД, „И.“ АД и „А.Б.Б.АД/ са извършени на
29.03.2019 г.
Други
доказателства от значение за спора не са ангажирани.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Предмет на
предявените отрицателни установителни искове е недължимостта на вземания,
претендирани от ответника „Ф.И.А.“ ЕООД по отношение на ищеца Б.Б.Ч., присъдени
с изпълнителен лист, издаден на 02.03.2010 г. по ч. гр. д. № 88/2010 г. по
описа на Районен съд – Мадан, въз основа на Заповед от 02.03.2010 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, и установени с влязло в сила
Решение № 69 от 01.03.2012 г., постановено по в. т. д. № 1313/2011 г. по описа
на АС – Пловдив.
Въпросът
за дължимостта на вземанията, установени с влязло в сила съдебно решение, може
да бъде поставен за разглеждане по исков ред, единствено когато оспорването им
се основава на обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е постановено съдебното решение. При съобразяване на
твърденията, изложени в обстоятелствената част на исковата молба, е видно, че ищецът
основава предявеният отрицателен установителен иск на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството по в. т. д. № 1313/2011 г. по
описа на АС – Пловдив, като от една страна оспорва материалноправната
легитимация на взискателя по образуваното за принудителното им удовлетворяване
производство по изп. д. № 20107900400943 по описа на ЧСИ С. *** действие СГС, а
от друга се позовава на изтичането след датата на формиране на силата на
пресъдено нещо давностен срок. Предвид изложеното следва да се заключи, че
предявеният в настоящия процес отрицателен установителен иск се основава на
нови по смисъла на чл. 439, ал. 2 ГПК обстоятелства, поради което същият е
допустим. Изложеното налага наведените от ищеца основания за оспорване на
вземанията по изпълнителния лист от 02.03.2010 г. да бъдат разгледани
последователно, като на първо място бъде установено дали ответното дружество се
явява материално легитимирано по отношение на вземанията, установени с
изпълнителния лист, въз основа на който е образувано изпълнителното
производство, като в случай на установяване на кредиторовото качество на
ответника ще е необходимо да бъде обсъден и въпросът касаещ това, дали
вземанията предмет на течащото принудително изпълнение са били погасени по
давност.
Ответното
дружество основава кредиторовото си качество по отношение на вземанията по
изпълнителен лист, издаден на 02.03.2010 г. по ч. гр. д. № 88/2010 г. по описа на Районен
съд – Мадан, на твърдения, че същите са му прехвърлени по силата на договор за
цесия, сключен с първоначалния кредитор, страна в производството, по което е
бил издаден изпълнителният лист. Доколкото вземанията по листа са установени с Решение
№ 69 от 01.03.2012 г., постановено по в. т. д. № 1313/2011 г. по описа на АС –
Пловдив, влязло в сила на 29.03.2013 г., въпросите за възникването и
съществуването им в правната сфера на първоначалния кредитор не следва да бъдат
обсъждани в настоящото производство, като следва да бъде даден отговор
единствено реализиарал ли се е релевантния факт по тяхното прехвърляне в полза
на ответното дружество, съответно дали прехвърлянето е произвело действие за
длъжника с уведомяването му по надлежния ред разписан в нормата на чл. 99, ал.
4 ЗЗД.
По делото не е
спорно, а и се установява от представения договор за цесия от 30.12.2016 г., че
въз основа на постигнато с него съгласие „Л.Ф.“ ЕАД е прехвърлило в полза на „Ф.И.А.“
ЕООД парични вземания, произтичащи от прекратени договори за финансов лизинг, в
това число и процесните към Б.Б.Ч., установени в изпълнителен лист издаден на
02.03.2010 г. по ч. гр. д. № 88/2010 г. по описа на Районен съд – Мадан.
Дискусионно по делото е дали и по какъв начин настъпилото между страните по
договора за цесия от 30.12.2016 г. транслиране на вземания е било доведено до
знанието на длъжика.
От материалите по
изп. д. № 20107900400943 по описа на ЧСИ С. *** действие СГС, е видно, че
същото е образувано по молба вх. № 16522 от 28.09.2017 г., с която „Ф.И.А.“
ЕООД, представлявано от адв. С.А., в която наред с отправеното до съдебния
изпълнител искане за образуване на изпълнително производство, взискателят е
поискал на длъжника да бъде връчено и представеното към молбата писмо изх. №
001-325 от 21.06.2017 г., адресирано до длъжника, в което се съдържа
уведомление от „Л.Ф.“ ЕАД за прехвърляне на вземанията по изпълнителния лист в
полза на „Ф.И.А.“ ЕООД. Видно от съдържащата се в материалите по изпълнителното
дело разписка за връчване поканата за доброволно изпълнение се констатира, че
същата е получена от процесуалния представител на длъжника – адв. С.И. – на
21.05.2019 г., но от съдържащите се в нея отбелязвания не се установява, ведно
с поканата на длъжника да е връчено и приложеното към молбата за образуване на
изпълнителното производство уведомление за прехвърляне на вземанията по
изпълнителния лист. Извън това обаче се установява, че на същата дата –
21.05.2019 г. – с молба вх. № 10642/21.05.2019 г. адв. С.И. е поискал от
съдебния изпълнител да му бъдат предствени определен кръг от документите, съдържащи
се в изпълнителното дело, в това число и от писмо с изх. № 001-325 от
21.06.2017 г. Видно от съдържащите се в молбата отбелязвания на същата дата на
адв. Стефанов е представено писмо с изх. № 001-325 от 21.06.2017 г. на „Л.Ф.“
ЕАД, адресирано до длъжника, с което последният се уведомява за прехвърлянето
на вземанията по изпълнителния лист от 02.03.2010 г. в полза на „Ф.И.А.“ ЕООД.
Следователно с факта на връчването на адресираното
до длъжника писмо изх. № 001-325 от 21.06.2017 г. на процесуалния му представител в
изпълнителното производство, трябва да се приеме, че той е бил успешно уведомен от предишния му кредитор за
извършеното прехвърляне на вземанията по изпълнителния лист от 02.03.2010 г. Със
съобщаването на длъжника за извършеното прехвърляне, договорът за цесия е
произвел действие и спрямо него, като от този момент занапред материално
легитимиран да претендира вземанията по изпълнителния лист се явява „Ф.И.А.“
ЕООД, а длъжникът е обвъразан да изпълява единствено в полза на новия си
кредитор.
Положителното
разрешение на въпроса за материалната легитимация на ответното дружество по
отношение на вземанията, установени с изпълнителния лист от 02.03.2010 г., въз
основа на който е образувано изп. д. № 20107900400943 по описа на ЧСИ С. П.,
рег. № 790, изисква съдът да премине към проверка на другото погасяването им по давност, в каквато насока е
последното от наведените с исковата молба основания за недължимост на вземанията
по изпълнителния лист. За целта на първо място трябва да се определи приложимия
по отношение на процесните вземания давностен срок при съобразяване на
правилата на чл. 110 и сл. от ЗЗД.
В случая
изпълнителният лист, въз основа на който е образувано изпълнителното
производство, е издаден въз основа на Заповед от 02.03.2010 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 417 ГПК, постановена по ч. гр. д. № 88/2010 г. по
описа на Районен съд – Мадан, срещу която в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е
подадено възражение от длъжника. С оглед постъпилото възражение и в изпълнение
на дадените му указания по реда на чл. 415, ал. 1 (ред., ДВ, бр. 42/2009 г.)
заявителят е предявил установителен иск за вземанията по заповедта, уважен с
Решение № 70 от 19.07.2011 г., постановено по т. д. № 145/2010 г. по описа на
ОС – Смолян, потвърдено с Решение № 69 от 01.03.2012 г., постановено по в. т.
д. № 1313/2011 г. по описа на АС – Пловдив. Решението на въззивния съд е влязло
в сила на 29.03.2013 г. при условията на чл. 296, т. 3 ГПК с постановяване на Определение
№ 302/29.03.2013 г. по т. д. № 658/2012 г. по описа на ВКС, I т. о., ТК, с
което Върховният касационен съд не е допуснал за разглеждане касационната жалба
срещу решението. Изложеното налага да се възприеме, че в случая намира
приложение специалното правилото на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, съгласно което
вземанията, установени със съдебно решение, независимо от характера им, се
погасяват с изтичането на общата петгодишна давност. С процесуалният факт по
предявяване на исковата молба пред съда течащата давност по отношение на вземанията е
прекъсната на основание чл. 116, б. „б“, предл. първо ЗЗД, като до
окончателното произнасяне на съда, е била спряна – аргумент от чл. 115, ал. 1,
б. „ж“ ЗЗД. Новата погасителна давност, което е започнала да тече в този случай,
има за начало деня на влизане в сила на решението, с което предявените искове
са били уважени – 29.03.2013 г., като при отсъствието на основания за спирането
или прекъсването ѝ същата би изтекла на 29.03.2018 г. Изложеното налага
по делото да бъде съобразено обстоятелствто, дали в този период са били налице
основания, водещи до последващо прекъсването, респективно до спирането на погасителната
давност.
По делото
не е спорно, че към датата на влизане в сила на съдебното решение – 29.03.2013
г. – за събиране на процесните вземания, присъдени в полза на „Л.Ф.“ ЕАД със
Заповед от 02.03.2010 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК,
постановена по ч. гр. д. № 115/2015 г. по описа на Районен съд – Мадан, и
издаденият въз основа на нея изпълнителен лист, е образувано изп. д. №
20107900400943/2010 г. по описа на ЧСИ Р. М., рег. № 790 на КЧСИ, с район на
действие СГС.
Съгласно
чл. 116, б. „в“ ЗЗД с предприемане на действия за принудително изпълнение
течението на погасителната давност се прекъсва – времето, изтекло до
прекъсването на давността, се заличава като от прекъсването започва да тече нов
давностен срок – арг. от чл. 117, ал. 1 ЗЗД, като отговорът на въпроса дали и
кога погасителната давност за процесните вземания е била прекъсната,
респективно спирана, следва да бъде даден при отчитане на задължителните
указания по приложението на чл. 116, б. „в” ЗЗД, дадени с т. 10 и т. 14 от
Тълкувателно решение № 2/ 26.06.2015 г., постановено по тълк.д. № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. В т. 10 от тълкувателното решение е прието, че по реда на чл. 116, б. „в” ЗЗД погасителната давност се прекъсва единствено с предприемането на конкретно
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ в хода на
образуваното изпълнително производство (независимо от това дали прилагането му
е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ).
Изпълнителни действия, водещи до прекъсване на погасителната давност, са такива
по насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т. н. В мотивите на тълкувателното
решение неизчерпателно е посочено че не са действия по принудително изпълнение
и не прекъсват давността постановлението за образуване на изпълнително
производство, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение,
проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки,
набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне
на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др.
В случая
от материалите по изп. д. № 20107900400943/2010 г. по описа на ЧСИ Р. М., рег.
№ 790 на КЧСИ, с район на действие СГС, се установява, че в хода на
изпълнителното производство са извършвани действия по принудително изпълнение,
с които е прекъсваната давността за процесните вземания. Последното изпълнително
действие с такава характеристика датира от 15.10.2014 г., когато съдебният
изпълнител е насрочил опис на движими вещи на длъжника и доколкото същото е
предприето в рамките на петгодишния давностен срок за погасяване на вземанията
с начало 29.03.2013 г., то е провокирало
прекъсване на давността. В този контекст неоснователни се явяват съображенията на ищеца, че настъпилото по
силата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК прекратяване на изпълнителното производство
е довело до отпадане с обратна сила на прекъсващото действие на предприетите в
хода на прекратеното изпълнително производство действия по принудително
изпълнение. Новата давност в случая е започнала да тече не по-рано от датата -
15.10.2014 г., съответно с оглед възприетия нейн период би изтекла на
15.10.2019 г.
На
следващо място по делото се установява, че след прекратяване на изп. д. №
20107900400943/2010 г. по описа на ЧСИ Р. М., рег. № 790 на КЧСИ и след
настъпилото по силата на сключения между „Л.Ф.“ ЕАД и „Ф.И.А.“ ЕООД договор за
цесия от 30.12.2016 г., за събиране на
процесните вземания е образувано ново изп. д. № 20107900400943 по описа на ЧСИ С. *** действие
СГС, в хода на което са извършени действиея по принудутелно изпълнение,
предизвикали също ефекта на прекъсване на давността тещача спрямо процесните вземания. Последните релеватни
за този ефект изпълнителни действия датират от 29.03.2019 г., когато съдебният
изпълнител е изпратил съобщения за налагане на запор върху трудовото
възнаграждение до работодателя на длъжника, съответно за налагане на запор
върху негови вземания по сметки в „Б.ДСК“ ЕАД, „И.“ АД и „А.Б.Б.АД,
с получаването на които от третите задължени по отношение на длъжника лица
запорите се считат наложени. Последица от посоченото е, че последното
прекъсване на погасителната давност, което се разкрива по делото, е от
29.03.2019 г. На основание чл. 117, ал. 1 ЗЗД, считано от тзои момент е
започнал да тече нов петгодишен давностен срок за вземането допуснато до
принудително изпълнение, като към датата на приключване на съдебното дирене в
настоящото производство – 01.11.2019 г. – същият не е изтекъл.
При
изложените съображения решаващият състав достига до финалния извод, че титуляр
на вземанията по изпълнителен лист, издаден на 02.03.2010 г. по ч. гр. д. № 88/2010 г. по
описа на Районен съд – Мадан, е именно ответното дуржество „Ф.И.А.“ ЕООД,
взискател по изп. д. № 20107900400943 по описа
на ЧСИ С. *** действие СГС, както и че към приключване на съдебното дирене –
01.11.2019 г. – същите не са погасени по давност, което означава, че предявените
в настоящото производство от ищеца – длъжник отрицателни установителни искове
за признаване несъществуването на възпроизведените в ИМ парични вземания трябва
да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Във връзка отговорността за разноските, които страните са генерирали за
участието си в настоящото дело сезирания съд, приема следното :
С оглед крайния изход на
разглеждания спор право на разноски се поражда единствено в полза на ответното
дружество, чиито процесуален представител своевременно е формулирал към съда
процесуално искане за присъждане на направените разноски за водене на делото по
реда на чл. 78, ал. 3 ГПК. В материалите по делото обаче не се откриват доказателства
за реалното извършване на разноски от
тази страна, което означава, че няма основание за присъждането на подобни с
решението, макар то да е благорпиятно за ответника. Ищецът няма право на
разноски, тъй като предявените от него искове са неосноватлени и подлежат на
отхвърляне, в която хипотеза разходите по защитата му остават за негова сметка.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените
от Б.Б.Ч., ЕГН **********, в качеството му на ЕТ „Б.Ч.“, с ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, срещу „Ф.И.А.“ ЕООД, с ЕИК:********, със
седалище и адрес на управление:***, искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответното дружество,
както следва : сумата в размер от 28 262,60 евро – главница, ведно със
законната лихва върху същата, считано от 01.03.2010 г. до окончателното ѝ
изплащане, което главно вземане произтича от неизпълнение за заплащане на
парични задължения поети по сключен договор за финансов лизинг от 18.11.2008
г., сумата в размер от 3 970,62 лв. – договорна лихва начислена за периода от
01.12.2008 г. до 31.10.2009 г., сумата в размер от 883,12 евро – лихва за
забава начислена за периода от 01.02.2009 г. до 30.09.2009 г., както и сумата
от 1 885,79 евро –разноски по договора за финансов лизинг от 18.11.2008 г., за
които суми е издаден изпълнителен лист от 02.03.2010 г. по ч. гр. д. №
88/2010 г. по описа на Районен съд –
Мадан.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: