№ 6565
гр. София, 29.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Ина Бр. Маринова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20241100508217 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 6674 от 12.04.2024 г. по гр.д. № 4630/2024 г. по описа на СРС, 40
с-в е признато за установено по предявения от Е. Г. М., ЕГН: **********, с адрес: гр.
София, ж. к. ****, срещу „ЕОС М.“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. ****, сграда ****, иск с правно основание чл. 124, ал.1
ГПК, че ищецът не дължи на ответника сумата от 1938,74лв., представляваща главница
по договор за кредит, свързан с издаване на кредитна карта от 28.09.2009г., сключен с
„Т.Ф.С.“ ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на ответника с договор за цесия.
С постановеното решение е осъден, на основание чл. 49 вр. чл. 45 вр. чл. 52 ЗЗД
„ЕОС М.“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ****,
сграда ****, да заплати на Е. Г. М., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж. к. ****,
сумата от 1000.00 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, изразяващи се в безпокойство, притеснение и стрес в резултат от периодични
обаждания от служители на ответника и отправяни заплахи и предупреждения, че
вземанията по кредита трябва да бъдат изплатени, в периода от 14.10.2022г. до
25.01.2024г., ведно със законната лихва от 25.01.2024г. до окончателното плащане,
както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 117,55лв. - разноски по делото, като е
отхвърлен иска по чл. 49 вр. чл. 45 вр. чл. 52 ЗЗД за разликата над уважения размер от
1000.00 лв. до пълния предявен от 1250.00 лв.
1
Решението, в частта на уважаване на иска по чл.49 ЗЗД, е обжалвано от
ответника „ЕОС М.“ ЕООД с изложени доводи, че е неправилно, поради нарушение на
материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените
правила и поради необоснованост.
Поддържа, че в производството не е доказано неправомерно поведение на
ответника, във връзка с което да са били причинени на ищца описаните морални
вреди. Поведението на ответника във връзка с прехвърленото му с договор за цесия
парично вземане е правомерно – извършени са били обаждания в рамките на
работното време от 08.00 ч. до 17.00 ч. в работни дни и са били изпращани съобщения
до длъжника – ищец с оглед получаване на доброволно плащане. След получаване на
изричното изявление на длъжника, че няма воля да заплати погасен по давност
паричен дълг не е отнета възможността и правото на кредитора да търси изпълнение
по доброволен път, чрез отправяне на покани до длъжника /отправени по посочения
начин и ред/, които не включват заплаха и принуда и не съставляват поведение в
отклонение от предвиденото в правна норма, съответно в противовес с правилата за
морал и етика. Като не е съобразил установените по делото факти, съдът е постановил
неправилно решение.
Според ответника, неправилно съда при постановяване на своето решение е
основал напълно своите фактически констатации и правни изводи на показанията на
свидетеля Ивайло В., който съжителства с ищцата на семейни начала и е заинтересован
от изхода на спора с оглед указанията на чл.172 ГПК. Доколкото за установяване на
поведението на ответника-кредитор и за понесените от ищцата неимуществени вреди
по делото са ангажирани само неговите показания, жалбоподателят счита че по делото
са останали неизяснени твърдяните факти досежно активното неправомерно поведение
на ответника и досежно степента и интензитета на понесените от ищцата
неимуществени вреди.
Жалбоподателят отправя искане за отмяна на решението в посочената
обжалвана част и отхвърляне на иска за заплащане на обезщетение за причинените на
ищцата неимуществени вреди в цялост.
В срока по чл.263, ал. 3 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба
от ищеца Е. Г. М., в който е изразено становище за нейната неоснователност.
Претендира разноски.
Срещу постановеното от съда по реда на чл.248 ГПК определение №
22053/29.05.2024 г., с което е оставена без уважение молбата на ответника за
изменение на постановеното решение в частта на разноските е подадена в срок частна
жалба с искане да бъде отменено като неправилно. Заявени са оплаквания, че
постановеното от съда определение е неправилно и е отправено искане за отмяна и
уважаване на искането за разноски в пълнота.
2
В срок е подаден писмен отговор на частната жалба от ищеца, в която е
изразено становище за нейната неоснователност.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана
страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, съдът намира
същата за основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Съдът приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Във връзка с доводите за неправилност изложени във въззивната жалба, съдът
намира следното:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че в
производството са доказани наличието на претърпени неимуществени вреди от страна
на ищцата, както и причинно-следствена връзка между поведението на служители на
ответника, счетено от съда за неправомерно, и претърпените неимуществени вреди.
Поради това съдът е уважил в една част претенцията на ищцата по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД
за осъждане на ответника да заплати на ищцата, сумата 1000.00 лв., представляваща
обезщетение за причинени на ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в болки и
страдания, от причинено безпокойство и стрес от телефонни позвънявания с искане от
ищцата да заплати свои погасени по давност парични задължения по договор за
кредит, вземанията по който са били цедирани на ответника, с които позвънявания са
били отправяни предупреждения, че при неплащане ще бъдат предприети
принудителни мерки – ще бъде запорирано нейно имущество.
Решението е неправилно в посочената обжалвана част.
Производството е образувано по предявени от Е. Г. М. срещу „ЕОС М.“ ЕООД
искове по чл.124, ал.1 ГПК и чл.49 ЗЗД за признаване за установено, че не дължи на
ответника сумата от 1938,74лв., както и за осъждане на ответника да й заплати сумата
от 1250лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в
резултат от описаните действия – съставляващи неправомерно поведение в периода
13.10.2022г.-25.01.2024г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба.
В подадената искова молба ищецът излага твърдения, че на 28.09.2009 г.
3
сключил с „Т.Ф.С.“ ЕАД договор за кредит с издаване на кредитна карта за срок от 12
месеца. След изтичане срока на договора и погасяване вземането по давност,
дружеството прехвърлило вземанията на ответника с договор за цесия от 21.11.2016г.
По изложени твърдения, при направена справка ищецът установил, че
ответникът претендира от него сумата от 4700.00 лв., определена към 31.03.2022г., от
които 1938,74лв. главница. С молба от 13.10.2022г. ищецът оспорил задълженията, като
направил и изрично възражение за изтекла погасителна давност. В отговор, с писмо от
24.10.2022г. ответникът признал, че задълженията са погасени по давност, но
продължавал да претендира сумите извънсъдебно, чрез телефонни позвънявания.
Поддържа, че поискал премахване на данните от ЦКР на БНБ, но ответникът
отказал да го стори. Според ищеца, ежемесечно, през последните близо две години му
се обаждали между 10-то и 15-то число на месеца служители на ответника, като при
част от разговорите същите го заплашвали, че имуществото му ще бъде запорирано, че
ще бъде извършен опис и др. под. Това пораждало притеснение у ищеца, че срещу
него може да бъде образувано изпълнително дело. Посочва, че постоянните обаждания
с отправяни заплахи и предупреждения създавали стрес и безпокойство у ищеца.
Създавало се у него чувство за несигурност и се налагало през няколко месеца да
търси съдействие от адвокат. Изтъква, че през последните близо две години живее в
постоянен стрес, който се засилва между 10-то и 15-то число на месеца, когато очаква
обаждане от служител на ответника с настояване да плаща. Счита, че спрямо него се
упражнява системен тормоз, чрез тези чести и настоятелни обаждания, което води до
влошаване на емоционалното му състояние.
В срока по чл.131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявения отрицателен установителен иск като недопустим, поради липса на
правен интерес. Поддържа, че дружеството не разполага с изпълнителен титул, не е
инициирало съдебно събиране на вземането си и не е оспорил направеното възражение
за изтекла погасителна давност. При условията на евентуалност заявява, че ако се
приеме, че искът е допустим, прави признание на същия, като счита, че не е дал повод
за завеждането му и не следва да отговаря за разноските. По отношение на втория иск
твърди, че исковата молба е нередовна, а евентуално, че искът е неоснователен,
доколкото не са налице елементите на непозволеното увреждане.
С постановеното от първата инстанция решение е уважен предявения по реда на
чл.124, ал.1 ГПК установителен иск, като решението, като необжалвано е влязло в
законна сила.
Предмет на оспорване пред въззивната инстанция е постановеното решение от
първата инстанция в частта на уважаване на осъдителната претенция по чл.49 ЗЗД вр.
45 ЗЗД.
Съдът намира, че доколкото ищецът е твърдял увреждащи действия на
4
служители на ответника, правилно и съобразно материалния закон съдът е
квалифицирал иска за ангажиране на отговорността му по чл. 49 ЗЗД, вр. 45 ЗЗД - за
обезщетяване на вреди, в случаите на възлагане на работа на друго лице. Тази
отговорност се носи от проявилото действие или бездействие лице, в резултат на което
е настъпила вредата или от възложителя на работата. В този смисъл е задължителната
съдебна практика, обективирана в т. 10 от ППВС № 7/1959 г., т. 2 от ППВС № 17/1963
г., т. 3 от ППВС 4/1975 г. (В посочения смисъл решение № 94 от 21.07.2011 г. п о гр. д.
№ 537/2010 г., Г. К., ІV Г. О. н а ВКС, решение № 100 от 16.02.2010 г. по гр. д. №
696/2009 г., Г. К ., ІІІ ГО на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, които се
възприемат от настоящия състав).
Съгласно разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД, този който е възложил на друго лице
някаква работа, отговаря за вредите причинени от него при или по повод
изпълнението й. Тази специална отговорност за вреди е уредена в закона като
възможност да се търсят вреди от юридическото лице, което е възложило на другиго
извършването на определена работа, когато при или по повод изпълнението й са
причинени вреди. Става въпрос за гаранционно - обезпечителна отговорност за вреди,
която е обективна. Според чл. 49 от ЗЗД, работодателят или възложителят на някаква
работа, отговаря за вредите, причинени от работника или служителя или от лицето, на
което е възложена работата, при или по повод изпълнение на тази работа и тогава,
когато не е установено кой конкретно от работниците или служителите е причинил
вредите. Отговорността по чл. 49 от ЗЗД възниква за лицето, когато вредите са
причинени виновно от лице, на което е възложена работата, както чрез изпълнение на
действия, които съставляват извършване на възложената работа, така и чрез
бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и
други правила или от характера на работата. Що се отнася до вината, по смисъла на
чл. 45 ЗЗД, тя се предполага до доказване на противното. По общите правила на
доказването при деликтите, в тежест на ответника е да обори презумцията за виновно
причиняване на вредите.
Установява се от събраните пред СРС писмени доказателства, че на 13.10.2022 г.
ищецът е изпратил молба до ответника, с която е посочил, че няма непогасени
задължения към дружеството и от негова страна неправомерно се подава информация
до ЦКР към БНБ за необслужван кредит. С това писмо ищецът е направил изрично
възражение, че задълженията по договора за кредит, сключен с „Т.Ф.С.“ ЕАД, които са
прехвърлени с договора за цесия на ответника „ЕОС М.“ ЕООД са погасени по
давност.
В отговор, със съобщение от 24.10.2022г. /л. 18 от делото на СРС/ ответникът е
отговорил, че ищецът има незаплатено задължение към дружеството, произтичащо от
договор за кредит от 28.09.2009г., цедирано на 21.11.2016г., което към дата 18.10.2022г.
възлиза на обща стойност от 4726,76 лв. Посочено е че по отношение на вземането е
5
приложима общата 5-годишна погасителна давност, като същевременно ответникът е
признал, че посочената и приложима погасителна давност за вземането е изтекла.
Въпреки това, ответникът е заявил, че с изтичането на предвидената погасителна
давност за вземанията се погасява възможността на кредитора само да търси по
принудителен път вземанията, но не и извънсъдебно да ги претендира. Посочил е, че
дейността по извънсъдебно събиране на вземанията не е забранена от закона и не може
да се квалифицира като законово нарушение, като е подканил ищеца за доброволно
извънсъдебно уреждане на отношенията.
От събраните по делото доказателства не се установява колко на брой
телефонни обаждания са изпращани на ищеца през последните две години, в т.ч. в
периода след 13.10.2022 г., когато ищцата е отправила към ответника изрично
изявление, за това че вземанията по договора за кредит, които са цедирани на
ответника са погасени по давност. Не се установява телефонните обаждания
извършени от страна на служители на ответника да е ставало в неподходящо време на
денонощието, когато обичайно хората почиват /през нощта или в ранните сутрешни
часове/, както и по време на почивни и празнични дни /каквито не са изложените от
ищцата твърдения/, за да бъде прието от настоящата инстанция, че по този начин
кредитора-ответник е нарушил неприкосновеността на личния живот на ищцата,
заложен в чл. 32, ал. 1 от Конституцията на Република България.
Свидетелят И.Г.В. - /с когото ищцата живее на съпружески начала от 25 години/,
не дава конкретни сведения в тази насока. Неговите показания сочат за изключителна
заинтересованост и предубеденост, като чрез тях не може да бъде установено от една
страна как свидетеля е възприел ежедневните обаждания от служители на ответника
на телефона на ищцата в т.ч. каква информация е получавала последната при
провежданите разговори. От друга страна, чрез неговите показания съдът намира че не
може да бъде установено, че такива обаждания и разговори са били провеждани
ежедневно /доколкото и самата ищца не твърди за такава честота в исковата молба/ в
неподходящо време /сутрин преди работно време и вечер след работно време/, в т.ч.
през почивни и празнични дни. В исковата молба ищцата е посочила, че обаждания на
ответника са били извършвани ежемесечно в промеждутък между 10 и 15 число на
всеки месец и преди почивни и официални празници през последните две години
/преди 25.01.2024 г./ Същевременно от ищцата не са изложени оплаквания за
извършването на обажданията в неподходящ часови диапазон и в неработни дни. Така
дадените показания на свидетеля В. не съдържат конкретика по време, място и
периодичност на телефонните обаждания, за да бъде извършена преценка, за това дали
същите са съответни на целта на кредитора, респ. дали същите са прекомерни и
поради това неправомерни с оглед изложените твърдения в исковата молба. В
производството не се установява чрез показанията на свидетеля В. и конкретното
съдържание на разговорите или част от тях. Както бе посочено не се установява и по
6
какъв начин свидетеля е възприел обажданията на ищцата и разговорите по телефон с
ищцата и по какъв начин същият е идентифицирал, че същите изхождат от служители
на ответника.
С оглед това, при съобразяване указанията на разпоредбата на чл.172 ГПК
/сочеща, че при наличие на обстоятелства, които сочат за заинтересованост или
предубеденост на свидетеля, неговите показания следва да бъдат преценени с оглед
всички събрани доказателства/ и липсата на други ангажирани по делото
доказателства за твърдяните от ищцата факти с оглед правилата на чл.154 ГПК съдът
намира последните за недоказани.
Несъмнено, в производството не е спорно, че служители на ответника са
отправяли покана, чрез обаждане по телефона на ищцата /осъществявани в работни
дни и в рамките на работното време/, за заплащане на суми по съществуващия паричен
дълг, макар и погасен по давност. Само по себе си това поведение, както и самият
жалбоподател сочи не е неправомерно, което следва да бъде санкционирано с
понасянето на отговорност за нанесените на ищцата неимуществени вреди. Съобразно
приетото становище в правната теория и съдебна практика, погасителната давност не
води до погасяване на самото вземане, а само на възможността да бъде принудително
изпълнено. Вземането продължава да съществува като валидно вземане и длъжникът
продължава да го дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена само до
доброволното му изпълнение - чл. 118 ЗЗД. В този смисъл са и изложените от
ответника доводи, които настоящия състав намира за правилни.
С оглед изложеното следва да се приеме, че по делото не е установено при
условията на пълно и главно доказване, че от страна на служители на ответника е
осъществени противоправно поведение.
Както бе посочено изпращането на покани за изпълнение /в работни дни, в
рамките на работното време/, касаещи валидни и съществуващи задължения по
договори за кредит, по които ответникът е страна, не нарушава общоприетите правила
за добросъвестно поведение на търговеца, по своето правно естество то не
представлява противоправно поведение (несъответствие между правно дължимото и
фактически осъщественото).
При тези доказателства не може да се направи обоснован извод, че от страна на
служителите на ответника са били осъществени настойчиви телефонни обаждания, в
какъвто смисъл са твърденията в исковата молба, за да се квалифицират те като
прекомерни и несъответни на целта на кредитора да потърси плащане на
съществуващото задължение по доброволен извънсъдебен път. Телефонно обаждане,
осъществено с тази цел, не е неправомерно, поради което изложените от въззивника
доводи в този смисъл, съдът намира за основателни.
В случая ищецът претендира обезщетение за неимуществени вреди за
7
претърпени болки и страдания- силен стрес и притеснение. Спорен между страните е и
въпроса съществува ли причинна връзка между действията на служителите на
ответника и понесените от ищцата нематериални вреди.
Преки и непосредствени вреди от деянието са тези вреди, които се намират в
причинна връзка с деянието. В теорията и съдебната практика няма противоречие, че
причинната връзка е философска категория и общото понятие за нея е създадено от
философската наука, но то е валидно за всички науки, включително и за правната.
Изискването към причинната връзка между деянието и вредата е деянието да
предшества във времето настъпването на вредата и да я обуславя под влиянието на
вътрешни, решаващи и съществени връзки на необходимост.
Деянието трябва да е това условие, което с вътрешна необходимост предизвиква
настъпването на отрицателната последица в сферата на увреденото лице. То трябва да
бъде condition sine qua non за вредата, т.е. условие, без което вредата не би настъпила.
И обратно, ако вредата би настъпила в сферата на едно лице и ако деянието не беше
осъществено, липсва причинна връзка между тях. Вредата следва обективно,
необходимо, закономерно да произтича от деянието, както и да не бъде негово
случайно следствие. За да има причинна връзка вредата трябва да бъде адекватна
последица на непозволеното увреждане. Адекватността е налице, когато деянието по
своята природа е годно да доведе до настъпилия отрицателен резултат. Едно действие
или бездействие представлява адекватна или относима причина, когато по своя
характер е практически годно да причини вреда, подобна на тази, която е настъпила,
т.е. ако при нормалното стечение на обстоятелствата би настъпила същата последица.
При изясняване на причинната връзка е нужно да се отговори и на въпроса, дали
резултатът е бил реално възможно следствие на извършеното деяние. Ако между
дадено обстоятелство и резултата не може да се докаже една с по-голяма вероятност
настъпила обусловеност, причинната връзка не бива да се приема за дадена. За да се
изясни ролята на всяко от предшествалите следствието необходими условия за
неговото настъпване, трябва да се види, дали те създават конкретна, реална
възможност за това или я превръщат в действителност. В обобщение причинната
връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а
тя е следствие на конкретното действие или бездействие на деликвента. В т.см.
Решение № 9 от 02.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1144/2017 г., III г.о., ГК, постановено
по реда на чл.290 ГПК, което се възприема от настоящия състав.
Причинната връзка не се предполага, а трябва да се докаже- Постановление № 7
от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС, т. 2. В хипотезата на чл. 45 ЗЗД доказването на
причинно следствената- връзка между поведението на дееца и увреждането, чието
обезщетение се търси, е за ищеца. Той следва по пътя на пълно главно доказване да
установи, че деянието е решаващо, вътрешно необходимо (не случайно) свързано с
резултата; в цялата поредица от явления причината да предшества следствието и да го
8
поражда, като вредата закономерно да произтича от деянието. Деянието е необходимо
условие за настъпване на вредата тогава, ако при мислено изключване на поведението
на деликвента, тя не би настъпила, т.е. ако при това изключване неправомерният
резултат не настъпи, следва да се констатира, че е налице причинна връзка между
поведението на деликвента и настъпилия вредоносен резултат. То е достатъчно
условие, когато би причинило вредата само при обичайно стечение на
обстоятелствата.
В случая не са ангажирани други доказателства /извън показанията на свидетеля
В., за понесените от ищцата болки и страдания в резултат на описаното по-горе
поведение на ответника. Настоящият състав намира, че чрез показанията на свидетеля
В. се установява, че ищцата е понесла тревоги и притеснения във връзка със
съществуващия, макар и погасен по давност паричен дълг, който е прехвърлен с цесия
на ответника. Доказване обаче, че тези притеснения, които по съществото си
съставляват нематериална вреда, се дължат на осъществените обаждания от служители
на ответника, а не на съществуването на дълга, в производството не бе проведено,
според настоящия състав.
В обобщение, настоящият състав намира, че претърпените стрес, негативни
емоции и безпокойство не се установява да са в пряка причинна връзка с действията
на служителите на ответните дружества.
Предвид изложеното, въззивният съдът приема, че не е налице противоправност
в поведението на служители на ответника, което да е в причинна връзка с
претендираните от ищцата неимуществени вреди. Предявеният осъдителен иск по
чл.49 вр. чл.45 ЗЗД следва да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен.
Поради несъвпадане изводите на двете инстанции, постановеното решение като
неправилно следва да бъде отменено в обжалваната част на основание чл.271, ал.1,
пр.2 ГПК и искът по по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД следва да бъде отхвърлен изцяло като
неоснователен.
По частната жалба:
При съобразяване постановеното от СРС решение, съдът намира за неправилни
доводите на въззивника – ответник за неправилно определяне на сторените пред
първата инстанция разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК. При съобразяване изхода на
спора правилно съдът е присъдил в полза на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
разноски съобразно уважената част от исковете в размер от 117.55 лв. /за държавна
такса, както и разноски за оказана безплатна правна помощ пред първата инстанция в
размер от 500.00 лв.
Доводите на ответника, че с поведението си не е дал повод за завеждане на
отрицателният установителен иск, като е признал същия, поради което приложение
следва да намери чл. 78, ал. 2 ГПК, съдът намира за неоснователни. В случая не са
9
налице предпоставките на чл.78, ал.2 ГПК, доколкото с извънпроцесуалното си
поведение ответникът е дал повод за завеждане на иска. Чрез събраните по делото
доказателства е установено, че ответникът е продължил да подава информация към
ЦКР за съществуващи парични задължения на ищцата, въпреки изрично направеното
изявление от нея, че същите са погасени по давност. По приложението на цитираната
норма на чл.78, ал.2 ГПК е налице установена съдебна практика, постановена по реда
на чл. 274, ал. 3 от ГПК /например определения № 500 от 16.07.2013 г. по ч. гр. д. №
2326/13 г. на I т. о. и № 709 от 28.12.2012 г. по ч. гр. д. № 592/12 г. на I гр. о. на ВКС/,
която приема, че първата предпоставка по чл. 78, ал. 2 от ГПК липсва когато
сезирането на съда е условие за упражняване на субективните права на ищеца, както е
и в настоящия случай.
Поради изложеното, съдът намира за неоснователна подадената частна жалба.
По разноските пред СРС:
Предвид промяна в изхода на спора, решението следва да се отмени и в частта,
в която са присъдени разноски в полза на ищеца над сумата 77.55 лв. – разноски за
заплатена държавна такса на първата инстанция.
С оглед цената на иска, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. второ ГПК,
решението не подлежи на касационно обжалване.
Воден от гореизложеното, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 6674 от 12.04.2024 г. по гр.д. № 4630/2024 г. по описа на
СРС, 40 с-в, В ЧАСТТА, с която е осъден, на основание чл.49 вр. чл. 45 вр. чл. 52 ЗЗД
„ЕОС М.“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ****,
сграда ****, да заплати на Е. Г. М., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж. к. ****,
сумата от 1000.00 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, изразяващи се в безпокойство, притеснение и стрес в резултат от периодични
обаждания от служители на ответника и отправяни заплахи и предупреждения, че
вземанията по кредита трябва да бъдат изплатени, в периода от 14.10.2022г. до
25.01.2024г., ведно със законната лихва от 25.01.2024г. до окончателното плащане,
както и в частта на разноските, с която „ЕОС М.“ ЕООД е осъден да заплати на Е. Г.
М., ЕГН: **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК над сумата от 77.55 лв. -
разноски по делото за държавна такса, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА
СЛЕДНОТО:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявеният от „ЕОС М.“ ЕООД, ЕИК: ****,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ****, сграда ****, срещу Е. Г. М.,
ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж. к. ****, иск с правно основание чл.49 вр. чл.
10
45 вр. чл. 52 ЗЗД, за заплащане на сумата от 1000.00 лв., представляваща обезщетение
за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в безпокойство, притеснение и
стрес в резултат от периодични обаждания от служители на ответника и отправяни
заплахи и предупреждения, че вземанията по кредита трябва да бъдат изплатени, в
периода от 14.10.2022г. до 25.01.2024г., ведно със законната лихва от 25.01.2024г. до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА Е. Г. М., ЕГН: ********** да заплати на „ЕОС М.“ ЕООД, ЕИК:
****, на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК сумата от 100.00 лв.-възнаграждение за
юрисконсулт за въззивната инстанция.
ОСТАВЯ без уважение частна жалба на „ЕОС М.“ ЕООД, ЕИК: **** срещу
постановеното по реда на чл.248 ГПК от СРС, 40 с-в Определение № 22053/29.05.2024
г., с което е оставено без уважение искането на ответника „ЕОС М.“ ЕООД, ЕИК: ****
за изменение на постановеното Решение № 6674 от 12.04.2024 г. постановено по гр. д.
№ 4630/2024 г. на СРС, 40-ти състав в частта на разноските.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване пред ВКС, на основание чл. 280, ал. 3
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11