Р Е Ш Е Н И Е
№ 27.01.2021 година гр.София
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Софийски градски съд , Гражданско отделение , II “Б” състав , в публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и първа година
, в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА
АНАСТАСОВА
Мл.съдия ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретар Д.Шулева
като разгледа докладваното от съдия Василев въззивно гражданско дело №15253
по описа на 2019 година ,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.
В. гр.д. №15253/2019 г по
описа на СГС е образувано по въззивна
жалба на Ц.В.М.
*** срещу решение №115475 от 15.05.2019 г постановено
по гр.д.№47847/18 г на СРС , 156 състав , с което на основание чл.422 ал.1 ГПК във
вр.чл.9 ЗПК и чл.79 ал.1 ЗЗД е признато за установено спрямо въззивника , че
дължи на „П.К.Б.“ ЕООД *** сумата от 1933,48
лева незаплатена главница по договор за потребителски кредит №********** от
19.11.2015 г ,ведно със законната лихва от 20.10.2017 г до окончателното
заплащане на главницата; за която сума е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК от 07.11.2017 г по ч.гр.д.№74864/17 г на СРС , 156 състав . Решението
на СРС се обжалва и в частта за разноските.
Въззивникът излага доводи за
неправилност
на решението на СРС , тъй
като са налице
неравноправни клаузи в договора за кредит и няма методика за формиране на
ГПР . Завишен е процентът на
възнаградителната лихва , а възнаграждението за пакет допълнителни услуги е
нищожно и е заобиколен чл.19 ал.4 ЗПК . Общият размер на извършените от
въззивника плащания е 7800,47 лева и е заплатен кредита от 5000 лева . Не е
настъпила предсрочна изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение .
Въззиваемата страна не е
подала писмен отговор на въззивната
жалба .
Въззивната
жалба е допустима.
Решението на СРС е връчено на въззивника на 22.05.2019 г , поради което въззивната жалба от 29.05.2019 г е подадена в срок .
Налице
е правен интерес на въззивника за обжалване на решението на СРС .
След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото ,
въззивният съд приема за установено следното от фактическа и
правна страна :
В мотивите на СРС е
възпроизведена фактическата обстановка . Във връзка с чл.269 ГПК настоящият съд
извършва служебна проверка за нищожност и за
недопустимост
на съдебното решение в обжалваната част ,
като такива пороци в случая не се констатират . Относно доводите за
неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични
доводи , като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от Тълкувателно
решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС .
За да уважи иска СРС
е приел , че ищецът е предоставил на ответника сумата от 5000,00 лева, която
е следвало да се върне на 24 месечни вноски, ведно с уговорената между страните
възнаградителна лихва. В случая е настъпил падежът на вземанията по договора за
потребителски кредит . Неоснователно е възражението на ответника, че в случая
не била посочена методика как е формиран годишния процент на разходи /ГПР/ .
Подобно изискване има единствено при наличието на референтен лихвен процент –
арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в случая според СРС е спазена и
разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗПК , а именно, че ГПР не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Съгласно чл.24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилагат и чл. 143 -
148 от Закона за защита на потребителите. В случая не могат да бъда приети и
доводите за неравноправност на клаузата за възнаградителна лихва , защото страните
са уговорили форфетерно (глобален) фиксиран размера на годишния лихвен процент,
като са го определили, че е 41,17 %.
Според СРС в случая договореният лихвен не е прекомерен и
не води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по
договора. Налице е „бърз кредит „ , който по правило е високорисков , поради
което е нормално и уговорената възнаградителна лихва да е в по-голям размер,
като допустимостта на подобни клаузи се извежда и от телеологическото тълкуване
на закона, доколкото очевидно законодателят е отчел посочените обстоятелства,
доколкото е ограничил възможността ГПР да не надхвърля пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България – арг. чл. 19, ал. 4
З., то следва да се направи извод, че в рамките на допустимото е да се уговори
и лихва и възнаградителна лихва от 41,17 %, която очевидно следва да бъде взета
предвид и при определяне на ГПР. Нито са
наведени твърдения, нито от обстоятелствата по делото може да се установи
наличието на някоя от хипотезите по чл. 143, т. 1-19 ЗЗП .
Според СРС неоснователно е възражението за нищожност на лихвата,
поради противоречие с добрите нрави. В случая с оглед предоставената сумата от
5000,00 лева, ответникът е следвало да върне на кредитора сумата от 7384,33
лева – съобразно уговореното в договора. Тоест, възнаградителната лихва е в
размер на 2384,33 лева, който размер е по-малко от половината на
предоставената сума, поради което същият не е в противоречие с добрите
нрави, като съдът отчита и посочените по-горе отношения във връзка с
потребителски кредит и характер на кредитната сделка.
Според СРС ирелевантни са доводите за нищожност на
възнаграждението за допълнителен пакет услуги, тъй като се касае за различно
вземане за главница, което не е предмет на настоящото производство. От ангажираните
писмени доказателства се установява, че уговорените допълнителни услуги, касая допълнителни правни възможности,
които кредиторът предоставя на разположение на длъжника, като самият той
поема задължение в случай, че страната поиска да се възползва да изпълни
съобразно уговореното, от което не може да се направи извод за нищожност. Касае
се за правна възможност на страната, която е сключила уговорка за т. нар.
допълнителни услуги да се възползва от тях, като кредиторът ще е задължен да ги
предостави. Същите касаят и съществени части от договора – приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит; възможност за отлагане на
определен брой погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски; възможност за смяна на датата на падежа; процедура по
получаване на допълнителни парични средства.
Според СРС неоснователно е възражението за изтекла погасителна
давност. В случая с оглед правилото на чл. 422, ал. 1 ГПК, искът е предявен на
20.10.2017 г., когато давността е била прекъсната и е спряла – арг. чл. 116, б.
„б“ ЗЗД и чл. 115, б. „ж“ ЗЗД. С оглед на това към момента на подаването на
исковата молба нито е изтекла общата петгодишна погасителна давност съобразно
правилото на чл. 110 ЗЗД, нито е изтекла кратката тригодишна погасителна
давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Вземанията по договор за кредит не са
периодични, поради което се погасяват с съобразно петгодишната погасителна
давност по чл. 110 ЗЗД .
Решението на
СРС е неправилно . Съгласно трайната
практика на ВКС първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие
на неравноправни клаузи в потребителски договор. Възражението на
потребителя за неравноправния характер на договорна клауза не се преклудира с
изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.131 или чл.367 ГПК и може
да бъде наведено за първи път и във въззивното производство, като ограниченията
на чл.266 ГПК не се прилагат / решение №23 от 07.07.2016 г по т.д.№3686/14 г
на ВКС , I ТО , рeшение №237 от 20.01.2017 г по т.д.№2927/15 г на ВКС , I ТО , решение №98 от 25.07.2017 г по т.д.№535/16 г на
ВКС , I ТО , Решение №188 от
15.12.2017 г по т.д.№2613/16 г на ВКС , II ТО и др./
Съгласно чл.21 ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна. В чл.10а ал.2 ЗПК изрично е регламентирана забраната да
се изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Включените в процесния „допълнителния пакет услуги“ представляват действия
свързани с усвояването и управлението на кредита , поради което не може да се
приеме, че са същински допълнителни услуги по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК. Т.нар.“допълнителни услуги“ по т.2, т.3
и т.4 от Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги касаят
изпълнението на задълженията на потребителя по договора , а по т.1 на
задължение на кредитодателя , но всъщност е действие по усвояването на кредита.
Предоставянето от ищеца на описаните "допълнителни услуги" накърнява
общите принципи на добросъвестността и добрите нрави, тъй като същите не могат
да доведат до придобиване на икономическа полза за ответник а, която да е
еквивалентна на заплащаната цена. Това от своя страна дава възможност за
неоснователно обогатяване на едната от страните по сделката , в случая на
търговеца за сметка на потребителя. Възнаграждението, което последният се е
задължил да заплати за предоставения му пакет от допълнителни услуги е в
размер на 2161,52 лв . Съпоставянето на тази сума с предоставения кредит в
размер на 5000 лв сочи на извода, че сумата се явява прекомерна /чл.143
ал.2 т.5, 19 ЗЗП/ и е налице противоречие с принципите на яснота във взаимните
задължения , справедливост и равнопоставеност на участниците в облигационната
връзка . Заплащането на това възнаграждение от потребителя е предварително,
т.е. то е дължимо само за "възможността за предоставянето" на
изброените по-горе услуги и е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде
използвана по време на действието на договора между страните .
В нарушение на императивната разпоредба на чл.10а, ал.
4 ЗПК в процесния договор за потребителски кредит не са посочени нито вида,
нито размера , нито действието , за което се събират съответните такси , като
наред с това не е формирана цена за всяка от услугите поотделно. В сключеното
между страните Споразумение само са изброени услугите. Констатира се, че нито
една от тях няма реално стойностно измерение , а и същата очевидно не
съответства с цената, която се заплаща за ползването на тези възможности.
Клаузите касаещи допълнителния пакет услуги са в противоречие с разпоредбите на
чл.10а, ал. 2 - 4 ЗПК , нищожни са и не пораждат правни последици .
Отделно е налице и противоречие с разпоредбата на
чл.19 ал.4 ЗПК. Начисляването и събирането на посочените суми по "Пакет
допълнителни услуги" не представлява плащане за услуга , а прикрива лихви по кредита , с което се
надхвърлят ограниченията на закона за максимален размер на ГПР. Клаузите, регламентиращи
заплащането на цената на услугата по т.нар. "Допълнителен пакет
услуги" са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП.
В случая по твърдения на ищеца и видно от извлечение
по сметка на стр.18-19 от делото пред СРС ответникът е извършил значителни плащания по заема /т.нар.потребителски кредит/
.
С определение от 13.02.2020 г настоящият съд допусна служебно съдебно-иконимическа
експертиза /СИЕ/ , която да изчисли различни варианти на дължимост на
цялата или част от процесната сума , като се съобразят платените суми и не се
вземат предвид задълженията за т.нар.допълнителни услуги и лихви за забава по
т.12 .1 от ОУ . Съобщение за внасяне на депозита е връчено на ищеца на
25.02.2020 г , но депозит за СИЕ не е внесен . В о.с.з на 06.07.2020 г е
заличена допуснатата СИЕ .
При тези данни настоящият съд счита , че искът на
ищеца е останал недоказан . Решението на СРС трябва да се отмени и искът да се
отхвърли . С оглед изхода на делото въззивникът дължи на основание чл.78 ал.6 ГПК сумата от 38,67 лева държавна такса по сметка на СГС , тъй като въззивната
жалба е подадена от особен представител на ответника .
Водим
от горното , СЪДЪТ
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №115475 от 15.05.2019 г постановено
по гр.д.№47847/18 г на СРС , 156 състав ;
и вместо него ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ иска на „П.К.Б.“
ЕООД *** , който иск е с правно основание чл.422 ал.1 ГПК във вр.чл.9 ЗПК и чл.240
ал.1 ЗЗД , да се признае за установено , че Ц.В.М. *** дължи сумата от 1933,48 лева незаплатена главница по
договор за потребителски кредит №********** от 19.11.2015 г , ведно със
законната лихва от 20.10.2017 г до окончателното заплащане на главницата; за
която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 07.11.2017 г по
ч.гр.д.№74864/17 г на СРС , 156 състав .
ОСЪЖДА „П.К.Б.“
ЕООД *** да заплати по сметка на СГС сумата от 38,67 лева държавна такса .
Решението не подлежи
на обжалване / чл.280 ал.3 т.1 ГПК /.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.