№ 22346
гр. София, 09.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 78 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Мария Ст. Танева
при участието на секретаря РУМЯНА Д. ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от Мария Ст. Танева Гражданско дело №
20241110134590 по описа за 2024 година
Образувано е по искова молба с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с
чл. 415 ГПК предявена от “Пъ,93, със седалище и адрес на управление: гр.
София, район Младост, бул. “Ц,, представлявано от юрисконсулт Ва,ев, срещу
К. П. Мекерова, ЕГН: **********, с адрес: гр. София,. 11. Ищецът твърди, че
на 19.04.2006 г. между него и ответницата бил сключен договор за банков
кредит - овърдрафт № 51PKO-A-6950 в размер на 1000 лв. Така
предоставеният кредит се усвоявал по банкова сметка на ответницата IBAN:
B,P, открита на нейно име в банката. Първоначалният срок за ползване и
погасяване на кредита бил до 19.04.2008 г., като същият се подновявал
автоматично при условията и по реда, предвидени в общите условия на
банката. Предоставеният кредит овърдрафт бил усвояван на части по
посочената банкова сметка. Изцяло усвоеният кредит кредит бил погасяван по
същата банкова сметка. Твърди се, че кредитът бил в просрочие считано от
19.04.2014 г. - общо 3411 дни към 19.02.2024 г. Поради неизпълнение в срок на
задълженията по договора, въз основа на раздел XIII, т. 13.1, във вр. с т.13.1.1.
от общите условия, ищецът е изпратил на ответника писмена покана чрез ЧСИ
Гергана Грозева с рег. № 915 на КЧСИ и ЧСИ С,ов, с рег. № 844 на КЧСИ, в
която предоставя седемдневен срок от получаване за изпълнение на
просрочените задължения, в противен случай кредитът се считал за изцяло
1
предсрочно изискуем. Сочи се, че в този срок не е последвало изпълнение,
поради което считано от 26.01.2024 г. банката е обявила кредита за изцяло
предсрочно изискуем.
Във връзка с описаното неизпълнение от страна на ответника, ищецът
подал заявление по чл. 418 ГПК за издаване на заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист, по което било образувано ч.гр.д. №
10152/2024 г., 78-ми състав, по описа на СРС.
На 05.03.2024 г. била издадена заповед № 7117 за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. На същата дата
бил издаден и съответният изпълнителен лист № 5643, с който ответницата
била осъдена да заплати сумите: 582,30 лв., представляваща главница, ведно
със законната лихва за период 20.02.2024 г. до изплащане на вземането; 5,58
лв., представляващи мораторна лихва за период 26.01.2024 г. до 19.02.2024 г.;
84,00 лв., представляващи разноски по връчване на писмено предизвестие; 25
лв., представляващи държавна такса и 150 лв., представляващи
юрисконсултско възнаграждение. Ответницата е подала възражение по чл. 414
ГПК срещу заповедта, позовавайки се на изтекла погасителна давност. В
изпълнение на указание на заповедния съд по чл. 415 ГПК, ищецът в срок е
предявил настоящия иск за установяване на съществуване на вземането си, с
който моли съдът да установи със сила на пресъдено нещо, че ответницата
дължи на “Първа инвестиционна банка” АД следните суми: 582,30 лв.,
представляваща неизплатена главница по договор за банков кредит -
овърдрафт № 51PKO-A-6950, ведно със законната лихва за период 20.02.2024
г. до изплащане на вземането; 5,58 лв., представляващи мораторна лихва за
период 26.01.2024 г. до 19.02.2024 г.; 84,00 лв., представляващи разноски по
връчване на писмено предизвестие; 25 лв., представляващи заплатена
държавна такса за заповедното производство, и 150 лв., представляващи
юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство; претендира
всички разноски в исковото производство, включително указаната от съда
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв.
В срока за отговор на исковата молба не е постъпил такъв.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното:
2
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415,
ал. 1, т. 1 ГПК, във вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, и чл.
86, ал. 1 ЗЗД.
Спорните материални субективни права са обусловени от следните
материални предпоставки: 1) възникнало валидно правоотношение между
страните по договор за кредит - овърдрафт; 2) предоставяне на
кредитополучателя посочената в исковата молба сума, при задължение от него
за връщане в определен срок; 3) преустановяване на плащанията от ответника
на дължимите суми, с което за ищеца е възникнала възможност за обявяването
на кредита за предсрочно изискуем; 4) уведомяване на ответника за
предсрочната изискуемост на кредита; 5) задължение на ответника за
заплащане на възнаградителна лихва, обезщетение за забава, разноски по
връчване на покана за предсрочна изикуемост, наказателна лихва.
Представен е договор за издаване на кредитна карта № 51PKO-A-6950 с
предоставен лимит (овърдрафт) по разплащателна сметка № **********,
сключен между “Първа инвестиционна банка” АД от една страна, в качеството
на кредитор, и К. П. Мекерова от друга страна, в качеството на
кредитополучател. По силата на договора кредиторът се задължава да открие
и води разплащателна сметка на кредитополучателя, като му предостави
сумата от 1000 лв. кредитен лимит, който може да бъде усвояван под формата
на овърдрафт. Кредитната карта е издадена със срок на валидност до
19.04.2008 г., който срок е и за погасяване на предоставения овърдрафт, освен
ако не бъде продължен. Кредитополучателят се задължава да погасява
предоставения овърдрафт в сроковете и по начина, договорени в общите
условия към договора.
Представеният договор е частен диспозитивен документ, който е
подписан от страните. Поради липса на оспорване на неговата автентичност,
договорът за кредит-овърдрафт обвързва подписалите го страни с правата и
задълженията, които обективира. Следователно безспорно е установено, че
между ищеца и ответника е възникнало валидно облигационно отношение по
предоставяне на банков кредит - овърдрафт чрез кредитна карта.
По правната си характеристика договорът за банков кредит, респективно
предоставянето на кредита чрез кредитна карта, представлява двустранен,
3
консенсуален, формален, възмезден и комутативен договор. По силата на
договора за банков кредит кредиторът поема задължението да предостави на
кредитополучателя уговорената по договора сума, т. е. предоставянето на
сумата не е част от фактически състав на сключването на договора, а е в
изпълнение на същия, а за кредитополучателя възниква облигационното
задължение да върне предоставената парична сума в уговорения в договора
срок, ведно с договорената възнаградителна лихва.
В настоящия случай договорът за кредит е такъв за овърдрафт.
Договорът за овърдрафт по същината си е краткосрочен револвиращ кредит,
който представлява допустимо надвишаване над салдото по сметката до
определен разрешен кредитен лимит. Кредитът може да се ползва изцяло или
отчасти, като се погасява при всяко постъпление по разплащателната сметка, и
заемополучателят има право отново да усвоява суми в рамките на уговорения
максимален кредитен лимит и в рамките на срока по договора за кредит, в
който заемодателят е задължен да предоставя средства до този лимит.
Следователно със сключването на договор за овърдрафт на
кредитополучателят се предоставя възможност през време на действие на
договора да усвоява суми по разплащателна сметка, не само до наличните
собствени средства, но и до определена договорена сума над този размер
(разрешен кредитен лимит), като усвояването може да е наведнъж или на
части, но до размера на лимита. Усвоената сума се погасява при постъпване на
суми по разплащателната сметка, като при възстановяване изцяло или на част
от усвоената сума в рамките на действие на договора заемополучателят има
право на последващи усвоявания до размера на лимита. Доколкото
усвояването не е еднократно, вкл. дори да се усвои наведнъж, то при
съответно погасяване на част от сумата, може да се правят последващи
усвоявания до размера на разрешения лимит, поради което към подобен тип
договори няма погасителен план.
Страните по договора са уговорили следните клаузи:
В клаузата на чл. 3 от договора е предвидено, че срокът за ползване на
кредитния лимит (овърдрафт) е до 19.04.2008 г., като същият се подновява
автоматично при условията и по реда, предвидени в общите условия;
Съгласно уговореното в чл. 6, страните са постигнали съгласие, че
картодържателят плаща фиксиран лихвен процент за първите 3 отчетни
4
периода в размер на 0.75%, а за остатъка на срока по договора - в размер на
1.5% на месец. Така предвиден лихвеният процент се равнява на годишна
лихва в размер на 15.75% за първата година и 18.00% за следващата;
Според уговореното в чл. 7 от договора, кредитополучателят ползва
гратисен период от 45 дни, през който не се начислява лихва за ползваните и
погасени до датата на падежа суми, но само при условие, че до датата на
падежа погаси цялото дебитно салдо по картовата си разплащателна сметка,
формирано до края на предходен отчетен период.
Прието е заключението на ССчЕ, от което се изяснява, че усвоеният от
ответника овърдрафт по процесния договор е в размер на 923,91 лв., като
същият е бил усвоен за периода 22.04.2006 г. до 05.06.2006 г. От 19.04.2006 г.
до 26.01.2024 г. са начислени лихви в общ размер на 3 172, 94 лв. Извършените
погашения от ответницата са в размер на 3 739,55 лв., както следва 04.08.2006
г. - 73 лв.; 19.12.2006 г. - 800 лв.; 02.05.2007 г. - 16.55 лв.; 15.10.2014 г. - 2850
лв. С тези суми е погасена усвоената сума - 923,91 лв., 225 лв. - такси, 1 538,02
лв. - лихви върху дебитно салдо, 418,70 лв. наказателни лихви за надвишен кр.
лимит, 633, 92 наказателни лихви минимална вноска. Останали са 582,30 лв.,
които са формирани от: 403,55 лв. лихва по дебитно салдо и 178,75 лв.
наказателни лихви при неплащане на минимална вноска.
Съдът възприема заключенията като компетентни, безпристрастни,
основаващи се научните правила и опита на експерта.
Процесният договор за овърдрафт попада в приложното поле на
потребителската защита, тъй като кредитополучателят е физическо лице по
договор за кредит, който не е предназначен за търговска или професионална
дейност, и е потребител на финансова услуга по см. на § 13, т. 12 от ДР на
ЗЗП.
Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК съдът следи служебно за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Освен това "съдът е
длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни
сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на
правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна,
само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по
делото доказателства." (Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по
тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК). От значение за решаването на спора са следните
5
клаузи от общите условия - т. 19.1.1 относно автоматичното удължаване на
срока по кредита; т. 11.1. относно “наказателната лихва”.
Следователно предоставеният договор за кредит-овърдрафт и общите
условия към същия подлежат на служебна преценка за наличието на
неравноправни клаузи в тях. При констатирането на такива, съдът е длъжен да
не прилага неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат
задължителна сила за потребителя, но не е овластен да изменя съдържанието
им (С-421/14 от 26.01.2017г. по дело Banco Primus SA срещу Jesus Gutierrez
Garcia /т.71/; Решение № 76 от 22.07.2020 г. на ВКС по т.д. №1011/2019г. на I т.
о., ТК).
Неравноправна клауза в потребителски договор е налице при
наличието на неиндивидуално определена уговорка във вреда на потребителя,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, както е установено в чл. 143 ЗЗП. В текстовете на чл. 143, т. 1, т.
1-19 ЗЗП са изброени възможни проявни форми на неравноправни клаузи,
като по аргумент от т. 20 на чл. 143 ЗЗП изброяването е примерно, а не
изчерпателно. Ограничаването на преценката за неравноправен характер до
изследване единствено на основанията по чл. 143, т. 1 - 19 ЗЗП е в нарушение
както на националния закон (аргумент от т. 20 на чл. 143 ЗЗП), така и на
Директива 93/13.
Преди да се пристъпи към проверка за неравноправни клаузи, следва
да се отбележи, че ищецът е представил два документа, съдържащи общи
условия. В първия от тях /стр. 19-26 по делото/ изрично е посочено в т. 29.4,
че са това са общи условия в сила от 18.11.2022 г., 16 години след сключване
на договора за кредит-овърдрафт и не са били подписани от никоя от страните,
следователно няма как същите да са били предоставени към сключването на
договора. Вторият документ, съдържащ общи условия /стр. 27-29 по делото/,
също никъде не носи подписите на страните. Дори без да се обсъждат
правилата на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП, то общите правила на чл. 298, ал. 2 ТЗ
предвиждат, че когато за действителността на сделката е предвидена писмена
форма (какъвто е процесният случай), установените от търговеца общи
условия обвързват другата страна само ако са били предадени при
сключването. А в случая се касае за потребител, което изисква и неговото
6
писмено съгласие, т. е. поне общите условия да са били подписани (Решение
№ 20890 от 19.11.2024 г. на СРС по гр. д. № 19229/2024 г.).
Независимо че т. 10 договорът за кредит-овърдрафт съдържа клауза,
декларираща получаването на общите условия и съгласието на потребителя с
тях, по силата на чл. 147а, ал. 5 ЗЗП това не е доказателство за действителното
приемане на общите условия и получаване на екземпляр от потребителя
(Решение № 98 от 25.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 535/2016 г., I т. о., ТК).
Следователно представените общи условия не обвързват ответника, доколкото
липсва необходимото съгласие за това.
Но дори и общите условия да задължаваха потребителя, същите
съдържат неравноправни клаузи, които са нищожни. Първо, клаузите не са
индивидуално уговорени, доколкото са предварително изготвени от търговеца,
аргумент от чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Клаузите на общите условия, към които
препраща договорът, независимо че са приети от потребителя при
сключването му, поначало се счита, че не са индивидуално уговорени
(Решение № 98 от 25.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 535/2016 г., I т. о., ТК).
По отношение на клаузата в т. 19.1.1 предвиждаща автоматично
продължаване на срочен договор, освен ако потребителят не заяви желание
за прекратяването му, намира приложение чл. 143, ал. 2, т. 8 и 9 ЗЗП
(Решение № 16938 от 19.10.2023 г. на СРС по гр. д. № 52641/2022 г.; Решение
№ 20890 от 19.11.2024 г. на СРС по гр. д. № 19229/2024 г.; Решение № 345 от
9.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 1768/2018 г., II т. о). Това е типична
неравноправна клауза, която позволява на търговеца да се освободи от
негативните последици от изискуемостта на вземането си, свързани с
течението на погасителната давност, като същевременно запази основанието
за начисляване на възнаграждение, тъй като действието на договора между
страните се продължава. С такива клаузи се създава възможност, въпреки
големи просрочия, в случая над 3 411 дни (равняващо се на 9 години, 4 месеца
и 6 дни), да се задържи обвързаността на страните, като се възлага на
потребителя да се противопостави на автоматичното продължаване на срочен
договор и мълчанието му се приравнява на съгласие за изменение на договора
при по-неблагоприятни условия (начисляване на допълнителни такси, наред с
лихвите за забава и с другите дължими суми по договора). Единствената
смислена причина за продължаване на договора с години чрез ежегодно
7
автоматично подновяване на срока му, е възможността за начисляване на
лихви (Решение № 1312 от 6.06.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 12885/2021 г.).
Посочената уговорка е в очевиден ущърб на потребителя и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, поради несъответствието във възможността им да се упражнят
правата за защита, доколкото потребителят се лишава от основно
правоизключващо възражение за погасяване по давност. Нещо повече,
презюмира се с мълчанието и въпреки бездействието на длъжника, че той има
воля да ползва услуга овърдрафт, което от поведението е очевидно, че не е
така, доколкото няма доказателства ищецът да е издал служебно нова карта на
ответника при продължаване на срокът на овърдрафта съгласно т. 20.1.1 от
общите условия. Въпреки това банката начислява годишни такси и
възнаградителни лихви, с презумпцията за дължимо възнаграждение за
ползване, което е невъзможно тъй като нова карта не е била издадена на
ответника.
Цитираната клауза следва да се счете за неотговаряща на изискването
за добросъвестност и водеща до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, съобразно
формулировката на чл. 143 от ЗЗП, поради което същата не поражда действие
и не обвързва страните по договора.
Изводът за нищожност на клаузата води до неоснователност на
твърденията в исковата молба за автоматичното подновяване на договора след
изтичане на първоначално уговорения срок - 19.04.2008 г. От приетото по
делото заключение на ССчЕ се установява, че последната дата, на която
ответникът е изтеглил сума по овърдрафта, е 05.06.2006 г. След тази дата до
2024 г. няма данни за последващо усвояване на суми, нито има доказателства,
че ищецът е издавал и предоставил на ответника нова карта. С оглед на това
съдът приема, че договорното правоотношение между страните е прекратено
считано от 19.04.2008 г., първоначално уговорения срок на действие на
договора. Както беше установено, този срок не е бил автоматично подновяван,
поради нищожност на т. 19.1.1. от общите условия. Следва, че
възнаградителните и наказателни лихви, както и такси след 19.04.2008 г. са
начислени без основание, доколкото договорът е бил прекратен.
Съдът приема за нищожна клаузата на т. 11.1. от общите условия,
8
уреждаща последиците при просрочените плащания, поради противоречие на
императивна разпоредба на чл. 33 ЗПК, за правилното приложение на която
съдът следи служебно. Чрез чл. 33 ЗПК Законодателят е ограничил
допустимия размер на обезщетението за забава при потребителски кредити до
размера на законната лихва с императивна правна норма. Съгласно т. 11.1 при
просрочени плащания, кредитополучателят плаща на банката върху
непогасената част от дълга “наказателна лихва” в размер на договорната
лихва, увеличена с надбавка определена в Бюлетина за лихвите на банката.
Договорената лихва е в размер на 15,75% за първата година и 18% за
следващите. Независимо какъв е размерът на надбавката, определена в
Бюлетина за лихвите, който не е представен по делото, разпоредбата на чл. 33
ЗПК във всеки случай би била нарушена, тъй като определената наказателна
лихва, представляваща неустойка за забава, във всеки случай би надминала
размера на законната лихва, поради което клаузата е нищожна (подобна
хипотеза - Решение № 6109 от 7.11.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 12198/2023 г.).
Претенцията на ищеца за установяване на дължимост на сумата 582,30
лв., формирана съгласно ССчЕ от лихви върху дебитно салдо и наказателни
лихви, не следва да бъде уважена, тъй като се основава на неравноправни
клаузи в договор за кредит с потребител, които са нищожни.
Съгласно приетата ССчЕ, ответницата е изплатила 3 172, 94 лв. към
15.10.2014 г., с което напълно е погасила дължимите към тази дата усвоена
сума по кредита - 923,31 лв. и лихви по дебитно салдо към 2014 г.
Дори и ответницата да не беше изплатила дълга си чрез
горепосоченото плащане, претенцията на ищеца отново щеше да бъде
неоснователна, тъй като вземането му е погасено по давност. Макар
възражение в този смисъл да не е направено в рамките на исковото
производство, ответницата е оспорила вземането на ищеца с възражението си
по чл. 414 ГПК, позовавайки се на изтеклата погасителна давност. Съгласно
т.11.а от ТР 4/2013 г., възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК има правните
последици на отговор на искова молба по чл. 131, ал. 1 ГПК и съдът следва да
разгледа обоснованите в него оспорвания на вземането на кредитора в
производството по чл. 422 ГПК (в същия смисъл: Решение № 111 от 8.10.2010
г. на ВКС по т. д. № 1068/2009 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Тотка
Калчева). При договор за банков кредит се касае единно вземане, независимо
9
че изпълнението му е разсрочено на части, затова е приложима общата
погасителна давност, която е 5-годишна, съгласно чл. 110 ЗЗД.
Началният момент на давността съгласно чл. 114 ЗЗД е падежната дата,
която в настоящия случай съдът приема, че е посочената в т. 1.1, б. „ц“ –
„Падеж“ от общите условия към договора за овърдрафт- всяко 5-то число от
месеца, а ако то е неработен ден, следващият работен ден. От ССчЕ се
установява, че пълният размер на кредита е усвоен за периода между
22.04.2006 г. до 05.06.2006 г. За да се установи, че вземането на ищеца е
погасено по давност, е достатъчно да се разгледа последната дата, на която
ответницата е усвоила сума по кредита, от която е започнала да тече
погасителна давност. Тази дата е 05.06.2006 г., следователно падежът за нея е
настъпил на 05.07.2006 г. Съответно, погасителната давност е изтекла на
05.07.2011 г. Действия по събиране на вземането са предприети едва през 2023
г. с обявяването на кредита за предсрочно изискуем, 12 години след
погасяването му по давност. С оглед на това, възражението на ответницата, че
вземането на ищеца е погасено по давност е основателно.
Ищецът претендира от ответника да му заплати направените от него
разходи в размер на 84 лв. за връчване на покана за предсрочна изискуемост.
Нито в договора за кредит-овърдрафт, нито в общите условия има клауза,
която да вменява в задължение на кредитополучателя да заплати разноските
на кредитора за връчване на поканата за предсрочна изискуемост. Този разход
е направен изключително в интерес на ищеца, за да упражни своето
потестативно право да обяви кредита за предсрочно изискуем, което право
въобще не е възниквало с оглед на това, че задълженията на ответника са
погасени изцяло към 2014 г. Следователно, при липса на задължение за
заплащането му от страна на ответника, този разход следва да остане за сметка
на ищеца.
По изложените причини исковете са изцяло неоснователни и следва да
се отхвърлят.
По отношение на разноските:
В хипотеза на отхвърляне на целите искове ищецът няма право на
никакви разноски (Определение № 592 от 13.10. 2011 на ВКС, IV г.о.).
Ответникът не е претендирал разноски.
10
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
във вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, във вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. 430, ал. 1 и
ал. 2 ТЗ, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от “Пъ,93, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район Младост, бул. “Ца,1 срещу К. П. Мекерова,
ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ул. “Ц, 28, ет. 3, за признаване за
установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца следните суми:
582,30 лв., представляваща неизплатена главница по договор за банков кредит
- овърдрафт № 51PKO-A-6950, ведно със законната лихва за период 20.02.2024
г. до изплащане на вземането; 5,58 лв., представляващи мораторна лихва за
период 26.01.2024 г. до 19.02.2024 г.; 84,00 лв., представляващи разноски по
връчване на писмено предизвестие; 25 лв., представляващи държавна такса и
150 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение, за които суми има
издадена Заповед № 7117 за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК от 05.03.2024 г. по ч. гр. д. № 10152/2024 г. по
описа на СРС, 78 състав.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11