ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 290
гр. Стара Загора , 12.07.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
закрито заседание на дванадесети юли, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Даниела К. Телбизова Янчева
Членове:Николай Ил. Уруков
Атанас Д. Атанасов
като разгледа докладваното от Николай Ил. Уруков Въззивно частно
гражданско дело № 20215500501399 по описа за 2021 година
Производството е на основание чл.413, ал.2 от ГПК във връзка с чл.410 от
ГПК.
Делото е образувано по частна жалба от „Т.Г.” ЕООД, със седалище и адрес
на управление ***, представлявано от законния представител – управител
Т.Д., депозирана чрез пълномощника адв. Б. срещу Разпореждане №210 от
15.04.2021 г., постановено по ч.гр.д. №1677/2021 г. по описа на Районен съд –
Стара Загора, с което е отхвърлено частично писменото заявление за издаване
на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК за процесната сума от
80,00 лв., представляваща направени разноски по повод събиране на вземане.
Частният жалбоподател приема за неправилен, недопустим и
незаконосъобразен първоинстанционният акт. В подкрепа на това твърдение
излага обстойните доводи, позовавайки се и на съдебна практика. Счита, че
заповедният съд е длъжен да разгледа само от външна страна попълненото от
кредитора заявление по чл.410 от ГПК и представените към него
доказателства, без да е нужно да взема решение по съществото и
основателността на претенцията. Сочи се, че отказът на районния съд да
присъди процесните разноски представлява нарушение на закона и
нарушение на Правото на Европейския съюз. Твърди, че разноските за
1
събиране на просрочените задължения се дължат съгласно чл.309а от
Търговския закон и не е налице пречка за присъждането им.
Моли за отмяна на Разпореждането и постановяването на съдебен акт, с
който да се разпореди издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК за сумата от 80,00 лева. Претендира и за
присъждане на разноски , направени в настоящото съдебно производство в
размер на 15,00 лева – държавна такса и 200,00 лева – адвокатски хонорар.
Препис от частната жалба не се връчва на насрещната страна.
Въззивният съд, след като обсъди оплакванията в частната жалба и
материалите от първоинстанционното дело, намери за установено от
фактическа страна следното:
Производството пред Районен съд – Стара Загора е образувано по
заявление на „Т.Г.” ЕООД, ЕИК: *** със седалище и адрес на управление:
***, ***, представлявано от законния представител – управител Т.Д. чрез
пълномощника адв. Б. за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410
от ГПК и изпълнителен лист срещу дружеството – длъжник „А.” ООД със
седалище и адрес на управление в *** за парично вземане в размер на 697,34
лв. Вземането представлява сбор от следните суми: 526,04 лв. – главница по
издадени фактури върху която е начислен дължимия данък върху добавена
стойност ; 171,30 лв. – лихва за забава, от която 72,23 лв. е за периода от
18.11.2017 г. до 12.04.2021 г. по фактура с номер 1238/17.11.2017 г. и 98,98 лв.
за периода от 14.04.2018 г. до 12.04.2021 г. по фактура с номер
1623/13.03.2018 г; 80,00 лева – разноски за събиране на вземането и законна
лихва от 12.04.2021 г. до окончателното изплащане на вземането. Направено е
искане за присъждане на разноски в заповедното производство в размер на
25,00 лв.-държавна такса и 360,00 лв.-адвокатско възнаграждение. В
заявлението е посочено, че паричното вземане произтича от неизплатено
задължение по две фактури за покупка чрез доставка на отрезни ленти,
възложени от длъжника. В изпълнение на възложеното кредиторът е
изработил и доставил поръчаните от длъжника стоки, които отговаряли
напълно на изискванията на възложителя в качествено и количествено
отношение и били приети от него без възражение. Въпреки многократните
опити за доброволно уреждане на отношенията между тях, задълженията по
2
посочените фактури не били изплатени от страната „А.” ООД.
С обжалваното Разпореждане, заповедният съд е отхвърлил заявлението в
частта, с която се претендира сумата от 80,00 лева за извънсъдебно събиране
на вземането като е приел, че с искането се цели неоснователно обогатяване
на кредитора. За всички останали вземания е издадена Заповед за изпълнение
№87/15.04.2021 г. на Районен съд – Стара Загора.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
Частната жалба е подадена от процесуално легитимирано лице в
законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което същата е допустима. Разгледана по същество жалбата се явява напълно
основателна като съображенията за този извод са следните:
Съгласно чл.411 от ГПК, за да бъде уважено искането за издаване на
заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, заявлението трябва да е
редовно от външна страна и да отговаря на изискванията на чл.127,ал.1 и ал.3
и чл.128,т.1 и 2 от ГПК; да не противоречи на закона или добрите нрави; да
не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител
и да не е налице обоснована вероятност за това; длъжникът да има
постоянен адрес или седалище на територията на Република България и
да е с обичайно местопребиваване или седалище на територията на
Република България – чл.411, ал.2 от ГПК.
Неизпълнението на парично задължение, породено от сключена търговска
сделка, има отрицателен ефект върху рентабилността и
конкурентоспособността на кредитора. В настоящия случай кредиторът
(заявител) и длъжникът имат качеството на търговец по смисъла на чл.1
от ТЗ. Съгласно цитираната разпоредба търговец е всяко физическо или
юридическо лице, което по занятие извършва сделка за покупки на стоки или
други вещи с цел да ги препродаде в първоначален, преработен или
обработен вид или пък извърши продажба на стоки от собствено
производство. Претендираната сума от 80,00 лева, представляваща
разноските за събиране на вземането от страна на заявителя „Т.Г.” ООД не
противоречи на закона, добрите нрави и не се основава на неравноправна
3
клауза в договор. За процесното вземате се прилага нормативната уредба,
намираща се в Търговския закон, а не Законът за потребителския кредит, тъй
като молителят няма качество на банкова институция.
Разпоредбата на чл.309а от Търговския закон транспортира чл.6 от
Директива 2011/7/ЕС, в който се посочва, че на кредитора се полага
присъждането на минимум от 40 евро за разноски, чрез които да бъдат
възмездни вътрешнофирмените усилия за събиране на вземането на
длъжника. В мотивите за приемане на цитираната директива в т.19
Европейският парламент и Съветът на Европа възприемат, че
„разноските по събирането следва също да включват възстановяване на
административни разходи и обезщетение за вътрешните разноски,
понесени вследствие на забава на плащане, за което в настоящата
директива следва да бъде определена минимална фиксирана сума, която
би могла да се натрупва с лихва за забава на плащане. Обезщетението под
формата на фиксирана сума следва да има за цел да ограничава
административните и вътрешните разноски, свързани със събирането”.
Според съдебната практика разноските по чл.309а от ТЗ се дължат между
търговци, каквито са страните в настоящото производство, при наличието на
две кумулативни предпоставки: 1) длъжникът да не е изпълнил задълженията
си към кредитора и 2) длъжникът да е изпаднал в забава за плащане, поради
което да е наличие основание за начисляване на законна лихва за настъпилото
просрочие. Съгласно цитираната разпоредба разноските за събиране на
просрочените задължения се дължат независимо от факта, дали е била
изпратена покана за доброволно изпълнение. Въвежда се един минимален
размер на разноски от 80,00 лева като дори позволява на кредитора да търси
направените от него разноски, когато същите надвишават определения
минимум. Извън това в редица съдебни решения по идентични казуси,
съдилищата посочват, че за присъждането на минимален размер на разноски
по чл.309а от ТЗ, не се изисква доказването им. Такава е съдебната практика
по Решение №262/28.04.2017 г. по гр.д. №525/2016 г. на Районен съд – Шумен
; Решение от 27.01.2015 г. по гр.д. №4897/2014 г. на Районен съд – Плевен.
В случая претенцията за присъждане на разноски не води до неоснователно
обогатяване на кредитора, като в този смисъл е и Решение с №97 от
01.08.2014 г. по гр.д. №1250/2011 г. на Върховния касационен съд, с което е
4
прието, че фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл.59 от
ЗЗД е изпълнен и когато обогатяването на получателя се изразява в
спестяване на разходи за сметка на имуществото на претърпялото обедняване
лице,при което се стига до неоснователно обогатяване на длъжника. Тази
позиция се застъпва и в по-старата съдебна практика, като според
Постановление на Пленума на Върховния съд №1/28.05.1979 г. обогатяване е
налице не само при увеличаване имуществото на едно лице, но и когато са му
спестени средства за сметка на имуществото на друго лице, какъвто е случаят.
Именно неоснователното обогатяване на длъжника цели да избегне
разпоредбата на чл.309а от ТЗ, като възмездява разходите за събиране на
вземането и още повече въвежда минимален размер на дължимите разходи,
който е валиден не само като законодателно решение на национално ниво, а и
на територията на Европейския съюз.
Следва да се отбележи, че заповедният съд е длъжен да разгледа само от
външна страна попълненото от кредитора заявление по реда на чл.410 от ГПК
и представените към него доказателства, без да взема решение по съществото
и основателността на претенцията. За длъжника е предвиден изричен ред и
процедура за защита на правата му, чрез възможността за подаване на
възражение против издадената от съда заповед за изпълнение на парично
задължение. В случай, че длъжникът прецени, че част от претендираните от
кредитора суми не са дължими, същият възразява пред съда. Едва тогава
възниква спор за установяване на дължимостта на претенциите на кредитора.
Доказателствената тежест да установи, че длъжникът има неизплатени към
него парични задължения е на кредитора. В образуваното производство по
реда на чл.415 във вр. с чл.422 от ГПК съдът след изслушване на страните
преценя дали първоначално претендираните от кредитора суми са
действителни, дали същите са правилно и законосъобразно искани от
длъжника, с какви доказателства за тях разполага кредитора. Едва тогава
заповедният съд постановява своето решение относно факта, дали
претенциите на кредитора са правилни и решава спора по същество.
Заповедното производство е строго формално и с него се цели бърза съдебна
защита, като са предвидени кратки срокове за произнасяне на съда и поради
това редовността на заявлението от външна страна е абсолютна процесуална
предпоставка за издаване на заповед за изпълнение. В подкрепа на това
5
твърдение е и Тълкувателно решение №4/2013 г. на ОСГТК, в което се
посочва, че в заповедното производство по чл.410 от ГПК съдът не събира
доказателства, целта е не установяване на самото вземане, а само проверка
дали същото е спорно, и следователно от приложените към заявлението
документи не могат да се правят изводи както за съществуване на вземането,
така и за основанието, на което същото се претендира. Този правен извод,
посочен в т.2 б от ТР на Върховния касационен съд дава задължително
тълкуване и изяснява въпроса относно правомощията на заповедния съд, а
именно при наличие на точна индивидуализация на вземането по основание и
размер, съдът е длъжен да издаде заповед за изпълнение на парично
задължение.
От изложеното до тук, настоящият съд счита, че претендираните разноски
за събирането на вземането следва да бъдат заплатени на кредитора от
страна на длъжника, тъй като на основание чл.309а , ал.1, изр.2 от ТЗ
кредиторът има право на обезщетение за действително претърпените
вреди и направените разноски за събиране на вземането в размер не по-
малко от 80 лева, без да е необходима покана. А когато се търси
обезщетение за действително претърпените вреди и направените разноски за
събиране в по-висок размер , това право кредиторът може да реализира
съобразно общите правила на ЗЗД, като следва да докаже настъпването и
размера на по-големите си вреди. В случая претендираните разноски са в
минимален размер съгласно цитираната разпоредба.
Предвид тези съображения , настоящият въззивен състав намира, че
Разпореждането, с което заявлението за издаване на заповед за изпълнение е
отхвърлено за сумата от 80 лева – разноски за събиране на вземането е
ненеправилно, незаконосъобразно и противоречащо на установената
задължителна съдебна практика и следва да бъде отменено.
В настоящото съдебно производство не се дължат разноски, тъй като е
едностранно и се развива без участието на длъжника.
Воден от горното и на основание чл.252-254 във връзка с чл.410 от ГПК,
Старозагорският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
6
ОТМЕНЯ Разпореждане с №210 от 15.04.2021 г., постановено по ч.гр.д.
№1677/2020 г. по описа на Районен съд – Стара Загора, с което е отхвърлено
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК на „ Т.Г.”
ЕООД, със седалище и адрес на управление в *** срещу длъжника „А.” ООД
със седалище и адрес на управление *** за вземането в размер на 80,00 лева ,
представляващо разноските за събиране на вземането, като вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ Заповед за изпълнение на парично задължение по
заявлението на „ Т.Г.” ЕООД по чл.410 от ГПК срещу „ А.” ООД за разноски
в размер на 80,00 /осемдесет/ лева, направени по повод събиране на вземането
от страна на заявителя по повод покупка и доставка на отрезни ленти за
задоволяване на производствените нужди на длъжника.
ИЗПРАЩА делото на Районен съд – Стара Загора за издаване на заповед
за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК и изпълнителен лист.
Определението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7