РЕШЕНИЕ
№ 201
гр. Първомай, 24.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Радина В. Хаджикирева
при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова
като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело №
20255340100276 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от А. П. Д. срещу
„Ай Ти Еф Груп“ АД за заплащане на сумата от 700 лв., представляваща платена без
правно основание сума по Договор за потребителски кредит № ******* от 12.04.2023
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 10.04.2025 г.,
до окончателното изплащане на вземането.
Ищцата А. П. Д. твърди, че на 12.04.2023 г. сключила с ответното дружество
„Ай Ти Еф Груп“ АД Договор за потребителски кредит № *******, по силата на който
й били предоставени в заем средства в размер на 500 лв. Посочено е, че освен
възнаградителна лихва следвало да заплаща с месечната вноска такса в размер на 5,55
лв., както и неустойка при непредоставяне на обезпечение в размер на 62,64 лв.
Поддържа се, че при предоставен заем от 500 лв. ищцата следвало да върне общо
сумата от 1152,02 лв. По договора за кредит ищцата извършила плащания в общ
размер на 1200 лв. Счита, че тъй като договорът за потребителски кредит бил
нищожен, дължи заплащане само на заетата главница в размер на 500 лв. В тази връзка
излага съображения, че било налице нарушение на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
доколкото не й бил предоставен на траен носител договорът за потребителски кредит.
Отделно от това твърди, че договорът за потребителски кредит бил недействителен на
основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради неточно посочване на ГПР. Счита, че
разходите за такса и неустойка следвало да бъдат включени при изчисляване на ГПР.
По тези съображения приема, че кредиторът се е обогатил неоснователно със сумата в
размер на 700 лв., като предявява осъдителен иск за връщането й.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Ай Ти Еф Груп“ АД, в който излага съображения за неоснователност на
предявения иск. Не оспорва, че между страните бил сключен договор за
1
потребителски кредит, по силата на който предоставил в заем на ищцата сумата от 500
лв., а последната извършила плащания в общ размер на 1200 лв. Излага подробни
съображения, че в случая било спазено изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като бил
съставен електронен документ. Също така се твърди, че не било допуснато нарушение
на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посочено е още, че задължението за
неустойка не представлявало разход по кредита, поради което не следвало да бъде
включвано в ГПР. Поддържа се, че размерът на лихвения процент и ГПР били ясно
посочени в договора, като размерите им били съобразени със законовите ограничения.
Прави възражение за погасителна давност по отношение претендираното от ищцата
вземане. По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна
следното:
От приобщените по делото доказателства се изяснява, че между ищеца А. П. Д.
и ответника „Ай Ти Еф Груп“ АД е сключен Договор за потребителски кредит №
******* от 12.04.2023 г., по силата на който ответникът се е задължил да предостави
на ищеца сумата от 500 лв. Уговорен е фиксиран годишен лихвен % в размер на 18,02
% и годишен процент на разходите в размер на 49 %. Общата дължима сума възлиза
на 588,24 лв. При изчисление на ГПР като разходи са включени възнаградителната
лихва и таксата за разглеждане.
Съобразно Приложение № 4 към договора за потребителски кредит страните
са се съгласили кредитополучателят да заплати на кредитодателя такса в размер на
49,95 лв. за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване за кредит и
представената преддоговорна информация, подготовка на договора за кредит и
допълнителните приложения към него, оценка на кредитоспособността и финансовите
възможности на клиента и проверка на вероятността за погасяване на кредита.
Същевременно в Приложение № 5 към договора за потребителски кредит е уговорено,
че в срок до края на следващия ден, считано от деня на сключване на договора за
кредит, кредитополучателят е длъжен да учреди следните обезпечения: поръчителство
на две физически лица или банкова гаранция в размер на 588,24 лв., представляваща
сбор на дължимата главница и лихва за ползване на кредита, със срок на валидност от
30 дни след крайния срок за погасяване на всички задължения. В случай че
кредитополучателят не предостави в срок обезпечение по кредита или действието на
обезпечението бъде по някаква причина прекратено, кредитополучателят дължи на
кредитодателя неустойка за всеки календарен ден, за който не е предоставил
обезпечение. Размерът на неустойката е индивидуално определен за всеки
кредитополучател и е в размер на 2,05 лв. средно на ден, като неустойката на ден не
трябва да надвишава 1 % от главницата по кредита. Съгласно погасителния план
дължимата неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение възлиза на сумата от
563,76 лв.
Не е налице спор и че заемната сума е получена от ищцата, която е извършила
по договора плащания в общ размер на 1200 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
Тъй като ищцата и ответникът „Ай Ти Еф Груп“ АД имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК,
процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за
2
потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат
изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита,
както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора
изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е
направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на
потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и
когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР
не съответства на действително прилагания между страните.
Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за
кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него
е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така
посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите
от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да заплаща неустойка при непредоставяне на обезпечение, дължима на
падежа на плащане на погасителните вноски по договора за кредит, при което като
краен резултат следва да заплати на кредитора сума в общ размер от 1152,02 лв.,
неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора.
Тази неустойка представлява допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва), което е
уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения. Дори и без да се ползват специални знания е видно, че
доколкото предоставената главница по договора е в размер на 500 лв., при лихва в
размер на 38,31 лв. за целия срок на договора и такса за разглеждане в размер на 49,95
лв. и ГПР, изчислен при включване като разходи на уговорената възнаградителна
лихва и такса за разглеждане, то общата дължима от потребителя сума по договора в
случай на непредоставяне на обезпечение не съответства на годишния процент на
разходите от 49 %. Предвид горното съдът намира, че при сключването на процесния
договор за потребителски кредит е направен опит за заобикаляне на императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния
процент на разходите по кредита, а посоченият в договора размер на годишния
процент на разходите е различен от действително уговорения такъв. Допуснато е и
нарушение при посочването на общата дължима сума от потребителя, която не
кореспондира с общия размер на задълженията по договора. В случая липсата на ясна,
3
разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни
стандарти за защита. С посочването в договора за кредит на ГПР, който не е формиран
при спазването на чл. 19, ал. 1 ЗПК, се създава заблуждение у потребителя за
финансовата тежест на кредита. От изложеното дотук се налага изводът, че договорът
не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящо се до посочване на
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, поради което и съгласно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК същият следва да се приеме за недействителен.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че според разпоредбата на
чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита, доколкото те са част от
дейността му по предоставяне на кредита. По отношение на таксата за разглеждане на
искането на потребителя за отпускане на кредит не намира приложение разпоредбата
на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, която дава възможност за получаване на такси и комисиони за
предоставени на потребителя допълнителни услуги, тъй като същите нямат пряко
отношение към насрещните задължения на страните по договора за кредит, а в случая
се касае за услуга, включена в основната дейност на кредитора по предоставяне на
паричната сума. След като ищецът е подал заявление за предоставяне на паричен
ресурс, което се явява задължителна и необходима стъпка за усвояването на паричната
сума, то ответникът не е следвало да изисква заплащане на такса за разглеждането на
документите. Разглеждането на искането за кредит преди предоставянето на заемната
сума представлява действие по усвояване на кредита, а разходите, свързани с него, са
присъщи за основния предмет на договора, а не с допълнителен такъв. В тази връзка
следва да се има предвид, че съгласно разпоредбата на чл. 16, ал. 1 ЗПК извършването
на предварителна преценка относно кредитоспособността на потребителя е
задължение на кредитора, поради което не може да се приеме, че той осъществява
допълнителна услуга, обосноваваща съответно насрещно възнаграждение. Изложеното
налага извод, че клаузата за заплащане на такса за разглеждане е договорена в
нарушение на забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Следователно в процесния случай е
налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, поради което съдът приема,
че клаузата, предвиждаща заплащане на такса за разглеждане, е нищожна на основание
чл. 21, ал. 1 ЗПК.
За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да
са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е
платил процесните суми на ответното дружество по договора за заем, който е
недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на
плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на
валидно основание, т. е., че процесният договор за заем е действителен.
Предвид установената по делото недействителност на договора за кредит
следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която постановява, че
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. При това положение за ищеца като кредитополучател е
възникнало задължението да върне на ответника само действително получената сума
по договора в размер на 500 лв. Всичко заплатено над тази сума се явява платено от
ищеца на ответника при начална липса на основание. Тъй като той е заплатил по
4
договора общо сумата от 1200 лв., то разликата от 700 лв. се явява получена без
основание от ответника.
При това положение следва да бъде разгледано въведеното от ответника
възражение за погасяване на вземането по давност. Съгласно указанията на
Постановление № 1 от 28.05.1979 г., Пленум на ВС, в случаите по чл. 55, ал. 1, предл.
1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от деня на получаването на престацията.
Следователно към датата на подаване на иска не е изтекла петгодишната давност по
чл. 110 ЗЗД, поради което процесното вземане не е погасено по давност.
По тези съображения искът с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за
връщане на недължимо платеното следва да се уважи до пълния предявен размер от
700 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
10.04.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца
следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 50 лв. за държавна
такса. Според разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите, когато адвокат е оказал
безплатна правна помощ съгласно ал. 1 на същата разпоредба, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък
от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв и осъжда другата страна да го
заплати. В процесния случай обаче следва да бъде съобразено Решение на СЕС от
25.01.2024 г. по дело № С-438/22, според което чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висш адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да
присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта“ по смисъла на тази разпоредба.
В тази хипотеза националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следователно с оглед
даденото тълкуване в решението на СЕС съдът не е обвързан от размерите на
адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения (с настоящо наименование
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа), и при възлагане
на разноските следва да определи възнаграждението при съобразяване на правната и
фактическа сложност на делото. Ето защо, като взе предвид цената на иска, факта, че
делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност, тъй като се касае за
спор, по който вече има установена съдебна практика, както и че същото е приключило
в едно съдебно заседание, на което адв. Р. не е присъствал и в хода на което са приети
единствено представените писмени доказателства, съдът намира, че справедливият
размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на ищеца
възлиза на сумата от 360 лв. ведно с начисленото ДДС. Това е така, тъй като при
присъждането на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и
съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение
съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв, вр. § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. следва да включва
ДДС (така Определение № 490 от 19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г. на ВКС, II т.
о.). По тези съображения ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. Р.
5
сумата от 360 лв. за адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, РС Първомай
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК: *********************, със седалище
и адрес на управление: *********************, да заплати на А. П. Д., ЕГН:
**********, адрес: *********************, по иска с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД сумата от 700 лв., представляваща платена без правно основание сума по
Договор за потребителски кредит № ******* от 12.04.2023 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 10.04.2025 г., до окончателното
изплащане на вземането, както и сумата от 50 лв., представляваща сторени разноски за
държавна такса.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК: *********************, със седалище
и адрес на управление: *********************, да заплати на адв. Р. Н. Р. от АК
Пловдив на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв сумата от 360 лв. за адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РХ/ЕД
Съдия при Районен съд – Първомай: _________п______________
6