№ 6303
гр. София, 07.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Ваня Н. Иванова
Виктория Недева
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Любомир Василев Въззивно гражданско дело
№ 20231100507211 по описа за 2023 година
Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.
В. гр.д. №7211/2023 г по описа на СГС е образувано по въззивни жалби на Т. Д. П. ЕГН
********** от гр.София срещу решение №20244378 от 05.11.2020 г постановено по гр.д.
№37312/19 г на СРС , 30 състав , поправено с решение №20073602 от 09.01.2023 г по
същото дело /в частта му с характер на решение за поправка на очевидни фактически
грешки , без частта , в която е оставено без разглеждане искане на Р.Ф.И./ , с което са
отхвърлени исковете на въззивника срещу И.Е.Ц. ЕГН ********** в качеството му на кмет
на Район „Искър“ на СО и Р.Ф.И. с адрес гр.София бул.**** ; да се признае за установено
на основание чл.71 ал.1 т.1 и т.2 ЗЗДискр , че Т. Д. П. е дискриминиран по признаци
обществено положение , лично положение и убеждения чрез осъществен тормоз спрямо него
чрез завеждане на изп.дело №20169190400125 по описа на ЧСИ С.А. , третирайки го по-
неблагоприятно от други длъжници ; както и да се осъдят ответниците да преустановят
нарушението и да се въздържат за в бъдеще от по-нататъшни нарушения .
Въззивникът излага доводи за недопустимост и неправилност на решението на СРС .
Предмет на делото е дали ответниците имат право да участват по изпълнителното дело след
като въззивникът съди единия ответник по н.ч.х.д.№8031/15 г , а другият ответник съди
въззивника по дело №4311/16 г на СРС . Запорите са само последица от участието на
ответниците по изпълнителното дело , но те не са предмет на делото . СРС дублира решение
по дело №107/18 на КЗД . Съдът има възможност да покаже , че не го е страх и да осъди
1
ответниците. Последните го „издебват“ и го „спукват от запори“ .
Въззиваемата страна И.Е.Ц. в качеството му на кмет на Район „Искър“ на СО не е подала
писмен отговор на въззивната жалба .
Въззиваемата страна Р.Ф.И. с адрес гр.София бул.**** е подала отговор , в който счита
въззивната жалба за нередовна , респ.за немотивирана и неоснователна .
Въззивната жалба е допустима. Решението на СРС е връчено на въззивника на
25.01.2021 г и е обжалвано в срок на 26.01.2021 г . решението за ОФГ е връчено на
въззивника на 16.01.2023 г и е обжалвано в срок на 19.01.2023 г.
Налице е правен интерес на въззивника за обжалване на основното решение на СРС и на
решението за поправка на ОФГ в частта му с характер на такова / без частта , в която е
оставено без разглеждане искане на Р.Ф.И. / .
След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото, въззивният съд приема за
установено следното от фактическа и правна страна :
Във връзка с чл.269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за
недопустимост на съдебното решение в обжалваната част . Относно доводите за
неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи , като
може да приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от Тълкувателно решение №1 от
09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС .
За да отхвърли исковете СРС е приел , че са неоснователни твърденията на Т. П. , че
ответниците са осъществили спрямо него дискриминация по признаци обществено
положение , лично положение и убеждения чрез осъществен тормоз спрямо него чрез
завеждане на изп.дело №20169190400125 по описа на ЧСИ С.А. . Налице е издаден
изпълнителен лист срещу ищеца в полза на Столична община за сумата от 100 лева
разноски по предходно дело . ЧСИ е образувала изпълнително дело , изпратила е съобщение
до ищеца и е наложила запор по банкови сметки на ищеца в две банки , както и запор върху
МПС .
Според СРС липсва пряка или непряка дискриминация на ищеца по чл.4 ал.2 или ал.3
ЗЗДискр. Изпълнителните действия са регламентирани в закон и не могат да се приемат за
дискриминационни .Отделно ответниците не са осъществили /лично/ процесуалното
действие налагане на запор и не носят гражданска или друга отговорност за запорите .
Решението на СРС е валидно , но е недопустимо .
Преди всичко първоинстанционният съд не е съобразил и не е обсъдил в мотивите си
наличието на влязло в сила решение №429 от 01.11.2018 г по преписка №107/18 на
Комисията за защита на дискриминация , потвърдено с решение №3160 от 13.05.2019 г по
адм.дело №12506/18 г на АССГ , 25 състав и решение №5999 от 22.05.2020 г по адм.дело
№12288/19 г на ВАС , Пето отделение . С това решение е установено , че ответниците не
са извършили дискриминация по признаците обществено положение , лично положение и
убеждения чрез осъществен тормоз спрямо него чрез завеждане на изп.дело
2
№20169190400125 по описа на ЧСИ С.А. .
В трайната практика на ВКС се приема , че Предвидената в ЗЗДискр защита по съдебен ред
и пред Комисията за защита от дискриминацията са алтернативи, които засегнатите от
дискриминационното третиране лица могат да избират. Целта и на двете е да се установи и
санкционира факта на дискриминация, относими са за всички случаи на дискриминационно
третиране и спрямо всички правни субекти. Разликата е, че Комисията за защита от
дискриминация няма компетентност да се произнесе за вида и размера на претърпените
вреди от дискриминационното действие, както и да обезщети пострадалия. Искът за
обезщетение може да се предяви само пред съд / решение №192 от 25.06.2014 г по гр.д. №
5663/2013 г, ГК , ІV ГО на ВКС , решение №73 от 12.06.2013 г по гр.д. № 311/2012 г, ГК , ІV
ГО на ВКС и др./
От това следва , че в случая влязлото в сила отхвърлително решение на КЗД , съответно на
административния съд , е задължително за страните . Както е посочено в решение № 126 от
20.06.2014 г. по гр.д. № 207 /2014 г. на ВКС, І ГО в производството по съдебно обжалване
на индивидуален административен акт се установява съответствието на оспорвания
индивидуален административен акт със закона. Страните в административното
производство, включително и тези, конституирани като заинтересовани, в неговите рамки и
в пълен обем могат да упражнят своето право на защита чрез ангажиране на
доказателства относно основанията за издаването на индивидуалния административен акт. В
производството по съдебно обжалване на индивидуален административен акт съдът може и
служебно да събира доказателства за съответствието на обжалвания индивидуален
административен акт с изискванията на закона, включително служебно да констатира
неговата нищожност. Влязлото в сила решение по административното дело има
задължително действие за страните по въпроса дали индивидуалният
административен акт е валиден и законосъобразен (чл.177 ал.1, изр.1 АПК). Когато този
въпрос е преюдициален за решаването на гражданскоправния спор и страните по
гражданското дело са идентични със страните по административното дело, влязлото в сила
решение по административното дело е задължително за гражданския съд и косвеният
съдебен контрол върху индивидуалния административен акт е недопустим. Това е предмет
на изрична уредба в ГПК от 2007 г. (чл.302, във връзка с чл.17 ал.2 ГПК).
В случая спорът за наличие или липса на дискриминация е разрешен по един от
уредените в закона алтернативни способи за защита – по административен ред .
Същият не може да бъде пререшаван от гражданския съд , още повече , че съгласно чл.302
ГПК влязлото в сила решение на административния съд е задължително за гражданския съд
относно това дали административният акт е валиден и законосъобразен .
Не могат да се споделят доводите на въззивника , че е налице различие между основанието
на предявените от него искове и исканията му по преписка №107/18 на Комисията за защита
на дискриминация . Двете групи искания са напълно идентични и се свеждат до
оплаквания , че ответниците не са си направили „отвод“ при завеждане и водене на изп.дело
№20169190400125 по описа на ЧСИ С.А. , с което са осъществили пряка или косвена
3
дискриминация спрямо ищеца. Според въззивника необходимостта от „отвод“ е наличието
на други дела между него и ответниците . Всички тези оплаквания на въззивника ,
включително и за наличие на тормоз , нередовно уведомяване по изп.дело , прекомерност на
запорите и пр. вече са били вече обсъдени в решенията на КЗД и АССГ и са приети за
неоснователни .
Следователно процесните искове по чл.71 ал.1 т.1 ЗЗДискр са недопустими . Като
обусловени от тях са недопустими и исковете по чл.71 ал.1 т.2 ЗЗДискр да се осъдят
ответниците да преустановят нарушението и да се въздържат за в бъдеще от по-нататъшни
нарушения /в този смисъл е определение №1032 от 10.05.2023 г по гр.д. № 1454/2023 г, ГК ,
ІV ГО на ВКС/ .
Исковете по чл.71 ал.1 т.2 ЗЗДискр са недопустими и на още две основания . Според
решение №546 от 19.12.2012 г по гр.д. № 828/2012 г, ГК , ІV ГО на ВКС осъдителния иск
по чл.71 ал.1 т.2 от ЗЗДискр може може да бъде предявен срещу физическото лице - пряк
нарушител, само ако се касае за действия , които то е извършило в лично качество , а не
при или по повод дейността на юридическо лице или организация. Ако правото на равно
третиране е засегнато от действие на физическо лице, извършено при изпълнение на
функциите на държавен орган, обществен орган, орган на местно самоуправление или
юридическо лице, в тези случаи искът не може да бъде предявен срещу прекия нарушител.
Това е така, защото преустановяването на нарушението и бъдещото му невъзпроизвеждане
не може да бъде искано от прекия нарушител, чието участие в структурата на съответния
орган или лице е само временно. Пострадалият има интерес по този иск да обвърже със сила
на пресъдено нещо не лицето, пряко нарушило правата му, а организацията, при чиято
дейност е извършено това нарушение. Именно тя ще е отговорна да преустанови
нарушението и да осигури последващото му неизвършване, независимо от това, дали
нарушителят ще продължи да бъде част от състава й или ще отпадне от него.
Именно такъв е и процесният случай , в което ищецът е насочил исковете си срещу
служители на СО , Район „Искър“ – кмета на района и началник на Отдел „Правно
обслужване и жилищна политика“ . Без съмнение длъжността на кмет на район е мандатна ,
а е ноторно известен факт , че ответникът И.Ц. вече не заема длъжността кмет на района .
Дори обаче да заемаше длъжността и за нов мандат , то интересът на ищеца е от иск по
чл.71 ал.1 т.2 от ЗЗДискр не срещу Ц. , а срещу Столична община .
Изложеното важи и за аналогичния иск срещу ответника Р.И. – също бивш служител на СО ,
Район „Искър“ . И за нея са налице данни , че вече не заема длъжността в Столична
община т.е. към момента няма как да извърши продължаващи и бъдещи нарушения срещу
ищеца в служебно качество . Не може да се обоснове правен интерес от хипотетичната
възможност срещу ищеца да бъдат заведени други изпълнителни дела от СО , р-н „Искър“ .
Налага се изводът е че решението на СРС трябва да се обезсили и на основание чл.270 ал.3
ГПК производството по делото да се прекрати . В тежест на въззивника са разноските на
въззиваемата страна Ц. за адвокатско възнаграждение пред СГС .
4
Водим от горното , СЪДЪТ
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение №20244378 от 05.11.2020 г постановено по гр.д.№37312/19 г на
СРС , 30 състав , поправено с решение №20073602 от 09.01.2023 г по същото дело в частта
му с характер на решение за поправка на очевидни фактически грешки , без частта , в която
е оставено без разглеждане искане на Р.Ф.И. и ПРЕКРАТЯВА производството по делото .
ОСЪЖДА Т. Д. П. ЕГН ********** от гр.София да заплати на И.Е.Ц. ЕГН ********** от
гр.София сумата от 1200 лева разноски пред СГС .
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5