РЕШЕНИЕ
№ 1335
гр. Пловдив, 02.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Елена З. Калпачка
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Николинка Г. Цветкова Въззивно гражданско
дело № 20225300501694 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба вх. № 17057/27.06.2022г. от „АГРИВИЧ“ ЕООД, ЕИК
********* чрез пълномощника адв. К. Ц. против решение № 804 от 14.03.2022г.,
постановено по гр. д. № 3979 по описа за 2021г. на Пловдивски районен съд, VII гр. с., с
което се отхвърлят предявените обективно кумулативно съединени искове за признаване в
отношенията между страните, че Т. И. И., ЕГН **********, дължи на „Агривич“ ЕООД,
ЕИК *********, на основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 200, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД, следните суми: сумата от 5400 лева, представляваща цена за доставка на 5000
броя разсад за рози по сключен неформален договор за продажба от месец март 2016г., за
която е издадена фактура № 25/14.03.2016г., сумата в размер на 285 лева – обезщетение за
забава за периода 01.07.2020г. – 06.01.2021г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК –
06.01.2021г., до окончателното изплащане на сумата, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 143/08.01.2021г. по ч. гр. д. №
181/2021г. по описа на Районен съд Пловдив, XX гр. с.С решението се осъжда на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК „Агривич“ ЕООД, ЕИК ********* до заплати на Т. И. И., ЕГН
**********, сумата в размер на 614 лева, представляваща разноски в производството.
В жалбата се твърди, че първоинстанционното решение е неправилно,
незаконосъобразно и необосновано, постановено при съществени нарушения на
1
процесуалния и материалния закон.Прави се и оплакване, че решаващият съд е дал
неправилна правна квалификация на предявения иск, като с оглед установеното от
фактическа страна по делото, е следвало да квалифицира иска по чл. 59 от ЗЗД, а не по чл.
200 от ЗЗД.В тази връзка жалбоподателят се позовава на показанията на разпитания
свидетел по делото, от които се установявало получаването на розов разсад от ответника,
което довело до обогатяването му чрез увеличение на неговото имущество за сметка на
ищеца.Моли се за отмяна на първоинстанционното решение, вместо което да бъде
постановен въззивен акт, с който спорът да бъде решен отново по същество.
С писмения отговор на въззиваемия се изразява становище, че въззивната жалба е
неоснователна, поради което следва да се остави без уважение, а решението на районния съд
като правилно да бъде потвърдено.Претендират се разноски за въззивната инстанция.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице – ищец в
първоинстанционното производство, останал недоволен от обжалвания съдебен акт, откъм
съдържание е редовна, поради което се явява и допустима.
Съдът след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
намери за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по
въпроса относно валидността и допустимостта в обжалваната част на постановеното
решение.Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във въззивната
жалба.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от „АГРИВИЧ“ ЕООД, ЕИК
********* чрез пълномощника адв. К. Ц. против Т. И. И., ЕГН **********, с която е
предявен иск за признаване за установено съществуването на вземане на ищеца срещу
ответника в размер на 5 685 лева, от които главница – 5400 лева за извършена доставка, за
която била издадена фактура № 25 от 14.03.2016г. и мораторна лихва върху главницата в
размер на 285 лева.
Обстоятелствата, на които се основава иска: Ищецът твърди, че през м. март 2016г.
представителят на дружеството и ответника са се договорили устно за доставка на разсад
рози, 5 000 броя, на обща цена 5400 лв. с ДДС.Доставката била извършена, за което била
издадена и процесната фактура, със срок на плащане - м. 06.2020г.С настъпването на падежа
сумата ставала изискуема и получателят на стоката дължал законната лихва за забава.Тъй
като задължението не било погасено, на 06.01.2021г. дружеството подало заявление по реда
на чл. 410 от ГПК, въз основа на което било образувано ч. гр. д. № 181 по описа за 2021г. на
Районен съд Пловдив, ХХ гр. с.По същото дело била издадена заповед № 143 от 08.01.2021г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за дължимите суми по издадената
фактура.Тъй като длъжникът подал възражение срещу заповедта за изпълнение, за ищеца се
пораждал правен интерес да предяви иска за съществуване на вземането.
С писмения отговор по чл. 131 от ГПК ответникът е оспорил предявения иск като
2
неоснователен, оспорил е сключването на твърдяната сделка и получаването на разсад за
рози от ищеца.
Първоинстанционният съд е квалифицирал иска по чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 200, ал.1
от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.С решението си е приел след анализ на събраните в производството
доказателства, че не е доказано възникването на валидно облигационно правоотношение
между страните по повод доставката на 5000 бр. разсад за маслодайни рози.Решаващият съд
е съобразил, че като доказателство в тази насока ищецът е представил единствено
издадената от него фактура, която обаче не е подписана от представител на ответната
страна. Не били ангажирани и доказателства за нейното осчетоводяване, а напротив, от
представеното от ТД на НАП Пловдив писмо се установявало, че към датата на издаване на
фактурата – 14.03.2016г., ответникът не е бил регистриран като земеделски производител по
ЗДДС.Изпълнението на сключен облигационен договор за доставка на посочения разсад не
било установено и от разпитания в хода на съдебното дирене свидетел, доколкото неговите
показания касаели период, различен от процесния.
Настоящият състав на съда намира, че първоинстанционният съд се е произнесъл по
иска, с който е бил сезиран.
Съгласно задължителните разяснения в т. 18 от ТР № 1/04.01.2001г. по т. д. № 1/2000г.
на ОСГК на ВКС със сила на присъдено нещо се ползва само решението по отношение на
спорното материално право, въведено с основанието и петитума на исковата молба като
предмет на делото.Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и
обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, т. е.
правопораждащите юридически факти.Спорното право се индивидуализира и чрез неговите
субекти /страни по материалното правоотношение/, посочени в основанието на иска.Чрез
петитума на исковата молба ищецът конкретизира неговото съдържание /в какво се състои
претендираното или отричаното право, исканата правна промяна/ и вида на търсената
защита /дали се търси установяване съществуването или несъществуването на спорното
право, или осъждане на ответника, или правна промяна в правната сфера на
ответника.Правната квалификация на спорното право се определя от съда въз основа на
заявените от ищеца основание и петитум.Предмета на иска се индивидуализира чрез страни,
правопораждащи юридически факти и петитум.
В мотивите на решение № 33 от 16.02.2016г. по гр. д. № 4575/2015г., III г. о. на ВКС е
посочено, че произнасяне по непредявен иск е налице, когато в нарушение на
диспозитивното начало в процеса, съдът е разгледал иск, с който не е сезиран или е
определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е
позовала.
В решение № 19 от 30.05.2011г. по гр. д. № 262/2010г., II г. о. на ВКС е разяснено, че
диспозитивното начало в гражданския процес е уредено в ГПК като основно начало на
процеса.С разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от ГПК законодателят е определил, че предмета на
делото и обема на дължимата защита се определят от страните, т. е. недопустимо е по свой
почин съдът да променя било то параметрите на правния спор, било то обема и вида на
3
търсената защита.Следвайки логиката на законодателя и целевото тълкуване за точното
отграничаване правомощията на съда и дефиниране в какви параметри маже да бъде
осъществено служебното начало, правомощията на решаващия съд са легитимирани до
произнасяне на решението по един правен спор само в предметната рамка на заявените
искания на основата на твърдени факти и обстоятелства, релевантни за спорното
правоотношение.Произнасяне по искане, което не е заявено или е различно от заявеното
обуславя процесуална недопустимост на обжалваното решение.Служебното начало,
регламентирано също като основно начало в гражданския процес, изисква от съда да
съдейства на страните за разкриване на обективната истина, чрез изясняване на делото от
фактическа и правна страна, но не може да се разпростре и по отношение на незаявени
твърдения и обстоятелства, свързани с основателността на предявения иск.
В настоящия случай районният съд е определил предмета на делото именно въз
основа на обстоятелства, на които страната се е позовала – ищецът е твърдял сключването
на договор за покупко-продажба на разсад за рози с ответника и е основал претенцията си на
договорно основание.Обстоятелства за неоснователно разместване на имуществени блага не
са излагани от ищеца нито с исковата молба, нито в последствие в хода на производството е
правено изменение на иска.Поради това за съда не е съществувало задължение да се
произнася по иск по чл. 59 от ЗЗД, като оплакването в тази насока във въззивната жалба е
неоснователно.
По съществото на спора:
Настоящият съдебен състав изцяло възприема фактическата обстановка, установена
от районния съд.Същата се подкрепя от събраните по делото доказателства, които са
подробно и задълбочено анализирани в атакувания съдебен акт и адекватно отнесени към
приложимото право.Споделят се изводите на първоинстанционния съд и за начина, по който
следва да се ценят събраните по делото доказателства, поради което същите не следва да
бъдат повторно анализирани.Поради това и на основание чл. 272 от ГПК в тази част
настоящата инстанция препраща към мотивите на обжалваното решение, които са подробни,
прецизни, безпротиворечиви и се споделят изцяло.
В случая въззивният жалбоподател още с отговора на исковата молба по чл. 131 от
ГПК в първоинстанционното производство е оспорил наличието на сключен устен договор
за продажба.Районният съд правилно е отбелязал в решението си, че съществуването на
договора за продажба не може да бъде установено с гласни доказателства предвид заявената
стойност в исковата молба и забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК.Приложената фактура
също не е достатъчно доказателство за установяване сключването на процесния договор,
като съгласно трайната съдебна практика първичните счетоводни документи и вписванията
в счетоводните книги, следва да се преценяват от съда според тяхната редовност и
съобразно другите доказателства по делото.Фактурата е частен свидетелстващ документ и
при липса на подпис за получател от лице, което е отговорно да оформи съответната
стопанска операция, тя не представлява годно доказателство за извършени фактически
действия по получаване и приемане на стоките, нито пък доказателство за облигационна
4
обвързаност между страните по силата на неформален договор за продажба.
По изложените съображения въззивната жалба е неоснователна и като такава следва
да се остави без уважение, а решението на районния съд като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция в полза на въззиваемия следва да
се присъдят направените разноски за процесуално представителство във въззивното
производство в размер на 614 лева.
По тези съображения Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 804 от 14.03.2022г., постановено по гр. д. № 3979 по
описа за 2021г. на Пловдивски районен съд, VII гр. с.
ОСЪЖДА „Агривич“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на Т. И. И., ЕГН **********
сумата от 614 лева – направени разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните
пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5