Р Е Ш Е Н
И Е
№ II-222 08.12.2020 година град Бургас
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Бургаският окръжен съд, втори въззивен граждански
състав, в публичното си заседание на
първи декември през две хиляди и двадесета година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА
ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
При секретаря Ст.Вълкова……………………………………………….
като разгледа докладваното от съдията Темелкова
въззивно гражданско дело № 2524 по описа за 2020 година, за да се произнесе взе
предвид следното:
С решение № 260061 от 17.08.2020г., постановено по
гражданско дело № 855/2020г. по описа на Районен съд – Бургас е прието за
установено, че Б.К.К., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „Профи Кредит
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София,
бул.“България“ 49, бл.53Е, вх.В, ет.7, представлявано от Светослав Николаев
Николов и Ярослав Ян Чечински, част от сумите по заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК № 4507/26.11.2019г. по ч.гр.д. №
9997/2019г. по описа на Бургаския районен съд, а именно: сумата от 412,34 лева - неплатена главница до
27.07.2020г., дължима на основание договор за потребителски кредит № **191 от
22.08.2018 год. и сумата от 21.88 лева
законна лихва за забава от 02.12.2018г. до 10.06.2019г., както и законната
лихва върху главницата, считано от 25.11.2019г. до окончателното й изплащане. С решението е отхвърлен искът за главница в
останалата му част над уважения размер от 412,34 лева до пълния претендиран
такъв от 3286.52 лева и за законна лихва в останалата му част над уважения
размер от 21.88 лева до пълния претендиран такъв от 85.29 лева, както и
останалите исковете за установяване дължимостта на сумата от 745.01 лева - неплатено
договорно възнаграждение, дължимо за периода 01.02.2019г. до 31.07.2019г. и
сумата от 3624.73 лева, неплатено
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги.
Б.К.К. е осъдена да заплати на „Профи Кредит
България“ ЕООД, сумата от 23.65 лева разноски по делото и сумата от 12.33 лева
разноски в заповедното производство.
Против постановеното решение е постъпила въззивна
жалба от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, бул.“България“ 49, бл.53Е, вх.В, ет.7,чрез
юрисконсулт Радина Илиева.Жалбоподателят обжалва решението в неговата
отхвърлителна част- за договорно възнаграждение в размер на 745,01лв и главница
над присъдената сума в размер на 412,34лв до размер от 943,02лв,ведно със
законната лихва от датата на входиране на заявлението.Претендира се и
присъждане на главницата за падежиралите вноски към датата на края на устните
състезания на втора инстанция. Въззивникът счита решението за неправилно и постановено в нарушение на материалния закон.
Счита за неправилен извода на съда, че длъжникът не дължи сумата от 745,01 лв.
– договорно възнаграждение, тъй като същото е нищожно на основание чл.26, ал.1,
пр.3 от ЗЗД. Заявява, че договорът отговаря на всички законови изисквания,
видно е, че същият е сключен в посочените от ответника в искането за отпускане
на потребителски кредит, параметри. Ответникът е получил преддоговорна
информация, изготвен е погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
падежа на погасителните вноски. Кредитополучателят е получил предоставената му
в заем сума, като в договора ясно е посочен процента на ГЛП и ГПР, като в
случая е уговорен фиксиран размер на ГЛП – 41,17%, и ГПР в размер на 49,89% и е
спазена разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, според която ГПР не трябва да
надвишава пет пъти размера на законната лихва. Счита, че уговореният ГЛП в
размер на 41,17% не противоречи на добрите нрави, тъй като страните са се
съгласили да сключат договора при тези размери на ГПР и ГЛП. В процесния случай
липсва позоваване от страна на ответника кои конкретно добри нрави са нарушени.
Твърди, че е общоизвестен фактът, че лихвите при небанковите институции са
по-високи поради по-големия риск, който те поемат. Заявява, че действително е
налице съдебна практика, според която са нищожни клаузи за лихви, надвишаващи
трикратния размер на законната лихва, но тази практика е преосмислена и в самия
закон – чл.19, ал.4 ЗПК е въведена забрана лихвата да надвишава петкратния
размер на законната лихва. Твърди, че ако
съдът ограничи размера на възнаградителната лихва до 30 %, неоснователно се
ограничава и размера на ГПР, каквото правомощие за разширително тълкуване не е дадено на съда.Посочва, че за страните няма
пречка да уговорят възнаградителна лихва или неустойка над размера на законната
лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от чл.10, ал.2 ЗЗД.Заявява, че при преценката дали уговореният размер на лихвата противоречи
на добрите нрави следва да се вземе предвид характера на договора, задълженията
на страните, като в настоящия случай уговорената лихва се вмества в законовите
граници на чл.19, ал.4 от ЗПК, която норма е действала по време на сключването
на договора, поради и което клаузата за заплащането й не е нищожна. Цитира
относима практика.Претендира договорното възнаграждение да се присъди в размер,
дължим до датата на обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
Твърди, че, ако редът за погасяване, посочен в чл.76,
ал.2 ЗЗД бъде спазен, първо трябва да се погаси лихвата, а съдът е отнесъл
платените от ответницата сума към
главницата.При положение ,че районният съд е прихванал извършените плащания
само към главницата, то счита, че дължимата възнаградителна лихва трябва да се
присъди в пълния претендиран размер от 745,01 лв., дължим за срока от датата на
първата непогасена вноска – 01.03.2019г. до обявяване на предсрочната изискуемост
– 31.07.2019г. Дори и съдът да приеме, че предсрочната изискуемост не е
настъпила, то крайната дата, до която се претендира лихвата е настъпила преди
входиране на заявлението по чл.410 ГПК.
Твърди, че съдът не е прогласил целия договор за
нищожен, поради и което не следва да бъде правено прихващане на заплатените от
длъжника суми с дължимата главница, тъй като прихващането се прави само при
строго определени в закона случаи. Заплатената от кредитополучателя сума по
договора за допълнителни услуги в размер на 470,99 лв не следва да бъде
прихващана към дължимата главница.
Иска се отмяна на решението в атакуваната част и
постановяване на ново, с което да бъде прието за установено, че ответникът
дължи на „Профи кредит България“ЕООД сумата от 745,01 лв. – договорно
възнаграждение, главница над присъдения от съда размер от 412,34 лв. до размера
от 943,02 лв., както и главница от падежиралите вноски към датата на
приключване на устните състезания във въззивната инстанция, ведно със законната
лихва датата от подаване на заявлението по чл.410 ГПК.
В срока по закон не е постъпил отговор на въззивната
жалба от ответната страна – Б.К.К., съдебен адрес: ул.“Цар Асен“ 26.
При служебната проверка на атакуваното решение по реда на чл.269 ГПК не се
констатираха пороци, водещи до нищожност или недопустимост на същото.По
правилността съдът е ограничен от посоченото във въззивната жалба
–чл.269,изр.последно ГПК.
С атакуваното решение
районният съд е отхвърлил претенцията на ищцовото дружество против
ответницата за сумата 745,01лв ,неизплатено договорно възнаграждение, дължимо
за периода от 01.02.2019г до 31.07.2019г ,като е изложил мотив ,че клаузата на
договора ,касаеща уговорената договорна
лихва в размер на 41,17% е нищожна на
осн.чл.26,ал.1,пр.3 ЗЗД , тъй като накърнява добрите нрави- надвишава трикратния размер на законната
лихва.По отношение на претендираната главница
е прието ,че размерът на задължението на ответницата за главница към
датата на приключване на устните състезания в първата инстанция възлиза на
1626,14лв ,намалена с платените суми в
общ размер на 1213,80лв, или дължима е сумата 412,34лв.Прието е също ,че
претенцията за сумата 3624,73лв е недължима ,поради това ,че споразумението за
предоставяне на допълнителен пакет услуги е нищожно и не е породило правни
последици.В тази част липсва жалба от страна на ищеца.Съдът е приел,че не е
доказано твърдението ,че длъжникът е уведомен за настъпилата предсрочна
изискуемост на кредита ,поради неплащане на определен брой дължими
вноски.Съобразно тълкувателната практика на ВКС в ТР №8 от 02.04.2019г по
т.д.№8/2017г на ОСГТК е приел,че следва
да се уважи иска за вноските за главница, чийто падеж е настъпил към датата на
последното съдебно заседание.
Исковете са с правно основание чл. 9
от ЗПК във връзка с чл. 240 и сл. от ЗЗД, вр.чл.79 ЗЗД, по реда на чл. 415 от ГПК, след проведено заповедно производство.
По отношение на въззивната жалба
против решението,в частта с която е отхвърлена претенцията за възнаградителна
лихва за периода от 01.02.2019г до 31.07.2019г , настоящият състав приема
следното: договорът между страните е сключен при следните условия: сума по
кредита в размер на 3500 лева, срок на кредита - 36 месеца, размер на вноската
по кредита: 170,78 лева, падеж на вноската: 1-во число от месеца, ГПР- 49. 89%,
ГЛП - 41. 17 %, лихвен процент на ден: 0. 11%, общо задължение по кредита
6148,08 лева, както и допълнителен пакет услуги на стойност 4095,72 лв., по който
размерът на вноската е 113,77 лв. или общо задължение по кредита – 10243,80 лв.,
с общ размер на месечната вноска – 284,55 лв.В конкретния казус безспорно е
приложим Законът за потребителския кредит. В разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
него е предвидено, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Целта на разпоредбата е да се ограничи възлагането на несъразмерни тежести
върху икономически по-слабата страна- потребителя, от страна на търговеца,
който има възможност да се възползва от по-неблагоприятното положение на
кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР, законодателят е
отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на
средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се
насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на
практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо,
законодателят е предвидил като критерий максимален размер на годишния процент
на разходите по кредита и това е пределът, до който може да се зачете като
непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредите.ГПР се
формира от общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. С оглед на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и при съобразяване Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и
размера на ОЛП на БНБ, към датата на
сключване на договора, се налага заключение, че договореният ГПР в конкретния
случай не надвишава 50%, т.е. е в рамките на допустимата в закона граница.
Освен това следва да се има предвид и факта, че договорите за кредит са възмездни
- срещу задължението на кредитора/в случая небанкова институция/ да отпусне
парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, заемополучателят
се задължава не само да ползва и да върне заетата сума, съобразно уговореното в
договора, но и да заплати уговорената лихва по кредита. Настоящият състав не споделя становището на районния
съд ,че клаузата от договора, определяща
размера на годишния лихвен процент
/възнаградителната лихва/ е нищожна
поради противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва.С оглед на прогласената
свобода на договаряне в чл.9 от ЗЗД, страните са свободни да определят
съдържанието на облигационните
отношения, в които влизат, като са ограничени единствено от повелителните норми на закона и добрите
нрави. В случай, че уговореният в договора годишен процент на разходите, който
включва и годишния лихвен процент по кредита, не надвишава пет пъти законната лихва,както изисква чл.19,ал.4 ЗПК, то не противоречи на добрите
нрави клауза, с която страните да уговарят и по-голям от трикратния размер на
законната лихва размер на възнаградителната лихва. Изводът
на районния съд, че уговорената от страните годишна договорна лихва в размер на
41, 17 % противоречи на добрите нрави, понеже надхвърля трикратния размер на
законната лихва, почива на съдебна практика, която не е актуална. Същата е
постановена по времето, когато в закона липсва законоустановена горна граница
на договорната лихва при потребителските кредити /т. е. липсва императивна
правна норма, регулираща размера на възнаградителната лихва/, поради което
единственото ограничение на свободата на договаряне на страните по този въпрос,
според разпоредбата на чл. 9 ЗЗД,
бяха правилата на добрите нрави. Поради това претенцията за заплащане на
възнаградителна лихва следва да бъде уважена до размер ,който е съобразен с
извършените плащания от длъжника по кредита.
В случая е безспорно, че въззивникът не е
обявил предсрочната изискуемост на въззиваемата преди подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК.
Няма съмнение, че въззивното дружество не е банка и за него не важат
разпоредбите на ЗКИ. Но общите положения на облигационното право, уреждащи
предсрочната изискуемост намират приложение както при договорите за банков
кредит по ЗКИ, така и за потребителските кредит по ЗПК, а така също и за
договорите за заем, при които задължението за връщане на дълга е разсрочено във
времето. Без значение е дали кредиторът е банка или небанкова финансова
институция. В тази насока е и актуалната съдебна практика- например решение №
200 от 18.01.2019 г. по т. д. № 665/18 г. на ВКС, I т. о. и решение № 3 от
17.04.2019 г. по т. д. № 1831/17 г. на ВКС, II т. о. Поради това и в
съответствие с приетото в ТР № 8 / 02.04.2019г по т.д.№8/2017 г на ОСГТК,
следва да се присъдят вноските с
настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника
преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение.Макар цитираното тълкувателно решение да
касае банкови кредити, то настоящата инстанция счита, че аналогично на приетата
в практиката на ВКС приложимост на т.18 от ТР №4/2013г по отношение на
кредитите,отпуснати от небанкови институции ,следва да се приеме,че по отношение на тези кредити
също се прилага принципната възможност
,ако на длъжника не е била обявена предсрочната изискуемост, да се уважи иска
за падежиралите вноски към датата на приключване на устните състезания във
въззивната инстанция.Безспорно е установено по дело ,че ответницата е погасила четири вноски по кредита и една непълна –в размер на
75,60лв.От четирите пълни вноски, една част покрива погасителната вноска по
пакета за допълнителни услуги – общо в размер на 455,08лв.С влязлото в сила
решение на районния съд, в частта относно пакета допълнителни услуги е прието
,че споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги е
недействително и сумата по него не се
дължи.Тъй като кредитът не е станал предсрочно изискуем,то не е отпаднало
действието на погасителния план и платената сума по споразумението за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги следва да се
приспадне към дължимите вноски от главница и възнаградителна лихва- за месец февруари 2019г и месец март 2019г , общо в
размер на 341,56лв.Остатъкът от платената сума за допълнителния пакет услуги е
113,52лв/след погасяване на вноските за м.февруари и март 2019г/, към която се
добавя и непълната последна вноска в размер на 75,60лв или общо 189,12лв.С тази
сума се погасява и вноската за м.април 2019г в размер на 170,78лв и остатъкът е
18,34лв.Тази сума следва да се прихване към възнаградителната лихва за м.май
2019г и дължимия остатък е 88,24лв за възнаградителна лихва/чл.76,ал.2 ЗЗД/.С
оглед тази изчисления ,размерът на възнаградителната лихва към крайния момент,
който се претендира -31.07.2019г, възлиза на 394,44лв и претенцията е основателна до този размер.Главницата по кредита от м.май 2019г до 1.12.2020г/датата последното
съдебно заседание във възивната инстанция/ възлиза на 1802,80лв.От нея следва
да се приспадне присъдената сума от 412,34лв или следва да се присъди още 1390,46лв-главница.
В исковата молба се сочи ,че
от платените 1213,80лв от страна на длъжника са прихванати сумите 19,69лв –за
лихва за забава и 40лв –за такса по чл.17.4 от ОУ на договора.Извършеното
прихващане към лихвата за забава не е отговаря на законовите изисквания на
чл.76,ал.1 ЗЗД,като по отношение на законната лихва в случай ,че сумата ,която
е платена не е достатъчна да покрие цялото задължение и длъжникът не е заявил
кое задължение погасява с извършеното частично плащане, намира приложение
разпоредбата на чл.76,ал.1 ЗЗД и следва сумата да се приспадне към главницата, а
не към лихвата за забава.Поради това извършеното прихващане е
незаконосъобразно.Що се отнася до сумата
от 40лв, въззивното дружество се позовава на чл.17.4 от ОУ на договора за
потребителски кредит.В него е посочено ,че длъжникът дължи такси за извършени
услуги по Тарифа ,която не е представена по делото.Освен това длъжникът дължи
разноски ,свързани с дейността по
извънсъдебно или съдебно събиране на просрочения дълг,съгласно същата Тарифа.Не
е ясно дали тази сума покрива такси за някакви услуги или представлява
разноски, свързани с извънсъдебно или съдебно събиране на просрочения дълг, а
ако е последното , то няма данни по делото такива разноски изобщо да са направени.Поради
това цялата сума от непълната пета
вноска следва да се приспадне от дълга по
посочения в мотивите начин.
По разноските:
На въззивното дружество се дължат
разноски пред първата и втората инстанция съобразно уважената част от исковите
претенции и въззивната жалба.Представени са списъци на разноските пред двете
инстанции,като се претендира юрисконсултско възнаграждение и внесени държавни
такси. Съобразно изхода от исковото производство следва да се определят и
дължимите разноски в заповедното производство.
С оглед на гореизложеното съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 260061/17.08.2020г по
гр.д.№855/2020г на районен съд –Бургас в частта,в която е отхвърлен
установителния иск на „Профи кредит България“ЕООД против Б.К.К.
в относно възнаградителната лихва
за сумата от 394,44лв ,както и в частта, относно главница за сумата над
412,34лв до 1802,80 лв и в частта за разноските и вместо него постановява:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията
между „Профи Кредит България“ ЕООД и Б.К.К. ,че Б.К.К., ЕГН **********, с
адрес: *** дължи на „Профи Кредит
България“ ЕООД, ЕИК *********,със седалище и адрес на управление:
гр.София,бул.“България“ 49, бл.53Е, вх.В,ет.7, представлявано от Светослав
Николаев Николов и Ярослав Ян Чечински сумата 394,44лв,
представляваща възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № **191
от 22.08.2018г, за периода от 1.02.2019г до 31.07.2019г и сумата
от още 1390,46лв – представляваща главница , дължима към 01.12.2020г по
договор за потребителски кредит № **191 от 22.08.2018г, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от подаването на заявлението по чл. 410 ГПК
на 25.11.2019 г. до окончателното изплащане на задължението, за които има
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
№4507/26.11.2019г по ч.гр.д.№9997/2019г на БРС .
Потвърждава решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Б.К.К. ЕГН **********, с адрес: *** да
заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София,бул.“България“ 49, бл.53Е, вх.В,ет.7, представлявано от
Светослав Николаев Николов и Ярослав Ян Чечински сумите:
148,05лв –разноски
пред първата инстанция, 336,25лв –разноски
пред въззивната инстанция и сумата 62,39лв –разноски в заповедното
производство.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: