РЕШЕНИЕ
№
Гр. София, 13.01.2025 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, II-Г ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ,
в публично заседание на единадесети декември през две хиляди две двадесет и четвърта
година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: РУМЯНА НАЙДЕНОВА
РАДИНА К. КАЛЕВА
при участието
на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа
докладваното от младши съдия Радина К. Калева въззивно гражданско дело № 11898
по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258-273 от Гражданския процесуален кодекс ГПК).
С решение № 152253 от 16.07.2020 г.,
постановено по гр. д. № 62299/2019 г. на Софийски районен съд, 163-ти
състав ответникът Главна дирекция „Гранична
полиция“ при МВР е осъден да заплати
на Х.И.Р. следните суми: 743,16 лв.,
представляваща главница за възнаграждение като компенсация за неизплатен
извънреден труд за периода 01.07.2016 г. – 06.08.2018 г. (трето тримесечие
включително), за общо 118 часа извънреден труд при положени 235 броя дежурства,
ведно със законна лихва от подаване на исковата молба в съда (29.10.2019
г.) до изплащане на вземането, както и сумата от 141,27 лв. представляваща лихва за забава върху главниците за
период от падеж на всяко едно изискуемо вземане (за всяко отделно тримесечие)
до датата на подаване на исковата молба в съда (29.10.2019г.), както и сумата
от общо 751,74 лв., представляваща
главница за възнаграждение като компенсация за неизплатен нощен труд за периода
01.07.2016 г. (трето тримесечие) до 06.08.2018 (трето тримесечие включително)
за 119 часа при приравняване на нощен в дневен труд с коефициент 1,143, ведно
със законна лихва от подаване на исковата молба в съда (29.10.2019 г.) до
изплащане на вземането, както и сумата 141,06
лв., представляваща лихва за забава за период от падеж на всяко едно
изискуемо вземане до датата на подаване на исковата молба, на основание чл. 178, ал. 1, т. 3 и чл. 179, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 187,
ал. 5, т. 2 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 9,ал. 2 от Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ).
Със същото
решение е разпределена и отговорността
за разноски между страните, като ответникът е осъден да заплати на ищеца на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 350 лв., представляваща платен от ищеца
адвокатски хонорар пред СРС, както и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка
на Софийски районен съд сумата от 314,80 лв., представляваща дължима държавна
такса за производството по делото, депозит за вещо лице и депозит за издаване
на изпълнителен лист в полза на съда.
В срока по чл.
259, ал. 1 ГПК срещу така постановеното
решение е депозирана въззивна жалба с вх. № 5120995/28.08.2020 г. от процесуалния
представител на Главна дирекция „Гранична полиция“, в която са изложени доводи
за неправилност на обжалвания съдебен акт. На първо място се подчертава, че в
процесния случай за служителите на МВР не следва да се прилага НСОРЗ, доколкото
по отношение на отчитането и заплащането на нощния труд в МВР е налице
специална нормативна уредба. Според въззивника страните по делото са обвързани
от служебно правоотношение, регламентирано от ЗМВР и подзаконовите нормативни
актове по неговото приложение, в които няма препращаща норма, която да даде
основание да се прилагат разпоредбите на КТ и НСОРЗ. На следващо място в
жалбата е изложено, че неправилно с решението си СРС е осъдил ответника да
заплати допълнително възнаграждение за времето за явяване за инструктаж 30
минути преди всяка смяна за посочения в исковата молба период, ведно с лихва за
забава, доколкото съгласно чл. 23, ал. 1 от Наредба № 8121з-36/07.01.2020 г.
времето за инструктаж, отвод, приемане и сдаване на смяната или дежурството са
включени в положената 12-часова смяна, което се установявало и от приложените
по делото писмени доказателства. Ето защо е отправена молба до въззивния съд за
отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на такова, с което
предявените искове да бъдат отхвърлени в цялост.
В
законоустановения срок от въззиваемата Х.Р. е постъпил писмен отговор на така депозираната жалба, подаден чрез
процесуалния й представител адв. М.О., в който са изложени съображения за неоснователност
на жалбата. Според въззиваемата в процесния случай следва да намери субсидирано
приложение НСОРЗ, тъй като счита, че е налице празнота в специалната уредба,
касаеща служителите в МВР. Счита, че възприемането на обратната теза би
поставило служителите в МВР в неравностойно положение спрямо останалите работници
и служители. По отношение на извънредния труд, полаган от ищцата и изразяващ се
в явяване за 30-минутен инструктаж преди всяка смяна, в отговора се поддържа,
че е невъзможно това време да се включи в 12-часовата смяна, тъй като по това
време не би имало кой да носи службата, доколкото е налице непрекъснат режим на
работа. Ето защо е отправена молба до
настоящата инстанция за потвърждаване на първоинстанционното решение.
Съдът, като прецени
становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема
за установено от фактическа и правна страна следното:
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Със становище
от 01.12.2024 г. ищцата (въззиваема) се е отказала от иска в частта за осъждане
на ответника за сумата от 751,74 лв., представляваща главница за възнаграждение
като компенсация за незаплатен нощен труд за периода от 01.07.2016 г. до
06.08.2018 г. за 119 часа при приравняване на нощен труд в дневен с коефициент
1,143, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба в съда
(29.10.2019 г.) до окончателното изплащане на вземането, както и за сумата от 141,06
лв., представляваща лихва за забава за периода от падежа на всяко изискуемо
вземане до датата на подаване на исковата молба. С оглед така направения отказ
с протоколно определение от 11.12.2024 г. на основание чл. 233 ГПК
производството по делото по отношение на тези искове е прекратено, а решението
на СРС е обезсилено в частта, с която са уважени въпросните искови претенции.
Ето защо доводите на въззивника досежно неправилността на решението е тази част
не следва да бъдат обсъждани.
В останалата обжалвана
част решението е правилно поради следните съображения:
По исковете за заплащане на възнаграждение за времето на 30-минутен инструктаж съдът намира следното. Според чл. 187, ал. 9 ЗМВР, редът за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители се определят с наредба на министъра на вътрешните работи. Съгласно нормата на чл. 21, ал. 2 от Наредба № 8121з-776/29.06.2016 г. за реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в МВР (отм., но действаща в процесния период), работното време на държавните служители, работещи на смени, се изчислява и отчита в часове, сумирано за тримесечен период. Съгласно чл. 22, ал. 1, т. 5 отработеното време включва времето за инструктаж, отвод, приемане и сдаване на смяната или дежурството, както и времето за строеви преглед.
Предвид посочената уредба въззивният съд споделя извода на СРС, че отработеното от ищеца време включва и времето за инструктаж, чието заплащане са дължи на ищеца. По делото не е било спорно, че преди началото на всяко дежурство на ищеца е извършван инструктаж в рамките на 30 минути. Вещото лице не установява в счетоводството на ответника да е отразено отчитане на времето за явяване, провеждане на инструктаж, приемане и сдаване на дежурството като работно време за исковия период.
Следва да се посочи още, че във връзка с организацията на работното време е приета Директива № 2003/88/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 04.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време, която се отнася за всички области на дейност в частната и публичната сфера, с изключение на транспорта. Съгласно чл. 2 от Директивата работното време е всеки период, през който работникът или служителят или работи, или е на разположение на работодателя, за да изпълнява своите задължения, докато почивката е всеки период, който не е работно време.
Въпросът дали при дежурства, или други случаи, когато
работникът или служителят е на разположение на работодателя, без да полага
физически труд през цялото време, трябва да се счита изцяло за работно време, е
бил разгледан в няколко решения на Съда на Европейския съюз, постановени по
преюдициални запитвания. Това са решение от 3.10.2000 г. по дело С- 303/98
Sindicato de Medicos de Asistensia Publica /Simap/ срещу Conselleria de Sanidad
y Consumo de la generalidad Valensiana, решение от 9.09.2003 г. по дело С-151/02
Landesstadt Kiel срещу Norbert Jaeger, решение от 11.01.2007 г. по дело
С-437/05 Jan Vorel срещу Nemocnice Ceaky Krumilov, решение от 25.11.2010 г. по
дело № С-419/09 Gunter Fuss срещу Stadt Halle. Преюдициалните заключения на СЕС
са правнообвързващи за всички национални юрисдикции, дори и те да не са
отправили преюдициалното запитване, тъй като те обвързват по еднакъв начин
всички субекти на правото на ЕС и намират приложение и към настоящия казус.
Аргумент за извода, че времето за явяване за инструктаж
преди всяка смяна е част от работното време, се извежда и от разясненията,
дадени в Тълкувателно решение от 08.11.2014 г. по т. д. № 8/2013
г. на ОСГК на ВКС. Провеждането на инструктажа касае време, в което работникът
или служителят присъства физически на място, определено от работодателя.
С оглед гореизложеното, следва да се приеме, че
времето, през което ищецът е бил на разположение на работодателя за провеждане
на инструктаж преди всяка смяна, съставлява част от работното време. Доколкото
то надхвърля отчитаното сумарно работно време, това време съставлява извънреден
труд и за него работодателят дължи заплащане на съответно възнаграждение.
При това положение предявените
искове за заплащане на такова възнаграждение в периода 01.07.2016 г. – 06.08.2018
г. са основателни в пълния предявен размер (след допуснато увеличение на иска),
а решението на СРС, с което исковете са уважени, е правилно и законосъобразно
постановено.
По претенцията за лихви за
забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху това възнаграждение СГС се солидаризира с
изводите на СРС за дължимост на лихвите за периода на забава на ответника от падежа
на всяко едно изискуемо вземане до 29.10.2019 г. и препраща към тях, на
основание чл. 272 ГПК, като не намира за необходимо да ги преповтаря.
По отговорността за разноски
съдът намира следното:
При този изход на спора отговорността за разноски за първоинстанционното производство следва да бъде преразпределена. Предвид частичното обезсилване на решението поради отказ от иска на ищеца, то следва да се обезсили и в частите, в които са присъдени разноски в полза на ищеца по тези искове на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, както следва: над размера от 175,82 лв. до присъдените 350 лв. за заплатен адвокатски хонорар; както и в полза на СРС на основание чл. 78 ал. 6 ГПК: над размер от 158,14 лв. до присъдените 314,80 лв. за държавна такса и депозит за вещо лице.
Следва да бъде разпределена отговорността за разноски и за въззивното производство. Предвид обстоятелството, че отказът от иска е направен едва в хода на производството пред СГС, право на разноски за частта, в която е направен отказ от исковете има ответникът на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 и ал. 4, вр. с ал. 8 ГПК. В негова полза съдът присъжда общо 100,47 лв. за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. В частта, в която жалбата е неоснователна решението ще бъде потвърдено, при което право на разноски има ищецът, като в негова полза следва да се присъдят 124,41 лв. за адвокатско възнаграждение, на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 ГПК.
С оглед цената
на иска и предвид нормата на чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото
решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 152253 от 16.07.2020 г.,
постановено по гр. д. № 62299/2019 г. на Софийски районен съд, 163-ти
състав в частта, с която ответникът Главна дирекция „Гранична
полиция“ при МВР е осъден да заплати
на Х.И.Р. с ЕГН ********** следните суми: 743,16 лв., представляваща главница за
възнаграждение като компенсация за неизплатен извънреден труд за периода
01.07.2016 г. – 06.08.2018 г. (трето тримесечие включително), за общо 118 часа
извънреден труд при положени 235 броя дежурства, ведно със законна лихва
от подаване на исковата молба в съда (29.10.2019 г.) до изплащане на вземането,
както и сумата от 141,27 лв.
представляваща лихва за забава върху главниците за период от падеж на всяко
едно изискуемо вземане (за всяко отделно тримесечие) до датата на подаване на
исковата молба в съда (29.10.2019г.) на
основание чл. 178, ал. 1, т. 3 и чл. 86 ЗЗД.
ОБЕЗСИЛВА решение № 152253 от 16.07.2020 г.,
постановено по гр. д. № 62299/2019 г. на Софийски районен съд, 163-ти
състав в частта, с която ответникът Главна
дирекция „Гранична полиция“ при МВР
е осъден да заплати на Х.И.Р. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата над размера от 175,82 лв. до
пълния присъден размер от 350 лв., представляваща платен от ищеца адвокатски
хонорар пред СРС, както и в частта, с
която ответникът Главна дирекция „Гранична полиция“ при МВР е осъден да заплати по сметка на СРС на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата над
158,14 лв. до пълния присъден размер от 314,80 лв., представляваща дължимата
държавна такса, депозит за вещо лице и депозит за издаване на изпълнителен лист
в полза на съда.
ОСЪЖДА Х.И.Р. с ЕГН **********
да заплати на Главна дирекция „Гранична полиция“ при МВР на основание чл. 273 вр.
чл. 78, ал. 3 и ал. 4 сумата от 100,47
лв., представляваща сторените в хода на въззивното производство разноски.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Гранична полиция“ при
МВР да заплати Х.И.Р. с ЕГН ********** на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал.
1 ГПК сумата от 124,41 лв. представляваща
сторените в хода на въззивното производство разноски съразмерно с отхвърлената
част от въззивната жалба.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ………………….
ЧЛЕНОВЕ: 1. ………………….
2. ……...………….