Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
03.08.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на тридесети юни две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 16763 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 234581 от 04.10.2019 г. по гр.д. № 8676/2019 г. Софийски
районен съд, 170 състав осъдил „И.“ ЕООД, ЕИК *******, да заплати на Д.А.П.,
ЕГН **********, на основание чл. 365 ЗЗД сумата 5 871.94 лв., представляваща
неизплатен остатък от задължение по чл. 1.1 за „последващо плащане“ по сключена
между страните спогодба от 19.10.2018 г., ведно със законната лихва върху тази
сума от подаване на исковата молба в съда на 12.02.2019 г. до окончателното плащане.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата 850
лв. – разноски за адвокатско възнаграждение, а на основание чл. 78, ал. 6 ГПК –
да заплати по сметка на СРС сумата 234.87 лв. – държавна такса.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „И.“ ЕООД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на
материалния закон и необоснованост. Посредством сключване на спогодба по чл.
365 ЗЗД било възможно страните да изменят действителното правно положение, като
се съгласят да считат помежду си, че то е такова, каквото го прогласява
спогодбата, като се включи воля за частичен отказ от съществуващо право, респ.
се поеме частично несъществуващо задължение. В процесната спогодба обаче нямало
такава уговорка, страните не били изразили воля за отказ от ответното дружество
от правото му да получи сумата от 5 871.94 лв., дължима от ищцата и представляваща
неотчетени средства, предоставени й от работодателя за служебни разноски.
Поради това не можело да се приеме, че е налице отказ или опрощаване от страна на
дружеството да получи процесната сума. Дължимостта на процесната сума била
изрично предвидена в съдържанието на заповедта, въз основа на която била
изготвена спогодбата. В раздел „Връщане на материални ценности“ от заповедта
било посочено, че ищцата следва да върне на дружеството всички материални
ценности, предоставени й във връзка с трудовото правоотношение, каквато била и
процесната сума, предоставена й за евентуално покриване на служебни разходи. Процесната
спогодба се основавала на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение
и приемала за установени задълженията на страните, посочени в нея –
работодателят да заплати посочените в заповедта обезщетения, а служителят – да
върне на дружеството всички ценности. Това било видно от логическото тълкуване
на спогодбата, в която изрично била посочена и заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение. Плащанията по чл. 1.1 от спогодбата не включвали обезщетенията
по КТ, дължими от работодателя и посочени в заповедта, а същите отделно и
надлежно били заплатени от въззивника – напр. обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ. По аналогия и вземането на дружеството за материални ценности, предвидено в
заповедта, било валидно, независимо от уговорката в спогодбата и факта, че към
датата на сключването й същото не било изпълнено. Това било така, защото спогодбата
предвиждала, че отношенията между страните са окончателно уредени, вземайки предвид
и посочените в заповедта задължения, които следвало да бъдат отделно и надлежно
изпълнени. Освен това възникването и дължимостта на процесната материална
ценност били изрично признати от ищцата в първоинстанционното производство. Поради
това ответникът бил погасил исковата сума чрез извънсъдебно прихващане, което
имало действие още към датата на сключване на спогодбата. Моли съда да отмени
атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли предявения
иск. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна Д.А.П. с отговор по реда
на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и
моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски за
въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално
възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско
възнаграждение.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл.
365, ал. 1 ЗЗД за сумата 5 871.94 лв., представляваща неплатен остатък от
„последващо плащане“ по смисъла на чл. 1.1 от договор за спогодба, сключен
между страните на 19.10.2018 г. Претендирана е и законната лихва върху
главницата от завеждане на исковата молба в съда на 12.02.2019 г. до
окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявения иск с възражение, че е погасил исковата сума чрез
извършено на 30.01.2019 г. извънсъдебно прихващане със сумата 5 871.94
лв., представляваща невърната от ищцата материална ценност, която била
задължена да върне съгласно заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение между страните от 18.10.2018 г. Искал е от съда да отхвърли
иска.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият въззивен състав
намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с
оглед оплакванията в жалбата е правилно по следните съображения:
От фактическа страна:
Не е било спорно и се установява, че по силата на трудов договор № 589/31.10.2011
г. между страните е съществувало трудово правоотношение, по което ищцата е
изпълнявала длъжността „мениджър продажби“ в ответното дружество.
Трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ
със заповед от 18.10.2018 г., считано от 18.10.2018 г., когато заповедта е
връчена на служителя. В заповедта е посочено, че работодателят ще изплати на
служителя в едномесечен срок от прекратяването обезщетения по чл. 224 и чл. 220 КТ, както и по чл. 222, ал. 1 КТ за срок от един месец – в случай че служителят
не започне работа. Съгласно раздел „Връщане на материални ценности“, служителят
се задължава на датата на прекратяване да върне на работодателя всички
материални ценности, предоставени му от последния с оглед изпълнението на
трудовите му задължения, например, но без ограничение - лаптоп, мобилен
телефон, карта за достъп до помещенията на работодателя, ключове, осигуряващи
достъп до помещения на работодателя, служебен автомобил, ключове и документи за
служебен автомобил и др. документи, флашки, дискети и всякакви други
информационни носители, както и всички други документи в писмена или електронна
форма, свързана по какъвто и да е начин с дейността на работодателя. Предаването
на материалните ценности ще бъде удостоверено с подписването на
приемо-предавателен протокол.
На 19.10.2018 г. между страните е сключен договор за спогодба, с който
заявили, че желаят изрично да уредят взаимоотношенията си във връзка с
прекратяването на трудовото правоотношение между тях, както и че желаят,
правейки взаимни отстъпки, да уредят всички възникнали помежду им до датата на
подписване на спогодбата отношения по окончателен начин и да избегнат
евентуални бъдещи спорове.
С чл. 1.1 е уговорено, че дружеството ще заплати на Д.П. сума в размер на
12 687 евро (след приспадане на приложимите съгласно българското законодателство
и дължими от служителя вноски за обществено и здравно осигуряване и данък върху
доходите) - „незабавно плащане“, както и че на датата, на която изтичат три
месеца от датата на прекратяване на трудовото правоотношение, посочена в
заповедта за прекратяване, и при условие, че Д.П. не е оспорила или инициирала
оспорване на прекратяването на трудовото правоотношение, независимо дали по
съдебен или по друг ред, дружеството ще заплати на Д.П. сумата 29 603 евро (след
приспадане на приложимите съгласно българското законодателство и дължими от
служителя вноски за обществено и здравно осигуряване и данък върху доходите) - „последващо
плащане“ . Посочено е, че незабавното плащане и последващото плащане включват
всички и всякакви дължими възнаграждения (ако има такива) и всякакви други
бонуси, обезщетения, суми, подлежащи на възстановяване или други суми, свързани
със съществуването и прекратяването на трудовото правоотношение.
С чл. 1.2 страните безусловно се съгласили, че с плащането на незабавното и
последващото плащане по чл. 1.1 от дружеството на Д.П., всички отношения между
страните са окончателно уредени и не съществуват никакви други неудовлетворени
претенции или неизпълнени задължения във връзка и/или по повод на
съществуването и/или прекратяването на трудовото правоотношение.
С чл. 2.3 от договора страните отново декларирали, че със сключването на
спогодбата всички съществуващи и/или бъдещи претенции на всяка от страните ще
се считат за окончателно уредени и удовлетворени, и с изключение на правата и
задълженията, които са предмет на уреждане с тази спогодба, никоя от страните
няма да има никакви други претенции.
Не е спорно, че ответникът е
заплатил на ищцата сумата 12 687 евро - т.нар. „незабавно плащане“, както и
част от т.нар. „последващо плащане“, като незаплатеният остатък от последното е
в размер на 5 871.94 лв.
Видно от представената на хартиен носител електронна кореспонденция между
страните, с имейл от 30.01.2019 г. ответникът направил изявление за прихващане
със сумата 4 371.94 лв. – неотчетени и/или невъзстановени средства, като
сумата е изчислена на база общо неотчетени 5 871.94 лв., намалена с
1 500 лв. за закупен от ищцата служебен компютър.
В представеното извлечение от Хронологичен регистър на 30.12.2018 г. е
вписана сумата 4 371.94 лв. - възстановен аванс Д.П. персонал, а на
15.01.2019 г. е отразено заприходяване компютър Д.П. на стойност 1 500 лв.
В проведеното открито съдебно заседание на 24.06.2019 г. процесуалният
представител на ищцата заявил, че признава, че доверителката му е получила
сумата в размер на 5 871.94 лв. и същата сума не е отчетена и не е върната
на дружеството след прекратяване на трудовото правоотношение.
От правна страна:
Съгласно чл. 365, ал. 1 ЗЗД, с договора за спогодба страните
прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си
правят взаимни отстъпки. Тези взаимни отстъпки могат да се изразяват както в
частичен отказ от съществуващо право, така и в частично поемане на
несъществуващо задължение. Целта на спогодбата е да се внесе определеност и
яснота в отношенията между страните. Както е посочил и районният съд, спогодбата
има три основни действия - декларативно действие, т.е. двете страни декларират,
че отношенията им – предмет на спогодбата са такива, каквито са посочени в
договора за спогодба; регулиращо действие, т.е. страните се задължават да
спазват занапред поведение съгласно установеното със спогодбата положение и да
не извършват действия в противоречие с това установено положение в бъдеще, и преобразуващо
(правопроменящо) действие, т.е. в
резултат на спогодбата с обратна сила се променят отношенията между страните
съобразно направените взаимни отстъпки.
В случая по делото се установи, че с
чл. 1.2 от договора за спогодба от 19.10.2018 г., сключен след прекратяването
на трудовото правоотношение между страните на 18.10.2018 г., страните
безусловно се съгласили, че с плащането на незабавното и последващото плащане
по чл. 1.1 от дружеството на Д.П., всички отношения между страните са
окончателно уредени и не съществуват никакви други неудовлетворени претенции
или неизпълнени задължения във връзка и/или по повод на съществуването и/или
прекратяването на трудовото правоотношение, както и с чл. 2.3 се съгласили, че
със сключването на спогодбата всички съществуващи и/или бъдещи претенции на
всяка от страните ще се считат за окончателно уредени и удовлетворени, и с
изключение на правата и задълженията, които са предмет на уреждане с тази
спогодба, никоя от страните няма да има никакви други претенции. Тази воля е
заявена и в преамбюла на договора – чрез взаимни отстъпки страните да уредят
всички възникнали помежду им до датата на подписване на спогодбата отношения по
окончателен начин и да избегнат евентуални бъдещи спорове.
Спогодбата е сключена в деня, следващ прекратяването на трудовото
правоотношение и след изтичане на срока за връщане от служителя на посочените в
заповедта материални ценности, поради което не може да се възприеме твърдяното
от въззивника паралелно действие на задълженията на страните съгласно заповедта
и съгласно спогодбата. С последната е постигнато съгласие, че всички всички
претенции на страните във връзка с прекратеното трудово правоотношение ще се
считат за окончателно уредени и удовлетворени. Наведените за първи път с
жалбата фактически твърдения, че работодателят заплатил на ищцата обезщетения,
посочени в заповедта, са преклудирани, по същество – недоказани, а и напълно се
опровергават от посоченото в чл. 1.1 от спогодбата, че незабавното плащане и
последващото плащане включват всички и всякакви дължими възнаграждения (ако има
такива) и всякакви други бонуси, обезщетения, суми, подлежащи на възстановяване
или други суми, свързани със съществуването и прекратяването на трудовото
правоотношение.
Договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили - чл. 20а, ал. 1 ЗЗД. Страните по договора за спогодба не
могат да възразяват, че реалните им права и задължения не са такива, каквито са
уговорени в спогодбата, а съдът е длъжен да се съобрази с договореното и
да приеме, че отношенията между страните са такива, каквито те са уговорили.
В случая с договора за спогодба страните са уредили изцяло чрез взаимни
отстъпки съществуващия между тях спор във връзка със съществуването и прекратяването
на трудовото правоотношение, поради което без значение е какво е било
действителното правно положение преди сключването на договора за спогодба.
Независимо дали задължението на ищцата е било в размер на 4 371.94 лв.,
както е посочено в изявлението за извънсъдебно прихващане, или в размер на
5 871.94 лв., както се поддържа пред съда (и при преценка на изявлението
на процесуалния представител на ищцата по реда на чл. 175 ГПК), доколкото това
задължение произтича от съществувалото между страните трудово правоотношение,
ответникът не може да повдига отново спора, уреден с договора за спогодба. Ето
защо същият не е могъл да извърши прихващане с несъществуващо негово вземане, а
възражението за прихващане е неоснователно. Предвид липсата на доказателства, а
и на твърдения за плащане на дължимия остатък по договора за спогодба,
предявеният иск е основателен.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което атакуваното
решение следва да бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се
следват на въззиваемата. Доказано направените такива са в размер на 850 лв. –
адвокатско възнаграждение, което заплатено в брой съгласно удостовереното в
представения договор за правна защита и съдействие. Съобразно обжалваемия интерес
от 5 871.94 лв., минималното възнаграждение, определено по реда на чл. 7,
ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения възлиза на 623.60 лв. Пред настоящата инстанция делото не е било
усложнено от фактическа и/или правна страна, поради което съдът намира
възражението на въззивника за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК за
основателно. Съобразявайки и извършеното
от адвоката на въззиваемата в настоящата инстанция, съдът намира, че възнаграждението
следва да бъде намалено на 700 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 234581 от 04.10.2019 г., постановено по гр.д. № 8676/2019 г.
на Софийски районен съд, 170 състав.
ОСЪЖДА
„И.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***-8, да заплати на Д.А.П., ЕГН **********, на
основание чл. 78 ГПК сумата 700.00
лв. (седемстотин лева), представляваща разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.