РЕШЕНИЕ
№ 2061
гр. Пловдив, 10.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Диляна В. Славова
при участието на секретаря Десислава В. Кръстева
като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело №
20205330116835 по описа за 2020 година
Съдът е сезиран с искова молба от М. Ж. М., ЕГН **********, от **********,
чрез пълномощник адв. Е.И. против „Макроадванс” АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: град София, бул. „Г. С. Раковски” № 147, ет. 5, ап. 14,
представлявано от В.С., с която е предявен иск с правна квалификация по чл. 26,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, вр. чл. 19 ЗПК.
В срока по чл. 131 ГПК и на основание чл. 211, ал. 1 ГПК, „Макроадванс” АД,
ЕИК: ********* е предявило против М. Ж. М., ЕГН ********** насрещен
осъдителен иск, с правна квалификация по чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем от
05.03.2019 г., който бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Фиксираният лихвен
процент от 41 % не отговарял на действително приложения, т.к. уговорената неустойка
представлявала добавък към договорната лихва, при което кредиторът допълнително се
обогатявал в разрез с принципите на добрите нрави, което водело до нищожност на
съглашението. Уговорената възнаградителна лихва надхвърляла повече от 3 пъти
законната, а уговорката за дължимостта й - била нищожна. Клаузата за дължимост на
неустойка също била нищожна, като противоречаща на добрите нрави и излизаща
извън присъщите й функции. Чрез нея се стигало до скрито оскъпяване на кредита.
Ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК били нарушени. Клауза, която предвиждала
дължимост на неустойка при неосигуряване на обезпечение, била в пряко
противоречие с целта на Директива 2008/48. Същата прехвърляла риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия него, при което се стигало до
допълнително увеличаване размера на задълженията. Не било извършено
предварително разясняване на потребителя на клаузите във връзка с крайните
задължения по договора. Видно от съдържанието на договора и представения
1
стандартен европейски формуляр, същите били изготвени без заемателят да е бил
запознат с действителния размер на ГПР, при което били нарушени изискванията на
чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК. Чрез уговореното в чл. 11, ал. 1 от договора, се въвеждал
сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. Неустойката била
включена като падежно вземане - обезщетение за кредитора, а същевременно - била
предвидена в размер, който не съответствал на вредите от неизпълнението, т.к. била
съизмерима с предоставената заемна сума. Макар да била предвидена като неустойка,
сумата представлявала предварително отчетена в падежните вноски сума, която не
била известна на потребителя, съобразно изискванията на чл. 5 ЗПК. Клаузата
противоречала на добрите търговски практики и била уговорка във вреда на
потребителя. Била нищожна на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Поради невключване на неустойката в посочения в договора размер на ГПР,
последният не съответствал на действително прилагания от кредитора, т.к. реалният
лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от
неустойката. Горното представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по см. на
чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Нищожността на неравноправна клауза в договора,
сочеща неверен ГПР, водела до недействителност на кредитната сделка, поради
неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Не било изпълнено и
изискването на т. 9 от сочената разпоредба, т.к. потребителят бил заблуден относно
действителния размер на лихвения процент. Поради това и договорът бил
недействителен.
С оглед изложеното се моли за прогласяване на клаузата за дължимост на
неустойка за недействителна, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между
страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК относно
същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
предявения иск.
Счита предявения от ищеца иск за недопустим, поради липса на правен интерес
от страна на ищеца. Признава иска относно петитума в исковата молба за прогласяване
на нищожност, на клауза за неустойка от Договора за кредит. Счита твърдението на
ищеца, че уговорената между страните договорна лихва е в размер нарушаващ добрите
нрави, водещо до нищожност на уговореното възнаграждение за неоснователно.
Твърди се, че няма нарушение и противоречие с повелителната норма на закона и
определената лихва не е прекомерно висока, още повече, че размерът и бил посочен в
погасителния план към договора, с който ищецът се е запознал и съгласил.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК и на основание чл. 211, ал. 1 ГПК, ответникът е
предявил насрещен осъдителен иск, с правна квалификация по чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
С насрещната искова молба е предявен иск, за осъждане на първоначалния ищец
да заплати на ответника чистата стойност на кредита, представляваща остатък от
главница в размер на 880 лева.
Твърди се, че на 05.03.2019 г., между страните бил сключен договор за
потребителски кредит №*******/05.03.2019 г., с който дружеството е отпуснало на
ответника по насрещния иск сумата от 1000 лева. Договорът за кредит бил сключен
изцяло онлайн, чрез официална интернет страница: www.kinti.bg. На същия адрес били
публикувани и общите условия за предоставяне на кредит от разстояние, неразделна
част от индивидуалните договори за кредит. Съгласно общите условия страните
използват интернет и/или телефон като средство за комуникация и извършване на
правни изявления. Сключването на договор е инициирано от ответника по насрещния
иск със създаване на потребителски профил на уебсайта на дружеството. Ищецът по
насрещния иск е изпратил ел. съобщение на ответника, с което го е запознал с
2
условията по договора и му е предоставил необходимата преддоговорна информация,
под формата на стандартен европейски формуляр, както и Общите условия към него.
Съгласно Общите условия, било уговорено, че с натискане на бутона „Подпиши“
кредитополучателят подписва всички страници на договора за потребителски кредит,
заедно с общите условия и приложенията към него, като последният се считал за
сключен след получаване на изявлението от ответника и потвърждаване от страна на
ищеца по настоящия насрещен иск. На 05.03.2019 г. ответникът по насрещния иск е
усвоил паричната сума на каса на „Изипей“ АД. От ответника е извършено плащане
единствено на сумата от 120 лева, след което е преустановил изпълнение на
задълженията си по договора.
Ето защо насрещният ответник дължал да ищеца сума в размер на 880 лева,
представляваща непогасен остатък от главница в общ размер на 1000 лева.
При условията на евентуалност е предявен иск по чл. 55 от ЗЗД - за връщане на
същата сума, като получена от ответника без основание. По изложените в насрещната
искова молба съображения моли за уважаване на насрещния иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът по насрещния иск е подал отговор, с
който оспорва иска като неоснователен и недоказан.
Счита, че сключеният между страните договор е нищожен поради противоречие
с добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 11, т. 9
и т. 10 от ЗПК, с произтичащите от това последици, а именно че потребителят дължи
връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължи лихва и други
разходи. Поради накърняване на принципа на добрите нрави се е достигнало до
значителна нееквивалентност на насрещни претенции по договора. Договорената
между страните лихва била в размер на 38,95 % годишно, към която следвало да се
прибави скрита лихва под формата на неустойка, с което се стигало до надхвърляне с
10 пъти законната лихва, а оттам и до нарушаване на добрите нрави, поради което
процесната клауза се явява нищожна. Възразява, че са нищожни и клаузите от договора
за заем, в които е посочено, че ГПР е в размер на 49,65 %, а действителният ГПР е в
различен размер, с което потребителят е бил въведен в заблуждение относно
стойността на разходите. Поради невключване на неустойката в посочения, в
потребителския договор размер на ГПР, последния несъответствал на действително
прилагания от кредитора, тъй като реалния лихвен процент не отговаря на
реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката. Твърди се, че до момента
на преустановяване на плащането от първоначалния ищец /ответник по насрещен иск/,
кредиторът /ищец по насрещен иск/ е надвземал неправомерно сумата от 20 лева за
договорна лихва и сумата от 300 лева за неустойка, получени без основание.
При условията на евентуалност прави възражение за прихващане между
остатъка от главницата по кредита в размер на 880 лева със сумата от 320 лева,
получени от ищеца по насрещния иск без правно основание въз основа на нищожни
договорни клаузи.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и
с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа
страна следното:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК – като безспорно и
ненуждаещо се от доказване е отделено обстоятелството, че: между страните е бил
сключен на 05.03.2019 г. договор за паричен заем, по който ищецът е усвоил сумата от
1000 лева /вж. Определение №3236 от 23.05.2021 г. – л. 125-127/.
Съдът приема това обстоятелство за доказано, включително като го съпостави с
приобщените по делото доказателства.
По делото са приети като писмени доказателства: Договор за потребителски
кредит №******* от 05.03.2019 г., по силата на който на ищеца е предоставена в заем
сумата от 1000 лв., със срок на връщане 12 месеца, при лихвен процент по кредита –
3
41% и ГПР в размер на 49,65%. Предвидена е и неустойка при непредставяне на
обезпечение в размер на 6,90 лева плюс 0,23% от усвоения размер на кредита, за
първия ден на забава и 0,23% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за
който кредитът не е обезпечен; Приложение № 1 – Погасителен план към договора за
кредит, в който е посочен размер на неустойка при неизпълнение на договора – 792
лева; Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити; Общи условия за предоставяне на потребителски кредит на
физически лица от „Макроадванс“ АД; разпечатки на изпратени до ищеца електронни
съобщения; разпечатка на информация за нареден превод през ePay.bg – л. 54, 55;
разписка за извършено плащане № ********** от 05.03.2019 г., за извършен в полза на
ищеца М.М. паричен превод, с наредител: „Макроадванс“ АД, с описание: „паричен
превод към Изипей: Кредит **********“, за сумата от 1000 лева; разписка за
извършено плащане № ******* от 04.06.2019 г. за извършен в полза на „Макроадванс“
АД паричен превод, с наредител: М. Ж. М., с описание: „№*******“, за сумата от 120
лева.
По делото е прието заключение по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза,
от което се установява, че размерът на годишния процент на разходите по процесния
договор за потребителски кредит, изчислен съобразно формулата за изчисление на ГПР
в Приложение № 1 към ЗПК е 49,65% и съвпада с посочения в договора, като при
изчисляването на ГПР в договора са включени само разходи за лихва. Вещото лице е
посочило, че ГПР при фиксиран годишен лихвен процент от 38,95% /съгласно
погасителния план, прилаганият по кредита номинален лихвен процент е 38,95%, т.е.
приложен е преференциален лихвен процент, съгласно чл. 7, т. 1 от договора за
потребителски кредит/ и с включване на дължимата сума за неустойка при
необезпечение в месечните погасителни вноски, дължимото месечно плащане възлиза
на сумата от 167,94 лева. По този начин, при включване на дължимата по договора
сума, представляваща неустойка при необезпечение в ГПР, изчислен по посочената от
вещото лице формула, същият е в размер на 327,17%.
Съдът кредитира заключението на съдебно-счетоводната експертиза, като
обективно и компетентно изготвено, с необходимия опит и знания в областта на
вещото лице, допринасящо за изясняване на релевантните за спора факти и
обстоятелства и неоспорено от страните.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът
намира следното:
По допустимостта на предявения иск с правна квалификация по чл. 26, ал.
1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, вр. чл. 19 ЗПК:
Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за недопустимост на
предявения иск. Същият е процесуално допустим, като ищецът има правен интерес от
предявяване на иск за установяване недействителността на клаузата от договора за
уговорена неустойка. В настоящия случай, не е предявен отрицателен установителен
иск за недължимост на вземането, а такъв за установяване недействителността на
клауза от договора, ето защо обстоятелството дали има или няма издаден изпълнителен
титул в полза на „Макроадванс“ АД, въз основа на който да бъде образувано
изпълнително дело, както и дали е заведено или не гражданско дело или предприети
действия, аналогични на описаните, е без значение. Ищецът като страна по договора,
винаги има право от установяване нищожност или не на клауза от същия.
По предявения иск с правна квалификация по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22,
вр. чл. 11, вр. чл. 19 ЗПК, съдът намира следното:
С отговора на исковата молба, ответникът признава че клаузата по договора,
уреждаща неустойката при необезпечаване на кредита, е нищожна, ето защо и съдът
4
намира, че доколкото между страните няма спор по този въпрос, то и не е необходимо
да се излагат никакви други съображения по същество, тъй като безпредметно се явява
аргументирането на въпрос, по който страните не спорят.
С оглед гореизложеното, предявеният иск за прогласяване на клаузата за
дължимост на неустойката, уговорена в Договор за потребителски кредит №******* от
05.03.2019 г., за нищожна, се явява основателен и като такъв ще бъде уважен изцяло.
По насрещния иск:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало правоотношение по
договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът
е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има
правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо
лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните
имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон – Закон за
потребителския кредит /ЗПК/.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само
на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Ответникът по насрещния иск, твърди недействителност на договора поради
противоречие с добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване на нормите
на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК, като към договорената между страните лихва в размер на
38,95% годишно, следвало да се прибави скрита лихва под формата на неустойка, с
което се стигало до надхвърляне с 10 пъти законната лихва. Нищожна била и клаузата
от договора за кредит, уговаряща размера на ГПР – 49,65%, поради невключване в
размера на ГПР на неустойката, клаузата за която също се явявала нищожна.
По изложените по-горе съображения по предявения иск с правна квалификация
по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, вр. чл. 19 ЗПК, съдът намира, уговорената в
договора за потребителски кредит неустойка за нищожна.
Съдът приема, че е нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като годишният
процент на разходите не отразява вярно разходите по кредита. Разпоредбата сочи, че
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста
на дадената дефиниция в § 1, т. 2 от ЗПК, че – „Обща сума, дължима от потребителя“ е
сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя,
които пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
5
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия. В договора за потребителски кредит, е посочено, че
размерът на ГПР е 49,65%, в който размер обаче е включена само главницата и
лихвата, като не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще
понесе заради уговорката в чл. 10 от договора, предвиждаща неустойка при
непредставяне на обезпечение. Следва да се посочи, че задължението за обезпечаване
на главното задължение по договора, има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен
заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не
води до някакви вреди за кредитора, такива биха възникнали чак при неизпълнение на
задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на
кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на
сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за
отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това
предварително е уговорена неустойка, която от самото начало е разсрочена и включена
в месечните погасителни вноски, без да може да компенсира повишения риск. По този
начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането
на всички задължения се получава едно допълнително възнаграждение. Ето защо
посочения в договора годишен процент на разходите от 49,65 % не отговаря на
действителния такъв, както е посочило и вещото лице по допуснатата ССЕ, като в него
следва да се включи и сумата за неустойка и така размерът на годишния процент на
разходите, реално възлиза на 327,17%, т.е. надвишава значително законоустановения
размер на ГПР, посочен в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според който –
„Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България“, което от своя страна
не отговаря на изискването за добросъвестност между страните и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя.
Следва да се посочи и, че отразяването в договора за кредит на по-нисък от
действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като
нелоялна, заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл.
68д, ал. 1 ЗЗП. Така се стига до подвеждане на потребителя относно спазването на
забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора.
С оглед всичко гореизложено, съдът намира, че процесният договор е
недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Между страните няма спор, а и безспорно се установи от приетите по делото
писмени доказателства, че ищецът по насрещния иск е предал на ответника сумата от
1000 лева /вж. разписка за извършено плащане № ********** от 05.03.2019 г./.
Ответникът, чиято е доказателствената тежест, не доказа основанието, на което е
получил претендираната сума. Установи се, че последният е върнал на ищеца само
сумата от 120 лева – разписка за извършено плащане № ******* от 04.06.2019 г.,
поради което и съдът намира предявения иск за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 880 лева – главница, за основателен.
С оглед уважаване на предявения иск, следва да се разгледа и предявеното от
ответника при условията на евентуалност възражение за прихващане между остатъка
6
от главницата по кредита в размер на 880 лв. със сумата от 320 лв., получени от ищеца
по насрещния иск без правно основание въз основа на нищожни договорни клаузи.
Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата,
на които основава своите искания или възражения. Доказването следва да изключва
всякакво съмнение относно осъществяването на правопораждащите факти в
обективната действителност. В противен случай влизат в сила неблагоприятните
последици за разпределение на доказателствената тежест, които задължават съда да
приеме недоказаното за нестанало. В този смисъл и доколкото ответникът не ангажира
доказателства за твърденията си в отговора, че е заплатил на ищеца по насрещния иск
сумата от 320 лева – 20 лева за договорна лихва и 300 лева за неустойка, то и
недоказаното се приема за нестанало, съответно възражението за прихващане се явява
неоснователно и недоказано и като такова следва да бъде отхвърлено изцяло.
По отговорността за разноски:
По първоначално предявения иск:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца разноските за настоящото производство, които са направени и във връзка с
които по делото е представен списък на разноските по чл. 80 ГПК /л. 157/ за сторени
разноски в общ размер на сумата от 200 лева, от които: 50 лв. за заплатена държавна
такса и 150 лева – разноски за ССЕ, като се претендира и заплащане на адвокатски
хонорар на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. в размер на 300 лева.
Не се споделят възраженията на ответника за недължимост на разноските,
доколкото същият не е дал повод за завеждане на иска. Както се посочи и по-горе,
ищецът има правен интерес от предявяване на установителен иск за установяване
нищожност на клауза от договор, по който е страна и в този смисъл, след като
ответникът е сключил договор с нищожни клаузи, засягащи интереса на потребителя,
то последният има право да търси защита на правата си по съдебен ред. Освен това, с
отговора на исковата молба са изложени възражения за недопустимост на предявения
иск, като по този начин се отрича правото на ищеца да търси защита на правата си. Ето
защо и в този случай, въпреки изразеното становище за основателност на предявения
иск, доколкото клаузата за неустойка по договора е нищожна, съдът намира, че не е
налице същинско признание на иска, като ответникът не може да се позове на
привилегията на чл. 78, ал. 2 ГПК и да се освободи от разноските по делото, като
същите следва да бъдат възложени в негова тежест.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на която се позовава пълномощникът на
ищеца, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на
материално затруднени лица. В договора за правна защита е отразено, че същата се
предоставя безплатно. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има
право на адвокатско възнаграждение. Претендира се заплащане на сумата от 300 лева –
адвокатско възнаграждение, като този размер, е съобразен с цената на иска и
разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ /с молба с вх. № 1514 от 15.01.2021 г., ищецът
е посочил цена на иска в размер на сумата от 1006,90 лв./, която сума ответникът ще
следва да заплати лично на пълномощника – адв. Е.И.. Възражението на ответника за
прекомерност е неоснователно, тъй като се присъжда възнаграждение в минимален
размер. Освен това ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от
общо 200 лева – разноски, от които: 50 лв. за заплатена държавна такса и 150 лева –
разноски за ССЕ.
7
По насрещния иск:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат в
полза на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. В полза на ищцовото дружество по
насрещния иск, следва да се присъди сумата от 50 лв. – разноски за заплатена държавна
такса и сумата от 300 лв. – юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя,
съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 37 ЗПП във вр. с чл. 25, ал. 1
НЗПП.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Макроадванс” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Г. С. Раковски” №
147, ет. 5, ап. 14, представлявано от ********** В.С., от една страна и М. Ж. М., ЕГН
**********, от **********, от друга, че клаузата за неустойка в сключения между тях
Договор за потребителски кредит №*******/05.03.2019 г. е нищожна.
ОСЪЖДА „Макроадванс” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Г. С. Раковски” № 147, ет. 5, ап. 14, представлявано от
********** В.С. ДА ЗАПЛАТИ на М. Ж. М., ЕГН **********, от **********
СУМАТА от общо 200 лева /двеста лева/ – разноски за настоящото производство.
ОСЪЖДА „Макроадванс” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Г. С. Раковски” № 147, ет. 5, ап. 14, представлявано от
********** В.С., на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Е.Г.И.,
адвокат към АК – Пловдив, Личен № **********, със служебен адрес: **********,
СУМАТА от 300 лева /триста лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство на ищеца по главния иск М. Ж. М., ЕГН ********** в
производството по настоящото гр. д. № 16835/2020 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, ІІ гр. с.
ОСЪЖДА М. Ж. М., ЕГН **********, от ********** ДА ЗАПЛАТИ на
„Макроадванс” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град София,
бул. „Г. С. Раковски” № 147, ет. 5, ап. 14, представлявано от ********** В.С.,
СУМАТА от 880 лева /осемстотин и осемдесет лева/ – представляваща остатък от
главница в общ размер на 1000 лева, предадена от ищеца по насрещния иск на
ответника М. на 05.03.2019 г., при начална липса на основание – по недействителен
Договор за потребителски кредит №*******/05.03.2019 г., ведно със законната лихва
върху главницата от датата на предявяване на насрещния иск – 30.03.2021 г., до
окончателното изплащане на сумата.
ОТХВЪРЛЯ направеното от М. Ж. М., ЕГН **********, от **********
възражение за прихващане между главницата от 880 лева – представляваща остатък
от сума в общ размер на 1000 лева, предадена от ищеца на ответника М. на 05.03.2019
г., при начална липса на основание – по недействителен Договор за потребителски
кредит №*******/05.03.2019 г., със сумата от 320 лева – представляваща, получена от
„Макроадванс” АД, ЕИК *********, сума за договорна лихва в размер на 20 лева и 300
лева – неустойка, без правно основание въз основа на нищожни договорни клаузи по
Договор за потребителски кредит №*******/05.03.2019 г., като НЕОСНОВАТЕЛНО И
8
НЕДОКАЗАНО.
ОСЪЖДА М. Ж. М., ЕГН **********, от ********** ДА ЗАПЛАТИ на
Макроадванс” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град София,
бул. „Г. С. Раковски” № 147, ет. 5, ап. 14, представлявано от ********** В.С.,
СУМАТА от 50 лева /петдесет лева/ – разноски за заплатена държавна такса и 300
лева /триста лева/ – юрисконсултско възнаграждение, определено от съда, съобразно
разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 37 ЗПП във вр. с чл. 25, ал. 1 НЗПП.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ______/п/_________________
9