Р Е Ш Е Н И Е №
08.03.2022
г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на шести октомври две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело №
11496 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
273 ГПК.
С решение № 8342 от 11.01.2020 г. по гр.д. № 39133/2017 г. Софийски районен
съд, 50 състав осъдил Г.Ц.Д., ЕГН **********, да заплати на А.М.Л., ЕГН **********,
на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата 5 000 лв., представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат на разгласени
позорни обстоятелства, разпространени чрез печатно издание вестник „Марица“,
брой от 31.08.2016 г., и вестник „7 дни спорт“, брой от 16.09.2016 г., с думите:
„На всички е ясно кой е внесъл спринцовката със забранения препарат в
Олимпийското село и това е д-р Л.“, ведно със законната лихва от 16.11.2016 г.
до окончателното й изплащане, и отхвърлил иска за разликата над уважения размер
от 5 000 лв. до пълния предявен размер от 10 200 лв., представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат на
разгласени позорни обстоятелства, разпространени чрез печатно издание вестник
„Марица“, брой от 31.08.2016 г., и вестник „7 дни спорт“, брой от 16.09.2016 г.,
с думите: „Този човек от години живее с Д.на семейни начала, той планира
подготовката й, той я тренира“ и „На всички е ясно кой е внесъл спринцовката
със забранения препарат в Олимпийското село и това е д-р Л.“. На основание чл.
78, ал. 1 и ал. 3 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски
съразмерно с уважената част от иска в размер на 1 344.60 лв., а ищецът –
да заплати на ответника разноски съразмерно с отхвърлената част в размер на
764.71 лв.
Срещу решението са подадени въззивни жалби и от двете страни.
Ищецът обжалва решението в отхвърлителната му част с оплаквания за
неправилност. Искът бил доказан и за думите „Този човек от години живее със С.Д.на
семейни начала, той планира подготовката й, той я тренира“. Първостепенният съд
неправилно приел, че показанията на св. Р.Ч.– журналистът, взел интервюто, не
са надежден източник за изграждане изводите на съда. Същият действително бил
заинтересован от изхода на делото в полза на ищеца, но чл. 172 ГПК задължавал
съда да прецени показанията на заинтересования свидетел с оглед всички други
данни по делото, което съдът не направил в случая. Свидетелят посочил, че
публикацията не е авторска, а само въпроизвел записа на разговора. Той
осведомил за техниката при вземането на интервюта по телефона – запис на
интервюирания, който се пази известно време, сваля се на компютъра и се
форматира, като се запазват изцяло записаните думи. Показанията на свидетеля се
подкрепяли и от показанията на св. Д.и св. Г., като никой от свидетелите не
цитирал казани думи от ответника преди три години. Неправилно съдът кредитирал
частично показанията на св.Р., които били вътрешно противоречиви. Неправилно
съдът приел и че с израза „На всички е ясно кой е внесъл спринцовката със
забранения препарат в Олимпийското село и това е д-р Л.“ не се приписва
престъпление, което било от значение за размера на обезщетението по критериите
на чл. 52 ЗЗД. Моли съда да отмени решението в атакуваната част и вместо това
постанови друго, с което да уважи изцяло предявения иск. Претендира разноски за
двете инстанции.
Ответникът обжалва решението в осъдителните му части с оплаквания за
неправилност. По делото не били доказани по безспорен начин твърденията на
ищеца за противоправно поведение на ответника. Думите на последния не били
цитирани, а представлявали интерпретация на медията, поради което не дължал
обезщетение, както заявил още след получаване на извънсъдебна покана.
Неправилно районният съд приел да е доказано, че ответникът е изрекъл думите „На
всички е ясно кой е внесъл спринцовката със забранения препарат в Олимпийското
село и това е д-р Л.“. Звукозапис на интервюто не бил наличен, а този факт не
се установил и от свидетелските показания. Св. Ч. бил заинтересован от изхода
на спора, а св. Г. не установил по категоричен начин тези думи да са били
изречени от ответника. Същевременно съгласно показанията на св.Р., която
присъствала при даване на интервюто от ответника, ответникът не бил назовавал
конкретни имена. Съдът неправилно кредитирал показанията на св.З., след като от
СМЕ се установило, че ищецът е имал проблеми със сърцето месеци преди процесната
статия. Моли съда да отмени решението в атакуваната осъдителна част и вместо
това да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски, като за тези във
въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.
От страните не са депозирани отговори на жалбите по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК.
Въззивните жалби са процесуално допустими като подадени в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежни страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което съдът следва да се произнесе по основателността им.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при
постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми, то е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд, а с
оглед доводите в жалбата следва да се посочи следното:
Съгласно чл. 45, ал. 1 ЗЗД, всеки е длъжен да поправи вредите, които
виновно е причинил другиму. Предпоставките на деликтната отговорност са:
противоправно деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между
деянието и вредата, вина. В тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно
и главно доказване твърдяното противоправно деяние, настъпилата вреда и
причинната връзка между деянието и вредата. Вината се предполага до доказване
на противното, като в тежест на ответника е да обори установената в чл. 45, ал.
2 ЗЗД презумпция. Предпоставките следва да са налице кумулативно.
Съгласно практиката на ВКС (решение № 62/06.03.2012 г. по гр.д. № 1376/2011 г., ІV ГО, решение №
12/06.02.2013 г. по гр.д. № 449/2012 г., ІІІ ГО, решение № 204/12.06.2015 г. по
гр.д. № 7046/2014 г., ІV ГО и др.), за да е обидно или клеветническо дадено
изявление (или засягащо по някакъв друг начин честта, достойнството или
доброто име на някого, дори и да не покрива състава на чл. 146 или 147 НК), респ. за да съставлява противоправно
деяние по смисъла на чл. 45 ЗЗД, изявлението следва да визира определено физическо
лице. Обидният (унизяващият) израз трябва да е насочен към това определено лице;
разгласеното чрез изявлението позорно обстоятелство трябва да се отнася за
него; това определено физическо лице следва да се сочи като извършител на
приписаното му престъпление. Разпоредбата на чл. 39, ал. 1 от Конституцията на Република България прокламира
правото на всеки да изрази мнение и свободно да го разпространи - писмено или
устно, чрез звук или изображение. Ако това право не се използва, за да се
увреди доброто име на другиго (ал. 2), изразяването и разпространяването на
мнение не е противоправно. Поради това всякакви твърдения и оценки за дадена
личност могат да се разпространяват свободно, ако не засягат честта
и достойнството й. Ако са разпространени оценъчни съждения, те не
подлежат на проверка за вярност - такива съждения съставляват коментар на
фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. 3а
вярност могат да бъдат проверявани само фактическите твърдения, но не и
оценката на фактите. Не е противоправно поведението при изказани мнения с
негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се
коментира или се предполага във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия
пост, дейност или занятие. Такива оценки не могат да ангажират отговорността на
автора им за обезщетяване на причинени неимуществени вреди на
адресата, ако не засягат достойнството на личността (т.е. ако не
съставляват обида). Наличието на клеветнически твърдения се обосновава с
разгласяването за другиго на конкретни обстоятелства, определени факти, които
са позорни - неприемливи от гледна точка на общоприетите морални норми и
предизвикващи еднозначна негативна оценка на обществото. Освен това те трябва и
да са неистински, т.е. да не съществуват в обективната действителност.
Неистинността на приписваните обстоятелства обаче има правно значение само ако
те са обективно позорни.
В случая от приетите копия от вестниците, в които е публикувано процесното
интервю и от показанията на св. Г., който е присъствал при провеждане на
интервюто от св. Ч. се установява, че по време на разговора ответникът се
изказал негативно за ищеца - че д-р Л. е взел евентуално участие в т.нар.
„допинг скандал“, при който С.Д.е отстранена от олимпийските игри. Показанията
на св. Г. са преки и незаинтересовани, поради което въззивният съд споделя
извода на районния, че по делото е доказано при процесното интервю ответникът
да е направил клеветническото твърдение: „На всички е ясно кой е внесъл
спринцовката със забранения препарат в Олимпийското село и това е д-р Л.“.
При доказателствена тежест за ищеца, по делото не е доказано пълно и главно
ответникът да е разгласил клеветническото твърдение: „Този човек от години
живее с Д.на семейни начала“. Показанията на св. Ч. правилно са ценени от
районния съд по реда на чл. 172 ГПК с оглед неговата заинтересованост от изхода
на спора. Противно на твърдяното от въззивника-ищец, показанията на този
свидетел, че само свалил записа и го публикувал, без да променя по никакъв
начин съдържанието, не се потвърждават от останалите събрани доказателства –
нито от показанията на св. Давчев, който изнася само факти относно техническата
дейност по записването на интервютата и начина на изтриването им, нито от
показанията на св. Г., според които при интервюто ответникът казал, че между
ищеца и Д.имало „някакви лични взаимоотношения“. Последното е различно от
посоченото в статията и е само оценъчно съждение, което не подлежи на проверка,
както е приел и районният съд.
Същевременно от показанията на св.З. и приетите и неоспорени заключения на
СМЕ се установява, че в резултат на процесните публикации ищецът е претърпял
неимуществени вреди, изразяващи се в негативни емоционални и психически
преживявания, влошаване на здравословното му състояние, накърняване на
чувството му за чест и достойнство и уронване на доброто му име. Съобразно задължителните
за съдилищата указания, дадени с ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС, и като
взе предвид вида, характера и интензитета на претърпените от ищеца страдания,
обстоятелството, че клеветническото твърдение на ответника е станало достояние
на широк кръг читатели, вкл. на лица от професионалната и личната среда на ищеца,
като съобрази и обществено - икономическите условия и стандарта на живот в
страната към момента на увреждането, въззивният съд споделя извода на
първоинстанционния, че обезщетение в размер на 5 000 лв. е справедливо по
смисъла на чл. 52 ЗЗД.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
При този изход – жалбите и на двете страни са неоснователни, разноски за
въззивното производство не им се следват.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 8342 от 11.01.2020 г., постановено по гр.д. № 39133/2017
г. на Софийски районен съд, 50 състав.
Решението подлежи на
касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.