РЕШЕНИЕ №
225
гр. Плевен, 16 март 2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд Плевен – втори касационен състав, в открито съдебно
заседание на десети март две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА ДИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТЕЛИНА КЪНЕВА
ВЕНЕЛИН
НИКОЛАЕВ
при секретаря Цветанка Дачева и с участието на Иво Радев – прокурор
при Окръжна прокуратура – Плевен, разгледа докладваното от съдия Николаев касационно административно дело № 156 по описа на
съда за 2020 г. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 208 и
сл. от Административно-процесуалния
кодекс /АПК/ във вр. с чл. 63 от Закона за административните нарушения и
наказания /ЗАНН/.
Образувано е по
касационна жалба на Р. И. – изпълнителен директор н Изпълнителна агенция
„Медицински надзор“, гр. София /ИАМН/ чрез гл. юрисконсулт Д. И. срещу решение № 830/06.12.2019 г. на Районен
съд /РС/ – гр. Плевен, постановено по н.а.х.д № 205/2019 г. по описа на съда, с
което е отменено Наказателно постановление /НП/ № НП 27 -206/12.12.2018 година
на Изпълнителния директор на
Изпълнителна агенция „Медицински одит“ (ИАМН)– гр. София, с което на К.И.Ц. с
ЕГН ********** *** за извършено на 09.02.2018 година нарушение по чл. 86, ал.1,
т.3 от Закона за Здравето (ЗЗ): „Като пациент всеки има право на достъпна и
качествена здрана помощ“ в частта „качествена здравна помощ“ на осн чл. 229,
ал. І от ЗЗ е наложено административно наказание –
глоба в размер на 300,00 (триста) лева.
С касационната жалба се иска оспорваното
решение да бъде отменено като постановено при неправилно приложение на
закона по смисъла на чл.348, ал.2 от НПК, във връзка с чл.63, ал.1 от ЗАНН. Счита,че
РС- Плевен погрешно е стигнал до заключението, че
разпоредбата на чл.86, ал.1, т.3 от Закона за здравето по същество е неприложима, защото е бланкетна
и декларативна и правната квалификация е следвало да бъде доразвита чрез
препратка с нарушение на медицински стандарт, утвърдено по реда на чл.6 от
Закона за лечебните заведения.
Сочи се, че съгласно чл. 80 от 33 качеството на медицинската помощ се
основава на медицински стандарти и правилата за добра медицинска практика,
приети по реда на Закона за съсловните организации на лекарите и лекарите по
дентална медицина. Тази разпоредба кореспондира с правомощията на ИАМН,
определени в чл. 76, ал. 1,т. 8 т. 9 от Закона за лечебните заведения (ЗЛЗ).
Действително, в случаите, когато е нарушен медицински стандарт, утвърден по
реда на чл. 6 от ЗЛЗ изпълнителния директор на ИАМН налага наказания на виновните
лица по реда на ЗЛЗ. При нарушение па медицински стандарт се прилагат
санкционните разпоредби на ЗЛЗ. защото медицинските стандарти са нормативни
актове, издадени по приложението на ЗЛЗ.
Счита, че не може да има нарушение на чл. 86 от 33 в случаите па нарушен
медицински стандарт. Правата на пациента са разписани в раздел II „Права и
задължения на пациента“, докато „Достъпност и качество на медицинската помощ са
разписани в раздел 1.
Аргумент срещу разбирането, че разпоредбата на чл. 86. ал. 1, т. 3 от 33 е
бланкетна и субсумацията винаги изисква препратка към медицински стандарт, като
норма за качество на предлаганата медицинска помощ са разпоредбите на чл. 76.
ал. 1. т. 7 от ЗЛЗ и чл. 51. ал. I. т. 3 от ЗЛЗ.
В първата хипотеза ИАМН проверява за спазването правата на пациентите.
Нарушаването на правата на пациентите е отделено, като отделно
основание/нарушение. Във втората хипотеза па чл. 51, ал. 1, т. 3 от ЗЛЗ
Министърът на здравеопазването може да отнема разрешение за осъществяване на
лечебна дейност, когато са нарушени разпоредбите от Глава трета, раздел II от
33. Тоест и тук нарушаването на правата на пациентите е разграничено, като
основание от нарушението па медицинските стандарти.
Излага доводи, че разпоредбата на чл. 86, ал. 1 от 33 е бланкетна и
неприложима самостоятелно с в противоречие с практиката на ВКС, както и с
житейската и законовата логика. От една страна правните норми представляват
абстрактни правила за поведение, поради което по дефиниция формулират дължимото
поведение към своите адресати в обобщен вид. Изключение е правните норми да
регламентират конкретно определени хипотези, като в тези случаи се касае
обикновено за забранителни норми, но дори и тогава законодателят често пъти
прибягва до известна по-обща регламентация, например когато се забранява
причиняването на определен резултат. От друга страна, медицинската професия не
позволява подробно, изчерпателно и казуистично регламентиране, поради
индивидуалните особености на човешкия организъм и многообразието от здравни
усложнения, здравни услуги и пр. Следователно няма пречка задълженията да са
формулирани по-общо. Достатъчно е от инкриминираните правни норми да може да се
изведе дължимото поведение, какъвто именно е и настоящият случай. В горния
смисъл е напр. Решение № 89 от 11.09.2013 г. на ВКС по н. д. № 72/2013 г., с
което е потвърдено решението от 17.10.2012 г. на САС по нохд № 740/2012 г., в
което е обсъдена хипотезата на попълване на бланкетния състав на чл. 123. ал. 1
от НК с общите норми на чл. 86. ал. 1 от ЗЗдр и други общи норми на ЗЗдр и
такива на Етичния кодекс.
Моли съдът да отмени в цялост горепосоченото
съдебно решение, постановено при неправилно приложение на закона по смисъла на
чл. 348, ал. 2 от НПК и по този начин Потвърди процесното наказателно
постановление като правилно и законосъобразно. Моли съдът да
постанови отмяна на съдебното решение в частта с разноските.
Касаторът е
бил редовно призован за откритото
съдебно заседание, не изпраща прадставител.
Ответникът
– К.Ц., редовно призована, не се явява, представлява се от адв. З. П. от АК-Плевен с пълномощно на л.19 от делото. Намира, че решението на РС-Плевен е
правилно и следва да бъде оставено в сила. Счита, че извършването на твърдяното
нарушение от доверителката й не е доказано и правилно НП е отменено.
Представителят на Окръжна прокуратура –
Плевен дава заключение, че решението на РС-Плевен е правилно и законосъобразно
и следва да бъде оставено в сила.
Административен съд, гр. Плевен, втори
касационен състав, намира, че жалбата е подадена в срока по чл. 211 от АПК от
надлежна страна и се явява допустима. Разгледана по същество, същата е
неоснователна.
Въз
основа на събраните писмени и гласни доказателства, РС е приел за установено
следното от фактическа страна:
На основание Заповед № РД 27-206/22.05.2018г.
на Изпълнителния директор на Изпълнителна агенция "Медицински одит",
свидетелите А.К. - ГЛАВЕН
инспектор в ИА "МО" и А. Л. - главен инспектор в ИА "МО", в периода от
28.05.2018г. до 31.05.2018г. включително извършили проверка в МБАЛ „свети
Пантелеймон“ – гр. Плевен във връзка с писмо вх. № МО-05-167/16.04.2018г. на
ОП-Плевен.
При проверката
било констатирано следното: Т. Т. С. е пациентка с дългогодишен диабет, за което се лекува с
Инсулин и перорални антидиаетни средства. По повод болка и оток в лявата ръка е
лекувана от 25.01.2018г до 29.01.2018г. в Клиника по ревматология по ЧБАЛ „Св.
Пантелеймон“, където по диагностични критерии е изключена диагноза „Ревматоиден
артрит“. Изписана е с подобрение, с уточнена диагноза и назначено домашно
лечение (нестероидно противовъзпалително средство перос и кортикостероид
инжекционно). Няколко дни след дехоспитализацията е консултирана последователно
в Спешно отделение и УМБАЛ „Д-р Г. Странски“ЕАД-гр. Плевен и с алерголог в ДКЦ
„АВИС МЕДИКА“ООД, поради алергична реакция (оток на лицето). Назначено е
противоалергично лечение. По данни от медицинската документация, при двата
прегледа пациентката не съобщава оплаквания за ръката. На 09.02.2018г. Т. С. посещва
повторно Клиника по ревматология на ЧБАЛ „Св. Панталеймон“ с оплаквания за
болка и токок в гривнената става и интерфалангеалните стави на лявата ръка,
както при постъпването и в клиниката на 25.01.2018 година. Прегледът е проведен
от д.р Й.(специализант в
клиниката по ревматология) под контрола на д-р Ц. (специалист по ревматология).
Назначеното изследване CRP е отново повишено (119 в срвнение с 55 при
дехоспитализацията) при норма – до 6. Доктор Ц. не е преценила необходимост от
своевременна хоспитализация при лабораторни показатели за изразен възпалителен
процес. В листа за преглед не е отразен пълен клиничен преглед, не е изследвана
кръвна захар при пациентка с диабет. Назначено е продължаване на лечението в
дома с нестероидно противовъзпалително средство в инекционна форма и не е
обмислено включване на антибиотик при персистираща възпалителна активност.
Проверяващите приели, че д-р Ц. не е извършила преглед и лечениена пациентка в
пълен обем, достатъчност и качество. На 12.02.2018г. Т. С. посещава отново ЧБАЛ „Св. Панталеймон“
и е консултирана в Ревматологичен кабинет от доц. Я.. След консултация с ортопед пациентката
е хоспитализирана по спешност в Клиника о ортопедия и травматология в 12:20
часа в тежко общо състояние, с дехидратация, екстремна хипергликемия – 32,4
(при норма до 6,1), с изразен възпалителен процес на лявата ръка (флегмон).
Започната е рехидратираща и коригираща хипергликемията терапия, в хода на която
пациентката внезапно се влошава и въпреки проведената в пълен обем
кардиопулмонална ресусцитация, е регистриран екзитус леталис в 13:45 часа. На
база изложените констатации, проверяващите приели, че жалбоподателката – д-р К.И.Ц.
в качеството си на лекар – ревматолог в Клиника по ревматология на МБАЛ „Св
Пантелеймон“ООД-Плевен е нарушила чл. 86, ал. 1, т.3 от ЗЗ: „Като пациент всеки
има право на достъпна и качествена здрана помощ“ в частта „качествена здравна
помощ“.
Във връзка с
направените констатации на 15.08.2018 г. против д-р К.Ц. – жалбоподател в
настоящото административно-наказателно производство. бил съставен АУАН №А
-27-206/15.08.2018г. за това, че в качеството си на лекар-ревматолог на
09.02.2018 година в Клиника по ревматология на МБАЛ „Свети Пантелеймон“ООД-гр.
Плевен е нарушила чл. 86, ал. 1, т.3 от ЗЗ: „Като пациент всеки има право на достъпна
и качествена здрана помощ“ в частта „качествена здравна помощ“. Посочено е в
АУАН, че качеството на дейността, съгласно определението на Световната здравна
организация е: Предоставяне на всеки пациент на достатъчно видове диагностични
и терапевтични дейности, коит ода осигурят най-добър резултат по отношение на
здравето, съобразен с актуалното състояние на медицинската наука, при най-добра
цена за целия резултат, при минимален ятрогенен риск и достигане на най-голямо
удовлетворение по отношениена процедури, резултати и хуманно отношетие“, където
достатъчността на медицинската помощ се оценява посредством ефективността на
основните медицински дейности провеждани при заболяване и консултации и оценка
на тяхното въздействие върху състоянието на пациента. Актът бил съставен в
присъствие на нарушителя-д-р Ц..Въз основа на така съставения акт,
административно-наказващият орган издал обжалваното НП като е възпроизвел
изцяло констатациите, описани в него. На основание чл. 229, ал. 1 от ЗЗ на д-р К.Ц.
е наложено административно наказание "глоба" в размер на 300 лева, за
нарушение на чл. 86, ал. 1 т. 3 от ЗЗ.
Съдът е приел и кредитирал заключението на вещото лице д- р А. К. – лекар-ревматолог в Клиника по
ревматология към УМБЛ „Д-р Св. Иван Рилски“ ЕАД-гр. София, по назначената в хода на съдебното следствие
съдебна – медицинска експертиза, от
кието се устоновява: 1.) На 09.12.2018г.
пациентаката С. е била с артрит на китка,
предходно установен силно позитивен ревматоиден фактор, добро повлияване на
терапията с нестероидно средство, и в кортикостероид – картина на банален
артрит. Логично е, че след изчерпване ефекта на кортикостероида има повишен
риск от възвръщане на артрита. Диференциално диагностично вероятността от обострен
артрит е по-висока от тази на бактериално възпалнеие. Наличните симптоми (болка
и отко на китка), завишеният ревматоиден фактор, завишените противовъзпалителни
показатели, нормалните левкоцити по-скоро говорят за неинфекциозен артрит,
поради което не е било необходимо прилагането на антибиотик; 2.)
Въпреки, че пациентката е с известен диабет тип2 и диабетиците имат повишен
риск от инфекции, ниватана глюкоза сами по себе си не са директен маркер за
инфекция, поради това изследването на глюкозата по време на прегледа не е
било релевантно и 3.) Клиничната картина на 11.02.2018г. е съвсем различна
най-вероятно следствие на насложена инфекция (която може да е настъпила по
всяко време) и усложнен диабет.
Районният съд е посочил, че установените фактически обстоятелства се установяват от всички писмени
доказателства,гласни доказетелствени средства както и от заключенито на вещото
лице.
Районният съд е
намерил, че наказателното постановление, следва да бъде отменено на процесуално основание, тъй като
в обжалваното наказателно постановление
липсва посочване на нормите от утвърден стандарт или правило на добра
медицинска практика.които не се спазени от наказаното лице.
Намерил
е, че посочената за нарушена правна норма на чл.86,
ал.1, т.3 от Закона за здравето ЗЗ, в
частта „качествена“ не съдържа конкретно
правило за поведение, а регламентира правата па пациентите, което следва да
бъдат съблюдавани при предоставяне на медицинска помощ. Счита, че в НП следва да бъдат посочени и точно законовите
разпоредби, които са били нарушени, т.е. описаното деяние следва да може да се
подведе под конкретна правна норма, съдържаща състав на административно
нарушение. Актосъставителят и наказващия орган не са посочили конкретни разпоредби
на медицински стандарти, които са били нарушени и правното задължение за
действие, което да позволи на съда да направи преценка дали описаната в
наказателното постановление фактическа обстановка съставлява административно
нарушение.
Посочил
е, че за ангажиране отговорността на нарушителя е необходимо да се
очертае конкретно нарушение на конкретно нормативно установено задължение, тъй
като разпоредбите с бланкетен характер не съдържат конкретика на задълженията. В тази връзка е изложил доводи, че установената
фактическа обстановка не може да се оцени като конкретно нарушение
на чл. 81, ал.2, т.1 от ЗЗ, тъй като изброените в тази норма
принципи са основни положения, които следва да се свържат с конкретни
нормативни изисквания, нарушението на някое от които изисквания именно би се
явило конкретно нарушение.
Счел е,
че в процесното наказателното постановление липсва посочване на нормите
от утвърден стандарт или правило на добра медицинска практика, които не са
спазени от д-р Ц.. В заключение е приел, че като се е позовал на обща норма,
която не регламентира правила, а съдържа само общо принцип, и не е посочил
съставомерните признаци на специални норми, административнонаказващият орган е
нарушил правота на защита на нарушителя, което
е самостоятелно основание за
отмяна на наказателното постановление като незаконосъобразно.
Решението
на РС-Плевен е правилно и съответно на събраните доказателства и закона.
Разпоредбата на чл.81, ал.1 от ЗЗ посочва, че
всеки български гражданин има право на достъпна медицинска помощ при условията
и по реда на този закон и на Закона за здравното осигуряване /ЗЗО/. Последващата разпоредба на чл. 81,
ал. 2 от ЗЗ дефинира принципите на
правото на достъп до медицинска помощ: своевременност, достатъчност и качество
на медицинската помощ; равнопоставеност на пациентите; сътрудничество,
последователност и координираност на дейностите между лечебните заведения;
зачитане правата на пациентите. Тази разпоредба не вменява конкретни задължения
за лицата, предоставящи медицинска помощ, а очертава правната рамка, в която
следва да вместват конкретните задължения гарантиращи правата на пациентите в
пълен обем. Тези разпоредби са във връзка с разпоредбата на чл.79 от ЗЗ,
съгласно която медицинската помощ в Република България се осъществява чрез
прилагане на утвърдени от медицинската наука и практика методи и технологии.
Как са утвърдени тези методи и технологии е посочено в последващата разпоредба
на чл.80 от ЗЗ, съгласно която “Качеството на медицинската помощ се основава на
медицински стандарти, утвърдени по реда на чл. 6, ал. 1 от Закона за лечебните заведения, и Правилата за добра медицинска практика, приети и
утвърдени по реда на чл. 5, т.
4 от Закона за съсловните организации на лекарите и лекарите по дентална
медицина.” Понятието “качество”
на медицинската помощ, посочено в чл.80 от ЗЗ включва и нейната своевременност,
доколкото медицинската помощ, която е забавена по вина на лекаря или друго
медицинско лице, не може да се приеме за качествена; то включва и
достатъчността на медицинската помощ, доколкото при липсата на достатъчен обем
медицинска помощ не може да се приеме, че същата е качествено предоставена.
Доколкото в медицинската наука и практика е възможно да съществуват различни, а
понякога и противоположни схващания по едни и същи въпроси, в ЗЗ е посочено, че
следва да се съобразяват медицински стандарти, утвърдени по реда на чл. 6, ал. 1 от Закона за
лечебните заведения, и Правила за
добра медицинска практика, приети и утвърдени по реда на чл. 5, т. 4 от Закона за съсловните
организации на лекарите и лекарите по дентална медицина. Съгласно чл.6, ал.1 от ЗЛЗ, дейността на лечебните
заведения и на медицинските и другите специалисти, които работят в тях, се
осъществява при спазване на медицинските стандарти за качество на оказваната
медицинска помощ и осигуряване защита на правата на пациента. Медицинските
стандарти се утвърждават с наредби на министъра на здравеопазването. Наредбите
се обнародват в ДВ съгласно чл.37, ал.1 от Закона за нормативните актове. Така например НАРЕДБА
№ 19 от 22.12.2014 г. за утвърждаване на медицински стандарт "Акушерство и
гинекология" е издадена от министъра на здравеопазването, и е обнародвана
в ДВ, бр. 106 от 23.12.2014 г., изм. и доп., бр. 37 от 17.05.2016 г.; изм. с Решение №
3008 от 17.03.2016
г. на ВАС на РБ - бр. 94 от 25.11.2016 г.; отм. с Решение № 11894 от 7.11.2016 г. на ВАС на РБ - бр. 22 от
14.03.2017 г., в сила от 14.03.2017 г.
Правилата за добра медицинска практика съгласно чл. 5, т. 4 от Закона за
съсловните организации на лекарите и лекарите по дентална медицина се приемат от Българския лекарски съюз и Българския
зъболекарски съюз, предлагат се за утвърждаване от министъра на
здравеопазването, като двете съсловни организации упражняват контрол по
спазването им. Следователно тези правила също придобиват държавна санкция чрез
утвърждаването им от министъра на здравеопазването.
С оглед на изложената нормативна уредба, нормите на
чл.чл.81, 82 от ЗЗ са бланкетни – съдържащото се в тях правило за поведение се
конкретизира в посочените в чл.80 от ЗЗ медицински стандарти и правила за добра
медицинска практика. Когато последните са нарушени, това представлява нарушение
и на нормите на ЗЗ, към които същите са препратили. За да се проведе
законосъобразно процесът на административно наказване, е необходимо в АУАН и в
НП да се посочат конкретните разпоредби на медицинските стандарти или на
правилата за добра медицинска практика, които са нарушени. Когато такова
посочване не е налице, е допуснато съществено процесуално нарушение, както
правилно е посочил РС. Тези медицински стандарти и правила за добра медицинска
практика не могат да бъдат заместени от посочените в АУАН и НП твърдения, че е
следвало привлеченият към отговорност да извърши допълнителни лабораторни и
инструментални изследвания. Не са посочени нито медицински стандарт, нито
правило за добра медицинска практика, които я задължават да извърши такива
изследвания. Освен това, видно от данните по делото, актосъставителят и
наказващият орган считат, че преди оперативно лечение винаги следва да се знае
какво точно е естеството на патологичното образувание. Това схващане е без
опора в действащото законодателство.
По отношение сочената практика на ВКС - Решение № 89
от 11.09.2013 г. на ВКС по н. д. № 72/2013
г., същото е постановено по отношение на присъда за престъпление по чл.123,
ал.1 от НК. Както се сочи в същото решение на ВКС: “Лекарската немара намира
своя израз в това, че подсъдимият не е извършил нужния преглед и така не е
определил състоянието на пациента като спешно и налагащо незабавното му
отвеждане в здравно заведение за оказване на бърза помощ. Това определя
оказаната медицинска помощ като напълно формална,
привидна, и по съдържание абсолютно некачествена“, което според настоящия състав на ВКС е
достатъчна за отговорността на лекаря
по чл. 123 НК.“ Според ВКС, ако прегледът на задържания е бил
надлежен, а не формален, би се стигнало до друго състояние на здравето му ,
задължение изведено чл.86, ал.1, т.3 от
Закона за здравето, чл.2, т.1 и т.9 , чл.3 и чл.11 от Кодекса за
професионалната етика и нормите на Хипократовата клетва.
Това са мотиви на ВКС по отношение на престъпление
по чл.123, ал.1 НК. Престъпленията по тази разпоредба са резултатни – при тях е
настъпила смърт на лице поради незнание или немарливо изпълнение на правно
регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност. За
наказването по НК е достатъчно дейността да е правно регламентирана и да
представлява източник на повишена опасност, а незнанието или немарливото
изпълнение на същата дейност е въпрос на доказване по делото, като същото се
установява чрез експертиза. Не случайно чл.144, ал.2, т.1 и 2 от НПК
предписват, че експертизата е задължителна при съмнение за причините за смъртта
или характера на телесната повреда.
Следва да се отбележи, че когато въпреки незнанието
или немарливото изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща
източник на повишена опасност, не настъпи смърт, не е налице престъпление по
чл.123, ал.1 НК, и не се носи наказателна отговорност. По отношение на тежката
и средната телесна повреда в същия смисъл е чл.134, ал.1 НК - ако въпреки
незнанието или немарливото изпълнение на правно регламентирана дейност,
представляваща източник на повишена опасност, не настъпи тежка, респективно
средна телесна повреда, няма престъпление. Тези правни норми от НК охраняват
живота и здравето на човека /в случая на пациента/, и съществуват в позитивното
право много отпреди ЗЗ и медицинските стандарти по ЗЛЗ.
Административните нарушения по чл.чл.81,82 от ЗЗ,
обаче са формални. При тях не се изисква настъпване на резултат. И за да може
привлеченото към отговорност лице да се защити, е особено важно да се посочат
законните разпоредби, които са нарушени – чл.42, т.5 ЗАНН. Това изискване
означава, че следва да се посочат както разпоредбите на ЗЗ, така и конкретните
разпоредби в медицинските стандарти или правилата за добра медицинска практика.
Това не може да стане, като се посочват, както е в настоящия случай,
изисквания, каквито актосъставителят намери за добре. Докато при резултатните
престъпления по чл.123, ал.1 и чл.134, ал.1 НК е достатъчно да се посочи от
прокурора в обвинителния акт като нарушена съответната от тези норми, и
конкретните действия/бездействия, чрез които е осъществено нарушаването и, то
при формалните нарушения по чл.81 от ЗЗ следва да се посочи от актосъставителя
точно нарушената разпоредба от нормативен акт, към който чл.80 ЗЗ препраща, и
непосочването и осуетява възможността за наказване, доколкото само ако
конкретна разпоредба, към която е препратено със ЗЗ е нарушена, е налице
осъществено формално нарушение.
Следва да се посочи също, че ако при извършването
на нарушение на разпоредбите на ЗЗ настъпи смърт на пациента, ще се носи само наказателната
отговорност по чл.123, ал.1 НК, доколкото наказателната отговорност поглъща
административно наказателната по ЗЗ. При настъпване на тежка или средна телесна
повреда ще се носи отговорност само по чл.134, ал.1 НК. В този смисъл е и
общата разпоредба на чл.33 от ЗАНН, съгласно която едно деяние не може да се
наказва едновременно по наказателен и по административно наказателен път. В
същия смисъл е Тълкувателно решение № 3 от 22.12.2015 г. на ВКС по т. д. №
3/2015 г., ОСНК.
С оглед на изложеното настоящия състав на съда
счита, че непосочването на нарушена конкретна правна норма, към която препраща бланкетната правна
норма винаги е съществено процесуално нарушение, което налага отмяната на НП.
Жалбата на касаторът , в
която се иска отмяна на съдебното решение, в частта относно направените по
делото разноски е основателна Съображенията за това са следните:
Съгласно разпоредбата на
чл.63, ал.2 от ЗАНН в съдебното производство па ал.1 страните по делото имат право на присъждане
на разноски по реда на Административно процесуалния кодекс.
В АПК въпросът за
възлагането на разноските е уреден в чл. 143, в който е посочено, че когато
съдът отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден
административен акт, държавните такси, разноските по производството и
възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се
възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. Подателят на
жалбата има право на разноски по ал. 1 и при прекратяване на делото поради
оттегляне на оспорения от него административен акт. Когато съдът отхвърли оспорването
или подателят на жалбата оттегли жалбата, страната, за която административният
акт е благоприятен, има право на разноски. Когато съдът отхвърли оспорването
или оспорващият оттегли жалбата, подателят на жалбата заплаща всички направени
по делото разноски, включително минималното възнаграждение за един адвокат,
определено съгласно наредбата по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, ако
другата страна е ползвала такъв. По този въпрос съгласно препращащата норма на
чл. 144 АПК приложение намират общите
правила на чл. 78 ГПК, в който е проведен принципът, че страните имат право на разноски съразмерно с
уважената, респективно отхвърлената част от искането.
Отговорността на страните за разноски
по чл. 78 ГПК е функционално обусловена от изхода на спора. Поради това
разпоредбата на чл. 81 ГПК предвижда, че с оглед изхода на спора съдът се
произнася и по исканията на страните за разноски във всеки акт, с който
приключва делото в съответната инстанция. Граматическото и систематично
тълкуване на разпоредбите на чл. 78 ГПК и чл. 81 ГПК води до категоричен извод,
че за да бъдат присъдени, разноските трябва да бъдат поискани от страните пред
инстанцията, за производството пред която са направени. Искането за разноски
следва да бъде заявено най-късно до приключване на устните състезания в
съответната инстанция, тъй като само в този случай съдът може да съобрази и да
разпредели разноските по правилата на чл. 78 ГПК с акта, с който разрешава
спора по същество или прекратява производството по делото. Заявяването на
искането за разноски до приключване на устните състезания е условие за
присъждане на разноски и в хипотезата на чл. 248 ГПК, в която съдът се
произнася по разноските с допълнителен акт. Според
задължителните указания в Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по
тълкувателно дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС - т. 1, съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение се присъждат тогава, когато страната е заплатила
възнаграждението. В съобразителната част на решението е прието, че за да бъде
присъдено възнаграждението, страната трябва да е доказала реалното му заплащане
на процесуалния си представител; в зависимост от уговорения в договора за
правна помощ и съдействие начин на плащане - в брой или по банков път,
заплащането на възнаграждението се доказва или чрез вписване на направеното
плащане в самия договор, който има характер на разписка, или с представяне на
доказателства за извършен банков превод. Изразено е становище, че изводът за
присъждане само на реално платените разноски за адвокатско възнаграждение не
противоречи на чл. 36, ал. 4 от Закона за адвокатурата, който предвижда
отлагане на заплащането на адвокатското възнаграждение до приключване на делото
в зависимост от неговия изход по договаряне на страната и нейния процесуален
представител, но не предпоставя разширително тълкуване на
разпоредбата на чл. 78 ГПК.
Претенцията за разноски, има относителна самостоятелност, тъй като
отговорността за разноски не е правна последица, по която съдът дължи служебно
произнасяне, а въпрос, по който се произнася само, след като бъде сезиран.
В теорията предпоставка на
отговорността за разноски е наличието на искане за присъждането им от страната,
която има право на компенсация за направените разноски. Това изискване не е
абсолютно, тъй като в наказателния процес изрично е предвидено, че съдът се
произнася за разноските служебно (чл. 189, ал. 1 НПК). В гражданския и
административния процес обаче разноски се присъждат от съдилищата само ако
присъждането им е било поискано. В гражданския процес необходимостта от изрично
искане се обосновава с принципа на диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК),
съгласно който страната сама определя обема на търсената защита. Поради това и
съдът не следва да присъжда разноски, натоварвайки другата страна, когато
кредиторът на вземането за обезщетение за тези разноски не е поискал това (тъй
като искане може и да не е направено умишлено – например поради съображения за
ненатоварване на длъжника с разходи. В случая нито с жалбата против оспореното наказателно
постановление, нито в съдебното производство
е заявено искане от страна на
адв. П. за
присъждане на деловодни разноски за
адвокатско възнаграждение. Въпреки това РС-Плевен е осъдил касатора да
заплати на адв. П.
сумата от 300 лева за адвокатско възнаграждение.Казано по друг начин
съдът недопустимо се е произнесъл и
е присъдил на адв. П. разноски в размер на 300 лева, без те да се изрично
поискани, поради което и решението
в тази му част следва да се обезсили.
В производството пред РС не са допуснати
процесуални нарушения, и конкретни такива не се сочат в касационната жалба. РС
правилно е приложил закона, и не е нарушил при произнасянето си чл.46 от ЗНА.
При направената
служебна проверка, по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, настоящата инстанция
констатира, че решението Районен съд – Плевен, в
останалата му част е валидно, допустимо, съобразено е с материалния закон и следва да
бъде оставено в сила.
Водим
от изложените мотиви и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Административен съд –
Плевен, втори касационен състав
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение №830/06.12.2019г.
по описа на РС-Плевен , в частта, с която на осн. чл. 63, ал.3 вр. с чл. 38 ал. 2 вр. с ал.1 от ЗА вр. с 8, ал.1, т.1 от Наредба №1/09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнагражения, издадена от ВАС e осъдил Изпълнителна агенция „Медицински одит“ (ИАМО)–
гр. София, представлявана от Изпълнителния директор проф. д-р ЗЛАТИЦА да
заплати на адв. З. П. от ПлАК със съдебен адрес:***00,00 лева за адвокатско
възнаграждение.
ОСТАВЯ В СИЛА решение №
830/06.12.2019гг., постановено по н.а.х.д. № 205 по описа на Районен съд на гр.
Плевен за 2019 г. в останалата му част.
Решението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.