Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер ІV-37 23.04.2019 г. град
Бургас
Бургаският окръжен съд, IV граждански въззивен състав,
На двадесет и пети март, две хиляди и деветнадесета година,
В открито съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Недялка Пенева
ЧЛЕНОВЕ: Даниела
Михова
Димана Кирязова-Вълкова
Секретар: Ваня Димитрова
като разгледа докладваното от съдия Кирязова-Вълкова гр.д. № 1917 по
описа за 2018 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е образувано по повод въззивната жалба на А.К.Р. против Решение №
170/21.09.2018 г., постановено по гр.д. № 1125/2017 г. по описа на PC-Айтос, с което е отхвърлен предявения от въззивницата
против К.К.Т. установителен иск по чл. 422 от ГПК – за установяване дължимостта
на сумата от 3 700,95 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението – 05.09.2017 г. до окончателното изплащане на задължението, както и
ищцата е осъдена да заплати на ответницата съдебно-деловодни разноски в размер
на 500 лв. В жалбата се твърди, че обжалваното решение е неправилно и
незаконосъобразно, тъй като съдът е допуснал нарушения на материалния и
процесуалния закон - не е изследвал безпристрастно и в дълбочина събраните по
делото доказателства, не е посочил правна квалификация на спорното право, не е
указал на ответната страна кои твърдени от нея обстоятелства се нуждаят от
доказване и по този начин я е освободил от предписаната от закона
доказателствена тежест, не се е произнесъл по направено от ищцата искане за
издаване на съдебно удостоверение, което е довело до пропуск в доказването и до
отхвърляне на иска. Моли се обжалваното решение да бъде отменено и вместо него
въззивният съд да постанови ново решение, с което да уважи предявения иск. В
съдебно заседание
се явява процесуален представител на въззивницата, който поддържа жалбата,
ангажирани са нови доказателства.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок,
от лице, имащо право на жалба и отговаря на изискванията на чл. 259 и
следващите от ГПК, поради което същата е допустима.
Препис от въззивната жалба е бил връчен на въззиваемата
К.К.Т., но същата не е подала отговор в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК. В
съдебно заседание въззиваемата не се явява лично и не се представлява. Не са
ангажирани нови доказателства.
След преценка на събраните по делото доказателства и
като съобрази релевантните разпоредби на закона, съдът намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Производството пред РС-Айтос е образувано по предявен
от А.К.Р. против К.К.Т. и многократно уточняван (включително и пред въззивната
инстанция) иск по чл. 422 от ГПК, с който се моли да бъде прието за установено,
че ответницата дължи на ищцата сумата от 3 700,95 лв., платена от ищцата
вместо ответницата по изп.д. № 20138380401684 по описа на ЧСИ Милен Бъзински,
рег. № 838, ведно със законната лихва върху главницата за периода на забавата,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по гр.д. №
770/2017 г. на РС-Айтос. Претендира се присъждане на направените от ищцата
разноски в заповедното и в исковото производство. Ищцата твърди, че с
ответницата Т. са били в приятелски отношения, като през 2011 г. Т. помолила
ищцата да й съдейства при тегленето на заем. Р. се съгласила и през 2011 г.
подписала сключения между К.Т. (кредитополучател) и „Профи
кредит” договор за револвиращ заем, като не била информирана в какво качество e подписала този договор – като поръчител,
кредитополучател или солидарен длъжник. Твърди, че уговорката й с ответницата
била ищцата да й съдейства формално, за да бъде изпълнено изискването на
кредитора, но не и тя да бъде платец на дълга, като цялата заемна сума е била
получена от ответницата. Твърди също така, че поради неплащане от страна на
ответницата на вноските по кредита, през 2012 г. кредиторът се е снабдил с
изпълнителен лист, въз основа на който е било образувано горепосоченото
изпълнително производство, по което ищцата платила сумата от 3 700,95 лв.
Ищцата счита, че тази сума следва да й бъде върната от ответницата, тъй като последната
е получила цялата заемна сума и ищцата не дължи никаква сума по договора за
заем. Ангажирани са доказателства.
Видно
от приложеното ч.гр.д. № 770/2017 г. на АРС, на 11.09.2017 г. в полза на А.Р. е
била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против К.Т. за сумата от
3700,95 лв., ведно със законната лихва от 05.09.2017 г. до окончателното
изплащане на задължението, както и 375 лв. – съдебно-деловодни разноски, като е
посочено, че вземането произтича от „плащане на чужд дълг“. Длъжникът Т. е
подала възражение в законоустановения срок, поради което съдът е указал на
заявителката да предяви иск за установяване на вземането си, във връзка с който
е образувано гр.д. № 1125/2017 г. на АРС, решението по което е предмет на
настоящата въззивна проверка.
Ответницата
К.Т. е оспорила иска като неоснователен. Твърди, че не тя, а А.Р. е изтеглила
кредит, по който Т. станала съдлъжник. Твърди също така, че предвид солидарната
им отговорност и на осн. чл. 127, ал. 2 от ЗЗД ищцата следва да е платила
нейната част от солидарното задължение, за да има право да иска от другия
солидарен длъжник това, което е платила в повече, а в конкретния случай това не
е така, тъй като към 03.05.2013 г. общото им задължение е било в размер на над
13 000 лв. Моли искът да бъде отхвърлен и да й бъдат присъдени направените
съдебно-деловодни разноски.
С
обжалваното решение АРС е приел за недоказано наличието на ликвидно (установено
по основание и по размер) и изискуемо вземане спрямо ответника, поради което е отхвърлил
предявения иск и е осъдил ищцата да заплати на ответницата съдебно-деловодни
разноски в размер на 500 лв.
При извършване на служебна проверка на осн. чл. 269 от ГПК Бургаският окръжен съд установи, че решението е валидно и допустимо.
След извършване на самостоятелна преценка на представените по делото
доказателства, доводите на страните и разпоредбите на закона, и с оглед на
наведените във въззивната жалба оплаквания, въззивният съд намира следното:
По
делото е представен договор за револвиращ заем № **********/ 26.04.2011 г.,
сключен между „ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД (кредитор), К.К.Т. (клиент) и А.К.Р. (солидарен длъжник),
за сумата от 2 500 лв. и сума на всеки револвинг – 1722 лв. Уговорен е ГЛП в
размер на 91,04 %, ГПР в размер на 139,26 % и общ размер на задължението от 7 380
лв., платимо на 36 месечни вноски в размер на 205 лв.
Видно от приетите като доказателства
по делото във въззивното производство удостоверение изх. № 1807/27.02.2019 г.,
издадено от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД и платежно нареждане, отпуснатата по
горепосочения договор за потребителски кредит сума от 2 500 лв. е била изплате***
както следва: 1 198,64 лв. – по банкова сметка на К.Т. и 1 301,36 лв.
- отнесени за погасяване на предишно задължение на същия клиент по друг договор
за потребителски кредит.
По делото е представен изпълнителен
лист от 23.10.2012 г., издаден по т.д. № 7237/2012 г. по описа на СГС въз
основа на решение по вътрешно арбитражно дело № 463/2012 г., с който К.Т. и А.Р.
са били осъдени за заплатят солидарно на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД сумата от
10 466,13 лв., ведно със законната лихва, считано от 10.05.2012 г. до
окончателното погасяване на задължението, сумата от 659,32 лв. – юрисконсултско
възнаграждение, сумата от 85 лв. – разноски по арбитражното производство и
сумата от 50 лв. – платена от молителя държавна такса в производството за
издаване на изпълнителен лист. Въз основа на този изпълнителен лист е било
образувано изп.д. № 20138380401684 по описа на ЧСИ Милен Бъзински, рег. № 839
по описа на КЧСИ, с район на действие СГС, по което на длъжника А.Р. е била
връчена покана за доброволно изпълнение на следните суми: главница в размер на
10 466,13 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 10.05.2012 г. до
окончателното й изплащане, която лихва към 05.03.2013 г. е била в размер на 880,50
лв., неолихвяема сума в размер на 1 729,98 лв., както и последващата се
такса по т. 26 от тарифата към ЗЧСИ в размер на 1 172,64 лв., всички
следващи такси и разноски съгласно ТТР към ЗЧСИ, и присъдените публични
вземания по чл. 459 от ГПК в полза на държавата.
Видно от приложеното по делото
удостоверение изх. № 17991/ 31.01.2017 г., издадено от ЧСИ Бъзински, от А.Р. на
14.03.2013 г. е била събрана сумата от 3 700,95 лв. На 10.04.2013 г. от
този длъжник е постъпила и сумата от 293,47 лв., но тази сума е била върната по
сметка на Р. на 22.04.2013 г.
При така събраните доказателства,
въззивният съд намира, че предявеният иск е недоказан и неоснователен по
следните съображения:
Видно от представения договор за
револвиращ заем, въззивницата-ищца се е задължила да отговаря по него като
солидарен длъжник, наред със заемателя - въззиваемата К.Т.. С оглед на това
следва да се приеме, че между тях е възникнала солидарна отговорност по
отношение на заемодателя „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, който на осн. чл. 122 от ЗЗД е могъл да иска изпълнение на цялото задължение от всеки от солидарните
длъжници, а на осн. чл. 127, ал. 2 от ЗЗД всеки от солидарните длъжници, който
е изпълнил повече от своята част, може да търси надплатеното от другия
съдлъжник.
В случая страните по делото, които са
солидарни длъжници по договора за револвиращ заем, са били осъдени да заплатят
солидарно на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД сумата от 10 466,13 лв. – главница по
договора, ведно със законната лихва, която към 05.03.2013 г. е била в размер на
880,50 лв., както и разноски в размер на 794,32 лв., т.е. солидарното им
задължение е било в общ размер от 12 140,95 лв., съответно във вътрешните
им отношения припадащата се част на всяка от тях е била в размер на над 6 000
лв. Поради това и тъй като въззивницата е платила сума в по-малък размер, т.е.
не е изпълнила повече от своята част, то тя няма право да иска от въззиваемата връщане
на платеното. Такова право би било налице за Р., ако тя се беше задължила да
отговаря спрямо кредитора на Т. като поръчител по силата на сключен между нея и
заемодателя договор за поръчителство, но в случая такъв договор не е налице, а въззивницата
е участвала в правоотношението по договора за заем като съдлъжник и е имала
същото правно положение като ответницата Т., като е без значение коя от тях е
получила заемната сума фактически (в този смисъл са изложени мотиви в Решение №
24/03.04.2013 г. по т.д. № 998/2011 г., I т.о. на ВКС,
Решение № 213/06.01.2017 г. по гр.д. № 5864/2015 г. на IV
г.о. на ВКС). Ето защо липсва основание, на което ответницата да дължи на
ищцата връщане на платената от нея сума по договора за заем в качеството й на
съдлъжник.
Неоснователни са съдържащите се във
въззивната жалба оплаквания за неправилност на
първоинстанционното решение, поради допуснати от съда нарушения на процесуалния
и на материалния закон. В случая районния съд е дал правилна правна
квалификация на спорното правоотношение, както и е извършил анализ на събраните
по делото доказателства, въз основа на който е достигнал до правилния извод за
неоснователност на иска. Дори такъв анализ на доказателствата да не беше
направен, то този пропуск не би наложил отмяна на първоинстанционното решение,
тъй като задължение на въззивната инстанция е да обсъди твърденията на страните
и събраните по делото доказателства и въз основа на тях да формира собствени фактически
и правни изводи по съществото на спора, в резултат на което да се произнесе по
правилността на решението на РС като краен резултат. В случая именно този
извършен от въззивния съд анализ на доказателствата, включително и на тези,
които са събрани в хода на въззивното производство, налага извода, че
обжалваното решение е правилно, поради което то следва да бъде потвърдено
изцяло.
Неоснователно
е и оплакването за допуснато от районния съд нарушение при разпределяне на
доказателствената тежест между страните, тъй като в случая за уважаването на
иска е следвало именно ищцата да докаже твърденията, на които се основава иска
й, както правилно е указал и първоинстанционният съд.
С оглед на гореизложеното, въззивният съд намира,
че обжалваното решение на РС-Айтос е правилно и законосъобразно и следва да
бъде потвърдено.
Предвид неоснователността на въззивната жалба, на
въззивницата не се следват разноски за въззивната инстанция. Въззиваемата
страна не е направила разноски във въззивната инстанция и не претендира
присъждане на такива разноски.
Мотивиран от гореизложеното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 170/21.09.2018 г., постановено по гр.д. № 1125/2017
г. по описа на Районен съд - Айтос.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.