Р Е Ш
Е Н И Е
№...........................................2020г.,
гр.Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХVІІІ състав
в публично
заседание на десети юни 2020г., в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: МАРИЯ ЖЕЛЯЗКОВА
С участието на секретаря Виржиния Миланова
като разгледа
докладваното от съдията адм. дело № 732/2020г.
по описа на съда, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по
реда на чл.145 и сл.
от АПК вр. чл.68 ал.1 от ЗЗДискр.
Образувано е по
жалба на Общински
съвет - Варна, чрез процесуален представител - адв.Д.С., против Решение № 79/03.02.2020г. на
Комисията за защита от дискриминация /КЗД/ на РБ, ІІІ-ти специализиран
постоянен състав, с което: 1.Е установено, че Наредбата за
организацията на движението на територията на Община Варна, в частта ІV.2.4
„Режим на локално платено паркиране на ППС на живущите в зоните за почасово
платено паркиране“ – чл.32 ал.1 и ал.2, създава предпоставки за
по-неблагоприятно третиране по защитения, съгласно чл.4 ал.1 от ЗЗДискр признак
„лично положение“ по отношение на живущите с настоящ адрес ***, различен от
постоянния; и 2.Общински съвет-Варна е задължен да извърши промяна на Наредбата
в тази част, като предвиди възможност не само лица с постоянен, но и такива с
настоящ адрес, да се възползват от правото да заплащат годишен абонамент за
ползване на „Синя зона“.
В жалбата, по подробно изложени съображения се твърди, че обжалваното решение е
неправилно, незаконосъобразно, необосновано и постановено при превратно
тълкуване на материалния закон доколкото не е налице дискриминация по признак
„лично положение“, тъй като с Наредба за организацията на движението на
територията на Община Варна, приета с Решение
№ 1078-5/26/31.01.2018 г. на Общински съвет – Варна, са определени обективни
критерии за ползване на правото на локално платено паркиране на ППС на живущите
в зоните за почасово платено паркиране. В този смисъл и предвид факта, че за заинтересованата страна А.З. –
инициирал производството пред
КЗД, съществува правото да избере за постоянен
адрес,***, за да се ползва от права по Наредбата, оспорващият счита, че не е
налице дискриминация по отношение на установените критерии за режим на локално
платено паркиране на ППС на живущите в зоните за почасово платено паркиране. На изложените основания се моли отмяна на решението на
КЗД.
В съдебно заседание и по
съществото на спора, чрез пълномощник – адв.С., жалбата се поддържа и се моли
нейното уважаване. Допълнително се излага, че оспорения акт е в противоречие със ЗДвП и Наредба № І-45/24.03.2000г. за
регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно
отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на МПС и ремаркета,
теглени от тях, и реда, за предоставяне на данни, издадена от министъра на
вътрешните работи, която регламентира записване на постоянен адрес в талона на
лицето. Т.е. текста от наредбата /приет с
оспореното решение за
дискриминационен/, е обвързан с
други актове с по-висока юридическа сила.
Претендират се съдебно-деловодни
разноски.
Ответникът - Комисията за защита от
дискриминация, чрез процесуален представител О.К. – юрист, регионален представител за
област Варна, оспорва
жалбата с доводи за неоснователност. Твърди законосъобразност на оспореното
решение, като постановено при спазване на процесуалните правила и на
материалния закон. Сочи, че в случая се касае за дискриминация по признак „лично положение“, който няма легална дефиниция,
но има практика на ВАС и съответно на ЕСПЧ, че включва и местожителството. Моли за отхвърляне на жалбата. Петендира присъждане на
юрисконсултско възнаграждение.
Заинтересованата страна - А.М.З., оспорва
жалбата и моли същата да се отхвърли като неоснователна.
Съдът, след преценка
становищата на страните, събраните по делото доказателства и приложимата
нормативна уредба, приема за установено следното:
По допустимостта: Жалбата е депозирана пред компетентия съд, от активно процесулно легитимирано лице,
чиито права и законни интереси са засегнати от оспорeния административен акт и в рамките на законоустановения 14-дневен, преклузивен, с оглед на което съдът приема, че
жалбата инициирала настоящото производство, е
процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
По основателността:
Представените по
делото писмени доказателства, обуславят следната фактическа обстановка:
Производството пред КЗД – София
е започнало по повод постъпила от А.М.З. ***-00-3210/13.08.2018г. и уточнение
към нея с вх.№ 44-00-4161/08.11.2018г., срещу Община Варна, с изложени оплаквания за
по-неблагоприятно третиране по признак „лично положение“, доколкото му е отказано да
заплати годишен абонамент за ползване на „синя зона“, въведена на улицата, на
която обитава жилище под наем. В сигнала е посочено, че живее в гр.Варна от 18
години и счита, че решението на Общински съвет-Варна, с което се уреждат
правилата за ползването на тази зона е дискриминиращо, тъй като предпоставя
неравностойното му третиране, относно възможността да я ползва срещу абонамент,
спрямо останалите лица живущи в тази зона, само поради обстоятелството, че
постоянното му местожителство не е на тоза адрес.
В изпълнение на разпоредбата на чл.54 от
ЗЗДискр, с Разпореждане
№ 9/09.01.2019г. на Председателя
на КЗД е образувана преписка № 3 по описа на Комисията за 2019г. Със същото разпореждане с оглед на
обстоятелството, че твърденията за наличие на дискриминация в конкретния случай
са по признак „лично положение“
по чл.4 ал.1 от ЗЗДискр, преписката е разпределена на трети заседателен състав при КЗД. Определени са и
членовете на състава, на който е възложено разглеждането на преписката. На
заседание на същия, проведено
на 21.01.2019г. са определени председател на състава и докладчик по преписката.
За образуване на преписката
надлежно са уведомени жалбоподателя, ответника – Общински съвет – Варна, както и
заинтересованата страна Община Варна. От последните двама, както и от Общинско
предприятие „Общински паркинги и синя зона“ – Варна, в изпълнение правомощията
по чл.55 от
ЗЗДискр, докладчикът по преписката е
изисканал становища. От същите /без Община Варна/ са депозирани
такива, с мнение за неоснователност на жалбата.
Страните изрично са уведомени и за възможността да
се запознаят със събраните в хода на административното производство материали.
За резултатите от проверката
докладчикът по преписката е изготвил Доклад - заключение, със становище за насрочване на
заседание за разглеждане на преписката и даване указания на страните за
събиране на допълнителни доказателства, както и за постигане на споразумение.
Страните са редовно призовани за проведеното на 21.10.2019г. открито заседание на Трети специализиран постоянен състав на КЗД.
На 03.02.2020г. съставът на КЗД е постановила Решени № 79 – предмет на проверка за
законосъобразност в настоящото съдебно производство. Със същото ответникът е приел на основание чл.64 ал.1, чл.65 и чл.66 от ЗЗДискр, че:
Регламентираният с
чл.32 ал.1 и ал.2 – ІV.2.4 режим на локално паркиране на ППС на живущите в
зоните за почасово пратено паркиране от Наредбата, макар да съставлява
ограничение, не е форма на пряка дискриминация, тъй като липсва един от
елементите – законна, легитимна цел, преследвана от различно третиране. Съставът обаче е приел, че безспорно това ограничение
/изискването за постоянен адрес, като критерий за получаване на привилигирована възможност за ползване
на въведения режим на локално платено паркиране/, създава предпоставки за непряка дискриминация по смисъла на чл.4 ал.3 от
ЗЗДискр основана на
местожителството, доколкото последното като трайна
установена връзка на едно лице, е част от личното му
положение, а
последното е защитен признак,
който няма реално обективно измерение и за всеки конкретен случай трябва да се
изследва самостоятелно, спрямо конкретната обстановка.
Изложени са съображения, че съгласно разпоредбата на чл.94 от ЗГР настоящ адрес е адресът, на който лицето живее и именно при доказано живеене на територията на т.нар.
синя зона е оправдано лицето да се нуждае от по-продължително паркиране на
автомобила си в нея,
без за заявяването на това
обстоятелство да
изисква притежанието на
каквито и да е имуществени права.
Прието е, че въведеният режим на платено локално
паркиране представлява форма на непряка дискриминация по смисъла на чл.4, ал.3 от Закона за защита от дискриминация, доколкото чрез
една привидно неутрална разпоредба част от адресно обвързаните в обхвата на
т.нар. синя зона жители на общината се поставят
в по-неблагоприятно положение спрямо друга част от тях, разделяйки ги на
адресен признак, според вида на притежавания в обхвата на синята зона адрес -
постоянен и настоящ
такъв. Това обстоятелство е в
нарушение на разпоредбата на чл.4, ал.1 от ЗЗДискр,
която е императивна по своя характер и забранява всякаква форма на
дискриминация по примерно изброените признаци или на всякакви други признаци
установени в закон /нормативен акт/.
Изложено е, че съгласно практиката на
Европейския съд по правата на човека, дискриминация е налице, когато лица в
аналогично положение се третират по различен начин, без това да има обективно и
разумно оправдание.
Прието е също така, че възможността лицето
да паркира автомобила си пред дома си (без значение постоянен или настоящ
адрес) е предоставяне на услуга и в този смисъл въведеното
ограничение представлява нарушение и на
разпоредбата на чл.37 ал.1 от ЗЗДискр., съгласно която не се допуска отказ от
предоставяне на стоки или услуги, както и предоставянето на стоки или услуги от
по-ниско качество или при по-неблагоприятни условия, на основата на чл.4 ал.1
от ЗЗДискр.
По изложените съображения
съставът на КЗД е установил, че чл.32 ал.1 и ал.2 от Наредбата, създават предпоставки за по-неблагоприятно третиране
по защитения, съгласно чл.4 ал.1 от ЗЗДискр признак „лично положение“ по
отношение на живущите с настоящ адрес ***, различен от постоянния. С оглед свободата на движение и в
изпълнение на разпоредбата на чл.76 ал.1 т.1 от ЗЗДискр, с цел преустановяване
на дискриминационната практика с решението е дадено задължително
предписание на ответната страна - Общински съвет-Варна, да извърши промяна на Наредбата в
тази част, като предвиди възможност не само лица с постоянен, но и такива с
настоящ адрес, да се възползват от правото да заплащат годишен абонамент за
ползване на „Синя зона“.
При така установената
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
По валидността на
акта:
Съдът намира, че решението е
постановено от компетентен орган, /подписано единодушно от членовете на състава
провел последното заседание пред КЗД/ и в предвидената в чл.66 от закона
/ЗЗДискр/ форма, поради което не страда от пороци, водещи до неговата нищожност.
По процесуалната
законосъобразност на акта:
Жалбоподателят не
твърди допуснати в хода на административното производство съществени
процесуални нарушения и не сочи конкретни такива. Въпреки това, доколкото
настоящата инстанция е такава по същество, съдът намира, че на основание чл.168
от АПК дължи служебна проверка дали са спазени административнопроизводствените
правила при постановяване на оспорения акт. При извършените такава, констатира
следното:
Съгласно разпоредбата
на чл.50 от ЗЗДискр производство пред комисията се образува по: 1.жалба на
засегнатите лица; 2.инициатива на комисията; 3. сигнали на физически и
юридически лица, на държавни и общински органи. Анализът на цитираната норма от
специалния приложим закон сочи, че разграничителният критерий за преценка
характера на инициативния /сезиращия/ документ /когато комисията не действа
служебно по своя инициатива/ е наличието или липсата на пряк и личен интерес от подаването му, т. е. дали с
него се търси защита на собствени материални права, свободи или законни интереси, поради твърдяно засягане чрез
извършено дискриминационно нарушение, или на държавни или обществени интереси, права или законни интереси на други лица. В този смисъл са и
разпоредбите на чл. 15, ал. 1 и ал. 2 и чл. 109 от АПК, както и
последователната съдебна практика.
В конкретния случай
производството е започнало по жалба
на А.З., съдържаща твърдения за засегнат личен интерес. Във всички актове на
комисията по образуване и движение на преписката, в т.ч. разпореждане за
образуване, съобщения до страните, доклад-заключение и в проведеното заседание,
е посочено, че производството е по жалба
на това физическото лице. Въпреки това, ответникът не е установил по надлежния
начин наличието на интерес у това лице, както изисква закона. Налице са само
твърдения, но не и доказателства установяващи засегнати права, респ. интерес на
жалбоподателя. От същия не са изискани доказателства, че действително обитава
адрес в рамките на обособена за гр.Варна „Синя зона“ и че този адрес е заявен
от него като настоящ такъв. Не е установено и какъв е постоянния му такъв с цел
пълнота на доказателствата.
Може
би именно с цел преодоляване на този порок, в оспореното решение №
79/03.02.2020г. е посочено, че производството е „по сигнал“ на З., в който случай не е необходимо доказване на пряк
и личен интерес. Това обаче не санира горния порок, доколкото производството е
образувано и водено по твърдения за дискриминация на лицето по признак „лично
положение“ и противоречи на всички предхождащи го, съставени от комисията
актове.
Нарушението е
съществено, тъй като на първо място е във връзка с преценка допустимост на
производството /наличието на пряк и непосредствен правен интерес на жалбоподателя, като положителна порцесуална предпоставка/. На второ – същото е довело до неправилни възприятия в страните, които са
депозирали своите становища във връзка с конкретните възражения на З., в т.ч. и
неоснователност на твърдението му, че е налице отказ за заплащане на годишен
абонамент, тъй като от същия изобщо не е подавана молба до компетентната
служба. И на следващо място - е от значение за наличие право на обжалване на
решението на КЗД пред съда.
Въпреки, че при
извършената служебна проверка, съдът констатира спазване на останалите
изисквания, разписани
в Глава ІV, раздел І от ЗЗДискр, гореизложеното обуславя допуснато в хода на
производството съществено процесуално нарушение, водещо до незаконосъобразност
на оспореното решение само на това основание.
По материалната
закносъобразност:
Съдът намира, че
оспореното решение е постановено и в противоречие с материалния закон по следните
съображения:
По делото няма спор относно установените
факти, както и по
приложимата нормативна уредба.
С Решение № 1078-5 по Протокол № 26 от
заседание, проведено на 31.01.2018 година, по мотивирано предложение на кмета на Община Варна, е приета Наредба за организация на
движението на територията на Община Варна. В чл.32 от Раздел IV.2.4. „Режим на локално платено паркиране
на ППС на живущите в зоните за почасово платено паркиране“ от същата, е
регламентирано, че на улици,
булеварди и площади - общинска собственост, с въведен режим на почасово платено
паркиране, кметът на Община Варна със заповед въвежда режим на локално платено
паркиране на ППС, чийто ползватели са от домакинството (по смисъла на § 1, т. 2
от ДР на ДОПК) на собственици или наематели на обособени жилищни имоти,
попадащи в зоните за почасово платено паркиране, и са с постоянен адрес,
идентичен с адреса на жилищния имот. Правото се предоставя на физически лица,
които управляват ППС по силата на право на собственост, или на правно
основание, различно от правото на собственост, и са с постоянен адрес,
идентичен с адреса на обособения жилищен имот, който използват за жилищни
нужди. Лицата имат право да паркират ППС в границите на конкретна подзона, от
зоните за почасово платено паркиране, в която попада адресът на обособения
жилищен имот.
По-нататък разпоредбата урежда реда за ползване на услугата „локално платено
паркиране“; предвижда, че границите на конкретната подзона са определени в
приложение към Наредбата, а съответната такса за заплащане на услугата се определят
с решение на ОбС-Варна.
Очевидно с изброените текстове е
предоставено право на преференциално паркиране, с предпоставка постоянен адрес, чрез заплащане на годишна такса. В оспореното решение, най-общо
казано е прието, че това
условие е дискриминационно, тъй като лишава от това право лицата, регистрирани
по настоящ адрес.
Принципно, съдът споделя виждането на състава на комисията, изразено в мотивите на оспореното
решение, че създаването на правило, което е привидно неутрално, но засяга група
хора несъразмерно в съпоставка с други лица и на основата на някой от
признаците по чл.4 ал.1 от ЗЗДискр, без това да е оправдано от законна цел
или необходимост, съставлява непряка дискриминация по смисъла на чл.4 ал.3 от ЗЗДискр. Привидно неутрална разпоредба или практика представлява
тази, която на пръв поглед се отнася по един и същ начин към всички лица, без
оглед на защитени признаци, но приложена на практика
има несъразмерно по-лош ефект върху дадена
група, определена по защитен признак, в сравнение с други. Такава разпоредба,
практически, засяга диспропорционално /по-тежко/ конкретна група лица, за разлика от другите.
Едновремнно с това обаче, съдът
намира за основателно възражението
на жалбоподателя, че адресната регистрация не представлява личностна
характеристика, за
да е обект на дискриминация.
Понятието „дискриминация“
е дефинирано в международните конвенции като различие, изключение, ограничение
или предпочитане по признак на раса, цвят на кожата, пол, език, религия,
политически или други убеждения, национален или социален произход, икономическо
положение или рождение, което има за цел или резултат да наруши равенството в
третирането. Законът за защита от дискриминация в чл.4 забранява всяка пряка или непряка
дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност,
човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения,
политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст,
сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние.
В така даденото определение на понятието, не е
включен като защитен признак „местоживеене“. Чл.93 ал.1 от Закона за гражданската регистрация /ЗГР/ определя постоянния адрес като адреса в населеното място, което лицето
избира да бъде вписано в регистъра на населението. Съгласно чл.26 ал.1 т.5 от Закона за българските лични
документи /ЗБЛД/,
постоянният адрес е адресът, който се вписва в личната карта на българския
гражданин. Съгласно чл.93 ал.3 от ЗГР всяко лице има по един постоянен адрес, а съгласно
алинея 5, постоянният адрес е адресът за кореспонденция с органите на
държавната власт и местното самоуправление, както и за упражняване или ползване
на права или услуги в случаите, определени в закон или друг нормативен акт.
Съгласно чл.35 ал.1 от Конституцията на РБ, всеки има право свободно да избира
своето местожителство като нито Конституцията,
нито ЗГР обвързват това право с постоянния адрес. Всеки гражданин може да има
постоянен, но и друг адрес. Както разпорежда чл.89 ал.1 от ЗГР, адресът е еднозначното описание на мястото, където
лицето живее или където то получава кореспонденцията си.
От описаната нормативна уредба
следва, че лицето избира
местоживеенето си, т.е. законът му е предоставил право на избор по отношение на
неговата адресна регистрация. Следователно, възможно е постоянният адрес да е
различен или да съвпада с настоящия адрес по смисъла на закона. Законодателят е
посочил постоянния адрес като официален адрес на лицето, на който то да
осъществява публичния си контакт с държавните институции и по регистрацията на
който адрес да се легитимира. Правото за избор на адреса е лично, субективно
право на гражданите. Регистрацията по постоянен или настоящ адрес не е
обективен признак, качество извън личността, което да бъде дискриминационен
признак, респ. обект на дискриминация.
Доколкото съгласно чл.93 ал.3 от ЗГР и чл.94 ал.2 от ЗГР всяко лице може да има само един постоянен
адрес и един настоящ адрес, то нормата на чл.93 ал.6 от ЗГР относно ползването на правата и услугите
по постоянен адрес и съобразената с нея норма на чл.32 от Наредбата за локално платено паркиране,
обусловено от постоянния адрес на съответния заявител, не водят до по-неблагоприятно третиране по смисъла на
чл.4 ал.2 от ЗЗДискр. на лица, които имат постоянен адрес в
едно населено място спрямо лица с постоянен адрес в друго населено място. Видно
от разпоредбата на чл.95 от ЗГР, постоянният адрес подлежи на промяна само
въз основа на заявление, а според чл.96 от ЗГР настоящият адрес се променя чрез подаване
на адресна карта. Т.е. постоянният и настоящият адрес сами по
себе си не са постоянна, същностна характеристика на личността, поради което разликите между двата адреса сами по себе си не могат да обусловят
защитимост по признак „лично положение“ по смисъла на ЗЗДискр.
Дори обаче да се приеме, че
конкретното местожителство е част от личното положение на лицето, то в
конкретния случай не е налице дискриминация по смисъла горните разпоредби. Въвеждането на платено паркиране в
населените места е нормативно уредено в чл.99 ал.1-3 от ЗДвП. Съобразно посочената разпоредба в собственикът или администрацията,
управляваща пътя може да определи райони, пътища или части от пътища за зони за
платено и безплатно паркиране в определени часове на денонощието. Местата за
паркиране се обозначават с пътни знаци, пътна маркировка и надписи, чрез които
на водача се указват условията за паркиране, като таксата
за паркиране се определя от общинския съвет. Т.е., в случая собственикът на публичната общинска собственост е упражнил
правото си да управлява и организира ползването на собствеността си /улиците, булевардите и площите, където са въведени
зоните/. Доколкото няма
правна уредба, която да създава изискване за осигуряване на право на паркиране,
нито такова право е създадено с нормативен акт, то същото не може да бъде защитавано като обект на
дискриминация, тъй като не носи такова съдържание. В този смисъл е практиката
на ВАС, изразена в Решение, постановено по адм.дело
№ 11689/2014г.
По изложените по-горе
съображения, съдът намира за неоснователно становището на КЗД, изразено в
оспореното решение, че в случая е налице отказ от предоставяне на услуга от
страна на общината, по смисъла на чл.37 ал.1 от ЗЗДискр, тъй като в случая не
са налице предпоставките на тази разпоредба.
Въпреки, че законосъобразността
на Наредбата, в частност на разпоредбата на чл.32 от същата, не е предмет на
настоящия спор, за пълнота съдът намира за необходимо да посочи, че в тази част
същата е издадена при спазване изискването на чл.8 от Закона на нормативните
актове /ЗНА/, подзаконовия акт да е съобразен с нормативните актове от по-висока
степен - ЗДвП и Наредба № І-45/24.03.2000г. за регистриране,
отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане,
прекратяване и възстановяване на
регистрацията на МПС и ремаркета, теглени от тях, и реда, за
предоставяне на данни, издадена от министъра на вътрешните работи, която
регламентира записване на постоянен адрес в талона на лицето. Съгласно
чл.8 от ЗОбС общинският съвет
ръководи и контролира придобиването, управлението и разпореждането с имоти и
вещи - общинска собственост. Той определя с наредба редът за придобиване на
право на собственост и на ограничени вещни права, за предоставяне за
управление, под наем и за разпореждане с имоти и вещи-общинска собственост при
спазване на разпоредбите на този закон и на специалните закони в тази област.
Извън законовите предписания, на които наредбата следва да съответства,
общинският съвет е компетентен да установи правила по свое усмотрение При
отсъствието на противоречие със законовата уредба следва да се приеме, че
правилото относно установения режим на платено паркиране по постоянен адрес на собствениците на
моторни превозни средства не е незаконосъобразно.Гореизложеното обуславя извода за
незаконосъобразност на Решение № 79/03.02.2020г. на КЗД, поради
постановяването му при съществени процесуални нарушентия и при неправилно
приложение на материалния закон, което налага неговата отмяна.Жалбоподателят е направил искане
за присъждане на разноски. Въпреки, че по делото е осъществено процесуално
представителство от адв.С., то от страната не са представени доказателства за
реално договорено и заплатено адвокатско възнаграждение, нито за други
направени по делото разноски, като не е представен и списък по чл.80 от ГПК,
поради което въпреки изхода на спора, такива не следва да се присъждат.
Воден от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 79/03.02.2020г. на Комисията за защита от
дискриминация на РБ, ІІІ-ти специализиран постоянен състав, с което: 1.Е установено, че Наредбата за организацията на движението на територията на
Община Варна, в частта ІV.2.4 „Режим на локално платено паркиране на ППС на
живущите в зоните за почасово платено паркиране“ – чл.32 ал.1 и ал.2, създава
предпоставки за по-неблагоприятно третиране по защитения, съгласно чл.4 ал.1 от
ЗЗДискр признак „лично положение“ по отношение на живущите с настоящ адрес ***,
различен от постоянния; и 2.Общински съвет-Варна е задължен да извърши промяна
на Наредбата в тази част, като предвиди възможност не само лица с постоянен, но
и такива с настоящ адрес, да се възползват от правото да заплащат годишен
абонамент за ползване на „Синя зона“.
Решението може да се обжалва с
касационна жалба пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от
съобщаването му на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: