№ 293
гр. Пловдив, 03.02.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в закрито заседание на
трети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Елена З. Калпачка
като разгледа докладваното от Елена З. Калпачка Въззивно частно
гражданско дело № 20235300500140 по описа за 2023 година
Производство по чл. 274, ал. 1 т. 2 от ГПК, във вр. чл. 413 ал. 2 от ГПК.
Образувано е по частна жалба, подадена от „Профи кредит България“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49,
бл. 53Е, вх. В, чрез процесуален представител юрк. Р. И., срещу разпореждане от
26.10.2022 г., постановено по ч. гр. д. № 11152/2022 г. по описа на РС Пловдив, с което
е отхвърлено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК и
изпълнителен лист за вземания по договор за кредит от 17.02.2020 г.
В жалбата се иска отмяна на разпореждането, с което е отхвърлено подаденото
заявление, тъй като неправилно е прието, че претендираните вземания са недължими,
поради недействителност на закупените допълнителни услуги. Счита, че заповедният
съд не разполага с правомощия да преценя валидността на сделката, от която
заявителят черпи права. Освен това твърди заповедният съд да не е направил
задълбочен анализ на кумулативните критерии по чл. 143 от ЗЗП, за да приеме, че е
налице обоснована вероятност за наличие на неравноправна клауза, а и такива, според
него, не се съдържат в клаузите на договора за потребителски кредит. Неправилно
намира прилагането на закона, тъй като не е отчетена разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от
ЗЗП, според която преценката на неравноправна клауза в договора не включва
определянето на основния му предмет и съответствието на стоката или услугата с
възнаграждението, при условие, че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми, като
съдът неправилно извършил именно такава преценка. Навежда доводи, че
договореното възнаграждение по договора отговаря на законовите ограничения и не
противоречи на добрите нрави, с оглед стойността на отпуснатия заем, срока за
връщането му и обстоятелството, дали е обезпечен, за което излага подробни
съображения. Счита, че в процесния договор ясно е посочена методиката на
1
формирания годишен процент на разходите, като в случая е спазена и разпоредбата на
чл. 19 ЗПК. Заявява, че достатъчно за да бъде присъдена законната лихва от 142,92 лв.,
за посочения период, е тя да бъде поискана, доколкото е последица от уважаване на
главния иск. Счита обжалваното разпореждане неправилно и незаконосъобразно и с
оглед разпоредбата на чл. 26 ЗЗД, според която нищожността на отделни части не
влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила
на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. Моли да бъде отменено разпореждането в частта, в която се
отхвърля заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против
длъжникът Р. Д. Б., като вместо него се постанови да бъде издадена заповед за
изпълнение относно всички вземания, претендирани със заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Претендира присъждане на разноски –
държавна такса, платена за образуване на настоящото производство, както и
юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не е връчван на
ответната страна.
Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирана страна,
и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално
допустима и подлежи на разглеждане.
Районен съд Пловдив е отхвърлил частично заявление по чл. 410 ГПК от
„Профи кредит България“ ЕООД против Р. Д. Б. в частта, с която се претендира
присъждане на: договорно възнаграждение в размер на 34.96 лева за периода
10.08.2019 г. – 10.02.2020 г.; възнаграждение за закупена и използвана услуга Фаст от
90 лева; възнаграждение за закупена услуга Флекси от 150 лева; такси по Тарифа за
извънсъдебно събиране на вземането в размер на 30 лева; лихви за забава – 40.53 лева
за периода от 11.08.2019 г. – 10.02.2020 г.; законна лихва за забава в размер на 142.92
лева – за периода от 10.02.2020 г. – 24.11.2022 г., както и за разноските за разликата над
уважения до претендирания размер.
Отказано е издаване на заповед за изпълнение с мотив, че клаузите на
договора, уговарящи възнаграждение за посочените услуги при предоставена заемна
сума – Фаст, която касае приоритетно разглеждане на искането за кредитиране и
Флекси – даваща възможност за гъвкав погасителен план при кредитиране,
противорачат на разпоредбите на чл.10а ЗПК, тъй като представляват действия по
усвояване на кредита, поради което е налице обоснована вероятност това искане да се
основава на неравноправни клаузи, с които реално да се заобикаля ограничението на
ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК, което не отговаря на изискването за добросъвестност между
страните и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца/доставчика и потребителя- чл. 143 ЗЗП, в редакция преди изменението с ДВ
2
бр. 100 от 2019г. Прието е също, че разпоредбите, предвиждащи плащанията за
извънсъдебно събиране на вземането, са всъщност уговорени неустойки за забавеното
изпълнение на договорните задължения, налице е обоснована вероятност тези клаузи
да са неравноправни на основание чл. 143, т. 5 ЗЗП /в редакция преди изм. с ДВ бр. 100
от 2019г./, защото задължават потребителя при неизпълнение на негово задължение да
заплати необосновано високо обезщетение, като с тази клауза реално се заобикаля
забраната на чл. 33, ал. 2 ЗПК, което не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца/доставчика и потребителя. Въпросът за дължимостта на договорна лихва
принципно – уговорена като фиксирана от 40.70 %, както и за действителността на
подобна клауза /лихвата надхвърля трикратния размер на законната, съдът е счел, че
ще се разреши в исков процес, като е приел клаузата за договарянето и вероятно
неоснователна. Такава, като позволяваща начисляването на лихва за забава над
законната лихва, намира и клаузата за начисляване на лихва за забава върху
главницата, в размер на реално 50.70 %, доколкото задължава потребителя при
неизпълнение на негово задължение да заплати необосновано високо обезщетение и
реално се заобикаля забраната на чл. 33, ал. 2 ЗПК, което не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца/доставчика и потребителя. Искането за издаване за заповед за изпълнение за
лихва за забава върху възнаградителната лихва и законната лихва върху пакет от
допълнителните услуги е отхвърлено, поради акцесорния му характер и отхвърляне на
главните задължения.
Настоящият състав на съда, след като се запозна с материалите по
приложеното заповедно производство, съобрази доводите на жалбоподателя и прецени
правилността на обжалваното разпореждане, намира частната жалба за неоснователна
по следните съображения:
Правата на заявителя се претендират на основание Договор за потребителски
кредит № 30038342937 от 25.07.2019 г., сключен с длъжника Р. Д. Б.. С договора е
предоставена сума в размер на 300 лв., която да бъде върната, ведно с уговорена лихва
от 40,70%, на 7 месечни вноски, при ГПР 47,86%. В договора, в точка параметри на
кредита, е посочена дължима сума по кредита в размер на 334,96 лв. и месечна вноска
от 47,86 лв. Уговорено в договора е закупуване на допълнителна услуга „Фаст“, която
предоставя право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит
на стойност 90 лв. и допълнителна услуга „Флекси“, която предоставя право на
промяна на погасителния план на потребителския кредит, на стойност 150 лв., като с
така уговорените допълнителни разходи общото задължение по кредита е посочено в
размер на 574,96 лв., а погасителната вноска в размер на 82,50 лв.
С оглед изложеното длъжникът в заповедното производство е потребител по
см. на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и съдът е задължен, преди да издаде заповедта, служебно
3
да извърши проверка на основание чл. 411, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, както за съответствие
на искането със закона и добрите нрави, така и относно наличието на неравноправни
клаузи в договора, по смисъла на ЗЗП. В конкретния случай следва да бъде проверено
от заповедния съд съответствието на договора за паричен заем с повелителни норми на
ЗЗП и приложимия, с оглед предмета на договора, ЗПК, поради което неоснователно е
възражението в частната жалба за липса на правомощия на заповедния съд за това.
Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с
потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя, а законът задължава заповедния съд да
откаже издаване на заповед за изпълнение и при наличие на обоснована вероятност
искането да се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител.
В процесния договор ГПР е определен в размер на 47,86%, като не посочени
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съобразно
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредници за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В случая липсва яснота относно начина, по който е формиран
посочения ГПР, като не са посочени допусканията, използвани при изчислението му,
което от своя страна препятства потребителя да прецени дали да сключи договора за
кредит при определените условия за връщане на заетата сума и обуславя нарушение на
основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал. 1
ЗПК/.
При преценка на изложените обстоятелства и съдържанието на постигнатите
договорености, се установява и наличието на уговорки за заплащане на допълнителни
услуги – даващи право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
кредит; възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност за
намаляване на определен брой погасителни вноски; възможност за смяна на дата на
падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства,
настоящият състав намира, че същите касаят действия по усвояване и управление на
кредита. Разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 ЗПК съдържа забрана за събиране на
такси и комисионни от кредитора за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита, както и такива, които не са ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит. При това положение следва да се приеме, че целта на
посочените договорни клаузи е да бъде заплатено възнаграждение, което има характер
на сигурна печалба за кредитора и то в размер по-висок от уговорената
4
възнаградителна лихва, уговорени в противоречие с добрите нрави, разпоредбата на
чл. 19 от ЗПК, указваща законовия максимум на ГПР, които разпоредби са
неравноправни, по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Така не е посочен действителен
размер на ГПР, което е в противоречие и на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
На следващо място въззивният съд намира, че и клаузата за заплащането на
такси за извънсъдебно събиране на вземането е неравноправна, на основание чл. 143,
ал. 2, т. 5 и т. 19 ЗЗП, както и противоречащи на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 и ал. 4
ЗПК, според които кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита, доколкото действията по
извънсъдебно събиране на задължението са такива по управление на кредита.
Следователно уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран размер, събиран по
силата на самия договор и въвеждането на отделна такса за същата дейност несъмнено
придава на клаузата неустоечен характер и предполага заобикаляне на забраната на чл.
33 ЗПК. Освен това видът, размерът и действието, за което се събират такси не е ясно и
точно определено в договора за потребителски кредит, каквото е изискването на
цитираната норма на чл. 10а ЗПК.
Всичко изложено води до извода, че не е спазено изискването на закона в
договора за потребителски кредит да са посочени по ясен и разбираем начин всички
разходи, които потребителят следва да понесе при сключването му, не е посочен
действителен размер на ГПР, което противоречи на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК и
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до недействителност на договора съгласно чл. 22 от
ЗПК. В този случай съгласно чл. 23 от ЗПК потребителят връща само чистата стойност
на кредита, но не дължи лихва и други разходи по кредита.
По изложените съображения частната жалба се намира за неоснователна, а
обжалваното разпореждане за правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
Ето защо
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане от 20.12.2022 г., инкорпорирано в Заповед №
9036 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 20.12.2022 г., с което
е отхвърлено заявлението на „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, чрез
процесуален представител юрк. Р. И., срещу Р. Д. Б., ЕГН: **********, адрес: гр.
..........................................., за сумата от 34,96 лева договорно възнаграждение за
периода 10.08.2019 г. – 10.02.2020 г. по договор за потребителски кредит №
30038342937 от 25.07.2019 г.; сумата от 90 лева възнаграждение за закупена и
използвана услуга Фаст; сумата от 150 лева възнаграждение за закупена услуга
5
Флекси; сумата от 30 лева такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането;
сумата от 40,53 лева лихви за забава за периода от 11.08.2019 г. до 10.02.2020 г.; сума в
размер на 142,92 лева, представляваща законна лихва за забава за периода от
10.02.2020 г. до 24.11.2022 г.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6