Решение по адм. дело №1572/2024 на Административен съд - Бургас

Производството е по реда на чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО/ във връзка с чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по жалба на Ю. Х. Ю. от [населено място], община Руен, против решение № 1040 - 02 - 112 от 21.08.2024 г. на директора на ТП НОИ Бургас, с което е оставено в сила разпореждане № 028 - 00 - 990 - 5 от 10.07.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, ТП НОИ Бургас, с което на основание чл.54ж, ал.1 КСО, вр. чл.11, § 3, б. „а“ и чл.65, § 2 Регламент /ЕО/ № 883/2004 му е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а КСО.

Жалбоподателят, редовно уведомен, се явява лично и чрез процесуалния си представител, поддържа сезиращата съда жалба. С доводи за незаконосъобразност иска да се отмени оспореното решение и оставеното в сила разпореждане и преписката да се върне на административния орган за ново произнасяне по подаденото от него заявление. Представя доказателства и писмени бележки. Претендира разноски.

Ответникът по жалбата - директор на ТП НОИ Бургас, редовно уведомен, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата. Счита същата за неоснователна. Иска да се отхвърли. Представя административната преписка по издаване на оспорения акт и писмени бележки. Претендира разноски.

Административен съд Бургас, като взе предвид изложените доводи, съобрази доказателствата и закона, намира следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 118, ал.1 КСО, от лице с правен интерес, поради което е допустима.

Разгледана по същество е основателна, при следните съображения:

На 20.11.2023 г. Ю. Ю. подал заявление, вх. № 028 - 00 -990, за отпускане парично обезщетение за безработица на основание 54а КСО. Сочи, че е упражнявал трудова дейност в периода от 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването - от 23. 10.2023 г. до 27.10.2023 г. в друга държава - Франция и от 10.05.2023 г. до 22.10.2023 г. - във Великобритания/л.167 - 168 от делото/.

На 23.11.2023 г. представил заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава - членка на ЕС/за Великобритания/л. 150 и 151 от делото/; заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава - членка на ЕС/за Франция/л. 136 и 137 от делото/; документи, удостоверяващи за трудова дейност във Франция; декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагането на чл. 65, ал. 2 Регламент /ЕО/ № 883/2004 /л. 133 - 135 от делото/; преносим документ U 1 от Великобритания, издаден на 12.09.2023 г.

На 02.12.2023 г. е направено искане до Франция и Великобритания чрез системата за електронен обмен на данни за социалната сигурност /EESSI / между България и ЕС като е образуван случай № 3044432 във Великобритания и № 3044431 във Франция.

На 02.12.2023 г., с разпореждане № 028 - 00 - 990 - 1, производството по отпускане на парично обезщетение за безработица, образувано по подаденото на 20.11.2023 г. от Ю. заявление, вх. № 028 - 00 - 990, е спряно до издаване на структурирани електронни документи /СЕД/ U0I7/U004 и U002 от компетентните институции на Франция и Великобритания, данните от които са необходими за преценка правото на лицето на парично обезщетение за безработица и определяне на пребиваването във връзка чл. 65 § 2 Регламент /ЕО/ № 883/2004/л.120 от делото/.

На 06.02.2024 г. чрез EESSI по случай № 3044432 от компетентната институция /КИ/ на Великобритания е получен СЕД U002 /осигурително досие/ на Ю., удостоверяващ следния осигурителен период: 10.05.2023 г. - 22.10.2023 г./л. 114 - 119 от делото/.

На 25.03.2024 г. чрез EESSI по случай № 3044431 от компетентната институция /КИ/ на Франция е получен СЕД U002 /осигурително досие/ на Ю., удостоверяващ следния осигурителен период: 23.10.2023 г. - 27.10.2023 г. с посочено основание за прекратяване на последната заетост - дата на изтичане на договора/л.100 - 105 от делото/.

На 25.03.2024 г. Ю. подал заявление, вх. № 028 - 00 - 990, за промяна в обстоятелствата - упражняване на трудова дейност във Великобритания, считано от 25.03.2024 г., като представил и трудов договор/л.95 - 98 от делото/.

На 27.03.2024 г., с разпореждане № 028 - 00 - 990 - 2, производството по заявление за отпускане на парично обезщетение, вх. № 028 - 00 - 990 /20.11.2023 г., е възобновено /л.93 от делото/.

На 10.07.2024 г. ръководителят на осигуряването за безработица, ТП НОИ, Бургас, е издал разпореждане № 028 - 00 - 990 - 5, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 КСО, вр. чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 Регламент /ЕО/ № 883/2004, е отказал да отпусне парично обезщетение за безработица по чл. 54а КСО на Ю. Ю./л.83 от делото/.

В мотивите на разпореждането се сочи, че държава на пребиваване и такава на последна заетост за Ю. не е България, независимо че за него е държава на произход, поради което липсва основание да се извърши преценка за правото му на обезщетение за безработица по българското законодателство.

Разпореждането е оспорено по административен ред, съобразно правилото на чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ КСО, пред директора на ТП НОИ Бургас, който с решение № 1040 - 02 - 112 от 21.08.2024 г., го е оставил в сила.

В решението е прието, че по отношение на Ю. Х. Ю., като гражданин на Република България, респ. гражданин на държава членка на ЕС намира приложение Регламент /ЕО/ № 883/2004, с който са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Съобразена е нормата на чл.65, §2 от регламента като е акцентирано на обстоятелството, че жалбоподателят е живял във Великобритания за дълъг период от време и за кратко във Франция, където е осъществявал трудова дейност, и е пребивавал в Република България само в периодите, когато е получавал парично обезщетение за безработица. Установена е „стабилна/дългосрочна“ заетост извън България след 04.06.2012 г. Ю. е пребивавал през последните пет години/от 21.10.2018 г. до 27.10.2023 г. вкл./ във Великобритания и във Франция през периода на последна заетост за времето от 23.10.2023 г. до 27.10.2023 г. вкл./, като след прекратяване на трудовата си дейност се е завръщало с държавата по произход, която не е център на жизнените му интереси. Следователно Ю. Ю. не попада в приложното поле на чл.65, §2 Регламент № 883/2004, според който напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице е пребивавало в държава членка, различна от компетентната държава членка и което продължава да пребивава в тази държава членка или се върне в тази държава членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата членка на пребиваване.

Решение № 1040 - 02 - 112 от 21.08.2024 г. на директора на ТП НОИ Бургас, с което е оставено в сила разпореждане № 028 - 00 - 990 - 5 от 10.07.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, ТП НОИ Бургас, е предмет на разглеждане в настоящото производство.

При тази установеност се налагат следните правни изводи:

На първо място, решение № 1040 - 02 - 112 от 21.08.2024 г. е издадено от компетентен орган, според регламента на чл.117, ал.3 КСО.

На второ място, същото е в предвидената писмена форма и съдържа фактически и правни основания.

На трето място, при издаването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да обосноват неговата отмяна.

На следващо място, относно приложението на материалния закон, съдът съобрази следното:

Между страните няма спор по фактите.

Спорът е правен и свежда до определяне на компетентната държава, която да предостави на Ю. Ю. паричното обезщетение за безработица при положение, че последната му трудова заетост е била на територията на Франция. В тази връзка е налице спор относно тълкуването на термина „пребиваване“, легално дефиниран в чл. 1, §3, б. „й“ Регламент /ЕО/ № 883/2004, приложим по отношение на Ю. като гражданин на Република България - държава членка на ЕС.

Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. Съгласно разпоредбата на чл.11, §1 Регламент /ЕО/ № 883/2004 лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл.11, §3 от регламента. Съгласно правилото в б. „а“ на цитираната разпоредба, касаещо наетите лица, какъвто е бил Ю., спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава членка, се прилага законодателството на тази държава членка. Специални правила, представляващи изключения от този общ принцип, че държавата членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл.65 от регламента.

Съгласно чл. 65, §2 от регламента напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава членка, различна от компетентната държава членка и което продължава да пребивава в тази държава членка или се върне в тази държава членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата членка по пребиваване. Без да се засяга чл. 64 от регламента, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата членка, чието законодателство за последно е било подчинено. В разпоредбата на чл.65, §5, б. „а“ от регламента е предвидено, че безработното лице по първото и второто изречение на § 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. Въпреки това, работник, без да е пограничен работник, на когото са били отпускани обезщетения за сметка на компетентната институция на държавата членка, на чието законодателство е бил подчинен при завръщането си в държавата членка по пребиваване първо получава обезщетения в съответствие с чл. 64, като получаването на обезщетения в съответствие с б. „а“ се спира за периода през който той получава обезщетения съгласно законодателството, на което последно е бил подчинен/чл. 65, §5, б. „б“ с.р./.

Данните по делото сочат, че жалбоподателят има потвърдени осигурителни периоди във Великобритания от 29.06.2008 г. с период на заетост от 15.06.2012 г. - 22.10.2023 г. от 8 г., 1 месец и 24 дни и че е работил краткотрайно по трудово правоотношение във Франция в периода 23.10.2023 г. - 27.10.2023 г. Страните спорят дали по отношение на Ю. е приложима нормата на чл.65, § 2 Регламент /ЕО/ № 883/2004 и на §5, б. „а“, изр.2 - ро от същата разпоредба и предвидените в тях изключения от общото правило за приложимото законодателство, а именно, че отговорността за изплащането на обезщетението за безработица се прехвърля от институцията на компетентната държава към институцията на държавата по пребиваване. От съществено значение за определяне държавата по пребиваване е съдържанието на понятието „пребиваване“, дефинирано в чл.1, б. „й“ Регламент /ЕО/ № 883/2004 - мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието „престой“, дефинирано в чл. 1, б. „к“ от регламента като „временно пребиваване“. Правилата /елементите/ за определяне на пребиваването са уредени в чл.11 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 по прилагането на т.нар основен регламент - Регламент /ЕО/ № 883/2004. Съгласно разпоредбата на чл.11 Регламент /ЕО/ № 987/2009 при различия в становищата на институциите на две или повече държави - членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а/ продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави членки; б/ положението на лицето, включително: i/ естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii/ семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii/ упражняването на неплатена дейност; iv/ когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v/ жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi/ държавата членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане - § 1. Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в § 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице - § 2.

Административният орган е приел, предвид трудовата заетост на Ю. във Великобритания и Франция, че за него България не е държава на обичайно пребиваване. В представените формуляри СЕД U002 от компетентните институции на Франция и Великобритания се сочи само осигурителен период, а в този от Франция и причина за прекратяване на последната заетост - изтичане на договора. Липсват други данни за преценка мястото на обичайно пребиваване на жалбоподателя, съобразно правилата на чл. 11, §1 Регламент /ЕО/ № 987/2009. След прекратяване на трудовия му договор във Франция се е върнал в България. Пребиваването му в Англия и Франция е било наложено от естеството на работа/сезонна селскостопанска работа/ по икономически причини, обитавал е представени от работодателите жилища и не е резултат на направен личен избор, касаещ мястото на пребиваване.

От попълнена от жалбоподателя декларация относно определяне на пребиваване, във връзка с прилагане на чл. 65, §2 Регламент /ЕО/ № 883/2004, е видно, че семейството му и малолетните му деца живеят и учат в Република България, където са и преобладаващата част от роднините му. Притежава жилище в България, където е и постоянният му адрес; отишъл е само да работи във Англия и Франция и нямал намерение да остава там за постоянно, т.е. центърът му на жизнени интереси не е нито във Великобритания, нито във Франция/л.133 - 135 от делото/.

Така декларираните от Ю. факти и намерение за установяване, административният орган е приел за ирелевантни относно преценката за определяне държавата на пребиваване на лицето в нарушение на чл. 11 Регламент /ЕО/ № 987/2009. В мотивите на оспореното решение административният орган се е позовал на аргументите на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, изложени в съображение 9 от решение № U2 от 12 юни 2009 година относно обхвата на чл.65, § 2 Регламент /ЕО/ № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета по отношение на правата на обезщетения за безработица на напълно безработни лица, които не са погранични работници и които по време на последната си дейност като заети или самостоятелно заети лица са пребивавали на територията на държава членка, различна от компетентната държава членка, както следва: „Въпреки че понастоящем това е приемливо за пограничните работници и някои други категории работници, които също запазват близки отношения с държавата си на произход, то не би било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване“ се наложи приложното поле на чл. 65 Регламент /ЕО/ № 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или самостоятелно заети лица в определена държава членка и са оставили семействата си в държавата си на произход“. Това становище на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, обаче, не води автоматично до извод, че щом лицата имат относително стабилна /дългосрочна/ заетост в държава членка, различна от държавата им по произход, то това изключва възможността последната да се явява и държава на пребиваване. Всеки отделен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си характеристики въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства. Това означава, че нито продължителността на пребиваване в една държава членка, нито наличието на адресна регистрация /в случая изобщо липсва/ в нея могат сами по себе си да определят еднозначно мястото на обичайно пребиваването на едно лице, а е необходимо да бъдат изследвани всички относими за случая критерии и едва след цялостния им анализ да се определи държавата на пребиваване на лицето. В този насока е и т. 3 от решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата членка на заетост /например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл/, то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, § 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

В случая, при безспорното наличие на завършен период на заетост, с прекратен трудов договор в съответната държава членка на ЕС и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин, с център на жизнените интереси в родината му, в какъвто смисъл са и събраните гласни доказателства, то заявлението на жалбоподателя за отпускане на обезщетение за безработица следва да бъде разгледано от националната институция.

По изложените съображения жалбата на Ю. Ю. е основателна. Решението на директора на ТП НОИ Бургас и оставеното с него в сила разпореждане следва да бъдат отменени, а преписката да се изпрати на длъжностното лице по чл. 54ж, ал.1 КСО за ново произнасяне по заявлението на Ю. Х. Ю. като съобрази мотивите на настоящото решение.

Процесуалният представител на ответника е направил своевременно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, платено от жалбоподателя в настоящото производство. В случая възнаграждението, което е заплатено реално за настоящото производство, отговаря на фактическата и правна сложност на делото и следва да се присъди в цялост.

При този резултат и предвид направеното искане в полза на жалбоподателя се следват разноски общо в размер на 1 210.00 / хиляда двеста и десет/ лева, представляващи 10.00 /десет/ лева дължима и заплатена за производството държавна такса и 1 200.00/ хиляда и двеста/ лева адвокатско възнаграждение.

Мотивиран така и на основание чл.173, ал.2 АПК, Административен съд Бургас, осми състав,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 1040 - 02 - 112 от 21.08.2024 г. на директора на ТП НОИ Бургас, с което е оставено в сила разпореждане № 028 - 00 - 990 - 5 от 10.07.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, ТП НОИ Бургас.

ОТМЕНЯ разпореждане № 028 - 00 - 990 - 5 от 10.07.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, ТП НОИ Бургас, с което на Ю. Х. Ю. от [населено място], община Руен, на основание чл. 54ж, ал.1 КСО, вр. чл.11, § 3, б. „а“ и чл.65, § 2 Регламент /ЕО/ № 883/2004 му е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

ИЗПРАЩА преписката на длъжностното лице по чл. 54ж, ал.1 КСО, за ново произнасяне по заявлението на Ю. Х. Ю. от [населено място], община Руен, вх. № 028 - 00 - 990/ 20.11.2023 г. за отпускане на обезщетение за безработица, съобразно мотивите на съдебното решение.

ОПРЕДЕЛЯ 14 - дневен срок за произнасяне от получаване на преписката.

Решението не подлежи на обжалване.