№ 15065
гр. София, 01.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 154 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Д.Б.А.
при участието на секретаря С.С.Ц.
като разгледа докладваното от Д.Б.А. Гражданско дело № 20231110165833 по
описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от С. С. К., с която
са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.26 вр. с
чл.240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79 ЗЗД и чл.240, ал.2 ЗЗД във вр. с чл.22, чл.11, ал.1, т.9, т.10 и
т.11 от ЗПК срещу ***********.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за
потребителски кредит от разстояние № 715065/ 20.07.2021 г. за сумата от 400,00 лв.,
при ГПР 42,58%, годишен лихвен процент 36,00%, със срок на кредита 12 месеца.
Съгласно чл. 13, ал.1 от договора за заем същият е следвало да бъде обезпечен с гарант
или банкова гаранция. В случай на неизпълнение се дължала неустойка в общ размер
на 0,9 % от стойността на усвоения кредит, която се заплащала разсрочено заедно с
всяка вноска по кредита. Поддържа, че липсвала ясна методика за формиране на ГПР,
а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият, което
било в противоречие с императивните изисквания на ЗПК. Навежда твърдения, че
неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители или
представяне на банкова гаранция била загубила присъщата за неустойката
обезщетителна функция. Заемодателят не търсил обезпечение на вземанията си по
договора за кредит, като неустойката водела до скрито оскъпяване на кредита и
създавала единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за
сметка на потребителя. Моли съда да признае за установено в отношенията между
страните, че Договорът за потребителски кредит, предоставен от разстояние №
715065/ 20.07.2021г., е нищожен. Претендира разноски.
В срока по 131 от ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
не оспорва допустимостта на предявените искове, но счита същите за неоснователни.
Навежда твърдения, че процесният договор е сключен от разстояние, като част от
1
системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
кредитора, при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средства за комуникация от разстояние. Поддържа,
че комуникацията между страните се извършвала по инициатива на ищеца чрез
извършване на действия по кандидатстване за отпускане на кредит. Счита, че
договореният размер на неустойката в размер на 0,9% освен обезщетителна функция
има и други функции, обезпечителна и санкционна, с цел да стимулира изпълнението
и превенира допускане на изпълнението. Поддържа, че основната цел на уговорената
неустойка е да репарира причинените от неизпълнение в срок вреди. Счита, че не е
налице изначална невъзможност да се осигури в уговорения в договора срок
поръчител, който да отговоря на посочените изисквания. Навежда твърдения, че
ищецът бил запознат с условията на договора, преди същият да бъде сключен, като
същият не е бил длъжен да сключва договора веднага, а разполагал с възможността
първо да открие лице, което да отговаря на определените в договора изисквания и
което е съгласно да бъде солидарно отговорно с него и след това да се премине към
подписването му. Знаейки, че няма да може да изпълни задължението си ищцовата
страна е действала недобросъвестно като по този начин е нарушила чл.12 от ЗЗД.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от
фактическа страна следното:
На 20.07.2021 г. между ************ и ищеца С. К. е сключен Договор за
потребителски кредит, предоставен от разстояние № 715065, по силата на който
кредиторът се е задължил да предостави на потребителя кредит в размер на 400, 00
лева, при лихвен процент по кредита от 36,00 %, ГПР 42,58 % или обща сума дължима
от потребителя в размер на 400,00 лева, срок на погасяване- 1 година, вноски и
периодичност – в погасителен план, лихвен процент при просрочие 10 %, обезпечение
– поръчител или банкова гаранция. Съгласно чл.13, ако е договорено обезпечение,
потребителят се е задължил да осигури трето физическо лице, което да сключи
договор за поръчителство по чл.138 ЗЗД в полза на кредитора, като да отговаря за
изпълнението на всички задължения на потребителя по договора или да предоставени
банкова гаранция, съдържаща безусловно изявление на банката да заплати всички
задължения на потребителя по договора – в срок до 1 работен ден от датата на
получаване на писмено искане от страна на кредитора и срок на валидност на
гаранцията – най-малко 30 дни след падеж на последна вноска. В чл.23 от договора е
посочено, че при неизпълнение на задължението посочено в чл.19, потребителят
дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през
който не е представено договорно обезпечение. В ал. 23, ал.2 е уговорено, че
потребителят ще заплаща периодично начислената неустойка заедно с погасителна
вноска. Видно от погасителния план към договора за кредит – общо дължима сума
400,00 лева, ГЛП- 0 %, ГПР – 42,58 %, срок на кредита – 12 месеца, дата на първа
вноска 19.08.2021 г.
За безспорно и ненуждаещо се от доказване по делото е обстоятелството, че по
силата на процесния договор за кредит от 20.07.2021 г. между страните е възникнало
облигационно правоотношение.
В съдебно заседание, проведено на 19.06.2024 г. ищецът редовно призован, не се
явява и не се представлява. Ответникът редовно призован, не изпраща представител.
Съдът е докладвал молба от процесуалния представител на ищеца, с която взема
становище по съществото на спора, представя и списък по чл. 80 от ГПК.
Докладвано е и заявление от процесуалния представител на ответника, с което
прави възражение по отношение на задължението му по чл. 190 от ГПК. Излага
становище по същество. Претендира разноски съобразно представен списък по чл. 80
от ГПК.
2
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното:
Съдът намери за безспорно установено, че между страните е сключен
Договор за потребителски кредит от разстояние № 715065 от 20.07.2021 г., по силата
на който ответното дружество е предоставило на ищеца кредит в размер на 400,00
лева, при посочени условия. Към този договор са приложими, както общите
разпоредби на ЗЗД, така и специалните разпоредби на ЗПК и ЗЗП.
За да бъде уважен предявеният иск, в тежест на ищеца е да докаже: че договор
за потребителски кредит от разстояние № 715065/ 20.07.2021г. е недействителен.
В тежест на ответника е да докаже, че оспорената клауза е равноправна, тъй
като не противоречи на ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа
на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника
потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не
се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя цели, то следва да се
приеме, че средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са използвани за
цели, извън професионална и търговска дейност на потребителя, а представеният по
делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата
на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б от Закон за защита на
потребителите, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на
които съдът следи служебно. Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК писмената форма е условие
за действителност на договора.
Разпоредбата на чл. 24 от ЗПК изрично препраща към разпоредбите на чл. 143 –
147б от ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната
нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи
за потребителя по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Съдът е длъжен да
преценява служебно неравноправния характер на клаузи в потребителския договор,
който обосновава тяхната нищожност.
Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следва изводът, че за
да намери приложение разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и клаузата от договора да
е нищожна, същата следва не само да е неравноправна, но и да не е уговорена
индивидуално между страните по договора. Съгласно чл. 146, ал. 2 от ЗЗП не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в
случаите на договор при общи условия. В настоящия случай ответникът не е
ангажирал доказателства, от които да се направи извод, че оспорената клауза от
договора е била индивидуално уговорена. С оглед на това, съдът намира, че
оспорената клауза на чл. 29 от договора не е индивидуално уговорена – изготвена е
предварително и заемателят не е имал възможност да влияе върху нейното
съдържание.
Преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 29, ал.1 и ал.2
вр. с чл. 13, ал.1 от договора следва да се извърши в съответствие както с общите
правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на които е
сключен договорът. Автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора, в т.ч. да уговарят такси и неустойки, е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД в две насоки – съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, а също и на добрите нрави. Посоченото
3
ограничение намира приложение както при гражданските, така и при търговските
сделки (чл. 288 от ТЗ) – виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3
от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК.
Неустойката представлява форма на договорна отговорност. Тя служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, като нейният размер е предварително
определен от страните. Функциите на процесната неустоечна клауза поначало са
обезпечителна, обезщетителна и санкционна, като съдът съобрази задължителните
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС, в мотивите на което е прието, че като клауза, уговорена в договора,
неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9
от ЗЗД). В посоченото решение е прието, че неустойката следва да се приеме за
нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Посочено е още, че условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на
добрите нрави следва да се извършва за всеки конкретен случай и то към момента на
сключване на договора, а не към последващ момент, като за целта могат да бъдат
използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1. естеството на
задълженията /парични или непарични/ и техния размер, изпълнението на които се
обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е обезпечено с други
правни способи – поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вида на уговорената
неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението –
съществено или за незначителна негова част; 4. съотношение между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.
В случая неустойката е уговорена за неизпълнение на задължението на
заемателя да осигури обезпечение на отговорността си към заемодателя за заплащане
на главното задължение по установения от заемодателя начин в чл. 23 от договора във
вр. с чл. 19 от Общите условия. Следва изводът, че задължението за заплащане на
неустойка е уговорено като обезпечение на изпълнението на поетото в договора
задължение за осигуряване на обезпечение на главното задължение на заемателя да
върне на заемодателя предоставената му в заем сума в срок, ведно с установеното
възнаграждение.
Така установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна
клауза, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение
изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на
последното. Освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, неустойката
може да има и санкционен характер. В случая неустойката е уговорена с оглед
санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение
за предоставяне на обезпечение. Задължението за осигуряване на обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира
пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за
точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на
това задължение с фиксиран размер, представлява скрито под формата на неустойка
допълнително възнаграждение за кредитодателя, т.е. последното е установено в
противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че в настоящия случай с клаузата за
неустойка всъщност е предвидено допълнително възнаграждение за кредитора, което
се подкрепя и от начина, по който е уговорено плащането на това задължение, тъй като
съгласно представените договор и погасителен план към него, неустойката се заплаща
на вноски, подобно на главницата и възнаградителната лихва.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
4
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор е
посочен ГПР от 42,58 %, който формално отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 1
от ЗПК, тъй като не надвишава максималния размер, предвиден в чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
но същият не отразява действителния ГПР, защото не включва част от разходите по
кредита, а именно – неустойката, уговорена в чл. 23 от договора, и която следва да се
включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Съдът намира, че неустойката, уговорена в чл. 23 от процесния договор,
представлява разход по кредита, който е следвало да бъде, но не е включен при
изчисляването на годишния процент на разходите по кредита, с което са нарушени
разпоредбите на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният
процент на разходите не може да надвишава 5 пъти размера на законната лихва, която
към датата на сключване на договора за кредит е 10 % /10 пункта + ОЛП, който е 0/.
В изготвените и предоставени от кредитора договор, погасителен план към
договора и стандартния европейски формуляр е налице противоречива и объркваща
информация.
На първо място в процесния договор е посочено, че лихвеният процент по
кредита е 0%, както а годишният процент на разходите, обозначен със нулев процент.
На следващо място погасителният план, приложен към договора съдържа информация
за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, като
се посочва, че ГПР е 42, 58%, а не 0%, съобразно чл.1, ал. 6 от договора. Също така в
стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски
кредит е посочено, че фиксираният годишен лихвен процент по кредита е в размер на
36%, не 0% съобразно чл.1, ал.5 от договора, т.е.в изготвените и предоставените от
кредитора договор, погасителен план и стандартен европейски формуляр е налице
противоречива, объркваща и подвеждаща информация, което по същността си
представлява „заблуждаваща търговска практика“ по съобразно чл. 68д, ал.1 и ал.2, т.
2, т.1 от ЗПП и решение от 15.03.2012г. по дело С – 453/10 на СЕС, в което е посочено,
че „търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от
действителния годишен процент на разходите трябва да се окачестви като
„заблуждаваща“ по смисъла на чл. 6, §1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 11 май 2005г. относно нелоялни търговски практики от
страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение на директива
84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО и 2002/65/ЕО на ЕП, и на Съвета –
(„Директиви за нелоялните търговски практики“), доколкото тя подтиква или е
възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в
противен случай не би взел.
Следва изводът, че в самия договор е предвиден ГПР като размер от 0%, което
не отговаря на разходите, които ще стори потребителя при продължаване на срока на
кредита, при непредставяне обезпечение и при неизпълнение на задължението в срок,
водещо до неправилно посочване на размера на ГПР в договора по смисъла на чл. 11,
ал.1, т.10 от ЗПК и чл. 22 от ЗПК.
Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за
потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
5
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия.
С оглед гореизложеното, задължението по чл. 23 не е свързано с
неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК,
който, в противоречие с правилото чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не е включен нито в
годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от
потребителя към деня на сключването. Въпреки, че формално в договора са посочени
годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях
на процесната сума по чл. 23 от договора, те не могат да изпълнят отредената им
функция - да дадат възможност на потребителя по ясен и достъпен начин да се
запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на
което да вземе информирано решение за сключването му (така Решение № 261440 от
04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав и др.).
Предвид гореизложеното, съдът приема клаузата на чл. 23 от договора за
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП
и чл. 19, ал. 4 ЗПК.
По отговорността на страните за разноски:
От представения по делото договор за правна защита и съдействие с исковата
молба, ищецът е бил представляван безплатно на основание
чл.38, ал.1, т.2 ЗА от адв. Б. Б.. От списък на разноските по чл. 80 от ГПК се
установява, че ищецът е сторил разноски в размер на 50,00 лв.- държавна такса и 1000,
00 лева адвокатско възнаграждение. Процесуалният представител на ответника е навел
възражение за прекомерност на ищцовата претенция за адвокатското възнаграждение
по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК във връзка с Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
адвокатски възнаграждения. При възражение за прекомерност, в контекста на
приложното поле на чл. 78, ал. 5 от ГПК, съдът е длъжен да прецени дали размерът на
заплатените разноски е адекватен на естеството на извършените процесуални
действия. Институтът на чл. 78, ал. 5 от ГПК е насочен към установяване на социална
справедливост и недопускане на злоупотреба с процесуално право, като не установява
задължение на съда винаги да редуцира разноските и то до размера на абсолютния
минимум. В случая, съобразно цената на предявените искове и при съобразяване
императива на чл. 7, ал. 6 от Наредба № 1/2004г., съгласно който възнаграждението се
определя по правилата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от същата наредба, минималният размер на
адвокатското възнаграждение при интерес до 1000,00 лв. следва да бъде в размер на
400,00 лв. При този изход на спора с оглед основателността на исковата претенция на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени и разноски
в размер на 50,00 лв., заплатена държавна такса.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от С. С. К., с ЕГН: **********, с
адрес: гр. *********, ул. “******” *****, срещу *******, с ЕИК: *******, със
седалище и адрес на управление: гр. *****, ул. “*********” *********,
представлявано от Х.М.Т., иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл. 19,
ал. 4 ЗПК, вр. чл. 143 ЗЗП, на клаузата на чл. 8 от Договор за паричен заем № 578850
към искане № 578850 от 28.11.2022 г.
ОСЪЖДА *******, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр.
*****, ул. “*********” *********, представлявано от Х.М.Т., да заплати на С. С. К., с
ЕГН: **********, с адрес: гр. *********, ул. “******” *****, на основание чл. 78, ал. 1
6
от ГПК, сумата от 50, 00 лева - разноски по делото, представляващи внесена държавна
такса.
ОСЪЖДА, на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, *******, с ЕИК: *******, със
седалище и адрес на управление: гр. *****, ул. “*********” *********,
представлявано от Х.М.Т., да заплати на адв. Б. Б. Б., от САК, личен номер
**********, със служебен адрес: ************, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК,
сумата от 400, 00 лева - адвокатско възнаграждение за оказана адвокатска помощ на С.
С. К., ЕГН: **********.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7