Р Е Ш Е Н И Е
№261657/14.12.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
гр.Варна 14.12.2020г.
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, тридесет и първи състав в открито съдебно заседание проведено на двадесет и четвърти ноември две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Любомир Нинов
при секретаря Анелия Тотева, като разгледа докладваното от съдията гр.д.№225/2020г. и за да се произнесе взе предвид следното:
В исковата
молба ищцата Ю.П. твърди, че на 06.08.2019г. с влязло в законна сила решение на
Кировския районен съд в гр.Санкт Петербург е
прекратен сключеният на 26.08.2009г. в гр.Пловдив граждански брак между ответника
Т.Д.П. и нея. От брака им е непълнолетното дете Б. П., р. на
30.01.201Зг., който живее понастоящем с ищцата в Русия. Твърди, че по силата на
нотариален акт за покупко-продажба №160, т.LIV, дело №11437, вх.№20766 от
03.10.2012г. в режим на СИО Ю.П. и Т.П. са придобили собствеността върху
недвижим имот, находящ се в гр.Варна, ****, представляващ
апартамент №**, с
идентификатор ****,
самостоятелен обект в сграда №*
разположена в ПИ с идентификатор ****, с площ 53.66кв.м., състоящ се от дневна -кухня -трапезария,
спалня, баня-тоалет, коридор и балкон. Твърди, че считано от 06.08.2019г. с прекратяването на
брака им с развод СИО върху имота се е трансформирала в съсобственост при равни
квоти, като от тогава до сега Т.П. ползва имота безвъзмездно извън неговата ½ ид.ч.,
поради което за Ю.П. е налице правен интерес от завеждане на настоящото дело за
обезщетение от Т.П. за лишаването й от ползване на собствената й 1/2 ид.ч. от имота. Сочи, че с отговор на искова молба от
14.03.2019г. на Ю.П. по гр.д.№15500/2018г. (за развод- прекратено) на ВРС, 39
състав е отправила искане за заплащане на обезщетение за ползване на имота от
Т.П., като счита, че правото и да претендира заплащане на обезщетение за
лишаване от ползването на собствената и ид.ч. от
имота е възникнало, предвид обстоятелството, че е реализирано ползване от
страна на ответника на площ, по-голяма от съответстващата на правата му от
съсобствеността. Твърди, че след фактическата раздяла по-късно и след
прекратяването на гражданския брак между страните с влязлото в сила решение на
06.08.2019г. ответникът е останал да пребивава в семейното жилище. Ищцата живее
в чужбина и рядко се прибира в България. За времето от прекратяване на
гражданския брак до момента, съсобствения имот се
ползва само от ответника, като тя няма свободен достъп до процесния
имот. Твърди, че за нея не съществува
пълноценната възможност на съсобственика да ползва притежаваната от него
идеална част от имота. В действителност, ищцата преимуществено
работи и живее в чужбина. Счита, че това обстоятелство, че не би могло да я лиши
от възможността да претендира заплащане на обезщетение за лишаване от
ползването на притежаваната от нея част от имота. Ищцата твърди, че за подобен
апартаменти средната пазарна наемна цена възлиза на 500лв. месечно. Ищцата счита,
че считано от 07.08.2019г. (влизане на развода в сила) до 14.02.2020г. Т.П. и дължи
обезщетение за ползване на нейната 1/2 ид.ч. от
имота, както и на намиращото се в него пълно модерно обзавеждане и оборудване,
сума в размер на 1 446.50лв. за периода от 07.08.2019г. до 14.02.2020г. включително. Окончателния размер на
претенцията е формиран в следствие на изменение по реда на чл.214 от ГПК.
Предявява искане, съдът да постанови решение с което да осъди ответника Т.Д.П., ЕГН ********** да и заплати на основание чл.31, ал.2 от ЗС, за периода от 07.08.2019г. до 12.02.2020г., сумата от 1572лв., представляваща сума за ползване на собствената на ищцата 1/2 идеална част от жилище апартамент, находящо се в гр.Варна, ***, с идентификатор *** с площ 53,66 кв.м.състоящ се от състоящо се от дневна-кухня-трапезария, спалня, баня-тоалет, коридор и балкон при граници на жилището на същия етаж- ** и **, заедно с прилежащата му изба№18 с площ 5,6кв.м., заедно с 2,1086%ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, подробно описан в нот. акт№***, том **, рег.№**, дело №** от 2012п, съгласно схема №15-132434-10.02.2020г., издадена от СГКК-гр.Варна, при месечен размер на обезщетението 250лв., ведно със законната лихва върху общата сума на обезщетението, претендирана от датата на подаване на ИМ до окончателното изплащане на вземането и претендира разноски.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е подал писмен отговор на исковата молба, в който счита предявения иск за недопустим, неоснователен и недоказан. Възразява, че исковата молба е неясна, с неконкретизирани твърдения, като същата не отговаря на изискванията на чл.127 ГПК. Възразява, че ищцата не сочи ясни твърдения във връзка с това, по какъв начин счита, че ответникът ограничава достъпа и до имота. Възразява, че не са налице изискуемите по закон предпоставки за ангажиране на имуществената отговорност на ответника и последният не дължи на ищцата заплащане на претендираната сума, като твърди, че сумата е изцяло недължима. Възразява, че изложените в исковата молба твърдения относно наличието на основание за заплащане на претендираното обезщетение са неверни и недоказани, а по същество същите не обосновават наличие на твърдяното задължение за плащане за ответника. Твърди, че след закупуване на процесното жилище на 03.10.2012г. страните, а в последствие и малолетното им дете се установяват да живеят в същото. През м.август 2018г. ищцата заявява, че желае да посети, заедно с детето родителите си, които живеят гр.Санкт Петербург, Руска Федерация. Като повод за това пътуване Ю. посочва, че баща и е получил инсулт и е в болнично заведение и тя иска да го посети. Ответникът приема това нейно желание и подписва декларация-съгласие за пътуване на детето, след което съпругата му и синът им заминават за гр.Санкт-Петербург. Договорката между страните била, че ищцата и детето ще се върнат в България не по-късно от 02.10.2018г. Твърди, че ищцата не се връща в България заедно с детето, съгласно предварителните договорки между страните, като внезапно, без всякакво обяснение изключва мобилния си телефон и прекратява всякаква комуникация с ответника. Притеснен от така създадената ситуация, ответникът заминава за гр.Санкт-Петербург и тъй като не успява да установи контакт, нито със съпругата си, нито с нейните родители, се обръща за съдействие към посолството на Република България и както и към органите на Полицията в гр.Санкт-Петербург, които също не успяват да установят местонахождението на ищцата и малолетния син на страните. Твърди, че впоследствие ищцата уведомява по телефона ответника, че няма да върне повече детето в България, където е установената обичайна среда на живот на последното и заявява на доверителя ми, че той няма да види детето си никога повече, дори няма да разбера къде е и така ще се научи "какво е страдание". Насрещната страна категорично отказва да даде информация къде се намира детето, в какво състояние е същото и какви са последващите и намерения спрямо него. Твърди, че по сигнал на ответника до МВР, малолетното дете на страните е обявено за Национално и Международно издирване - в Европейския Съюз и Руска Федерация по линия на Интерпол. Във връзка с неправомерното задържане на детето в Руската Федерация от страна на ищцата, ответникът подава и молба за връщане на детето по Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца. Твърди, че непосредствено след като напуска България ищцата по настоящото дело завежда пред Кировски районен съд в гр.Санкт Петербург искова молба за развод, по която е образувано дело №2-1200/2019г., приключило с влязло на 06.08.2019г. в сила съдебно решение. По искова молба на ответникът за развод и упражняване на родителските права по отношение на малолетното дете на страните, пред Районен съд гр.Варна е образувано гр.д. №15500/2018г. Делото е спряно, а в последствие и прекратено от ВРС, след влизане в сила на решението на Кировския районен съд. Към настоящия момент делото пред българския съд е висящо пред ВКС по подадена от него касационна жалба срещу прекратителното определение, в частта относно произнасянето по родителските права. Ответникът оспорва като абсолютно неверни твърденията на ищцата, че за нея не съществува пълноценна възможност да ползва притежаваната идеална част от процесния апартамент. Възразява, че насрещната страна не е изложила в исковата си молба конкретни и ясни твърдения какво счита, че препятства ползването на имота от нейна страна, което значително затруднява защитата на ответника срещу иска. Твърди, че ищцата никога не заявявала, че иска да ползва имота, винаги е имала достъп до същия, както и възможност да го ползва. Ответникът твърди, че никога не е препятствал по какъвто и да е начин възможността на ищцата да ползва процесното жилище. Ищцата винаги е разполагала с ключ от жилището и последното винаги е било на нейно разположение в случай че иска да го ползва. Личните и вещи, както и тези на непълнолетното дете на страните са в същото жилище, което не се ползва от ответника. Насрещната страна не е посещавала България от август 2018г. и не е изявявала каквото и да е желание да ползва имота. Ответникът твърди, че винаги е настоявал ищцата и детето да се върнат в България и да живеят в жилището. Той сочи, че нееднократно е изразявал пред ищцата категоричната си готовност да и предостави ползването на целия апартамент, а не само на припадащите и се идеални части. В проведената пред Кировския районен съд медиация, както и в съдебното производство пред същия съд, ответникът отново е потвърдил готовността си да предостави на ищцата безвъзмездното ползване на цялото жилище при евентуалното и идване в България. Ответникът твърди, че през 2017г. е наел друго жилище в гр.Варна /съседно на процесното/, с административен адрес ****, което жилище същият ползва и към настоящия момент, за ищцата винаги е била налице възможност да ползва необезпокоявано процесния апартамент. Твърди, че ищцовата страна никога не е проявявала желание да се върне в България и да ползва жилището. Още по време на бракоразводното дело между страните същата е била бременна и е родила дете от друг мъж, с когото трайно се е установила да живее в Руската Федерация и не желае да се връща в България и да ползва имота. Ответникът заявява категоричното си съгласие процесното жилище да бъде ползвано от ищцата, като изразява готовност всячески да съдейства на последната за това. Оспорва като невярно твърдението на ищцовата страна, че ответникът ползва повече от припадащата му се 1/2 идеална част от процесното жилище. Твърди, че по съгласие на страните в настоящото производство жилището е било обявено за продажба. В посочения период имотът е бил предлаган активно от брокери за недвижими имоти на различни агенции /"П. Н. И.", „А.", "Р." /брокер Д. Щ./, "С. П." /брокер Н. Г. и др./, като са били извършени повече от 30 огледа на имота. Оспорва като ирелевантни за настоящото съдебно производство твърденията на насрещната страна, че същата е отправила искане за заплащане на обезщетение за ползване на имота с отговора на исковата молба по гр.д.№15500/2018г. на ВРС, 39 с-в., като искането касае период, различен от процесния по настоящото дело. Възразява, че ищцата никога не е отправяла валидно писмено искане по смисъла на чл.31 от ЗС за ползване на имота, тъй като винаги е имала достъп до същия. Моли да се отхвърли иска и претендира разноски.
Съдът приема, че предявеният иск намира правното си основание в чл.31, ал.1 от ЗС.
По делото е представен нотариален акт №***, т.**, рег.№**, нот.д.№**. от който се установява, че на 3.10.2012г. страните по делото са закупили недвижим имот представляващ ап.** с идентификатор ** с адм. адрес гр.Варна, ** с площ от 53.66кв.м., като видно от представеното решение от 26.04.2019г. по дело №2-1200/2019г. на Кировски районен съд в Санкт-Петербург, Руска Федерация придобиването на собствеността е станала по време на прекратения с посоченото решение брак между страните. Посочените две доказателства и отразената в тях фактическа обстановка не са оспорени от страните, като при това положение съставът приема, че вече бившите съпрузи по време на брака си са придобили в бездялова съсобственост описания по-горе обект, а след развода им съсобствеността от бездялова е преминала в дялова при равни квоти от по 1/2ид.ч. за всеки от тях. Спорът е дължи ли се заплащане на обезщетение от страна на ответника поради осъществявано от негова страна еднолично ползване на цялата съсобствена вещ, ако да от кога и в какъв размер.
Съгласно разпоредбата на чл.31, ал.2 от ЗС, когато съсобствена вещ се ползва лично само от някой от съсобствениците, то той дължи обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване. Предпоставка за възникване на задължението за обезщетяване по чл.31, ал.2 ЗС е съсобственото имущество да се ползва лично от един от съсобствениците, като се вземе предвид и отдаването му под наем или за ползване на трети лица. Обстоятелството, че един от съсобствениците ползва общата вещ, само по себе си дава правото на другия съсобственик да претендира заплащане на обезщетение от деня на писменото поискване, тъй като е лишен от възможността да извлича ползите от вещта по причина действията на другия съсобственик. Разпоредбата на чл.31, ал.2 от ЗС обвързва задължението за заплащане на обезщетение пряко с осъществяваното само от единия съсобственик ползване на цялата вещ, без да е необходимо неползващият съсобственик да доказва, че не е допускан до същата.
Съгласно ТР №7/2012г. на ВКС, претенцията за обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС е основателна, когато неползващ съсобственик е отправил писмено поискване, същото е получено и въпреки това той или членове на неговото семейство продължават пряко и непосредствено да си служат с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои /лични или на семейството си/ потребности, без да зачита конкурентните права на другия съсобственик.
Съгласно утвърдилата се съдебна практика (решение № 783/08.04.2011 г. на ВКС по гр.дело № 1286/2009 г. постановено по реда ма чл.290 ГПК и др.), след като веднъж е отправена писмена покана за заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС за определен период, за всеки следващ период не е необходимо да бъде отправяна такава покана. Веднъж отправено, писменото поискване действа занапред без ограничение във времето до настъпването на правопогасяващ факт.
По въпроса кой ползва веща-от представеното пълномощно от ответника издадено на името на процесуалния му представител се установява, че той сочи за свой адрес именно адреса на съсобствения имот, като това по пътя на логиката предполага, че П. живее в имота и по този начин осъществява ползване на същия. Този извод не се разколебава от представения договор за наем на друг имота намиращ се в съседство – ап.17 на същия адрес.
По въпроса ползва ли имота ищцата:
Съдът намира, че по делото са събрани доказателства от който се установява, че Ю.П. не живее на адреса -свид.С. сочи, че ищцата от около две години е напуснала България, като П. и е казала, че се е скарала с ответника и го е напуснала като е оставила в жилището ключовете и брачната си халка. Свид. на ответника П. също сочи, че от август 2018г. ищцата е напуснала България. При това положение съдът приема, че ищцата действително е напуснала процесното жилище внезапно, като в резултата на това там е логично да са останали нейни и на детето на страните вещи, като тяхното съхранение в имота представлява също форма на ползване от съсобственичката. От друга страна по делото липсват еднозначни доказателства ответника да е възпрепятствал или ограничавал ищцата да ползва съсобствения имот. Следва също така да се има предвид, че макар имота да е придобит по време на брак, тъй като същият не е прекратен от български съд и не е обсъждан въпроса за предоставяне ползването му като семейно жилище, то е неприложима разпоредбата на чл.57, ал.1 от СК, а това е от значение, тъй като ако искът бе подведен под този текст като правна квалификация ищцата щеше да е освободена от задължението да докаже, че е отправяла покана до ответника за предоставяне ползването на имота. Тъй като настоящият иск попада в общата хипотеза на чл.31, ал.2 от ЗС то поканата е задължителна предпоставка за неговото уважаване, като същественият въпрос е представлява ли покана по смисъла на чл.31, ал.2 от ЗС искането направено в отговора на искова молба подаден от ищцата по гр.д.№15500/2018г. на ВРС квалифицирано от нея като искане за привременни мерки изразяващи се в осъждане на Т.П. да заплаща сума за едноличното ползване на съсобствения им имот от завеждане на исковата молба до окончателното приключване на него дело.
От нормата на чл.31, ал.2 от ЗС следва, че обезщетение
за ползата се дължи от
деня, в който неползващият съсобственик поиска писмено от ползващия да
му заплати следващото се обезщетение. Писменото поискване по чл.31, ал.2 от ЗС е едностранно волеизявление на съсобственика, че иска в бъдеще
обезщетение за ползването, а отправянето и получаването на писмената покана могат да се
доказват с всички доказателства. Това едностранно волеизявление, отправено до съсобственика,
следва да бъде получено от
последния и от неговото съдържание да е ясно, че
за в бъдеще лишеният от ползване
желае да му се плаща
обезщетение. В писменото
искане не е необходимо да се
посочи точно сумата, която той
желае. Тя може допълнително да бъде определена. Писменото поискване по чл.31, ал.2 от ЗС е равнозначно на поканата по чл.81, ал.2 от ЗЗД и след получаването
му съсобственикът изпада в забава. От този момент
той дължи заплащането на обезщетение /решение
№504/08.07.2005г. на ВКС по гр.д.№204/2005г., I г.о., решение №57/30.12.2005г. на ВКС
по гр.д.№353/2005г., I г.о., решение №721/28.10.1992г. по гр.д.№580/1992г.,
I г.о., и решение №1037/10.04.1979г. по гр.д.№3226/1978г., I г.о./. В
конкретния случай ищцата не доказа,
че е изпратила писмена покана до ответника
по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС да й заплати обезщетение
за лишаването й от ползване на
процесния апратамент, която да е получена от последния
преди исковия период. По настоящото дело липсват доказателства
депозирания отговор да е стигнал до ответник, от извършена служебна справка се
установява, че веднага след подаване на отговора от П. производството по
гр.д.№15500/2018г. е спряно, като последвалите по него действия на страните са
свързани с обжалване именно на спирането и липсват сведения и доказателства
отговора на ищцата по него дело вече да е връчен на ответника, а това е част от
падащите върху нея задължения за доказване на елементи от фактическия състав по
настоящия иск.
Предвид изложеното до тук, съставът намира, че следва да отхвърли претенцията на ищцата поради недоказаност по основание, тъй като тя не е доказала, че ответника ползва еднолично имота възпрепятствайки нейното ползване и не е доказала че го е поканила да заплаща обезщетение за това в съответен размер.
Предвид извода за неоснователност на претенцията и направеното искане ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника сумата от 500лв. сторени по делото разноски.
Ето защо, съдът
Р Е Ш И
ОТХВЪРЛЯ като недоказан по основание
предявения от Ю. А. П., разрешение за пребиваване №*** гражданка на Руска федерация р.***г.
съд.адрес ***, срещу Т.Д.П. ЕГН********** *** заплащане на сумата от 1 446.50лв.
за периода от 07.08.2019г. до
14.02.2020г. включително, претендирана като
обезщетение за осъществявано от ответника в посочения период еднолично ползване
на съсобствения при квоти от по 1/2ид.ч. от имот
представляващ ап.** с идентификатор *** с адм. адрес
гр.Варна, *** с площ от 53.66кв.м.,
на осн. чл.31, ал.2 от ЗС.
ОСЪЖДА Ю. А. П., разрешение за пребиваване №** гражданка на Руска федерация р.***г. съд.адрес ***, да заплати на Т.Д.П. ЕГН********** *** сумата от 500лв. сторени по делото разноски, на осн. чл.78, ал.3 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред ВОС в двуседмичен срок от датата на уведомяване на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: