РЕШЕНИЕ
№………….
гр. София, 27.01.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Г въззивен
състав, в открито съдебно заседание на двадесет и седми октомври през две
хиляди и двадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. ЙОАНА ГЕНЖОВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
с участието на секретаря Антоанета
Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 7168 по
описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 73577 от 16.04.2020 г.,
постановено по гр.д. № 37866 по описа за 2019 г. на СРС, III ГО, 88-ми състав, първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от ищцата Е.Т.И.
искове с правно основание чл. 59 от ЗЗД срещу ответниците
Г.К.И. и Н.Г.И. за осъждането им при солидарна отговорност да заплатят сумата
от 10000,00 лева – обезщетение за неоснователно ползване на собствения на
ищцата имот и представляващ ½ ид.ч. от
апартамент № 9, находящ се в гр. Разград, ж.к. „******,
за периода от 06.08.2013 г. до 23.03.2018 г. С постановеното решение ищцата е
осъдена на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК да заплати на ответниците
сумата от 1140,00 лева, представляваща сторени в първоинстанционното
производство разноски.
Срещу решението на СРС е подадена въззивна жалба от ищцата в първоинстанционното
производство, в която се излагат съображения за неправилност и необоснованост
на съдебния акт, постановен в противоречие с материалния закон, съдопроизводствените правила и в нарушение на фактическото
положение. Поддържа се, че по делото не се спори и от събраните по делото
гласни доказателства се доказва, че през исковия период процесният
апартамент е бил използван от ответниците чрез
свидетелката Н.А.А.без основание, като ищцата била
лишена от достъп до имота и от възможност да го ползва. Посочва се, че СРС е
кредитирал и тенденциозно е обсъждал само показанията на свидетелката на ответниците, без да съобрази заинтересоваността ѝ. Посочва
се, че унищожаването на упълномощителната сделка и
обявената недействителност на договора за покупко-продажба на апартамент имат
обратно действие. Претендира се, че заключението по назначената съдебно-оценителна
експертиза не отразява действителната пазарна цена на имота към исковия период,
тъй като експертът не е работил с данни за реално сключени договори, като при
уважаване на иска, се моли за приложение на разпоредбата на чл. 162 от ГПК и
приемане на посочения наем в заключението като актуален за 2011 г. и 2012 г.
Моли се за отмяна на решението на СРС и уважаване на исковата претенция. Търсят
се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба, в който се
излагат съображения за неоснователност на жалбата, като се посочва, че по
делото не е доказано ответниците да са упражнявали
фактическа власт върху процесния имот или да са
предоставяли процесния имот на свидетелката Н.А.А.или трети лица. Оспорва се, че по делото не е доказано ответниците да са в режим на СИО или да са събирали
плодовете от процесния имот. Посочва се, че не е
проведено успешно доказване на обстоятелствата ищцата да е правила опити да
влезе във владение на процесния апартамент или същата
да е била лишена от ползването му. Посочва се, че свидетелката Н.А.А.е живяла в процесния имот по
волята на починалия наследодател на ищцата, а не по волята на ответниците. Възразява се, че ищцата не е доказала да е собственик
на процесния апартамент, като една от предпоставките
за уважаване на иска по чл. 59 от ЗЗД. Посочва се, че не са доказани и другите
предпоставки за основателност на претенцията – ответниците
да са ползвали имота, обедняването на ищцата и обогатяването на ответниците. Поддържа се, че до влизане в сила на решението
на Разградския окръжен съд и прогласяване на унищожаемостта
на упълномощителната сделка между страните са се
породили права и задълженията от сделката и до този момент ответникът Г.К.И. е
бил собственик на процесния апартамент. Моли се
потвърждаване на решението на СРС. Търсят се разноски.
Софийски градски съд, след като взе
предвид становищата на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа
страна следното:
Разградският
районен съд е бил сезиран с искова молба, подадена от ищцата Е.Т.И. срещу ответниците Г.К.И. и Н.Г.И., в която са изложени твърдения,
че ищцата е собственик на ½ от апартамент № 9, находящ
се в гр. Разград, ж.к. „******, като е придобила имота по наследство от баща си
Т.К.И., починал на 27.08.2013 г.
Поддържа
се, че описаният имот е бил предмет на разпоредителна сделка от 16.08.2013 г., обективирана в Нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот № 55, том III,
рег.
№ 2732, дело № 340 по описа на нотариус Р.К., с рег. № 380 на НК и район на
действие – Районен съд – Разград, по силата на която ответникът Г.К.И.,
легитимиращ се с пълномощно от Т.К. Ивановс рег. №
2730/16.08.2013 г. (за подпис) и рег. № 2731, том 1, акт № 104/16.08.2013 г.
(за съдържание) на нотариус Р.К., прехвърлил сам на себе си собствеността върху
недвижимия имот. С влязло в сила на 23.03.2018 г. решение на Окръжен съд –
Разград упълномощителната сделка била унищожена на
основание чл. 31, ал. 2, вр. ал. 1 от ЗЗД поради
невъзможност на упълномощителя да разбира и ръководи
действията си, а договорът за покупко-продажба бил обявен за недействителен на
основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД. Твърди се, че в периода от 16.08.2013 г. до
23.03.2018 г. фактическата власт върху имота била осъществявана от ответниците чрез лицето Н.А.А., която
живяла във фактическо съжителство с наследодателя на ищцата до смъртта му и на
която ответниците са отдавали имота под наем. В
исковата молба е направено искане ответниците да
бъдат осъдени при условията на солидарна отговорност да заплатят сумата от 10000,00
лева, представляваща обезщетение за причинени вреди, представляващи пряка и
непосредствена последица от сключена от ответника Г.К.И. сделка без
представителна власт, и съставляващи стойността на това, с което ответниците в периода от 16.08.2013 г. до 23.03.2018 г. са
се обогатили без основание за сметка на ищцата, заедно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил
отговор на исковата молба от ответниците, в който е
оспорена исковата претенция по основание и размер. Оспорено е твърдението, че ответниците са предоставяли процесния
апартамент за ползване на други лица по какъвто и да е начин, вкл. и под наем.
С определение № 2332 от 21.05.2019 г.
Разградският районен съд е прекратил производството пред себе си и е изпратил
делото по подсъдност на Софийски районен съд.
С нотариален акт за собственост върху
недвижим имот, придобит по покупка и влязъл в сила протокол за съдебна делба, №
22, том 4, рег. № 3073, дело № 309 от 15.08.2012 г. Т.К.И. е признат за
собственик на апартамент № 9, находящ се в гр.
Разград, ж.к. „******, заедно с прилежащите му избени и тавански помещения.
С нотариално заверено пълномощно от
16.08.2013 г. Т.К.И. упълномощил Г.К.И. да го представлява и от негово име и за
негова сметка да продаде на себе си процесния
апартамент. С Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 55, том 3, рег. № 2732, дело № 340 от 2013 г. по
описа на нотариус Р.К., с рег. № 380 на НК и район на действие – Районен съд –
Разград, Г.К.И., действащ като пълномощник на Т.К.И., продал сам на себе си процесния апартамент.
С Решение № 6/10.03.2017 г., постановено
по гр.д. № 4/2017 г. на Окръжен съд – Разград, изменено по реда на чл. 247 от ГПК с Решение № 416/18.04.2017 г., упълномощителната
сделка, обективирана в пълномощното от 16.08.2013 г.
е била обявена за унищожаема на основание чл. 31, ал.
2 от ЗЗД, поради невъзможност на упълномощителя Т.К.И.
да разбира и ръководи действията си, а на основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД
договорът за покупко-продажба на апартамента е бил обявен за недействителен. С
решение № 101 от 03.07.2017 г., постановено по гр. д. № 220 по описа за 2017 г.
на Варненски апелативен съд, е потвърдено решението на Окръжен съд – Разград,
като с Определение № 202/23.03.2018 г., постановено по гр. д. № 3731 по описа
за 2017 г. на ВКС, III
ГО, решението на Варненски апелативен съд не е допуснато до касационно
обжалване и решението на Окръжен съд – Разград е влязло в сила на 23.03.2018 г.
От мотивите на същото и Удостоверение за наследници с изх. № 7689/04.12.2018 г.
се установява, че Т.К.И. е починал на 27.08.2013 г. и е оставил за свои
наследници дъщерите си – ищцата Е.Т.И. и А.Т.И..
По делото са били събрани гласни
доказателства – разпитани са свидетелите З.Е.Ф., С.Г. К.и Н.А.А., от показанията на които единодушно се установява, че до
смъртта си Т.К.И. е живял със свидетелката Н.А.А.в процесния апартамент. Съдът не кредитира показанията на свидетелката
З.Е.Ф.в частта, в която същата разказва, че свидетелката Н.А.А.е имала документи за апартамента, без да конкретизира за
какви точно става въпрос, и че ищцата не е била допускана до апартамента, без
да посочи конкретни дати или обстоятелства в тази връзка - разказаното от
свидетелката в тази част не разкрива точна и конкретна информация, относима към спорните факти по делото. По-детайлно
свидетелката разказва за препятсването на ищцата да влезе
в имота през август 2013 г., но едновременно с това заявява „аз бях долу“, т.е.
не е възприела пряко и непосредствено това обстоятелство. Съдът кредитира показанията
на свидетелката за това, че виждала Н.А.А.да посещава
имота, тъй като кореспондира с останалите гласни доказателства, но не и за това,
че Н.А.А.обитавала имота, тъй като разказаното в тази
част има характера на общи впечатления и собствени интерпретации, доколкото
свидетелката З.Е.Ф.не е живущ в процесната сграда, за
да има постоянно наблюдение кои са постоянните ѝ обитатели.
Съдът кредитира показанията на
свидетелите С.Г. К.и Н.А.А.. Съдът не счита, че
разказаното от тях показва някаква предубеденост, тъй като показанията им са
логични, последователни и кореспондиращи с останалия доказателствен
материал. Възражението в жалбата в тази насока е неоснователно – не се установи
свидетелката Н.А.А.да има родство или дела със
страните по делото, или каквито и други отношения със страните по спора да са
допринесли за манифестирането на тенденциозност. От показанията на свидетелката С.Г. К.става
ясно, че ответниците, които са и нейни родители,
живеят в с. Доброславци, общ. Столична, а досежно процесния имот между тях и свидетелката Н.А.А.не е имало сключен договор за наем или други договорни
отношения, като ответниците не са получавали никакви
парични средства от последната. Свидетелката разказва, че ответникът Г.К.И.
е дал обещание на починалия си брат - Т.К.И., лицето Н.А.А.да остане да живее в апартамента до настъпване на смъртта
ѝ, като никога не е било коментирано заплащането на някаква сума за
възмездяване. Свидетелката разказва, че Н.А.А.е
продължила да живее в апартамента и след смъртта Т.К.И., а впоследствие е
напуснала жилището, като не може да посочи определен момент. В този смисъл са и
показанията на свидетелката Н.А.А.. От показанията
ѝ се установява, че не е давала пари и не е плащала наем за процесния апартамент и че всички, вкл. ищцата, са имали
ключове от апартамента. Посочва, че след смъртта на Т.К.И. се е изнесла да
живее при сестра си, като е продължила периодично да посещава процесния апартамент, за да проверява дали всичко е наред в
него.
По делото е представено заключение по
назначена съдебно-оценителна експертиза, което съдът кредитира като компетентно
изготвено, след запознаване с условията на пазара от специалист в съответната
област. Съдът не се съгласява с възраженията, че изводите от експертизата не
отразяват действителната наемна цена на имота към исковия период, тъй като
експертът не е работил с данни за реални сключени договори. Видно от
съдържанието на заключението и от разказаното от специалиста пред първоинстанционния и въззивния
съд, вещото лице е представило средната стойност на наемната цена за периода от
2013 г. до 2018 г., след като се е запознало с реални обяви, т.е. реалното
търсене и предлагане, вземайки предвид характеристиките на недвижимия имот като
площ, разпределение, данни за изхабяване и местоположение, както и движението
на цените през исковия период. От изводите на експерта се установява, че
средната наемна цена за имота е в размер на 200,00 лева на месец, а за целия
исков период (55 месеца) в размер на 11000,00 лева.
По делото са представени и копия от
месечна сметка № ********** с титуляр Н.А.А.,
удостоверение за промени на постоянен адрес с изх. № 5086/17.09.2020 г. и
удостоверение за промени на настоящ адрес с изх. № 5087/17.09.2020 г. за лицето
Н.А.А.. От същите се установява, че към 02.04.2018 г.
Н.А.А.е получавала фактурите си от Българка
телекомуникационна компания на адреса на процесния
имот. Видно от удостоверенията за лицето се води, че от 28.09.2011 г. до
момента, респ. от 28.09.2011 г. до 20.07.2018 г., има постоянен адрес, респ.
настоящ адрес, на адреса на исковия апартамент.
При така установената фактическа
обстановка съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е допустима – същата е подадена в срок, от легитимирана страна и срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При
извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно
решение е валидно и допустимо.
Въззивният
съд счита, че решението на СРС е правилно, а поддържаните в жалбата на ищеца
доводи са неоснователни. Първоинстанционният съд е
бил сезиран с иск по чл. 59 от ЗЗД, като съгласно исковата претенция ищцата
претендира обезщетение за пропуснати ползи, тъй като през исковия период ответниците са отдавали имота на Н.А.А.под
наем.
Съгласно разпоредбата на чл. 59 от ЗЗД,
всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му
върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването. Правото на иск
по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с
който може да се защити. Общата хипотеза за неоснователно обогатяване по чл. 59
от ЗЗД е налице в случаите, когато лице несобственик ползва недвижимия имот без
правно основание за това и препятства собственика, или друго правоимащо лице, да го ползва съобразно неговото
функционално предназначение в обема на правата, които има. Ползването от
несобственика на имота препятства възможността на собственика, или друго правоимащо лице, лично да ползва или да отдава под наем
имота и да реализира имуществена облага.
За възникване правото на обезщетение по
чл. 59 от ЗЗД се изисква установяване, че ищцата е била собственик на процесния имот през претендирания
период, че ответниците са ползвали имота без правно
основание за същия период, в резултат на което ответниците
са се обогатили и ищцата е обедняла. В настоящия случай ищцата претендира
правото на обезщетение, като твърди, че ответниците
са държали апартамента чрез трето лице за спора - Н.А.А.,
и са ѝ го отдавали под наем. Според константната съдебна практика и
съгласно ППВС № 1/1979 г., претенцията по иска по чл. 59 от ЗЗД представлява
обезщетение за лишаване на собственика от възможността да си служи с вещта си
през определен период от време и поради това се дължи общо за целия период. В
практиката размерът на обезщетението се определя въз основа на пазарния наем,
тъй като това би била сумата, която собственикът на имота би получил от лицето,
което фактически ползва вещта, ако последният заплащаше ползването. В този
смисъл са и разсъжденията на първоинстанционния съд.
Въззивният
съд счита, че не са доказани всички елементи от фактическия състав по чл. 59 от ЗЗД, за да бъде доказана по основание исковата претенция. От писмените
доказателства по делото безспорно се установява, че ищцата е собственик на
½ от процесния недвижим имот, придобит по
наследство от починалия ѝ баща Т.К.И.. Неоснователно е възражението на въззиваемите страни, че първоинстанционният
съд се е позовал на удостоверение за наследници, което заради преклузия не е било прието като доказателство по делото. От
представеното към исковата молба и прието по делото удостоверение за наследници
и решението на Окръжен съд – Разград може да се изведе, че ищцата е придобила
½ от процесния имот по силата на наследствено правоприемство.
Недоказано остава обогатяването на ответниците за сметка на ищцата, доказването на което е в
тежест именно на ищцата. Недоказани остават и твърденията на ищцата, че в
периода от 2013 г. до 2018 г. ответниците са
осъществявали фактическа власт над процесния
апартамент чрез Н.А.А.. Видно от събраните по делото
доказателства не се установява ответниците нито
лично, нито чрез трето лице, в т.ч. и чрез свидетелката Н.А.А.,
да са ползвали имота. Представените по делото копия от фактура и удостоверения
за промяна на настоящ и постоянен адрес не могат по категоричен и недвусмислен
начин да установят, че през посочения в исковата молба период Н.А.А.е живяла в процесния апартамент
или че същата е била допусната в него именно от ответниците.
Адресната регистрация е от значение за избора на лицето къде да бъде вписано в
регистъра на населението или какъв да бъде адресът му за кореспонденция с
органите на държавната власт и органите на местното самоуправление. По същия
начин адресът в представената фактура е от значение за кореспонденцията между
доставчика на телекомуникационни услуги и потребителя на същите. Дори и да се
приеме, че представените писмени доказателства съставляват индиция
за твърденията в исковата молба, същите не се подкрепят от останалия доказателствен материал. От събраните по делото гласни
доказателства се установи, че известно време след смъртта на Т.К.И. свидетелката
Н.А.А.е напуснала процесното
жилище, като същата е продължила да го посещава от време на време с цел да го
наглежда. Това обаче не обуславя извода, че лицето е продължило да обитава жилището,
бидейки изрично допуснато от ответниците и за което
да им е заплащала определена парична сума. По делото не се установи ищцата да е
била лишавана от достъп до жилището след смъртта на Т.К.И. или достъпът ѝ
да е бил ограничен от ответниците лично или чрез
трети лица. От събраните гласни доказателства се доказа, че няколко лица са
имали ключ за процесното жилище, в т.ч. и ищцата.
За пълнота на изложението и с оглед
доводите във въззивната жалба, че унищожаването на упълномощителната сделка и обявената недействителност на
договора за покупко-продажба на апартамент имат обратно действие, въззивният съд отбелязва, че не се съгласява с изводите на
СРС, че договорът се явява нищожен на основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 от ЗЗД, доколкото бил сключен без съгласието на
една от страните. След постановеното на ТР № 5/12.12.2016
г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС се
прие, че договорът без представителна власт не следва да бъде квалифициран
по чл. 26, ал. 2, предл. 2 от ЗЗД - този договор
не поражда действие само за представлявания, съответно за неговия
правоприемник. При договор, сключен от пълномощник при нищожна упълномощителна сделка или от мним пълномощник, не се касае
за порок, водещ до абсолютна нищожност, а за висяща недействителност. Мнимият
представител е формирал и е изявил поначало валидна воля от името на мнимо
представлявания, поради което липсата на представителна власт не е равнозначна
на липса на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл.
2 от ЗЗД. Поначало правните действия, извършени от лице без представителна
власт не са нищожни, тъй като могат да бъдат потвърдени от представлявания. Налице
е висяща недействителност на сделката до потвърждаването ѝ от
лицето, от чието име е сключена, или от правоприемника му. Ако мнимо представляваният,
респ. правоприемникът му, откаже да потвърди
договора, недействителността се стабилизира, какъвто е и настоящия
случай (предвид заведения иск пред Окръжен съд – Разград).
Поради съвпадение на изводите на двете
инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, за въззиваемите страни се поражда правото на разноски, като
същите са направили искане за присъждане на такива за платено адвокатско
възнаграждение в размер на 800,00 лева. Въззивницата
е направила възражение, което съдът счита за неоснователно, предвид
фактическата и правна сложност на делото, процесуалната активност на въззиваемите чрез пълномощника им и минималните размери,
предвидени в Наредба № 1 от 9.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Съдът
констатира, че в диспозитива на решението е посочено,
че периодът на претенцията е с начален момент от 06.08.2013 г., а не съгласно
формулираното в исковата претенция и посоченото в част от мотивите на съда – от
16.08.2013 г. Предвид изложеното, делото следва да бъде върнато на районния съд
с указание за преценка за провеждане на процедура по реда на чл. 247 от ГПК.
Така
мотивиран,Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 73577 от
16.04.2020 г., постановено по гр.д. № 37866 по описа за 2019 г. на СРС, III ГО, 88-ми състав.
ОСЪЖДА Е.Т.И., ЕГН: **********, с адрес:
***, да заплати на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на Г.К.И., ЕГН: ********** и Н.Г.И.,
ЕГН: ********** ***, сумата в размер на 800,00 (осемстотин) лева,
представляваща разноски във въззивното производство
за адвокатско възнаграждение.
ВРЪЩА делото
на Софийски районен съд, III
ГО, 88-ми състав, за преценка за провеждане на процедура по чл. 247 от ГПК по
поправка на очевидна фактическа грешка, съобразно мотивите на решението.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС
в едномесечен срок от връчването му на страните при наличие на предпоставките
по чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.