Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 23.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет
и втори октомври две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР
САНТИРОВ
мл. с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 13967 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 -
чл.273 от ГПК.
С решение № 20222079
от 12.10.2020 г., постановено по гр. д. № 74878/2019 г. на СРС, I ГО, 42 състав, е признато за установено по предявените
от „Т.С.“ ЕАД срещу Й.М.С. искове, че последният дължи на „Т.С.“ ЕАД, на
основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата
от 683, 51 лв., представляваща стойност за доставена топлинна енергия през
периода м.05.2015 г. – 30.04.2017 г., сумата от 15, 22 лв., представляваща
стойност за услугата дялово разпределение, сумата от 142, 63 лв.,
представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия и сумата от
3, 12 лв. – лихва за забава върху главницата за дялово разпределение, ведно със
законната лихва от датата на депозиране на заявление за издаване на заповед за
изпълнение – 17.10.2019 г. г., до окончателното изплащане. Искът за главница за
доставена топлинна енергия е отхвърлен над уважения до пълния предявен размер от
1 367, 02 лв., а искът за главница за услугата дялово разпределение е отхвърлен
над уважения до пълния предявен размер от 30, 44 лв. Исковете за признаване за
установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД са отхвърлени над
уважения размер до пълния предявен размер от 285, 26 лв. за лихва за забава
върху главницата за топлинна енергия, както и над уважения до пълния предявен
размер от 6, 24 лв. - лихва за забава върху главницата за услугата дялово
разпределение. Ответникът е осъден да
заплати на ищеца, на основание чл.81 ГПК вр.чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 160, 45
лв. - разноски вкл. и юрисконсултско възнаграждение в исковото производство и
сумата от 41, 89 лв. разноски вкл. и юрисконсултско възнаграждение в заповедното
производство. Ищецът е осъден за заплати на процесуалния представител на
ответника – адв. Р.Н. от САК, сумата от 174, 12 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставена по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв. безплатна правна
помощ. Решението е постановено при участието на трето лице – помагач „Н.И.“ ООД.
Срещу
постановеното съдебно решение в частта, с която са уважени предявените искове,
е депозирана въззивна жалба от ответника Й.М.С.. Излага съображения, че решението
в обжалваната част е недопустимо, тъй като в исковата молба ищецът е
претендирал заплащането на главница за неплатена топлинна енергия в размер на
1 367, 02 лв. за периода м.05.2015 г. – м.04.2016 г., а с обжалваното
решение съдът се е произнесъл за период до 2017 г. В т.12 от заявлението по
чл.410 ГПК, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. №
59501/2019 г. по описа на СРС, 42 състав, срещу която е подадено възражение е
посочен друг период за претендираната главница, а именно м.05.2015 г. –
м.04.2017 г. Същевременно в решението си районният съд е приел за меродавен
периода до 2017 г. без да е налице каквото и да било основание за това. Поддържа,
че съобразно трайната и непротиворечива практика за допустимостта на установителния
иск по чл.422 ГПК е необходимо да е налице пълен идентитет на претенциите
заявени в двете производства. Разминаването във времевите периоди означава, че и
месечните задължения, сборът от които формира съвпадащите крайни суми са на
различна стойност. След като нямало идентичност между търсените в заповедното и
исковото производство главници, то нямало как да има и идентичност на лихвите
върху тях като акцесорни вземания. Счита, че неправилно районният съд е достигнал
до извода, че претендираните от ищеца суми не са погасени по давност доколкото
се касаело за изравнителните сметки, изготвяни от дружеството. Счита, че
задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски (равни или
прогнозни), не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния
отчетен период, а имат самостоятелен характер. Поддържа, че изравнителния
резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните в
облигационното правоотношение в размер на разликата между начислената сума по
прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода. Евентуалното изравнително вземане по обща
фактура винаги е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното
дружество за месечни вноски, а не се касае до корекция на тези вноски със задна
дата. Доколкото заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК
е подадено от ищеца на 17.10.2019 г., то в случая се явяват погасени по давност
всички негови вземания, които имат характер на периодични плащания и по смисъла
на чл.111, б. „в“ ЗЗД се погасяват с изтичането на кратката, тригодишна
давност. В случай, че въпреки изложеното съдът приеме, че исковият период е до
м.04.2017 г., то по давност са погасени всички суми предхождащи 17.10.2016 г. Моли
съда да обезсили решението на районния съд в обжалваната му част като недопустимо
и да прекрати производството по делото, а в условията на евентуалност да
постанови решение, с което да отмени първоинстанционното такова в обжалваната
му част като отхвърли изцяло предявените искове. Претендира сторените по делото
разноски, както и присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв.
за оказана безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.2 ЗА в настоящото
производство, както и сумата от още 174, 12 лв. за производство пред
първоинстанционния съд.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „Т.С.“
ЕАД, с който оспорва същата. Излага съображения, че решението в обжалваната
част е правилно и законосъобразно. Счита, че не са налице сочените нарушения на
материалния и процесуалния закон. Изводите на решаващия съд са формирани в
рамките на предмета на делото и приобщената доказателствена съвкупност. В хода
на съдебното дирене при условията на пълно и главно доказване е установена основателността
на исковата му претенция. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение в
обжалваната от ответника част, като му присъди сторените по делото разноски
вкл. за юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Третото лице
– помагач на ищеца „Н.И.“ ООД, не е депозирало в срока по чл.263, ал.1 от ГПК
писмен отговор на въззивната жалба.
Решението в частта, с която са отхвърлени
предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.
Съдът, след като прецени събраните
по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на
чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с
чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК
вр. чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че ответникът е клиент на топлинна енергия
за битови нужди по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ, за топлоснабден имот –
апартамент № 93, находящ се в гр. София, ж. к. „*****, аб. № 215446, като му дължи сумата от общо 1 688,96 лв., от
която: 1 367, 02 лв. - главница за незаплатена топлинна енергия за периода
м.05.2015 г. – м.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 17.10.2019
г. до окончателното изплащане на вземането, сумата от 285, 26 лв. – законната
лихва за забава върху главницата за периода 31.10.2016 г. – 03.10.2019 г.,
сумата от 30, 44 лв. – главница, представляваща стойността на услугата дялово
разпределение за периода м.09.2016 г. – м.04.2018 г. и сумата от 6, 24 лв. -
законна лихва за забава върху нея за
периода 31.10.2016 г. – 03.10.2019г. Във връзка с подадено на 17.10.2019 г.
заявление, по ч. гр. д. № 59501/2019 г. на СРС, 42 състав, е постановена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите суми, срещу която в срока по
чл.414 ГПК ответникът е депозирал възражение. Ищецът претендира установяване на
вземанията му, предмет на издадената заповед за изпълнение, както и сторените
по делото разноски.
С постъпилия
в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът оспорва
предявените искове. Твърди, че е собственик само на 1/2 идеална част от
процесния недвижим имот, поради което отговаря за половината от претендираните
от ищеца суми. Позовава се на изтекла в негова полза погасителна давност. В
случая се касае за периодични плащания, които се погасяват с кратката
тригодишна давност. Не оспорва количеството и качеството на доставената в имота
топлинна енергия. Моли съда да постанови
решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендира разноски за
адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗАдв., тъй като е материално
затруднено лице.
На 17.10.2019
г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК срещу Й.М.С. за сумата от 1 367,02 лв. – главница
за топлинна енергия и 285, 26 лв. –лихва за периода 31.10.2016 г. – 03.10.2019
г., както и сумата от 30, 44 лв. – главница за дялово разпределение и 6, 24 лв. – лихва за същия период, ведно със
законната лихва от датата на депозиране на заявлението до окончателното плащане.
В т.12 от заявлението е пояснено, че длъжникът е ползвал доставена от ищеца
топлинна енергия за периода м.05.2016 г.
– м.04.2017 г. в топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. *****,
аб. № 215446, като не е заплатил дължимите месечни суми за топлинна енергия,
стойността на изравнителните сметки за периода м.05.2015 г. – м.04.2016 г.,
както и дължимата сума за дялово разпределение. Със заявлението са претендират
и съдебни разноски в размер на 33, 78 лв. и юрисконсултско възнаграждение, на
основание чл.78, ал.8 ГПК.
С
разпореждане от 25.10.2019 г. по ч. гр. д. № 59501/2019 г. на СРС, 42 състав,
съдът е постановил исканата заповед за изпълнение, като е присъдил на заявителя
и сторените в заповедното производство разноски в размер на 33, 78 лв.
-държавна така и 50 лв. - юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по
чл.414, ал.2 ГПК е депозирано възражение от длъжника, с което оспорва
вземанията по издадената заповед за изпълнение. При условията на евентуалност
прави възражение за изтекла погасителна давност за част от претендираните суми
за периода, предхождащ 17.10.2016 г.
В срока по
чл.415, ал.4 ГПК ищецът е предявил искове за вземанията си по исков ред, както
следва: 1 367, 02 лв. - главница за незаплатена топлинна енергия за периода
м.05.2015 г. – м.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 17.10.2019
г. до окончателното изплащане на вземането, сумата от 285, 26 лв. – законната
лихва за забава върху главницата за периода 31.10.2016 г. – 03.10.2019 г.,
сумата от 30,44 лв. – главница, представляваща стойността на услугата дялово
разпределение за периода м.09.2016 г. – м.04.2018 г. и сумата от 6,24 лв. -
законна лихва за забава върху нея за
периода 31.10.2016 г. – 03.10.2019г.
Съгласно
представена заповед № А-0-08-3120, издадена от Софийски общински народен съвет
- Изпълнителен съвет, на 14.11.1980 г., Й.М.С. е обезщетен на основание чл.100,
ал.1 ЗТСУ и чл.102 ЗТСУ с държавен имот – апартамент № 93, находящ се в гр.
София, ж. к. „*****, състоящ се от три стаи и баня, с площ от 78, 76 кв.м., в
съсобственост със своята съпруга Д.Г.С..
Видно от представения протокол от
проведеното на 16.10.2003 г. Общо събрание на етажната собственост, находяща се
в гр.София, ж.к. „*****, етажните собственици са взели решение да се сключи
договор с ТАЕС „Н.И.“ ООД, което дружество да извършва дяловото разпределение
на топлинна енергия в сградата в режим на етажна собственост. В този протокол е
съставен и списък на етажните собственици, които с подписите си са удостоверили
горното решение.
На
20.10.2003 г. е сключен договор между „Топлоснабдителна агенция и енергиен
сервиз - Н.И.“ ООД и етажната собственост с адрес в гр. София, ж.к. „Люлин“,
бл. 814, вх. Д и Е, по силата на който дружеството се е задължило да монтира
индивидуални топлинни разпределители и термостатни вентили и да извършва дялово
разпределение на топлинната енергия между потребителите в сградата.
Пред СРС е
ангажиран договор № У-№100 от 06.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД –
възложител и „Топлоснабдителна агенция – енергиен сервиз - Н.И.“ ООД –
изпълнител, при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е
възложил на изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово
разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна
собственост или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване
на изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение №
ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща
договореното възнаграждение.
Съгласно
становище от 10.03.2020 г. на трето лице – помагач „Нелбо“ АД в процесния имот е
имало едно отоплително тяло – щранг лира, находящо се в баня и два надлежно
узаконени водомера за топла вода. При направена изравнителна сметка на
абонатната станция за процесния отчетен период, делът за топла вода е изчислен
по показания на уредите за дялово разпределение, снети в края на конкретните
сезони, като при определяне разхода на топлинна енергия в имота са спазени
законовите изисквания.
По делото са
приложени съобщение към фактура № ********** от 31.07.2017 г. за периода
01.05.2016 г. – 30.04.2017 г. на обща стойност 1 361, 63 лв., както и
изравнителна сметка, издадена от фирмата за дялово разпределение за периода
м.05.2015 г. – м. 04.2016 г., съгласно която прогнозно фактурираната топлинна
енергия възлиза на 1 769, 05 лв., дяловото разпределение възлиза на
1 065, 65 лв., а след извършеното изравняване е установена сума за връщане
в размер на (-) 703, 40 лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема
от правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна,
като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е частично основателна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно.
По
релевираните доводи за недопустимост на обжалваното решение в частта, с която
са уважени предявените искове за периода м.05.2015 г. – м.04.2017 г.,
въззивният съд намира следното:
В случая в предмета
на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при
направено възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на
установения в чл.415, ал.4 ГПК срок.
Налице е формирана трайна и
непротиворечива съдебна практика по въпроса за задължението на съда да извърши
преценка за идентичност на претендираното материално право в исковия процес и
постановената заповед за изпълнение. Тази преценка се извършва от съда въз
основа на индивидуализацията на спорното право, въведена от ищеца по иска за
установяване съществуването на вземането. Липсата на идентичност на вземането
по издадената заповед за изпълнение и предмета на предявения по реда на чл.422,
ал.1 ГПК иск води до липса на правен интерес от предявяване на установителен
иск и обуславя недопустимост на производството по делото (определение № 106 от
28.01.2015 г. по ч. гр. д. № 6763/2014 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО)
С формираната по реда на чл.290 ГПК
съдебна практика - решение № 152 от 28.04.2014 г. по гр. д. № 7541/2013 г. на
ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 171 от 24.04.2012 г. по гр. д. № 801/2011 г. на ВКС,
ГК, ІV ГО; решение № 50 от 29.06.2012 г. по гр. д. № 716/2011 г. на ВКС, ГК, ІV
ГО; решение № 412 от 5.02.2014 г. по гр.
д. № 2190/2013 г. на ВКС, ГК, ІV ГО и др., е разяснено, че предявяването на
специалния установителен иск по чл.422 ГПК се предпоставя наличие на издадена в
полза на кредитора - ищец заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, която е оспорена
от длъжника с възражение в срока по чл.414 ГПК. Подаването на възражение
поражда правен интерес за кредитора да предяви иск в преклузивния едномесечен
срок по чл.415, ал. 1 ГПК с цел да установи със сила на пресъдено нещо
съществуването на оспореното вземане и да стабилизира изпълнителната сила на
заповедта, за да послужи същата като изпълнителен титул за принудително
реализиране на вземането срещу длъжника - аргумент от чл.416 ГПК. Заявителят в
заповедното производство трябва да посочи всички фактически обстоятелства,
които са от значение за възникването и съществуването на вземането, което
индивидуализира предмета на същото и съдът, който разглежда иска по чл. 422 ГПК
следва да съобрази, че предметът на доказване по този установителен иск следва
да се изведе от естеството на възражението на длъжника като защитно средство. С
него кредиторът продължава защитата си по повод направени възражения на
длъжника в заповедното производство, поради което съдът не може да променя
материалноправната характеристика на вземането, като се произнася по нещо
различно от предявеното в заповедното производство. Ищецът по иска с правно
основание чл.422 ГПК следва да посочи кое е материалното право, чието
изпълнение се претендира в заповедното производство и да докаже пораждането на
задължението по него. По този начин кредиторът продължава защитата си по исков
път, като следва да докаже основателността на претенцията си.
За ищеца по предявен иск по реда на
чл.422 ГПК липсва процесуално задължение да предяви установителния иск за
цялото вземане, за което е постановена заповедта за изпълнение. За
непредявената част ще са налице предпоставките на чл.415, ал.5 ГПК. Същият
обаче следва недвусмислено да заяви, че предявява иска за част от оспореното от
длъжника вземане, за което е постановена заповедта за изпълнение.
В случая в
депозираното подаденото заявление по чл.410 ГПК ищецът е претендирал искът си
за главница за топлинна енергия в размер на 1 367, 02 лв. за периода м.05.2015
г. – м.04.2017 г. Заповедният съд е постановил заповед за изпълнение за тази
сума и за пълния заявен период. Същевременно в исковата си молба ищецът е претендирал
същият размер на претендираната главница, на същото основание, но за различен период:
м.05.2015 г. – м.04.2016 г. В исковата молба липсва изявление от ищеца, че
предявява част от вземането, за което е постановено заповед за изпълнение. В
същата е налице препращане към депозираното заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК вх. № 3075600 и постановената от заповедния съд
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК. Също така в хода на
първоинстанционното и въззивното
производство ищецът не е заявил, че е предявил иска по чл.422 ГПК за част от
първоначално заявеното вземане. При това положение въззивният съд приема, че в
случая е налице техническа грешка, допусната от ищеца, при очертаване периода,
за който се отнася вземането за главница, чийто размер е точно посочен. Тази
техническа грешка се преодолява посредством изрично заявеното в исковата молба
препращане към заявлението и постановената заповед за изпълнение. Ето защо
доводите на жалбоподателя за недопустимост на съдебното решение за периода м.05.2016
г. – м.04.2017 г. се явяват неоснователни. Като е разгледал предявения иск
съобразно индивидуализацията му, направена в заявлението за издаване на заповед
за изпълнение и съответно постановената заповед по чл.410 ГПК, съдът не е
излязъл извън спорния предмет и не е нарушил установеният принцип на
диспозитивното начало в гражданския процес, а е съобразил допуснатата от ищеца
техническа грешка. Ето защо обжалваното решение е процесуално допустимо, поради
което следва да се разгледат възраженията относно неговата правилност.
Съгласно
нормата на чл.153 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по
тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени задължителни разяснения
относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В
мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието
си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна
енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153,
ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Собственикът
или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост,
по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация
и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на
закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е
взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на
постъпилата в сградата топлинна енергия.
Във
въззивното производство страните не спорят относно обстоятелството, че
ответникът е собственик на 1/2 ид. ч. от процесния имот и в това си качество е клиент
на топлинна енергия през исковия период, като отговорността му е ограничена от
притежаваната от него част от правото на собственост. Ето защо и с оглед
разпоредбата на чл.269 ГПК този въпрос е извън пределите на въззивния контрол,
поради което не следва да се обсъжда по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 –
чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ,
бр.34 от 24.04.2007 год.).
В случая
измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното
разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот
в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на
„Техем Сървисис“ ЕООД с договор, сключен от упълномощен представител на
етажните собственици. Третото лице – помагач е осъществявало услугата дялово
разпределение за топлоснабдения имот за исковия период.
В нормата на
чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното
предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост,
въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността
топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената
въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово
разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от
стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
По делото
липсва спор относно реално доставената в процесния имот топлинна енергия и
нейният размер, за която ответникът отговаря в размер на 1/2 съобразно притежаваните
от него идеални части от собствеността на процесния недвижим имот.
С постъпилия
в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът своевременно
е релевирал възражение за изтекла погасителна давност.
С ТР № 3 от
18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, вземанията на
топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД,
поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на
потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за
изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт
– договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от
време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните
плащания са с еднакъв или различен размер.
Исковият
период, за който ищеца претендира дължими вземания с исковата си молба е м.05.2015
г. – м.04.2017 г. За този период приложение намират Общите условия за продажба
на топлинна енергия от ищцовото дружество на потребители за битови нужди в гр.
София, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във
вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от
12.03.2014 г.
Съгласно
чл.33, ал.1 от Общите условия от 2014 г., купувачите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача. Ищецът не е ангажирал по
делото доказателства относно момента на публикуване на месечните суми за исковия
период на интеренет страницата си, а и липсват признания за това от насрещната
страна, поради което и на основание чл.114, ал.2 ЗЗД, следва да се приеме, че
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало.
Тъй като
настоящият иск се счита предявен от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 17.10.2019 г., на основание чл.422, ал.1 ГПК, към този момент е изтекла погасителната давност за вземания, станали
изискуеми преди 17.10.2016 г. Ето защо задълженията за периода м.05.2015 г. –
м.09.2016 г. са покрити от изтекла погасителна давност.
Неправилно
решаващият съд е приел, че претендираната сума не е погасена по давност, тъй
като касае задължения представляващи изравнителни сметки с дата 30.09.2016 г. Релевантен
в случая е периодът на потребление, за който се отнася издадената обща фактура,
а не датата на издаване на последната и посоченият в нея срок за заплащането й.
Издаването на обща фактура съставлява способ за определяне окончателния размер
на доставената топлинна енергия през съответния отоплителен период, поради
което погасяването на вземанията на ищеца за този отоплителен сезон рефлектира
и върху вземанията по съставената обща фактура. Вземанията по общата фактура не
се отнасят за период, различен от съответния отоплителен сезон и са
функционално свързани с него.
По
изложените съображения и въз основа на ангажираните по делото доказателства
относно доставената топлинна енергия съдът приема, че задължението на ответника
за периода м.10.2016 г. – м.04.2017 г. възлиза на 195 лв.
Тъй като
ежемесечно начисляваната сума за дялово разпределение възлиза на общо 1, 50 лв.
за процесния имот, то за горепосочения период ответникът дължи сумата от 5, 25
лв., съобразно участието му в съсобствеността.
Жалбоподателят не е изложил
оплаквания относно периода на забавата,
поради което и на основание чл.269 ГПК този въпрос стои извън пределите на
въззивния контрол. С оглед установения размер на дължимите главници, ответникът
дължи моратрона лихва върху главницата за топлинна енергия в размер на 23 лв.,
както и 0, 80 лв. – мораторна лихва върху дяловото разпределение.
Тъй като
крайните изводи на двете инстанции съвпадат частично, обжалваното решение
следва да се отмени в частта, с която са уважени предявените искове за сумите
над посочените размери до пълните уважени размери, като исковете в тази им част
следва да се отхвърлят. В останалата обжалвана част решението следва да се
потвърди.
По разноските по производството:
При този
изход на делото на жалбоподателя следва да се присъди сумата от 6, 63 лв. –
сторени разноски във въззивното производство по съразмерност. На основание
чл.38, ал.2 ЗАдв. вр с чл.78, ал.1 ГПК в полза на процесуалния представител на
жалбоподателя адв. Р.Н. следва да се присъди сумата от 79, 59 лв. –
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ за настоящата съдебна
инстанция, както и още 174, 12 лв. – адвокатско възнаграждение за предоставена
безплатна правна помощ пред СРС.
Обжалваното
решение следва да се отмени в частта, с която в тежест на ответника е възложена
сумата над 42, 56 лв. до 160, 45 лв. – разноски в исковото производство, както
и за сумата над 11, 11 лв. до 41, 89 лв.
На основание
чл.78, ал.8 вр. с ал.3 ГПК и доколкото ответникът по жалбата е защитаван във
въззивното производство от юрисконсулт, следва да му се присъди сумата от 73,
47 лв. – юрисконсултско възнаграждение по съразмерност.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 20222079 от 12.10.2020 г., постановено по гр. д. № 74878/2019 г., по
описа на СРС, I ГО, 42
състав, В ЧАСТТА, с която е признато за
установено, на основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.79,
ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.86 ЗЗД, че Й.М.С.,
ЕГН **********, с адрес ***, ж. к. „*****, ап.93, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****,
с адрес ***, сумата над 195 (сто деветдесет и пет) лв. до 683, 51 (шестстотин
осемдесет и три лева и петдесет и една стотинки) лв., представляваща
стойност на незаплатена топлинна енергия доставена за периода м.05.2015 г. –
м.09.2016 г. в топлоснабден имот, находящ се гр. София, ж. к. „*****, аб. №
215446, ведно със законната лихва, считано от 17.10.2019 г. до плащането на
главницата, сумата над 5, 25 (пет лева и двадесет и пет стотинки) лв. до
15, 22 (петнадесет лева и двадесет и две стотинки)лв., представляваща стойност
за услугата дялово разпределение, сумата над 23 (двадесет и три) до
142,63 лв.(сто четиридесет и два лева и шестдесет и три стотинки), представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия и
сумата над 0, 80 (осемдесет стотинки) лв. до 3, 12 (три лева и дванадесет
стотинки) лв. – лихва за забава върху главницата за дялово
разпределение, В ЧАСТТА, с която Й.М.С.,
ЕГН **********, е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, на основание чл.
78, ал.1 ГПК, сумата над 42, 56
(четиридесет и два лева и петдесет и шест стотинки) лв. до 160, 45
(сто и шестдесет лева и четиридесет и пет стотинки)лв. – разноски в исковото
производство и сумата над 11, 11 (единадесет лева и единадесет стотинки)
лв.до 41, 89
(четиридесет и един лева и осемдесет и девет стотинки
) лв. – разноски в заповедното производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, с
адрес ***, срещу Й.М.С., ЕГН **********, с адрес ***, искове съответно с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422,
ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.86 ЗЗД - за признаване за установено,
че Й.М.С., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****,
сумата над 195 (сто деветдесет и пет) лв. до 683, 51 (шестстотин
осемдесет и три лева и петдесет и една стотинки) лв., представляваща
стойност на незаплатена топлинна енергия доставена за периода м.05.2015 г. –
м.09.2016 г. в топлоснабден имот, находящ се гр. София, ж. к. „*****, аб. №
215446, ведно със законната лихва, считано от 17.10.2019 г. до плащането на
главницата, сумата над 5, 25 (пет лева и двадесет и пет стотинки) лв. до
15, 22 (петнадесет лева и двадесет и две стотинки) лв., представляваща стойност за услугата дялово разпределение, сумата над
23 (двадесет и три) до 142, 63 лв.(сто четиридесет и два лева и
шестдесет и три стотинки), представляваща лихва за
забава върху главницата за топлинна енергия и сумата над 0, 80
(осемдесет стотинки) лв. до 3,
12 (три лева и дванадесет стотинки) лв. – лихва за забава върху главницата за дялово разпределение, като неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20222079
от 12.10.2020 г.,
постановено по гр. д. № 74878/2019 г., по описа на СРС, I ГО, 42
състав, В ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ, с
която е признато за установено, на основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.415,
ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК вр. с
чл.86 ЗЗД, че Й.М.С., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, сумата от 195 (сто деветдесет и пет) лв. представляваща стойност на незаплатена
топлинна енергия доставена за периода м.10.2016 г. – м.04.2017 г. в топлоснабден
имот, находящ се гр. София, ж. к. „*****, аб. № 215446, ведно със законната
лихва, считано от 17.10.2019 г. до плащането на главницата, сумата от 5, 25
(пет лева и двадесет и пет стотинки) лв., представляваща стойност за услугата
дялово разпределение, сумата от 23 (двадесет и три) лв., представляваща
лихва за забава върху главницата за топлинна енергия и сумата от 0, 80
(осемдесет стотинки) лв., представляваща лихва за забава върху главницата за
дялово разпределение.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, с адрес ***,
да заплати на Й.М.С., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 6, 63 (шест лева и
шестдесет и три стотинки) лв., представляваща сторени разноски във въззивното
производство по съразмерност.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, с адрес ***,
да заплати на адв. Р.Б.Н., ЕГН **********, от САК, с адрес ***– партер, офис №
1, на основание чл.38, ал.2 ЗАдв., сумата от 79, 59 (седемдесет и девет лева и петдесет и девет стотинки) лв. –
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ във въззивното
производство, както и сумата от още 174,
12 (сто седемдесет и четири лева и дванадесет стотинки) лв. – адвокатско
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ в производството пред
СРС.
ОСЪЖДА Й.М.С., ЕГН **********, с адрес ***,
да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, с адрес ***, сумата от 73, 47 (седемдесет и три лева и
четиридесет и седем стотинки) лв., на основание чл.78, ал.8 вр. с ал.3 ГПК,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за осъществяване на процесуално
представителство във въззивното производство.
Решението в частта,
с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.
Решението
е постановено при участието на трето лице - помагач на ищеца: „Н.И.“ ООД, ЕИК *****, с адрес ***, ж.к „*****.
Решението
не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.