№ 17795
гр. София, 31.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 124 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:И.Н.П.
при участието на секретаря С.С.Ц.
като разгледа докладваното от И.Н.П. Гражданско дело № 20221110171013
по описа за 2022 година
Предявени са искове с правна квалификация чл. 26 от ЗЗД - за прогласяване
нищожността на договор за заем, при евентуалност - на конкретна клауза от него, както и за
прогласяване нищожността на договор за поръчителство.
Ищецът твърди, че процесните договори са сключени в нарушение на закона - ЗЗП,
поради което иска прогласяване на нищожността им. Претендира разноски.
Ответниците оспорват предявените искове, претендират разноски..
Съдът, като прецени относимите доказателства и доводите на страните, приема
за установено следното:
Правната квалификация на предявените искове се намира в разпоредбите на чл.124
ГПК във вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 143 ЗЗП и чл. 23 ЗПК.
По делото като писмено доказателство е приет договор за паричен заем №
4576990/29.08.2022 г., сключен между /фирма/ – заемодател, и А. В. М. – заемател.
Съгласно договора заемодателят е предал на ответника заем в размер на 400 лева,
които последният се е съгласил да върне при следните параметри и условия: срок на заема –
21 седмици; брой вноски – 21; размер на седмичната погасителна вноска – 20,70 лв.;
изброени са датите на всички погасителни вноски от 08.09.2022 г. до 26.01.2023 г.; фиксиран
годишен лихвен процент по заема – 40 %, лихвен процент на ден, приложим при отказ от
договора– 0,11 %; обща сума дължима от заемателя – 434,70 лв.; годишен процент на
разходите по заема – 46,83 %.
Не е спорно по делото усвояването на главницата в размер на 400 лева. В чл. 3 от
договора изрично е посочено, че с подписването заемателят удостоверява, че е получил от
заемодателя изцюло и в брой заемната сума, като договорът има сила на разписка.
Съгласно чл. 4, ал. 1 на договора за заем, заемателят се е задължил в 3-дневен срок от
подписването му да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1/ Две
физически лица- поръчители, всяко от което да отговаря на следните изисквания: да
представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния
размер на осигурителния му доход да е над 1 000 лв; да работи по безсрочен трудов
1
договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с
/фирма/; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към
други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към
БНБ една година назад а е със статус не по-лош от „Редовен“ или 2/ банкова гаранция с
бенефициер- заемодателя за сумата, дължима от заемателя по договора за заем, със срок на
валидност- 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора или 3.
Одобрено от заемодателя- дружество-поръчител, което предоставя гаранционни сделки.
Приложен е и договор за предоставяне на гаранция от същата дата - №
4576990/29.08.2022 г. с /фирма/. В него е уговорено, че потребителят отправя искане към
/фирма/ да предостави гаранция да изпълнение на задълженията на потребителя към
/фирма/ по Договор за паричен заем № 4576990. В чл. 2 е уговорено, че договорът за
гаранция влиза в сила, в случай, че потребителят не изпълни задължението си по чл. 4, т. 1
или чл. 4, т. 2 от Договора за паричен заем в указания срок да предостави обезпечение-
поръчителство от две физически лица или банкова гаранция. В чл. 3, ал. 1 е посочено, че за
поемане на задължението по чл. 1 потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер
на 216,30 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 10,30 лева.
Вноските са дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по Договор за
паричен заем, сключен с /фирма/.
Съдът е указал на страните, че следи служебно за неравноправни клаузи в
потребителски договори.
Свободата на договарянето не може да бъде използвана за неоснователно обогатяване
на едната страна по правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване на
други правни принципи, в т.ч. този на добрите нрави – правоотношенията следва да се
сключват при спазване на общоприетите и неписани правила на добросъвестност. До
нарушаване на този принцип се стига, когато икономически по-силната страна упражнява
репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки „допълнителни условия“ за
сключване на договора, на които придава привидно доброволен характер и привидно право
на избор. Така чрез поставяне на практически неизпълними условия за обезпечаване на иска
чрез поръчителство или банкова гаранция, длъжникът на практика бива задължен да се
ползва от опция за възмездно поръчителство - сключване на договор за поръчителство със
свързано с кредитора лице, за възнаграждението на което се сключва друг договор, за сума,
близка до тази на договора за кредит. Налице е допълнителното обогатяване на кредитора за
сметка на длъжника, което противоречи на добрите нрави и води до извода за нищожност на
договора за предоставяне на поръчителство.
В случая не се касае за доброволно възлагане от страна на кредитополучателя на
професионален поръчител. Фактически се дължи не възнаграждение за услуга, а договорна
лихва, представляваща допълнителна печалба за кредитора чрез фиктивно уговорено
възнаграждение в полза на свързано с него лице. Това е така, доколкото за да не възникне
вземането за възнаграждение за поръчителство, договорът за кредит предвижда редица
условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок,
поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът е дал
възможност на насрещната страна в едва 3-дневен срок да му предостави двама поръчители,
които обаче трябва да отговарят на множество изисквания – за работа по безсрочен трудов
договор, за сравнително висок осигурителен доход, да не са заематели или поръчители по
друг договор, да нямат неплатени задължения към фиска, да нямат лоша кредитна история.
Налагането на толкова къс срок за ангажиране на поръчители, и то двама, въобще
препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той
обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчители, още по-малко да
намери двама такива, които следва да отговарят и на всички посочени условия. Всички тези
кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и
2
невъзможно тяхното изпълнение. Що се отнася до алтернативната опция за обезпечение, то
СРС намира, че тя също поставя мъчно преодолими пречки пред заемателя. Касае се за
снабдяване с банкова гаранция, в размер за цялото задължение, валидна 30 дни след падежа
за плащане по договора. Доколкото срокът за снабдяване с такава гаранция е едва 3 дни,
предвид практиката на банките по проучване на лицата, кандидатстващи за такова
обезпечение, фактически е невъзможно за длъжника да придобие такава гаранция. Налага се
извод, че и първите две опции по чл.4 от договора всъщност не дават възможност на
длъжника да избегне плащането на възнаграждение за поръчителство по третата опция, тъй
като са много трудно изпълними. След като това е така, във всички случаи вземането за
възнаграждение за поръчителство ще възникне в сферата на кредитора /фирма/. Това
вземане и затова е уговорено и като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща
разсрочено, на равни части, заедно с всяка погасителна вноска по договора за кредит.
Фактически се касае не за дължимо възнаграждение за поръчителство, а за вземане,
което се плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява
допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. В конкретния случай фактически е
уговорена допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за
кредитора по договора за заем. Затова и в договора за поръчителство/ чл. 3, ал. 3/ изрично е
посочено, че /фирма/ е овластено да приема вместо поръчителя изпълнение на задължението
на потребителя за плащане на възнаграждение по договора за поръчителство, доколкото за
ответниците – свързани лица е все едно кой от тях е получи допълнителната парична сума.
След като това е така, налага се извод, че договорът за заем противоречи на част от
императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи чл.21, ал.1 ЗПК, който
гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
В договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната
хипотеза в този процент трябва да е включено и възнаграждението за поръчител, което е
сигурна печалба за кредитора. Следователно годишният лихвен процент няма да е 46,83 %,
както е записано, а следва да е по-голяма число, ако в него участва и вземането от 216,30
лева, формално уговорено като възнаграждение за гарант. Нарушен е чл.11, ал.1, т.9 ЗПК,
тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент.
Освен това, доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на
ГПР, различен от този в договора. В този размер следва да участва и сумата от 216,30 лева,
изразена като процент. Това не е сторено, поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. С
включването и размера на ГПР ще надвишава законовия максимум - 50 % - пет пъти
размера на законна лихва -/чл.19, ал.4 ЗПК/.
По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10
ЗПК, целият договор за заем следва да бъде приет за недействителен – чл.22 ЗПК.
В процесният случай нищожните клаузи не могат да бъдат заменени по смисъла на чл.
26, ал. 4 от ЗЗД от императивни правила досежно максимално допустимия размер на
договорната лихва, нито да бъде прието, че единствено частично недействителна е клаузата
на чл. 4 от договора за заем. Ако съдът изменя съдържанието на неравноправните и
нищожните клаузи, съдържащи се в потребителски договор, това ще навреди на постигането
на дългосрочната цел, предвидена в член 7 от Директива 93/13. Това действие на съда би
способствало за премахването на възпиращия ефект, упражняван върху продавачите и
доставчиците чрез самото неприлагане на такива неравноправни клаузи спрямо потребителя,
тъй като продавачите и доставчиците биха останали изкушени да използват посочените
клаузи, ако знаят, че дори и последните да бъдат обявени за недействителни, договорът все
пак ще може да бъде допълнен в нужната степен от националния съд, така че да се
гарантират интересите на тези продавачи и доставчици. / в т. см. решения от 14 юни 2012 г.,
Banco Español de Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 69, от 30 април 2014 г., Kásler и
3
Káslerné Rábai, C‑26/13, EU:C:2014:282, т. 79 и от 26 март 2019 г., Abanca Corporación
Bancaria и Bankia, C‑70/17 и C‑179/17, EU:C:2019:250/.
Съдът намира, че процесният договор за поръчителство, макар и оформен като
допълнителен договор е неразделна част от договора за потребителски кредит. Влизането
му в сила е в случай, че потребителят не изпълни задължението си по чл.4, т.1 или чл. 4, т.2
от Договора за паричен заем, а както бе посочено по-горе поробителят няма възможност да
избегне това. По отношение на възнаграждението за поръчителство следва също да бъде
приложена последицата на чл. 23 ЗПК. Самият договор за поръчителство е нищожен и на
самостоятелно основание, като противоречащ на добрите нави, за което са изложени
съображения по-горе.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал.1 от ГПК сторените от ищеца
разноски следва да бъдат възложени в тежест на ответниците. Тъй като адвокатската помощ
е оказана безплатно съгласно чл. 38, ал. 1 от ЗА, възнаграждението следва да се присъди в
полза на адвоката по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер на 480.00 лева, определен по реда
на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения
във вр. §2а от ДР на същата по исковете срещу /фирма/ и /фирма/. Ответниците следва да
бъдат осъдени да заплатят и дължимата по делото държавна такса по сметката на СРС.
Мотивиран от изложеното, Софийският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО спрямо /фирма/, ЕИК *************, със
седалище и адрес на управление: /адрес/, по предявения иск с правно основание чл. 124, ал.
1 ГПК, по предявения от А. В. М. с ЕГН: **********, адрес: /адрес/, с правно основание
чл. 124, ал. 1 ГПК на чл. 23 ЗПК нищожността на договор за паричен заем №
4576990/29.08.2022 г.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО спрямо /фирма/, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: /адрес/ по предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, по
предявения от А. В. М. с ЕГН: **********, адрес: /адрес/, с правно основание чл. 124, ал. 1
ГПК на основание чл. 10а ЗПК и чл. 23 ЗПК нищожността на договор за предоставяне на
гаранция № 4576990/29.08.2022 г.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК *************, със седалище и адрес на управление: /адрес/
да заплати на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА на адв. М. В. М., АК-Пловдив, с адрес /адрес/,
тел. ************, адвокатско възнаграждение в размер на 480.00 лева, както и сумата в
размер на 50.00 лева – по сметката на СРС.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: /адрес/ да
заплати на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА адв. М. В. М., АК-Пловдив, с адрес /адрес/, тел.
************, адвокатско възнаграждение в размер на 480 лева, както и сумата в размер
на 50.00 лева – по сметката на СРС.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4