№ 9608
гр. София, 21.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 145 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:НОРА ВЛ. МАРИНОВА
при участието на секретаря ВАЛЕНТИНА Г. НЕСТОРОВА
като разгледа докладваното от НОРА ВЛ. МАРИНОВА Гражданско дело №
20221110128069 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на част II, дял I, чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по предявен от „Т. установителен иск с правна квалификация чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ за признаване за установено, че
ответникът К. К. М. дължи на ищеца „Т. сумата от сумата от 1673,94 лв., представляваща
стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м.05.2018г. до м.04.2020г. за
топлоснабден имот в гр. С., ет. партерен, ап. 2, аб. ., за която сума е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 70046/2021г. на СРС, 145 състав. Претендира се и
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
– 07.12.2021г. до окончателното изплащане на вземането.
Ищецът твърди да е налице облигационно отношение, възникнало с ответника въз
основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи
съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите без да е необходимо изричното им
приемане. Поддържа, че съгласно тези Общи условия е доставил за процесния период на
ответника топлинна енергия, като купувачът не е престирал насрещно – не е заплатил
дължимата цена, формирана на база прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки,
изготвени по реда за дялово разпределение. Твърди, че съгласно общите условия купувачът
на топлинна енергия е длъжен да заплаща дължимата цена в 45-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят месечните дължими суми, след изтичането на който е изпаднал
в забава. Твърди, че за вземането е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу
която длъжникът е възразил в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК.
Ответникът е депозирал в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор на исковата молба, с
който е заявил, че е сключил с ответника споразумение за разсрочено плащане на
процесното вземане. С молба от 22.03.2023г. ответникът представя доказателства за
плащане на процесните вземания. Моли за отхвърляне на иска, като възразява срещу
присъждане на разноски на ищеца за юрисконсултско възнаграждение.
С молба от 19.05.2023г. ищецът е признал, че процесните парични вземания са
погасени изцяло, включително разноските по заповедното производство, но с оглед
обстоятелството, че ответникът е дал повод за завеждане на делото, тъй като плащането е
1
настъпило в хода на производството, претендира заплащане на юрисконсултско
възнаграждение за исковото производство. С молби от 02.11.2023г. и 21.11.2023г., с
идентично съдържание, ищецът е поддържал заявеното с молбата от 19.05.2023г.
Третото лице-помагач на страната на ищеца „Т. не е взело становище по същество на
делото.
Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и
правни изводи:
Предявен е установителен иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ.
В тежест на ищеца по предявения иск е да установи възникването на облигационно
отношение между него и ответника, по силата на което е престирал и за ответника е
възникнало задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер.
При така разпределена доказателствена тежест съдът намира следното от фактическа
и правна страна:
Неоснователно е възражението на ответника за недопустимост на производството
поради нередовност на исковата молба – липса на доказателства за плащане на държавна
такса за исковото производство. Такива доказателства са приложени към исковата молба –
платежно нареждане от 27.05.2022г. за дължимата такса в размер на 39,71 лв., но дори и да
не беше така, посоченият пропуск би подлежал на отстраняване по реда на чл. 77 ГПК.
С доклада по делото като безспорни и неподлежащи на доказване между страните са
отделени обстоятелствата, че ответникът К. К. М. като собственик на топлоснабдения имот е
била обвързана с ищеца с договор за покупко-продажба на топлинна енергия за битови
нужди при общи условия за имот, находящ се в гр. С., ет. партерен, ап. 2, за процесния
период от м.05.2018г. до м.04.2020г. и че за този период до процесния имот с аб. . е
доставена топлинна енергия на стойност от общо 1673,94 лв.
Установява се от представените с отговора на исковата молба и молбата на ответника
от 22.03.2023г. споразумение от 12.07.2023г. и фискални бонове, че на 12.07.2023г., след
предявяване на исковата молба между страните е сключено споразумение, с което
ответникът е признал част от дълга в размер на 1505,03 лв. (главница) и е уговорено
разсрочване на изпълнението на задължението на 8 вноски, индивидуализирани по размер и
падеж в споразумението. Страните не спорят и се установява, че останалата част от дълга е
платена в хода на производство (платежни нареждания от 18.03.2022г. и 15.06.2022г.), но
преди сключване на споразумението. Представени са от ответника фискални бонове от
12.07.2022г., от 11.08.2022г., от 12.09.2022г., от 12.10.2022г., от 14.11.2022г., от 12.12.2022г.
и от 11.01.2023г., с които са платени седем от вноските по споразумението. Липсват
доказателства за плащане на последната осма вноска по споразумението, но доколкото
ищецът признава, че е получил плащане на процесното вземане в пълен размер, съдът
приема, че дългът е погасен изцяло чрез извършено плащане в хода на исковото
производство. Посоченият факт следва да се съобрази на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, с
оглед на което предявеният установителен иск следва да се отхвърли.
Тъй като ответникът е станал повод за завеждане на производството, като не е платил
на падежа свое изискуемо задължение, което е погасил чрез плащане в хода на исковото
производство, същият дължи разноски за производството. Ищецът е претендирал
единствено заплащане на юрисконсултско възнаграждение за исковото производство,
доколкото сторените от ищеца разноски за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение за заповедното производство са платени от ответника, видно от
представените фискални бонове от 18.03.2022г. и 15.06.2022г. В производството ищецът е
бил защитаван от юрисконсулт и е поискал присъждане на юрисконсултско възнаграждение,
чийто размер съдът определя на основание чл. 37 Закона за правната помощ и чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащане на правната помощ на сумата от 100 лв. Ирелевантно в случая е
обстоятелството каква е причината за възобновяване на производството, което е било спряно
по общо съгласие на страните, тъй като при наличието на искане от страна по делото,
направено в срока по чл. 231, ал. 1 ГПК, съдът е длъжен да възобнови производството без да
изследва други обстоятелства (още повече че ищецът е твърдял неизпълнение на сключено
между страните извънсъдебно споразумение). Дори обаче производството да не беше
2
възобновено, а прекратено, ответникът отново щеше да бъде задължен за разноските за
исковото производство при направения извод, че е станал повод за завеждане на делото,
която преценка е относима към разпределяне отговорността за разноските и при
прекратяване на делото. Неоснователно е възражението на ответника срещу дължимостта на
юрисконсултското възнаграждение, тъй като тези разноски се следват съгласно
разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК и се основат на осъщественото процесуално
представителство по конкретното дело, за което страната е ангажирала дейността на
юрисконсулта, като ответникът не е легитимиран да прави възражения, произтичащи от
трудовото правоотношение на юрисконсулта с ищцовото дружество, по което същият не е
страна. Без значение са и уговорките на страните в постигнатото между тях извънсъдебно
споразумение, тъй като основанието на иска не е споразумението, а вземане за доставена
топлинна енергия, като за пълнота следва да се отбележи, че страните изрично са посочили в
споразумението, че ищецът ще претендира юрисконсултско възнаграждение за исковото
производство (чл. 1, ал. 1, изр. последно). В случая съдът следва да определи
възнаграждението при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на
делото и в обхвата на чл. 37 от Закона за правната помощ вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащане на правната помощ, поради което и възнаграждение в минимален размер от 100
лв. съответства на посочените критерии и следва да се присъди на ищеца.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т., със седалище и адрес на управление: гр. С. срещу К. К.
М., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С. иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ за признаване за установено, че К. К. М., ЕГН
********** дължи на „Т., със седалище и адрес на управление: гр. С., сумата от 1673,94 лв.,
представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м.05.2018г. до
м.04.2020г. за топлоснабден имот в гр. С., ет. партерен, ап. 2, аб. ., за която сума е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 70046/2021г. на СРС, 145 състав.
ОСЪЖДА К. К. М., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С. да заплати на „Т., със
седалище и адрес на управление: гр. С., на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата от 100 лв.,
представляваща разноски за исковото производство за юрисконсултско възнаграждение.
Решението е постановено при участието на третото лице-помагач на страната на
ищеца „Т., ЕИК ., със седалище и адрес на управление: гр. С.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3