№ 2467
гр. София, 22.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветина Костадинова
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20241100507058 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 5043 от 21.03.2024 г. по гр.д. № 38557/2023 г. Софийски
районен съд, 63 състав отхвърлил като неоснователни предявените от
„СЪНФУДС БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, срещу В. С. П., ЕГН
**********, установителни искове за признаване за установено, че
ответницата В. С. П. дължи на дружеството следните суми: 1. сумата от 1 500
лева - главница, представляваща неустойка по чл. 13 от договор за
повишаване на квалификацията от 09.05.2022 г. към трудов договор №
37/16.03.2022 г., и 2. сумата от 44.17 лева – обезщетение за забава за периода
от 30.12.2022 г. (датата, следваща деня на връчване на покана за доброволно
изпълнение) до 04.04.2023 г., както и законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 4304/2023 г. на РС Варна –
05.04.2023 г., до окончателното плащане на сумата, за които вземания е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 4304/2023 г. по описа на РС - Варна. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК
ищецът е осъден да заплати на ответницата сумата 400 лева, представляваща
1
разноски за исковото производство.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „СЪНФУДС
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, който го обжалва изцяло с оплаквания за недопустимост,
евентуално – за неправилност, като постановено при неправилно приложение
на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените
правила и необосновано. Решението било недопустимо, тъй като съдът се
произнесъл по ненаправено възражение за унищожаемост на договора за
повишаване на квалификацията от 09.05.2022 г. поради недееспособност на
ответницата към датата на сключването му. Такова възражение не било
направено с отговора на исковата молба, а съгласно разпоредбата на чл. 32 ЗЗД
унищожение можела да иска само страната, в чийто интерес законът допуска
унищожаемостта. Такова възражение не било направено и в цитираното от
съда възражение по чл. 414 ГПК срещу издадената заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК, уведомяването на съда за възрастта на ответницата не
съставлявало възражение по чл. 32 ЗЗД. Освен това възражението по чл. 414
ГПК било подписано само от В. П., преди да навърши пълнолетие и без
съгласието на родител. След като съдът приел, че договорът за повишаване на
квалификацията следва да е подписан със съгласието на родител, то на много
по-голямо основание възражението по чл. 414 ГПК следвало да е подадено със
съгласието на родител. В доклада по делото съдът очертал предмета на делото
и не приел за разглеждане възражение за недействителност. За първи път в
съдебното решение съдът включил в предмета на делото възражение за
недееспособност и го разгледал като изрично направено. Такова възражение и
по същество било неоснователно. Безспорно било, че към 09.05.2022 г. -
датата на сключване на договора за повишаване на квалификацията, В. С. П.
била на 16 години. КТ предвиждал специална (пълна) дееспособност на
лицата, навършили 16 години за целите на полагането на труд. Следователно,
щом лицето разлагало с пълна дееспособност за целите на полагането на труд
по силата на КТ, разполагало с това, което е придобило със своя труд по
силата на ЗЛС, а договорът бил перфектен и обвързвал ответницата. В
противоречие с материалния закон съдът не съобразил, че унищожаемият
договор по смисъла на чл. 35, ал. 2 ЗЗД се потвърждавал когато страната, която
има право да иска унищожението му, го изпълни доброволно изцяло или
частично. В случая били налице всички изискуеми от закона обстоятелства за
заздравяване на унищожаем договор за повишаване на квалификацията по
2
смисъла на чл. 35 ЗЗД, защото ответницата доброволно изпълнявала договора
за повишаване на квалификация, тъй като усвоила знанията и уменията за
квалификацията за „мениджър” чрез успешното приключване на проведения
курс „Basic Management Course” („Основен курс за управление на смяна”),
успешно завършен на 07.07.2022 г. Така ответницата изпълнявала доброволно
договора, като получавала по-високото възнаграждение и престирала труд на
по-високата длъжност. В. П. сключила договора за повишаване на
квалификацията на 09.05.2022 г., а прекратила трудовия договор на 05.11.2022
г., като през цялото време - 6 месеца, доброволно изпълнявала договора за
повишаване на квалификацията, защото съгласно чл. 2 от договора
работодателят подготвял служителя за провеждането на курсовете, после
ответницата посетила курсовете; които били проведени в друг град с престой
от няколко нощи, за което родителите й били длъжни да знаят и също така
били съгласни с изпълнението на договора. Следователно с конклудентни
действия родителите й се били съгласили с договора и подкрепили
изпълнението му от ответницата. Предвид напускането на ответницата преди
започването на второто обучение, договорът бил изпълнен частично и бил
изцяло саниран съгласно разпоредбата на чл. 35 ЗЗД с оглед на това, че В. П.
получавала благоприятните последици от сключения договор за повишаване
на квалификацията, като получавала по-високо трудово възнаграждение,
повишила квалификацията си, за което й била издадена диплома, била вписана
в регистъра на Националната агенция за професионално образование и
обучение към Министерски съвет и заемала по-престижна и по-висока
длъжност „мениджър“ спрямо заеманата дотогава „ресторантски работник“.
Поради това моли съда да обезсили като недопустимо, евентуално – да
отмени първоинстанционното решение и вместо него постанови друго, с което
да уважи предявените искове. Претендира разноски съгласно списък по чл. 80
ГПК.
Въззиваемата страна В. С. П. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като
правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък
по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмена защита от 26.03.2025 г.
Въззивната жалба на ищеца е процесуално допустима като подадена от
надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по
3
основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо, а доводите в жалбата за
недопустимост на решението поради произнасяне от районния съд по
ненаправено възражение за унищожаемост по чл. 27, пр. 1 ЗЗД са
несъстоятелни.
Съдебното решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който
не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на
съответния съд, когато е разгледал непредявен иск, или се е произнесъл при
ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса
на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна
процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване на
правото на иск. Произнасяне на съда по възражение, с каквото
не е сезиран, не би могло да доведе до недопустимост на решението, както се
твърди от въззивника. В тази хипотеза решението би било неправилно поради
съществено нарушение на съдопроизводствените правила и по-конкретно -
поради нарушение на диспозитивното начало в процеса, установено в чл. 6
ГПК.
Настоящият състав намира, че при постановяване на
първоинстанционното решение не са нарушени императивни
материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно по
следните съображения:
Съдът е сезиран по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с обективно кумулативно
съединени положителни установителни искове - с правно основание чл. 234
КТ вр. чл. 92 ЗЗД за сумата 1 500 лв. - главница, представляваща неустойка по
чл. 13 от договор за повишаване на квалификацията от 09.05.2022 г., дължима
поради неизпълнение от ответницата на задължението й по чл. 12 от същия
договор, и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 44.17 лв.,
представляваща лихва за забава в плащането на главницата за периода
4
30.12.2022 г. - 04.04.2023 г. Претендирана е и законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК – 05.04.2023 г., до
окончателното плащане. За вземанията е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 4304/2023 г. на РС - Варна.
От фактическа страна: Не е било спорно и от събраните доказателства се
установява, че на 16.03.2022 г. между страните е сключен трудов договор №
37/16.03.2022 г., по силата който ответницата (към сключването на 16 години)
е заемала при ответника длъжността „готвач, заведение за бързо хранене“, с
място на работа „Делта планет мол“ - гр. Варна, при възнаграждение от 4.40
лв. на час.
На 09.05.2022 г. между страните е сключен договор за повишаване на
квалификацията, с който работодателят се задължил да осигури на служителя
допълнителна квалификация чрез провеждане на два курса: „Основен курс за
управление на смяна“ („Basic Shift Management Course“) с продължителност
три дни, и до шест месеца след това - „Курс за управление на смяна
напреднали“ („Advanced Shift Management Course“) с продължителност три
дни, срещу което с чл. 12 от договора служителят се задължил да не
прекратява трудовото си правоотношение по време на обучението и 18 месеца
след неговото завършване. Съгласно чл. 13 от договора, в случай че
служителят прекрати едностранно трудовото правоотношение преди изтичане
сроковете по чл. 12, независимо дали за определен период е полагал труд по
време или след повишаване на квалификацията, страните приемат, че е налице
пълно неизпълнение и същият дължи на работодателя неустойка от 1 500 лв. В
чл. 15 от договора е предвидено, че ако служителят прекрати трудовото
правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 6 КТ и в период от 6 месеца
започне работа на друго място, това ще се счита за нарушение на договора,
служителят изпада в пълно неизпълнение и дължи пълния размер на
неустойката от 1 500 лв. Договорът за повишаване на квалификацията е
подписан за „служител“ само от ответницата.
Не е било спорно също и по делото се установява, че ответницата е
участвала в „Основен курс за управление на смяна“ и е завършила успешно
същия на 07.07.2022 г. Преди провеждане на втория курс („Курс за управление
на смяна напреднали“), на 05.11.2022 г. ответницата подала заявление за
5
прекратяване на трудовия договор без предизвестие на основание чл. 327, ал.
1, т. 6 КТ, тъй като продължавала образованието си в ПГТ „Проф. д-р Асен
Златаров“ - гр. Варна. С достигане на изявлението до работодателя на
05.11.2022 г. трудовото правоотношение между страните е прекратено (чл.
335, ал. 2, т. 3 КТ), а издадената от работодателя заповед № 8037/05.11.2022 г.
има само констативен характер.
От правна страна: Неоснователни са доводите в жалбата районният съд
да се произнесъл по възражение за унищожаемост, с каквото не бил сезиран.
Противно на поддържаното в жалбата, подаденото в срок възражение по чл.
414 ГПК е подписано както от непълнолетната към този момент В. П., така и
от родител, оказващ попечителско съдействие – майка й В.А. П.. С
възражението ответницата с попечителското съдействие на майка си е
оспорила вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение, като
твърди, че заявителят няма вземане по „точката за неустойка“ от договора, тъй
като към датата на сключване на договора била на 16 години.
Страните нямат задължение да дават правна квалификация на
претенциите и възраженията си, задължение на съда е въз основа на
фактическите им твърдения да даде такава квалификация. В случая с оглед
фактическите твърдения във възражението по чл. 414 ГПК районният съд
правилно е приел, че с него е релевирано възражение за унищожаемост на
процесния договор за повишаване на професионалната квалификация по чл.
27, пр. 1 ЗЗД, тъй като при сключването му страната е била частично
дееспособна.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 11а от Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, в
производството по иска, предявен по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК е
допустимо да се разгледат обоснованите във възражението на длъжника по чл.
414 ГПК оспорвания за вземането на кредитора, дори ответникът да не е подал
отговор на исковата молба или да не е направил подобни възражения в срока
за отговор. Това е така, защото процесуалните последици от предявяването на
иска по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК настъпват с подаването на искова молба, но от
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Следователно възражението по чл. 414 ГПК е депозирано по време на
висящността на исковия процес, адресирано е до съда и е подадено преди да е
6
започнал да тече срокът за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК.
Възможността на длъжника да обоснове оспорванията си
във възражението по чл. 414 ГПК има правните последици на отговор на
исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК.
В случая възражението, с което се твърди частична дееспособност на
служителя към датата на сключване на договора за повишаване на
професионалната квалификация, имащо правната си квалификация в чл. 27,
пр. 1 ЗЗД, е било направено своевременно лично от длъжника и с
необходимото попечителско съдействие. Поради това ирелевантно за
надлежното сезиране на съда с това възражение е обстоятелството, че с
отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК пълномощникът на ответницата не
го е заявил отново. Макар районният съд да е допуснал нарушение на
съдопроизводствените правила, като не е включил възражението в доклада по
делото, не е допуснал такова нарушение като го е разгледал при
постановяване на решението. Същевременно с въззивната жалба ищецът е
взел становище по възражението, изложил е правните си доводи, като е имал
възможност и да заяви доказателствени искания във връзка с оспорването на
възражението пред въззивния съд, поради което правото му на защита не е
нарушено.
Доводите по същество в жалбата, че процесният договор не бил
унищожаем, респ. че бил саниран по реда на чл. 35, ал. 2 ЗЗД въззивният съд
намира за неоснователни.
Страните по договор за повишаване на квалификацията целят
постигането на благоприятни за тях последици чрез повишаване на
равнището, степента на знанията и уменията на работника или служителя в
рамките на определена професия или специалност. Минималното
задължително съдържание на договора е определено в чл. 234, ал. 2 КТ, а ал. 3
дава възможност страните по договора да уговорят и допълнителни условия,
свързани със задължението на работника или служителя да работи при
работодателя за определен срок, както и каква отговорност се носи при
неизпълнение. Целта на разпоредбата е работата в определения по чл. 234, ал.
3, т. 1 КТ срок при този работодател да компенсира разходите за обучение.
Обучението за повишаване на квалификацията се осъществява извън
рамките на обичайния трудов процес по предоставяне на работната сила. С
7
договорите за професионална квалификация и преквалификация не се уговаря
престирането на работна сила и извършването на определена работа при
работодателя, поради което, макар да са уредени от трудовото право, по
отношение на тях следва да се прилагат общите правила на ЗЗД, а не по
аналогия уредбата за трудовия договор (в този смисъл и решение № 227 от
19.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1861/2010 г., IV ГО). Това от своя страна
означава, че въпросите относно дееспособността на страните по договора се
определят по общия гражданскоправен ред, без да се прилага специалната
дееспособност на навършилите 16 години лица да сключват трудови договори,
уредена в чл. 301, ал. 1 КТ.
Поради това, независимо че навършилият 16 години разполага с право
да сключва трудов договор самостоятелно, сключването на договора за
повишаване на неговата квалификация е подчинено на разпоредбата на чл. 4,
ал. 2 ЗЛС, според която непълнолетните извършват правни действия само със
съгласието на техните родители или попечители, а без това съгласие те могат
да сключват единствено обикновени дребни сделки за задоволяване на
текущите им нужди и да разполагат с това, което са придобили със своя труд.
Договорът за повишаване на квалификацията не може да бъде приет за
обикновена дребна сделка, която недееспособният може да сключи
самостоятелно. В подкрепа на този извод е предвидената в разпоредбите
на чл. 234, ал. 3, т. 1 и т. 2 КТ възможност за уговаряне на обременяващи
работника/служителя задължения, каквито поначало не могат да се уговарят
по трудовото му правоотношение - задължение да полага труд при същия
работодател за срок до 5 години под страх от отговорност за вреди към
работодателя. Поемането на такова задължение от непълнолетния излиза
извън гарантираното му от закона право на труд и го обременява с тежести,
изискващи извършване на преценка за икономическа целесъобразност от
дееспособно лице - родител или попечител на непълнолетния. Още по малко
по силата на договор за повишаване на квалификацията може да се стигне до
разполагане с това, което непълнолетният е придобил със своя труд, доколкото
с този договор не се уговаря престирането на работна сила, нито
извършването на определена работа при работодателя.
В случая не се спори и от единния граждански номер на ответницата е
видно, че същата е родена на 17.07.2005 г., т.е. към датата на сключване на
процесния договор – 09.05.2022 г., е била на 16 навършени години
8
- непълнолетна по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗЛС. Правоотношението по договора
за повишаване на квалификацията не попада в обхвата на обикновените
дребни сделки за задоволяване на неговите ежедневни нужди, нито
представлява разпореждане с придобито със собствен труд имущество, нито
представлява трудово правоотношение. Поради това за валидността на
неговото сключване се е изисквало съгласие на родител/попечител на
ответницата. Ищецът не твърди и не доказва такова съгласие да е било дадено,
а това не се установява от приетите по делото писмени доказателства.
Следователно процесният договор за повишаване на квалификацията е
унищожаем на основание чл. 27, пр. 1 ЗЗД.
Доводите на въззивника, че унищожаемият договор бил потвърден от
ответницата и нейните родители по реда на чл. 35, ал. 2 ЗЗД също са
неоснователни. При ограничено дееспособните, когато потвърждават
унищожаема сделка, е необходимо волеизявление за одобрение и на
родител/попечител. По делото няма доказателства както за изрично
потвърждение, така и с конклудентни действия чрез изпълнение задълженията
на ответницата по договора по реда на чл. 35, ал. 2 ЗЗД. На първо място, от
съдържанието на договора за повишаване на квалификацията е видно, че
единственото насрещно задължение на служителя е да не прекратява
трудовото си правоотношение с работодателя по време на обучението и в срок
от 18 месеца след приключване на обучението - задължение, което
ответницата безспорно не е изпълнила. Участието на ответницата в
обучението представлява приемане на престацията на работодателя, а не
осъществяване на насрещна престация. Обстоятелството, че ответницата е
полагала труд в продължение на шест месеца на длъжност, изискваща
провеждане на обучението, представлява изпълнение на задълженията й по
трудовото правоотношение, а не на задължението й по чл. 12 от договора за
повишаване на квалификацията. На следващо място, няма никакви
доказателства и за твърдяното потвърждение на договора за повишаване на
квалификацията от родител на ответницата.
Ето защо, и предвид обратното действие на унищожаемостта, вземането
на ищеца за неустойка не е възникнало, а предявеният установителен иск за
сумата от 1 500 лв. полежи на отхвърляне само на това основание.
Отхвърлянето на главния иск от своя страна влече отхвърляне и на акцесорния
9
му иск за лихви за забава.
Независимо от дотук изложеното, и дори договорът да не беше
унищожаем, предявеният главен иск отново би бил неоснователен. Както
правилно е приел и районният съд, от тълкуването на неясната клауза на чл.
15 от договора по реда на чл. 20 ЗЗД следва, че при прекратяване на трудовото
правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 6 КТ, както е в случая,
неустойката би била дължима само при наличието и на втората кумулативно
предвидена предпоставка – в период от 6 месеца от прекратяването на
трудовото правоотношение служителят да е започнал работа на друго място.
Твърдения в посочения период ответницата да е започнала работа при друг
работодател няма, нито са ангажирани доказателства в тази насока.
Доводите в жалбата са неоснователни, а крайните изводи на двете
инстанции съвпадат, поради което първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата
инстанция се следват на въззиваемата. Доказано направените такива са в
размер на 500 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой
съгласно удостовереното в представения договор за правна защита и
съдействие.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5043 от 21.03.2024 г., постановено по
гр.д. № 38557/2023 г. на Софийски районен съд, 63 състав.
ОСЪЖДА „СЪНФУДС БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район „Младост“, ул. „Бизнес
парк София“, сграда 1-а, ет. 4, да заплати на В. С. П., ЕГН **********, гр.
Варна, ул. ********* на основание чл. 78 ГПК сумата 500 лв.,
представляваща разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
10
Членове:
1._______________________
2._______________________
11