РЕШЕНИЕ
№ 744
гр. Пловдив, 14.04.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на двадесет и първи ноември, през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева
при секретаря
Стефка Костадинова,
като разгледа
докладваното от съдията административно дело № 3090 по описа на съда за
2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.118, ал.3 от КСО, във връзка с чл.145 и следв. от АПК.
Образувано е по жалба на В.М.С. с ЕГН ********** *** против Решение №
2153-15-261 от 27.09.2019 г. на Директора на ТП на НОИ Пловдив, с което е
оставена без уважение жалбата на С. с вх. № 1012-15-305830.08.2019 г. против
Разпореждане № **********/Протокол № 2139-15-121 от 12.08.2018 г. на
ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ Пловдив.
Жалбоподателят С., в жалбата си до
съда, както и допълнителна молба и устно в съдебно заседание, моли да се отмени
обжалваното решение на Директора на ТП на НОИ Пловдив като незаконосъобразно и
да бъде оставено в сила Решение на Директора на РУСО № 223/22.01.1999 г. Излага
се становище относно това, че жалбоподателят е работил в „Г.“ АД гр. Лъки,
включително и през месец март 1993 година, когато бил получавал и трудово
възнаграждение в посочен от него размер, като жалбоподателят се позовава на
цитирани от него съдебни решения по гр.дело № 1636/1995 г. на Окръжен съд Пловдив,
както и Решение по гр.дело № 919/99 г. на Окръжен съд Пловдив и Решение по гр.дело
№ 394/97 г. на Асеновградски районен съд и актовете
на по –горните съдилища по контрола на съдебните решения, постановени по
цитираните дела. Твърди се, че решението на Директора на ТП на НОИ е
незаконосъобразно, предвид това, че е постановено при съобразяване на съдебно
решение, с което трудовият му договор е обявен за недействителен.
Ответната по жалбата страна Директор на ТП на НОИ – Пловдив, чрез
процесуалния си представител юрисконсулт В., оспорва жалбата, като моли същата
да бъде отхвърлена като неоснователна. В писмено становище се сочи, че
жалбоподателят се позовава на съдебни решения, които не установяват
осигурителен стаж или доход, както и че същите са многократно представяни от
жалбоподателя и не съставляват нови доказателства по чл.99, ал.1, т.1 от КСО,
поради което и правилно му е било отказано изменение на личната пенсия за
осигурителен стаж и възраст и личната пенсия за инвалидност поради трудова злополука
и професионална болест. Претендира се присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Окръжна прокуратура Пловдив, надлежно уведомена за възможността да встъпи в
производството, не е изпратила представител в съдебно заседание и не е взела
становище по жалбата.
Жалбата е подадена от лице, за което оспореният акт е неблагоприятен,
доколкото потвърждава постановен отказ и поради това с правен интерес от
обжалването му. Същата е депозирана в законоустановения срок с оглед датата на
връчване на оспореното решение, видна от приложеното по делото копие от
известие за доставяне, както и срещу акт, който подлежи на съдебно обжалване.
Предвид това и жалбата се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество съдът намира жалбата за неоснователна.
Установява се от събраните по делото доказателства от фактическа страна, че
по отношение на жалбоподателя С. са били отпуснати с разпореждания от 1994 г. и съответно
от 1998 г., приложени по преписката, пенсия за инвалидност поради трудова
злополука и професионална болест и съответно пенсия
за осигурителен стаж и възраст. С решение № 223/22.01.1999 г. на Директор на
РУСО Пловдив, разпорежданията относно отпускане на пенсии от 94 г. и 98 г. са били
отменени, предвид установяване на тяхната незаконосъобразност по отношение на
действителния размер на двете пенсии, като в тази насока били взети предвид
обстоятелствата, че осигурителят „Г.“ АД гр. Лъки е анулирал данни от представени удостоверения
УП-2 за жалбоподателя, обхващащи базисните периоди, от които са отпуснати двете
пенсии, като данните от новопредставените
удостоверения се отразявали върху действителния размер на двете пенсии. С оглед
именно на данните от новопредставените удостоверения
за С., със същото решение били определени и нови размери на пенсиите. Въпросното
Решение на Директора на РУСО Пловдив било обжалвано от С. пред съда, като с
Решение по гр.дело № 919/1999 г. на Окръжен съд Пловдив жалбата му била
отхвърлена като неоснователна. С разпореждане от 18.10.2002 г. с № **********,
издадено по повод подадено от жалбоподателя заявление за преразглеждане на
личната му пенсия с № 29652/12.07.2002 г., било постановено изменение на
личната пенсия за осигурителен стаж и възраст и личната пенсия за инвалидност поради
трудова злополука и професионална болест, като в същото разпореждане било
отчетено Решение № 37/29.08.1998 г. на РС Асеновград, както и обстоятелството,
че със същото било обявено за недействително допълнително споразумение между
жалбоподателя и осигурителя, като се анулирал стажът от 26.02.1993 г. до
10.03.1994 г. Въпросното Разпореждане на Ръководител „ПО“ било обжалвано от
жалбоподателя С. по административен ред, като с Решение № 184/16.12.2002 г. на
Директор РУСО Пловдив жалбата била оставена без уважение. Последвало обжалване
на това решение, което било счетено за недопустимо поради просрочие с влязъл в
сила съдебен акт, видно от определението по адм. дело № 1498/2004 г. на ВАС,
приложено по преписката. Разпореждане № ********** от 18.10.2002 г. било оспорено
пред съда с искане за обявяване на неговата нищожност, като с Решение на ВАС по адм. дело № 7560/2007 г.
било оставено в сила решението на Окръжен съд Пловдив по адм.д.
№ 163/2007 г., с което жалбата на С. против разпореждането с искане за
обявяване нищожността му била отхвърлена. Следователно и посоченото
разпореждане влязло в законна сила. Последвали множество разпореждания за
осъвременяване на пенсията на С.. От същия многократно постъпвали искания за
изменение или преразглеждане на пенсията му, като многократно с писма от
административния орган жалбоподателят бил уведомяван, че поради това, че не
представя нови доказателства няма правно основание за преразглеждане на вече
влезли в сила административни актове. С поредно писмо от 10.04.2019 г. от Началник на отдел „Пенсии“ до
жалбоподателя, същият бил отново уведомен, че няма правно основание за
приложение разпоредбата на чл.99 от КСО и ако желае да бъде осъществено
преизчисляване на получаваните от него пенсии на основание чл.99 или чл.102 от КСО, следва да представи в ТП на НОИ - Пловдив заявление, към което да приложи
обр. УП-3 и УП -2 за претендираните от него осигурителен стаж и доход. С молба
от 15.04.2019 г. С. отново поискал преразглеждане на пенсията му под формата на
възстановяване на първоначално отпуснатият размер на пенсията му и поискал това
да стане въз основа на представени и към 1994 г. удостоверения УП -30 № 246 от 6.02.1998 г.,
УП-2 № 763 от 27.04.1994 г. и УП-2 № 1499/15.07.1998 г., издадени от „Г.“ –
Лъки. С Разпореждане № ********** по протокол № 2139-15-121/12.08.2019 г. на
ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ - Пловдив по повод на
молбата от 15.04.2019 г. било отчетено, че приложените от него копия от
удостоверения са били предмет на разглеждане по повод на негови предходни
жалби, заявления и запитвания и по тях е постановено Разпореждането от
18.10.2002 г. на Ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ -
Пловдив, както и Решенията на Директора на ТП на НОИ № 184/16.12.2002 г., а
също и Решение № 363/15.01.2009 г., които актове са влезли в законна сила.
Посочено било, че документите не съдържат нови доказателства по отношение на
осигурителния стаж и доход на жалбоподателя, поради което и е заключено, че не
са налице основанията на разпоредбата на чл.99, ал.1, т.1 от КСО и е отказано
изменение на пенсията. Жалбоподателят С. депозирал жалба срещу посоченото
разпореждане от 12.08.2019 г., като с
Решението, предмет на обжалване по настоящото дело, постановено по повод на
тази жалба, Директорът на ТП на НОИ - Пловдив оставил жалбата без уважение.
Като мотиви в решението било посочено обстоятелството, че с Разпореждането от 18.10.2002
г., което е влязло в сила, личната пенсия за осигурителен стаж и възраст е била
изменена, считано от 01.07.1998 г., като бил зачетен осигурителен стаж до
26.02.1993 г. и размерът е определен от базисен период 26.02.1990 г. –
25.02.1993 г. по обр. УП 2 № 2091/09.09.2002 г., а личната пенсия за
инвалидност поради трудова злополука и професионална болест – от базисен период
26.02.1992 г. -25.02.1993 г. по обр. УП- 2 № 1789/22.07.1999 г. Отчетено било,
че с Решението на Асеновградския съд по гр.д. № 394/1994
г. било обявено за недействително допълнително споразумение към трудов договор между С. и „Г. – Лъки“ АД от 26.02.1993 г., с
оглед на което бил анулиран стажа от 26.02.1993 г. до 10.03.1994 г. Сочи се, че
претенцията на жалбоподателя не намира подкрепа в описаните в жалбата му срещу
разпореждането съдебни решения, понеже те не установявали осигурителен стаж,
нито неговата продължителност и имали предмет, неотносим
към предмета на спора, като освен това, са многократно представяни и не съставляват
нови доказателства по смисъла на чл.99, ал.1, т.1 от КСО. Заключено е, че
понеже липсват нови доказателства относно осигурителен стаж и доход, то поради
това и издателят на разпореждането правилно е приел, че не са налице основания
за изменение на пенсията, в случая чрез изменение на разпореждането от
18.10.2002 г. Поради това и жалбата на С. е била оставена без уважение.
При така установеното от фактическа страна, от правна такава съдът намери
следното:
Обжалваното
решение е издадено от компетентен орган, в предвидената в закона форма, като
съдържа правните и фактически основания за издаването му. Макар фактическите
основания за издаването на оспорения акт да са дадени общо и накратко, на
практика от изложението на същите става ясна волята на административния орган.
При издаването на обжалваното решение според съда не е допуснато нарушение на административнопроизводствените правила и решението е
постановено в съответствие с материалния закон. За този си извод съдът взе
предвид съвкупността от всички събрани доказателства, съдържащи се в
административната преписка. Категорично е установено, че с Решение № 37/29.08.1998 г.
на Асеновградски районен съд, влязло в законна сила
на 24.09.98 г. и постановено по гр. д. № 394/1994 г., което е имало за предмет
иск по чл.74 от КТ, е била обявена недействителност на допълнително споразумение
към трудов договор от 26.02.1993 г. между „Г.“ АД – Лъки и жалбоподателя С.,
като е прието, че жалбоподателят е бил недобросъвестен, защото е представил при
сключване на допълнителното споразумение документ с невярно съдържание, знаейки
това. Това решение в действителност е било съобразено от административния
орган, който е издал влязлото в сила разпореждане № **********/18.10.2002 г.,
като по повод заявлението на жалбоподателя от 12.07.2002 г. за базисен период
за определяне на пенсията за ОСВ е взет периода от 26.02.1990 г. до 25.02.1993
г., а за тази за ИПЗ - базисен период от 26.02.1992 г. до 25.02.1993 г. Следва
да се има предвид, че принципно при случаите, когато работникът е действал
недобросъвестно, макар обявяването на недействителността на трудовия договор да
има действие за в бъдеще /от влизане в сила на съдебното решение за обявяване
недействителността/, то за времето, през което недобросъвестният работник е
работил, той няма право на трудово възнаграждение, платен годишен отпуск и
зачитане на времето за трудов стаж. /В този смисъл са напр. Решение № 237/2020 г.
на ВКС по гр.д. 695/2019 г., както и Решение № 252/2011 г. по гр. д. №
1743/2010 г. на ВКС/. Ето защо и позоваването от страна на жалбоподателя на
друго съдебно решение, а именно това по гр. дело № 1636/1995 г. на Окръжен съд
Пловдив от 24.01.96 г., потвърдено с Решение № 166 по дело № 744/1996 г. на
ВАС, с което е отхвърлен иска му против „Г.“ АД гр. Лъки за присъждане
неизплатена разлика от трудовото възнаграждение за месец март 1993 г., не
променя посоченото по-горе правно положение. Фактът, че в последно посоченото
съдебно решение съдът е констатирал, че на жалбоподателят е било платено
възнаграждение за месец март 1993 г., изчислено по основния му трудов договор и
е приел, че не му се дължи допълнително такова по допълнителното споразумение,
защото жалбоподателят е имал спекулативно поведение, не означава, че трудовото
правоотношение е било действително. Напротив, както се каза, с влязло в сила
решение по дело № 394/1994 г. на РС Асеновград въпросното допълнително
споразумение, по което именно жалбоподателят твърди да е полагал труд през
месец март 1993 г. е било обявено за недействително. В тази връзка и след
анулиране на първоначално издадените обр. УП са били издадени нови, които
именно са били ползвани от страна на административния орган при определяне на
размера на пенсията. Дали жалбоподателят е получил или не възнаграждение за
посочения месец март 1993 г., на фона на категорично установеното
обстоятелство, че трудът е положен по недействителен трудов договор
/допълнително споразумение/ при недобросъвестност на работника, не променя
обстоятелството, че за него не се прилага правилото на чл.75, ал.1 от КТ и
следователно за времето, през което той е работил, той няма право на трудово по
своя характер възнаграждение, на платен годишен отпуск, на зачитане времето за
трудов стаж и при такова положение принципно отношенията между страните следва
да се уреждат на плоскостта на неоснователното обогатяване по чл.55 и сл. от ЗЗД. Правилно в тази насока с писмото си до жалбоподателя от 10.04.2019 г.
административният орган му е указал какво следва да представи същия, за да
удостовери наличния осигурителен стаж/доход. Посоченото по-горе принципно
положение, касаещо недействителността на трудовото правоотношение, се навежда
от съда само за яснота, като в тази насока административният орган правилно е
посочил в обжалваното решение, че цитираното от жалбоподателя съдебно решение
по гр. д. № 1636/95 г. на ОС Пловдив не удостоверява осигурителен стаж. Следва
да се има предвид, както се каза вече, че Разпореждане от 18.10.2002 г., чието
изменение на практика се иска, е стабилен административен акт и това, впрочем,
вече е неколкократно констатирано в рамките на водените по инициатива на
жалбоподателя съдебни производства, съответно по адм. дело № 163/2007 г., чийто
акт е потвърден с Решение на ВАС по дело № 7560/2007 г., както и по адм. дело № 235/2009 г. на Административен
съд Пловдив, чийто акт е потвърден с решението по адм. дело № 7533/2009 г. на
ВАС, а така също и в решение по адм. дело № 1226/2010 г. на Административен съд
Пловдив, потвърдено с решението по адм. дело № 171/2011 г. на ВАС, всички
приложени по административната преписка и известни на жалбоподателя. Както са
посочили съдилищата и в цитираните съдебни актове, по заявление на пенсионера
влязлото в сила разпореждане по чл.98 от КСО може да се измени или отмени от
издателя му, когато пенсионерът е представил нови доказателства за осигурителен
доход и/или стаж, придобит преди пенсионирането му, съгласно съдържанието на
нормата на чл.99, ал.1, т.1, б. “а“ от КСО. В конкретния случай, видно от
депозираната молба /заявление/ от жалбоподателя от 15.04.2019 г., въз основа на
която е издадено потвърденото с оспореното решение разпореждане от 12.08.2019
г., жалбоподателят е представил три удостоверения, за които сам твърди да са
били представени и към момента на първоначалното отпускане на пенсията му, а в
жалбата си срещу разпореждането от 12.08.2019 г. отново се е позовал на същите
удостоверения, както и на решението по гр.д. № 1636/1995 г., за които лично е
посочил да е представял пред органите на НОИ назад във времето, което, впрочем,
действително е така. На практика самият жалбоподател не твърди да представя
нови доказателства, част от представените от него удостоверения са били
анулирани от издателя им, а от жалбата му и пред настоящия съд, както и
допълнителната молба и устното му становище, изложено в съдебно заседание, може
да се направи извод, че същият по същество не е бил съгласен с факта на
незачитане на осигурителен стаж от административния орган за времето от
26.02.1993 г. до 10.03.1994 г. и съответно осигурителен доход за месец март
1993 г., довело до определяне на размерите на получаваните лични пенсии за ИПЗ
и ОСВ от базисни периоди, различни от неговото волеизявление. Това обаче е
въпрос, който вече е бил разрешен с влязъл в сила административен акт, който е
стъпил върху наличните доказателства за осигурителен стаж и доход, представени
по преписката, поради което и при липса на нови по своя характер доказателства,
които да се представят сега от страна на жалбоподателя и които да са относими към определяне размера на пенсията му, както и да
не са били вече предмет на разглеждане от административния орган в рамките на
пенсионното производство, правилно на жалбоподателя е отказано изменение на
пенсията на посоченото основание. И това е така, доколкото действително не са
били налице предвидените за това законови основания по чл.99, ал.1, т.1 от КСО.
Ето защо и съдът намира, че като е потвърдил обжалвания пред него отказ
Директорът на ТП на НОИ е издал законосъобразен административен акт, като е съобразил
точния смисъл на посочената законова разпоредба.
По изложените мотиви
и след извършена и служебна проверка на оспорения акт по реда на чл.168 от АПК,
настоящият съдебен състав намери жалбата за неоснователна и затова счете, че същата
следва да бъде отхвърлена.
При този изход на делото и при своевременно
заявената претенция на ответника следва да бъде присъдено възнаграждение за
осъществената юрисконсултска защита в размер на 100
лв. /сто лева/ на основание чл.78, ал.8 от ГПК, във връзка с чл.37 от Закона за правната помощ и чл.24 от Наредбата за заплащане на правната помощ.
Ето защо и Съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на В.М.С. с ЕГН ********** *** против Решение № 2153-15-261 от 27.09.2019 г.
на Директора на ТП на НОИ Пловдив, с което е оставена без уважение жалбата на С.
с вх. № 1012-15-305830.08.2019 г. против Разпореждане № **********/Протокол №
2139-15-121 от 12.08.2018 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП
на НОИ - Пловдив.
ОСЪЖДА В.М.С. с ЕГН ********** *** да заплати на ТП на НОИ – гр. Пловдив
сумата от 100 лв. /сто лева/ възнаграждение за осъществената юрисконсултска защита.
Решението подлежи на обжалване пред ВАС в
14-дневен срок от съобщаването му на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: