№ 82
гр. Русе, 11.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ в публично заседание на шестнадесети
септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Силвия Павлова
Членове:Палма Тараланска
Боян Войков
при участието на секретаря Вероника Якимова
като разгледа докладваното от Силвия Павлова Въззивно търговско дело №
20214501000204 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно, по чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „К.И.“АД София, ЕИК*******,
представлявано от Марио Алексиев, чрез пълномощник адвокат Р.Д., против
решението на Районен съд-Русе, постановено по гр.д.№5826/2020г., в частта,
с която е отхвърлен иска за горницата над 628лв. до 1077.81лв.-главница,
договорна лихва-144лв., такса Гарант-740лв., лихва за забава-128.52лв. за
периода 16.07.2019г.-11.08.2020г., както и в частта за присъдените разноски.
Излагат се оплаквания за неправилност на решението, поради нарушение на
материалния закон и процесуалните правила и необоснованост. Иска се да
бъде отменено от въззивния съд и претенциите-уважени изцяло, както и
присъдени разноски.
Насрещната страна-въззиваемата Д. Р. Р. не е подала отговор на
въззивната жалба и не заявява становище по същата.
След като обсъди събраните по делото доказателства и доводите
1
на страните, както и след проверка на допустимостта на решението, както и на
правилността му, с оглед посоченото във въззивната жалба, Окръжният съд
намира за установено следното:
Жалбата е подадена в законния срок, от надлежна страна и при
наличие на правен интерес, поради което е допустима и подлежи на
разглеждане.
Решението в обжалваните части е валидно, допустимо и
правилно.
По делото е безспорно установено, че между страните „К.И.“ООД
и Д.Р. е сключен договор за потребителски кредит „Екстра” №
84946/15.03.2019г., с приложение № 1 към него и при общи условия-по
електронен път, по смисъла на чл.6 ЗПФУР, според който на втората е
предоставен кредит в размер на 1500.00 лв.-за задоволяване на текущи
потребителски нужди. По договора Р. се задължила да върне сумата 2826лв.
Сумата 1500лв. и е преведена на 15.03.2019г. чрез системата на „Изи Пей“. В
договора е посочено, че кредита се олихвява с фиксиран лихвен %-36%, с
ГПР-49.7% В чл.4 от същия е посочено, че кредитополучателят е избрал
кредитодателя да ангажира дружество-гарант, за гарантиране връщане на
вноските по кредита, за което се е съгласил да заплати в полза на
кредитодателя такса гарант, разсрочена към месечните му вноски. Според
погасителния план-общата такса гарант възлиза на 1110лв.
Първоинстанционният съд е приел, че по отношение на договора са
приложими правилата на ЗПК, доколкото той има характеристиките на
договор за потребителски кредит. Прието е от съда, че договора за
потребителски кредит нарушава разпоредби от ЗПК, а именно-чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК и чл.21, ал.1 вр. чл.19, ал.4 ЗПК, поради което е недействителен.
Изложените от съда мотиви са подробни, основани на приетите за
установени факти и почиващи на относими норми на материалния закон,
поради което въззивния съд препраща към тях, на основание чл.272 ГПК.
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че неправилно е
прието от съда, че е налице противоречие с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Посочен е в
договора ГПР - 49.7 %. Липсва посочване на взетите предвид допускания,
2
използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин,
каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, липсва и каквато и да е
конкретизация относно начина, по който той е формиран, както и яснота
досежно включените в него компоненти. Това е нарушение на основното
изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл.10, ал.1
ЗПК/, както правилно е прието от районния съд. Неясното определяне на ГПР
е самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК.
Отделно от това, правилно е прието от районния съд, че договореното в чл.4
относно осигуряване на гарант и заплащане на такса за това, включена в
месечните вноски в общ размер 1110лв. е сключена в противоречие със
закона и добрите нрави и е нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Тази такса,
в размер надвишаващ 70% от кредита, на практика е разход по кредита и
следва да бъде включена в ГПР, което в случая не е направено, като по този
начин е налице заобикаляне на изискването на чл.19, ал.4 ЗПК. Съпоставяйки
такса гарант с размера на отпусната сума по кредита – 1500 лв., и с този на
общо дължимата договорна лихва – 216лв., съдът приема, че уговорките,
предвиждащи заплащането на обсъжданата такса по кредита, са
неравноправни по смисъла на чл. 145, ал. 1 ЗЗП. При извършване на
елементарна сметка съдът установява, че е налице противоречие с
императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно което годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България.
Неоснователно е и оплакването в жалбата, че кредитополучателката е
имала опция да предостави банкова гаранция, или такава да бъде
предоставена от дружество, с което кредитора има сключен договор. В
приложената заявка /л.6/, както бе посочено, в частта Информация за кредита
е посочено, че клиента иска банкова гаранция. Противно на заявеното, в
договора за потребителски кредит „Екстра“ - чл. 4 е посочено, че
кредитополучателят е избрал кредитодателят да ангажира дружество гарант
за обезпечаване изпълнението на задълженията по кредита, за което се е
съгласил да заплати в полза на кредитодателя такса "гарант", разсрочена и
включена към месечните му вноски, съгласно погасителния план към
3
договора. Ето защо и тълкуването на въззивника, че по този начин е избрана
опцията банкова гаранция да бъде предоставена от кредитодателя не намира
опора в доказателствата по делото. Настоящият състав на въззивният съд
намира, че кредиторът, като професионалист в своята дейност, е този, който
следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя, като при
необходимост това задължение може да включва извършването на справки и
проучване на имущественото му състояние /арг. чл. 16 ЗПК/. Включването на
уговорка в договора, посредством която рискът от ненадлежно осъществяване
на тази преддоговорна дейност, присъща на дейността по кредитиране, и
както се посочи, която следва да се осъществява от кредитора по договора, се
прехвърля в тежест на кредитополучателя под формата на задължение за
заплащане на допълнителна такса, при неосигуряване на поръчители/гаранти/,
е в противоречие с целите на българското законодателство, което следва
стриктно да съответства на правото на ЕС. Такъв вид уговорка прехвърля
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник, в резултат на което се стига до допълнително увеличаване на
размера на задълженията.
Дори и да се приеме обратното, в представените ОУ -чл.8.4 и 8.5 е
посочено, че в случай, че е одобрено дружество-„гарант“ от страните, каквото
в случая според настоящия състав няма, кредитодателя събира дължимите
гаранционни такси от името на дружеството гарант, а в случай, че
кредитополучателя не плати свое парично задължение произтичащо от
договора за кредит, дружеството гарант ще заплати на кредитодателя всички
дължими суми, след писмено искане на кредитодателя, като дружеството-
гарант може да встъпи в правата на кредитодателя и да търси сумата от
кредитополучателя. Не се сочат доказателства, че претендираните суми са
заплатени от гаранта. Договорките между кредитодателя и гаранта са
ирелевантни спрямо кредитополучателя, а сами по себе си отново сочат, че
такса гарант съставлява разход, който следва да бъде включен в ГПР.
Ето защо се явява правилен изводът на районния съд, че договора за
потребителски кредит „Екстра” № 84946/15.03.2019г. е недействителен,
поради което и на основание чл. 23 ЗПК, Р. дължи връщане единствено на
чистата стойност на кредита. Отчитайки направените плащания, които са
4
отнесени към погасяване на главницата, районният съд е постановил, че тя
дължи само главница в размер на 628лв. Решението в отхвърлителните му
части е правилно и следва да бъде потвърдено.
Разноски не се присъждат на страните, предвид изхода на спора и
обстоятелството, че въззиваемата не е направила такива и не е поискала
присъждането им.
Мотивиран така, на основание чл.271, ал.1 ГПК, Окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260323/8.04.2021г., постановено по гр.д.
№5826/2020г. по описа на РРС В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ.
В останалата част като необжалвано, решението е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5