РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ
РЕШЕНИЕ
№ 1957
гр. Пловдив, 25.10.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ІІ отделение, ХІІ състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и първа година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА МИХАЙЛОВА
при секретаря РОЗАЛИЯ
ПЕТРОВА, като разгледа докладваното от СЪДИЯТА МАРИАНА МИХАЙЛОВА
административно дело № 962 по описа
за 2021 год. на Пловдивския
административен съд, за да се произнесе взе предвид следното:
І. За
характера на производството, жалбата и становищата на страните:
1. Производството е по реда на Дял трети, Глава десета,
Раздел първи от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 118 от
Кодекса за социално осигуряване /КСО/.
2. Образувано е по жалба, предявена от М.И.И.,
с ЕГН **********, с адрес *** против Решение № 2153-15-84/12.03.2021 г. на
Директора на ТП на НОИ гр. Пловдив, потвърждаващо Разпореждане № 151-00-22793-1/18.01.2021
г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - гр. Пловдив,
с което на И. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ)
по чл. 54а от КСО, на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, §
3, б.“а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004.
В жалбата се
навеждат се доводи за незаконосъобразност на оспорения административен и се
иска неговата отмяна от съда. Допълнителни съображения се излагат в писмена
защита, приложена по делото. Претендират се сторените в производството
разноски.
3. Ответникът
по жалбата – Директорът на
ТП на НОИ гр. Пловдив, чрез
процесуалния си представител, е на становище, че жалбата е неоснователна
и като такава следва да бъде отхвърлена. Поддържа се, че оспореният
административен акт е законосъобразен и съдържа фактическите и правни основания
за неговото постановяване. Допълнителни съображения се излагат в писмено
становище, приложено по делото. Претендира се присъждане на съответното юрисконсултско
възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско
възнаграждение.
ІІ. По допустимостта:
4. Жалбата е подадена в рамките на предвидения за това
процесуален срок и от лица имащи правен интерес от оспорването, което налага
извод за нейната ДОПУСТИМОСТ.
ІІІ. За
фактите:
5. Изначално производството е започнало
по повод подадено Заявление за отпускане на ПОБ, подадено чрез Дирекция „Бюро
по труда" (ДБТ) - Пловдив вх.
№ 15292/22.12.2020 г. (с рег. № 151-00-22793/22.12.2020 г.) за отпускане на ПОБ като в него е
посочено, че последната и заетост е във Великобритания и същата е прекратена,
считано от 16.11.2020 г.
На
по-късен етап от производството, във връзка с изпратено уведомително писмо за
липсващите документи И. е представила Заявление за удостоверяване на
осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и СЕД U004, Декларация относно определяне на
пребиваване във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004, формуляр Р45, доказващи упражняването
на трудова дейност във Великобритания, както и преносим документ U1, издаден от КИ на Великобритания.
Прието
е, че в случая се касае за опускане на ПОБ при прилагане на разпоредбите на чл.
61-65 от Регламент (ЕО) 883/2004 на Европейския парламент и Съвета за
координация на системите за социална сигурност и чл. 54а - 54 б от КСО.
Посочено
е, че в хода на тази процедура, от съществено значение е определяне на
пребиваването на лицата, поради това, че този въпрос оказва влияние спрямо
компетентността на българската институция по отношение на отпускането и
изплащането на паричните обезщетения за безработица.
По
правило всяко лице, което осъществява дейност като наето лице или самостоятелно
заето лице в дадена държава-членка, се подчинява на първо място на
законодателството на държавата, в която действително осъществява икономическа
дейност (член 11, пар. 3, буква „а" от Регламент (ЕО) № 883/2004.
Съгласно
чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и
на Съвета за координация на системите за социална сигурност, напълно безработно
лице, което по време на последната си дейност като заето или самостоятелно
заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната
държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се
върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по
заетостта в държавата-членка по пребиваване. В този случай, съгласно чл. 65,
параграф 5, буква „а" от Регламент (ЕО) № 883/2004, това лице получава
парично обезщетение за безработица в съответствие със законодателството на
държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това
законодателство по време на последната му дейност като заето или самостоятелно
заето лице. Това обезщетение се предоставя от институцията по пребиваване.
В
представената Декларация относно определяне на пребиваване на лицата във връзка
с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. И. е вписала, че
последният и период на заетост е във Великобритания е от 2008г. до 15.11.2020г.
Съгласно декларираните обстоятелства, съпругът/партньорът и детето й са
живели/учили в държавата по последна заетост. Преобладаващата част от
социалните й контакти са в България. Роднините и живеят в Република България. Жалбоподателката
е декларирала, че не притежава собствено жилище в България, както и че
възнамерява да се установи в страната.
В приложения преносим документ U1, компетентната институция на
Великобритания е удостоверила три периода на осигурена заетост на И. - от
09.08.2009 г. до 21.08.2010 г., от 26.09.2011 г. до 16.12.2011 г. и от
08.04.2012 г. до 03.12.2020 г. като в тези периоди е упражнявала дейност като
наето лице във Великобритания.
От
направената справка от НБД „Население" на ГД „ГРАО" е установено, че
лицето е с настоящ адрес във Великобритания.
Тъй
като според осигурителния орган в декларацията за определяне на пребиваването
във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. и
представените документи не се доказва по безспорен начин пребиваването на И. в
Република България, чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна
информация между България и ЕС (ЕSSI), до Компетентната институция (КИ) на Великобритания е
изпратен СЕД Н005 - Искане за информация за пребиваване за извършване на
проверка относно пребиваването на лицето.
С
оглед започнатата процедура по обмен на социално осигурителна информация между
България и ЕС (ЕSSI),
с Решение № 1040-15-12/05.12.2021г. на Директора на ТП на НОИ – Пловдив,
производството по отпускане на ПОБ е спряно на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО
(в редакцията му до 31.12.2020 г.).
На
02.03.2021г. в ТП на НОИ - Пловдив, чрез
системата за електронен обмен, от КИ на Великобритания е получен официален
отговор, изразен в СЕД Н006 с вх. № 3206-15-39/02.03.2021 г. В същия, КИ на
държавата-членка е потвърдила, че по отношение на И., Великобритания се явява
държава по пребиваване.
Въз
основа на получения документ, с Решение № 1040-15-30/12.03.2021г. на Директора
на ТП на НОИ – Пловдив, производството по отпускане на ПОБ е възобновено на
основание чл. 55 от АПК.
С
оглед постъпилия документ и установените обстоятелства е прието, че лицето не
попада в обхвата на разпоредбата на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) №
883/2004 на Европейския парламент и Съвета от 24.04.2004 г., тъй като
държавата-членка по пребиваване и държавата-членка, чието законодателство се е
прилагало по време на последната му заетост съвпадат.
Като
следствие от това, е издадено и процесното Разпореждане № 151-00-22793-1/018.01.2021
г., с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, § 3, буква
„а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 е постановен отказ за
отпускане на парично обезщетение за безработица по подаденото от Величка
Блядкова Заявление с рег. № 151-00-22793/22.12.2020 г.
6.
Това разпореждане е оспорено от И. пред Директорът на ТП на НОИ гр. Пловдив,
който с оспореното в настоящото
производството Решение № 2153-15-84/12.03.2021 г., е потвърдил същото.
За да постанови този резултат решаващият орган е възприел изложената по-горе
фактическа обстановка и е приел следното от правна страна:
Посочено
е, че в жалбата, с която е бил сезиран ответният административен орган, И. не
оспорва факта, че по време на заетостта си във Великобритания е пребивавала в
Обединеното кралство, но твърди, че след
като е подала заявление до компетентната институция на Великобритания за
издаване на преносим документ U1, тя ги е уведомила официално за
промяната на пребиваването си и няма право на парично обезщетение за
безработица от Великобритания, поради липса на адрес в страната. Посочва, че
притежава имот в с. Ж., който не е упоменала при попълването на декларацията за
определяне на пребиваването, но адресната й регистрация е в гр. П., ул. „***"
№ 61, ет. 5, ап.21. Заявява, че се е завърнала окончателно в България, детето й
е записано в българско училище и цялото й семейство живее постоянно в България
след пристигането си на 12.12.2020 г. от Великобритания.
Изрично
е посочено в оспореното решение, че тези факти не се оспорват от
административния орган, но в конкретния случай не са от значение за решаване на
спора.
Доводите
на И. за отмяна на обжалваното
разпореждане са приети за несъстоятелни.
С
оглед разпоредбите на чл. 61-65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския
парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност и чл.
54а и чл. 546 от КСО, НОИ, като компетентна институция, пред която е подадено
искане за преценка правото на ПОБ, е приела, че следва да се съобрази с
пребиваването на лицето по време на последната му заетост.
Посочено
е, че в конкретния случай, в рамките на административното производство, по
отношение на И. е получен документ Н006,
с който КИ на Обединеното кралство е удостоверила, че именно Великобритания се
явява страна по пребиваване.
Позовавайки
се на чл. 5, т. 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г. за установяване процедурата
за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за
социална сигурност, ответният административен орган е приел, че при наличието
на валиден документ, удостоверяващ по безспорен начин пребиваването на М.И.И.
във Великобритания, посочените в жалбата факти и обстоятелства (налично
притежавано имущество, социални и лични контакти и намерение за установяване) се
явяват ирелевантни, тъй като няма как да доведат до промяна в преценката по
отношение на пребиваването на лицето.
Крайният
извод на Директора на ТП на НОИ – Пловдив е, че след като удостовереното с
получения от компетентния орган документ обстоятелство, че Великобритания се
явява държава по пребиваване по отношение на И., то правилно от Ръководителя на
осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Пловдив е прието, че лицето не
попада в обхвата на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., тъй
като очевидно държавата-членка по пребиваване и държавата-членка, чието
законодателство се е прилагало по време на последната заетост на лицето
съвпадат, съответно правилно е отказано търсеното ПОБ.
С
тези съображения, горестоящият в йерархията административен орган е потвърдил Разпореждане № 151-00-22793-1 от
18.01.2021 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ –
Пловдив като законосъобразно.
7. Към жалбата
са приложени и са приобщени към доказателствения материал по делото писмени
доказателства, които не са оспорени от представителя на ответната страна, както
следва : Удостоверение за раждане от ***г.
на Г. М. И., Служебна бележка с изх.№ 85/24.03.2021г. от Частна профилирана
гимназия „Класик“ ООД, в уверение на това,че Г. М. И. е ученик в IВ дипломна програма ЧПГ“Класик“ от 15.09.2020г.,
Ноториален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 165, том.1, рег.№ 1925,
дело № 154 от 2018г. за покупко- продажба на недвижим имот с купувач М.И.И.,
Удостоверение с изх.№ 1139/31.03.2021г. за настоящ адрес на М.И. ***, считано
от 31.03.2021г.
8. В хода на съдебното производства са
ангажирани и гласни доказателствени средства, като е разпитан свидетелят Т.Р.П..
Разпитана по делото свидетелката П. е заявила, че познава
М.И.И. познава я откакто е била 12-13 годишно момиче. Познавала се
с и нейните родители, с тях са семейни приятели. И. заминала за Англия, когато синът й бил на
3,4 години. Тя заминала, за да му осигури по- добро бъдеще, за да може да
следва. Това било през 2008г. Тя се е завърнала преди година или година и нещо,
като се е завърнала окончателно и завинаги, с цел да живее със семейството си в
България. Направили ремонти на къщата, в която живеят, синът и, който е на 17
години, е записан да учи в България. Закупила
си и недвижим имот - място в село Ж..
Това е родното село на бащата на И., там живеят фамилно, имат голяма къща, но
идеята и е да има отделно тяхно жилище, плановете и са там да живее там със семейството. Роднините на И. ***, някои
са в град П. И. заминала за Англия с идеята за известно време да замине, нямала е
идея да остава да живее там. Към момента И. е прекратила трудовите си
правоотношения с английските си работодатели, тя ги предупредила, че се прибира
за винаги и напуска, съвсем законно и легално.
ІV. За правото:
9. Оспореният административен акт – Решението на Директора на
ТП на НОИ гр. Пловдив, е постановен от материално компетентен орган, в
изискуемата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила.
Процесното разпореждане е издадено в хода на административно производство,
което е приключило с постановяване на предвидения в чл. 54ж, ал. 1 от КСО
административен акт от компетентен орган - длъжностното лице, на което е
възложено ръководството на осигуряването за безработица в ТП на НОИ. Изложеното
до тук обаче, не е в състояние да санира неточните фактически констатации и
направените въз основа на тях неправилни изводи относно приложението на
материалния закон. В следващото изложение ще бъдат конкретизирани съображенията
за тези изводи.
10. По делото не се формира спор по
установените факти. Спорът в случая е за правото, като касае компетентната
държава по изплащането на парично обезщетение за безработица.
11. За разрешаване на настоящия административноправен спор е
необходимо да бъде съобразено следното:
Република
България е част от ЕС и като такава е длъжна да прилага европейските правила за
координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза,
като всяка членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на
осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални
рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява
размерът на обезщетенията и т.н. Но разпоредбите на ЕС определят общите правила
и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи,
институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните
закони, като към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в
Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г.
за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г.,
както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от
16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) №
883/2004 г.
Като източник
на вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, т.е., съдържащите се в
регламента правила като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко
приложими във всички държави - членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от
националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от
съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от
националните законодателства.
Съгласно чл. 3
от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му се прилагат към всички
законодателства (по
смисъла на чл. 1, б. „л“)
относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи), в т.ч. и относно обезщетенията за
безработица (чл.
3, § 1, б.“з“).
Няма спор по
делото, че И. е гражданин на Република
България, респ. е гражданин на държава-членка на ЕС, поради което е и лице,
спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 г. (чл. 2 от Регламента), с който са въведени
материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на
системите за социална сигурност на държавите-членки. Механизмът на координация
на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се
основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство;
равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или
пребиваване и износ на обезщетения.
По отношение
на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото
законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да
принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е
заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от
общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава
отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в
чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., сред които е и правилото на § 2, в
който е уредено, че напълно безработно лице, което по време на последната си
дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в
държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да
пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя
на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.
Легална
дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, § 3, б.„й“ от
цитирания Регламент, а именно - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това
място (на
обичайно пребиваване на лицето)
се определя, съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (Регламента по
прилагането), с оглед
центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на
наличната информация относно релевантните факти - продължителността и
непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки,
семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и
доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на
упражняваната дейност, в т.ч. постоянният характер на дейността и
продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се
упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма.
Съгласно
разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при
определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице, е
намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства,
особено причините за преместването на лицето.
В чл. 1, б. „й“
и б. “к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 пък се прави разграничение между
„пребиваване“ и „престой“. А в изготвения съвместно с държавите-членки наръчник
се изясняват понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и
„престой“. Тези определения, посочени в законодателството на ЕС са необходими,
за да се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на
обезщетения по социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в
различни държави-членки.
Съгласно
правото на ЕС, може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно
само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по
социалноосигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и
самостоятелно заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в
държавата по месторабота, а неактивните (напр. пенсионери и студенти) — в държавата-членка по обичайно
пребиваване. Определянето на държавата-членка по обичайно пребиваване на лицата
е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една
държава-членка. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва
да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване
на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на
лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната
държава-членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно
се упражнява съответната дейност, постоянният й характер, както и
продължителността на договора за работа);
упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти - източникът на
доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето;
държавата-членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването;
намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с
конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други
факти. Наръчникът предоставя също така конкретни примери и насоки за случаите,
в които е трудно определянето на мястото на пребиваване, като например при
погранични, сезонни или командировани работници, студенти, пенсионери, както и
при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност.
12. В случая, съдът намира за неправилна преценката на
административния орган при определяне мястото на обичайното пребиваване на жалбоподателката.
Не е спорно между
страните, че И. е осъществявала през периодите 09.08.2009
г. до 21.08.2010 г., от 26.09.2011 г. до 16.12.2011 г. и от 08.04.2012 г. до
03.12.2020 г. трудова дейност на територията на Великобритания и
трудовият й договор с работодателя е прекратен, както и че към момента на
подаване на заявлението за отпускане на безработица е безработно лице.
От данните по
делото се установява, че след прекратяване на трудовото правоотношение във
Великобритания към 16.11.2020г., същата се е завърнала в Република България. С
представената пред органите на НОИ на същата Декларация относно определяне на
пребиваване във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004,
същата е декларирала, че през периода на последната й заетост във
Великобритания, преобладаващата част от роднините й и преобладаващата част от
социалните й контакти са в Република България, където не притежава собствено
жилище, но възнамерява да се установи.
Така
декларираните от И. обстоятелства се потвърждават в пълна степен от събраните
по делото доказателства, а именно: Удостоверение
за раждане от ***г. на Г. М. И., Служебна бележка с изх.№ 85/24.03.2021г. от
Частна профилирана гимназия „Класик“ ООД, в уверение на това,че Г. М. И. е
ученик в IВ дипломна
програма ЧПГ“Класик“ от 15.09.2020г., Ноториален акт за покупко-продажба на
недвижим имот № 165, том.1, рег.№ 1925, дело № 154 от 2018г. за покупко- продажба
на недвижим имот с купувач М.И.И., Удостоверение с изх.№ 1139/31.03.2021г. за
настоящ адрес на М.И. ***, считано от 31.03.2021г. Тези обстоятелства се
потвърждават и от показанията на разпитаната по делото свидетелка П., които
съдът кредитира като обективни, непротиворечиви и кореспондиращи с останалия
доказателствен материал по делото.
Всички тези
писмени и гласни доказателства без всякакво съмнение потвърждават намеренията на
И. да се установи постоянно в родината си. Казано с други думи, тези данни
сочат, че центърът на интересите на И. е
именно в Република България, в която тя е заявила категорично намерение да се
установи. Това е и мястото на обичайно й пребиваване по смисъла на чл. 11 от
Регламент (ЕО) № 987/2009.
Не е спорно
също така и че И. е напълно безработно лице. Същата е пребивавала за времето на
трудовата си заетост в държава-членка, различна от компетентната
държава-членка, а именно във Великобритания. Безспорно установено е обаче, че
оспорващата не продължава да пребивава в тази държава-членка, нито се е върнала
в тази държава-членка (т.е.
във Великобритания), на
чието законодателство за последно е била подчинена, за това същата не се е
регистрирала (т.е.
не се е поставил на разположение)
в службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване (за времето на трудова
заетост) във
Великобритания, а се е регистрирала в България, където тя се е върнала и
обичайно пребивава с намерение да остане да живее в България, като си намери
работа, което се подкрепя от събраните по делото доказателства.
Приложимото
законодателство в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното
местопребиваване на жалбоподателката, на която държава тя е и гражданин, а
именно - законодателството на Република България. Обезщетението за безработица,
претендирано от И., следва да бъде поискано именно по реда и при условията на
действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски
регламенти за това. В този смисъл е т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на
Административната комисия за координация на системите за социална сигурност,
съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно
отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на
заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено
или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в
съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията
се предоставят от институцията по местопребиваване.
13. Все в тази
насока следва да се посочи, че за разлика от националното ни законодателство,
европейските правила за координация на системите за социална сигурност на
държавите членки на Съюза не предвиждат възможност дори за спиране
производствата по отпускане на обезщетение (още по-малко пък за отказ) в случаи от категорията на процесния.
За сметка на това уреждат правила за временно прилагане на
законодателството и предварително предоставяне на обезщетения, които са
регламентирани в член 6 от Регламент (ЕО) № 987/2009. В параграф 2 на цитирания
член 6 от Регламент (ЕО) № 987/2009 е предвидено, че когато има различия в
становищата на институциите или органите на две или повече държави-членки
относно това коя институция следва да предостави парични обезщетения или
обезщетения в натура, съответното лице, което би могло да претендира за
обезщетения, ако нямаше спор, има право предварително да получава
обезщетенията, предвидени в законодателството, прилагано от институцията по
мястото му на пребиваване, или, ако това лице не пребивава на територията на
нито една от съответните държави-членки, обезщетенията, предвидени в
законодателството, прилагано от институцията, до която първо e било подадено
искането. С други думи казано, правото на ЕС предвижда дори предварително
получаване на обезщетение от трета страна.
И всичко това е с оглед спазване целта на социалното осигуряване -
получаване на адекватно на размера на внасяните осигуровки обезщетение за
осигуреното лице при настъпването на съответното осигурително събитие. В
изложения смисъл е и константната практика на Върховен административен съд по
аналогични казуси, намерила израз в решение № 12598/25.09.2019г. на ВАС, шесто
отд., постановено по адм.д. № 13206/2018г.; решение № 222/08.01.2019г. по адм.
дело № 8158/2018г. по описа на ВАС, шесто отд.; решение №1645/06.02.2019г. по
адм. дело № 8633/2018г. по описа на ВАС, шесто отд.; решение №
2695/22.02.2019г. по адм. дело № 3077/2018г. по описа на ВАС, шесто отд. и
решение № 10291 /03.07.2019г. по адм. дело № 15067/2018г. по описа на ВАС,
шесто отд. и други.
14. Тези съображения, обосновават извод за
незаконосъобразност на оспореното Решение № 2153-15-84/12.03.2021 г. на
Директора на ТП на НОИ гр. Пловдив и потвърденото с него Разпореждане № 151-00-22793-1/22.12.2021
г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - гр. Пловдив,
с което на И. на основание чл. 54ж, ал.
1 от КСО, във връзка с чл. 11, § 3, б.“а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО)
883/2004 г. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица на
основание чл. 54а от КСО, поради което
същите ще следва да бъдат отменени.
На основание чл.
173, ал. 2 от АПК, делото следва да бъде изпратено като преписка на
длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от КСО при ТП на НОИ - гр. Пловдив, за ново
произнасяне по подаденото чрез Дирекция „Бюро по труда“ - Пловдив от М.И.И. Заявление за отпускане на ПОБ с вх.
№ 15292/22.12.2020 г. (с рег. № 151-00-22793/22.12.2020 г.), при
съблюдаване на дадените с настоящото решения указания по тълкуването и
прилагането на закона. Това налага извод за основателност на жалбата.
V. За разноските:
15. При посочения изход на спора, на основание чл. 120, ал. 2
от КСО, на жалбоподателката се дължат извършените разноски по производството. Те
се констатираха в размер на 720 лв. – заплатеното възнаграждение за един
адвокат, с ДДС. В случая, и с оглед възражението на представителя на ответната
страна за прекомерност на адвокатското възнаграждение, съгласно договора за
правна защита и съдействие, следва да се посочи, че възнаграждението не е
прекомерно, като не са налице основания за присъждането на по-нисък размер на
разноските в тази им част, по смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК, във вр. с чл.144
от АПК. Съгласно разпоредбата на чл.36, ал.2 от Закона за адвокатурата размерът
на възнаграждението се определя в договор между адвоката и клиента. Този размер
трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения
в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа.
Посочената правна норма, въвежда ограничение единствено относно минималния
размер на адвокатското възнаграждение, който не може да бъде по - нисък от
предвидения в наредбата на Висшия адвокатски съвет, но не и относно договорения
му размер, който разбира се следва да е справедлив и обоснован, с оглед
фактическата и правна сложност на казуса и осъщественото процесуално
представителство. Съгласно чл.8, ал.2, т.2 от Наредба № 1 за минималните размери
на адвокатските възнаграждения за процесуално представителство, защита и
съдействие по дела по Кодекса за социално осигуряване възнагражднието е 350 лв. Минималният размер
на адвокатските възнаграждения обаче, е само долна граница, под която адвокатите
не могат да договарят възнаграждение за оказаната от тях правна помощ, а
самият размер (на адвокатското
възнаграждение) се определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор
с клиента. Това означава, че въпросният минимален размер (на адвокатското
възнаграждение) не е равнозначен на "обоснован и справедлив" размер
по смисъла на чл. 36, ал. 2 от ЗА. В конкретния случай, оказаната правна помощ
по настоящото дело се изразява в изготвяне на жалба, осъществена процесуална
защита, посредством проведено пълно главно доказване и процесуално
представителство в проведените по делото две открити съдебни заседания. Ето
защо, в процесния случай уговореният и заплатен от жалбоподателя размер на адвокатското
възнаграждение за настоящата съдебна инстанция,
следва да се определи като съразмерен и съответстващ на критериите на
чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата - "справедлив и обоснован".
Така
мотивиран, на основание чл. 173, ал. 2 от АПК, Пловдивският административен
съд, ІІ отделение, ХІІ състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 2153-15-84/12.03.2021 г. на
Директора на ТП на НОИ гр. Пловдив и потвърденото с него Разпореждане № 151-00-22793-1/22.12.2021
г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - гр. Пловдив.
ИЗПРАЩА преписката на длъжностното лице по чл. 54ж, ал.
1 от Кодекса за социално осигуряване при ТП на НОИ гр. Пловдив, за
ново произнасяне по подаденото чрез Дирекция „Бюро по труда“ - Пловдив от М.И.И. Заявление за отпускане на парично
обезщетение за безработица с вх. № 15292/22.12.2020
г. (с рег. № 151-00-22793/22.12.2020 г.), при съблюдаване на
дадените с настоящото решения указания по тълкуването и прилагането на закона.
ОСЪЖДА Националния осигурителен институт да
заплати на М.И.И., с ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 720 лв.,
представляваща заплатеното възнаграждение за един адвокат.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: