Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.София, 04.12.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, VII-ми въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ МЛАДЕНОВ
ЧЛЕНОВЕ: 1.
ВЕСЕЛИНА СТАВРЕВА
2. ПАВЕЛ ПАНОВ
при секретаря Красимира Динева и прокурора Б.Бецова като разгледа докладваното от съдията СТАВРЕВА В.Н.О.Х.Д.№4178/2019г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на гл.21 от НПК.
С присъда от 20.05.2019г. по
Н.О.Х.Д.№10129/2018г., СРС, НО, 121-ви с-в е признал подсъдимия И.Н.М. за виновен в извършването на престъпление по
чл.150, ал.1 от НК. При условията на чл.54 от НК, съдът му е наложил наказание
„Лишаване от свобода“ за срок от 2 /две/ години и 6 /шест/ месеца, чието
изпълнение е отложил за срок от 4 /четири/ години. На подсъдимия са възложени и
направените по делото разноски за процесуално представителство на
конституираната като част. обвинител пострадала.
По делото е постъпила въззивна
жалба от упълномощения защитник на подсъдимия - адв.Б. - САК, в която се моли
присъдата да бъде отменена като неправилна и незаконосъобразна, тъй като
направените в нея изводи не кореспонират със събраните по делото писмени и
гласни доказателства.
След запознаване с мотивите на
СРС е постъпило и допълнение към жалбата. В същото се претендира
несъставомерност на твърдяното деяние от обективна и субективна страна, което
изключва неговата наказуемост. Игнорират се твърденията на пострадалата като
заинтересовани от изхода на делото. Още повече, че същите се подкрпят от
показанията на нейни близки - в частност нейната майка и братовчед, които не са
били и очевидци. Не се споделят изводите на СРС да не кредитира показанията на св.М.И.и
обясненията на подсъдимия, въпреки че си кореспондират. В този смисъл се моли
за отмяна на първостепенния съдебен акт.
В разпоредително заседание на
14.10.2019г. въззивният съдебен състав, по реда на чл.327 от НПК, е преценил,
че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага преразпит на
подсъдимия и на разпитаните пред първия съд свидетели и вещи лица.
Пред въззивния
адв.Б. поддържа жалбата и допълнителното писмено изложение към нея. Приема, че
контролираният съд избирателно е анализирал доказателствата по делото, като се
е доверил на заявеното от част. обвинителка, подкрепено с косвени
доказателствени източници, игнорирайки показанията на св.И. – очевидец на
случилото се. Релевира доводи, че съгласно трайната съдебна практика
показанията на свидетелите винаги следва да се отчитат през призмата на евентуалната
им заинтересованост. Обосновава обективна несъставомерност на деянието. В
заключение моли съдът да отмени изцяло присъдата поради нейната неправилност.
Счита, че не са налице каквито и да било отегчаващи отговорността обстоятелства
спрямо подзащитния му.
Представителят
на СГП счита жалбата за неоснователна. Пледира за потвърждаване на първоинстанционната
присъда, доколкото СРС съвкупно е анализирал доказателствата и е стигнал до
законосъобразни изводи.
Част.
обвинителка А., не се явява – редовно призована. Правото й на участие в процеса
се обезпечава чрез упълномощения от нея повереник – адв.М.. В хода по същество
последният излага аргументи в посока правилност и обоснованост на проверявания
съдебен акт. Счита, че първия съд е положил необходимите процесуални усилия да
разкрие обективната истина по делото. Акцентира
на фактологическите
пропуски в обясненията на подсъдимия, за разлика от показанията на
пострадалата, подкрепени от заявеното
на други свидетели. Наложеното наказание приема за
справедливо с оглед обекта на посегателство. Претедира разноските, направени пред въззивната инстанция
съгласно представен договор
за правна помощ.
В правото си на лична защита и
последната си дума подсъдимият М. моли да бъде оправдан.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, VII-МИ
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ като обсъди доводите във въззивната жалба и допълнението
към нея, както и тези, изложени в съдебно заседание от страните и след като в
съответствие с чл.314 от НПК провери изцяло правилността на атакуваната
присъда, констатира следното:
Първоинстанционната
присъда е постановена при изяснена фактическа обстановка, категорично
установена от събраните пред СРС доказателствени материали. Чрез
законосъобразно извършени процесуални действия са приобщени необходимите от
гледна точка на разпоредбата на чл.102 от НПК доказателства. В достатъчна
степен за нуждите на процеса са изследвани фактите и обстоятелствата, изведени
от събраните по делото доказателства и доказателствени средства. В мотивите на постановената присъда решаващият съд по ясен и убедителен
начин е обективирал процеса на формиране на вътрешното си убеждение, като е
извършил правилен анализ на доказателствената
съвкупност. В тази връзка, настоящият съдебен състав изразява
съгласие с доказателствения анализ, направен от контролираната инстанция, като
счита за нужно да анализира само тези, които се оспорват, за да отговори
изчерпателно на наведените доводи в жалбата /р.№372 от
01.10.2012г. по н.д.№1158/2012г., н.к., ІІІ н.о. на ВКС/.
Предвид
горенаведеното, СГС не намира основания за съществено ревизиране приетата от първата
инстанция фактология, която
се изразява в следното:
Подсъдимият И.Н.М. е роден на ***г***, българин, български гражданин, с адрес по местоживеене:***,
неженен, със средно образование, студент, с ЕГН:**********, неосъждан.
Подсъдимият М. и
св.М.И.се познавали от по-рано, тъй като били завършили заедно средно
образование в
гр.Ботевград, а по-късно
отново се срещнали в университета
На 26.02.2018г.
в късния следобед двамата били
в дома на М. в
кв.”Княжево”. Решили да посетят заведение, находящо се в кв.“Овча купел“, докъдето стигнали с л.а. на подсъдимия - „Мерцедес С 320Л“ с ДК.№ *********.
Около полунощ
двамата решили да си тръгват.
Подсъдимият седнал зад волана, а
на седалката бил в случая отдясно, а от
ляво бил св.И.. Подсъдимият М.
***.
По същото време св.Е.А. се намирала пред входа на кооперацията си, находяща се
на ул.“*********, докъдето била докарана от братовчед си - св.Ч., с когото били
заедно през деня. Св.А. се насочила към личния си автомобил, за да почисти
чистачките му, зада не измръзнат.
Улицата пред
кооперацията била тъмна, но на входа й
имало монтирана фотоклетка, светело и
осветлението от близкия железарски магазин. Докато почиствала снега от чистачките, от дъното на улицата
към л.а. на св.Ч.се приближил
автомобила, управляван от М. с
включени фарове. Тъй
като улицата била тясна, св.Ч.потеглил със своето превозно средство, за
да осигури място за разминаване с автомобила на М..
На Ч.направило впечатление, че автомобилът, с който се разминал прилича на
неговия - Мерцедес „С“ класа, тъмен на цвят.
Виждайки, че А.
остава сама на улицата, М. спрял
на около два метра от нея, без да казва каквото и да било на спътника си и без
да изключва двигателя на автомобила, излязъл и се насочил към нея. Попитал я за името на
улицата, на която са в момента, но А.
не отговорила. Подсъдимият М. бързо
се приближил към нея и я сграбчил с две ръце като фиксирал нейните до тялото й
така, че А. да не може да се движи. Казал
й, че иска да се поцелуват и продължавал да я притиска до себе си. После, с
едната си ръка хванал нейните ръце, а със свободната започнал да я опипва по
дупето, гърдите, бедрата, между краката. Опитал се да й разкопчее панталона и я
задърпал към автомолила си. Казвал й да не вика, че само ще се позабавляват. Св.А. започнала да вика за
помощ и ожесточено се дърпала и борила. В един момент, св.А. успяла да освободи
дясната си ръка и ударила подсъдимия силно в лицето, в областта на устните. Изненадан от внезапния удар, М.
на свой ред отвърнал с юмрук и ударил пострадалата в областта на
лицето. В следствие на този удар, А. се
осводила изцяло от хватката на подсъдимия
и се прибрала в кооперацията.
Подсъдимият
напсувал А., нарекъл я „курва“, след което ядосан се
качил в колата си й се отдалечил в неизвестна посока.
Влизайки в дома
си, А. веднага позвънила
на телефон 112, след което на майка си – св.Ж.С.,
като й съобщила за станалото, силно
разстроена. След това се обадила и на братовчед си
- св.С.Ч..
На следващия
ден, св.А. сезирала с жалба органите на 06 РУ-СДВР.
Подсъдимият М. бил установен и задържан за срок до
24 часа със заповед за задържане от 27.02.2018г.
На същата дата било извършено
разпознаване от св.А.,
при което същата разпознала М. като
лицето, което я е нападнало предходната вечер.
На 28.02.2018г.
около 12.50 часа подсъдимият посетил съдебен лекар от Клиника по съдебна
медицина и деонтология при УМБАЛ „Александровска“ ЕАД, гр.София. Бил
прегледан и му било издадено съдебно-медицинско
удостоверение №155/2018г., в което било отразено,
че при прегледа се установило
наличие на оток на горна устна, кръвонасядане и охлузване по лигавичната
повърхност на горната устна.
Изложената
фактическа обстановка, подобно на първата инстанция, въззивният съд приема за
установена въз основа на събраните по делото доказателства, а именно: гласни доказателствени средства –
показанията на св.Е.А. (л.25-27 и л.47 от съдебното производство), св.Ж.С.
(л.31-32 от съдебното производство), св.К.К.(л.32-33 от съдебното
производство), св.М.И.(л.33-34 от съдебното производство), св.С.Ч.(л.45-46 от
съдебното производство), и св.И.И.(л.46 от съдебното производство); обясненията
на подсъдимия (л.47 от съдебното производство); от писмените доказателствени средства – протокол за разпознаване
(л.10-11 от досъдебното производство); писмени
доказателства: СМУ на подсъдимия (л.27 от досъдебното производство),
справка от телефон 112 (л.17 от досъдебното производство), справка за съдимост
и останалите, приобщени по реда на чл.283 от НПК.
Преди
да пристъпи към собствен анализ настоящият съдебен състав счита за необходимо
да изложи някои принципни постановки досежно косвените доказателства и
установеното им приложение съгласно съдебната практика. Доказателствата се
делят на преки и косвени, като критерият
е връзката им с предмета на доказване. В процесния случай показанията на св.И.
и св.Ч.се явяват пряко и същевременно производно доказателствено средство. За
да категоризира едно доказателство като производно съдът се ръководи от
източника, който го възпроизвежда. Производните доказателства се възпроизвеждат
чрез доказателствено средство, което не е първично – показания на свидетел,
който не е очевидец (както е в процесния случай с показанията на св.И. и св.Ч.).
Но досежно другият разграничителен критерий – връзката им с предмета на
доказване – и двамата свидетели възпроизвеждат факти, свързани с основния
предмет на доказване по делото – упражнена принуда спрямо пострадалата; предприети
действия от страна на подсъдимото лице, целящи удовлетворяване на половото му
желание.
Въззивният
съд намира за необходимо да отбележи, че в случаи като процесния,
когато са налице взаимоизключващите се твърдения на различни лица, изясняването
на обективната истина налага събирането на доказателства за множество контролни
обстоятелства по отношение на главния факт на процеса с оглед извършването на
преценка за достоверност на противостоящите версии в свидетелските показания,
като a priori не може да бъде изключена правдивостта на което и да било от тях.
Предвид изложеното е необходимо да се изследва
съответствието на застъпената от пострадалата А. и подсъдимия М. версии за развитието на ситуацията с
останалия събран по делото доказателствен материал,
вътрешната им убедителност, последователност
и логичност.
В
мотивите към присъдата въззивният
съд не установи
тенденциозна избирателност при позоваване на гласните доказателства. Подобни
съмнения се разсейват напълно от обстоятелствената съпоставка между различните
гласни доказателствени средства както помежду им, така и с останалите
доказателствени източници по делото. Право на съда е да прецени на кои
доказателства да даде вяра и въз основа на кои да постанови съдебния си акт,
стига да не допуска процесуални нарушения при допускането, събирането и
проверката им. Поради
това и тази инстанция намира, че в показанията на св.А., св.С., св.Ч., св.И.и св.К.не се отчитат противоречия, а напротив – подкрепени са от протокола за разпознаване и справката от телефон 112. Въз основа на тях съдът правилно е
изградил изводи за времето, мястото и конкретните действия на
подсъдимия М., за използвана
физическа принуда спрямо пострадалата А. с посочената в чл.150, ал.1 от НК цел.
Въззивнaта
инстанция се съгласява със становището на СРС, че показанията на пострадалата
са важен източник на доказателства, като същите са в основата на подвигнатото
от страна на прокуратурата обвинение срещу подсъдимия М.. Принципно не съществува пречка обвинението да се
основава преимуществено на показания, дадени от един очевидец, дори и същият да се явява едновременно с това и пострадал. Противното разбиране би довело до
дефинитивно изключване на достоверността на свидетелските показания на
пострадалото лице, като би довело до принципна недоказуемост на редица деяния,
които обичайно не се извършват пред широк кръг от хора - блудство, изнасилване, грабеж и
т.н. Следва да се подчертае, че съгласно изискванията на процесуалния закон доказателствата
и доказателствените средства не могат да имат предварително установена сила.
Предвидените в НПК способи за установяването на данните по делото са равностойни
по доказателствена сила, стига да са събрани по реда и правилата на НПК и да са
достоверни. Наложителната проверка показанията на А. чрез съпоставка с останалия
доказателствен материал, както и на проверка с изследването на данни за
логически несъответствия и вътрешни противоречия е сторена от СРС, който обстойно е аргументирал позицията си защо кредитира заявеното от
св.А., както и заявеното от нейните роднини - св.Ч.и св.С..
За да се довери
на показанията на пострадалото лице, въззивният съд също констатира, че относно
основните факти от предмета на доказване е налице последователност, логичност и
конкретика в изложеното от свидетелката. Внимателният прочит на депозираните от св.А. сведения пред първоинстанционния съд, в контекста на проведеното на досъдебното производство разпознаване, еднозначно установяват убеденост, че именно М. е автор на инкриминираното деяние. Нещо повече - свидетелката демонстрира категоричност относно
това обстоятелство и в хода на съдебното следствие: „категорично разпознах подсъдимия“, „… и си
спомням, че той беше под номер 4“. Това нейно твърдение са препотвърждава и
показанията на поемни лица – св.К.и св.И.. По делото липсват каквито и да са
било данни, от които да се заключи, че представата на пострадалата относно
външните характеристики на извършителя е била по някакъв начин манипулирана.
Свидетелката подробно е описала обстоятелствата, при които е възприела чертите на подсъдимия – „това, което ми се запечата в съзнанието бяха просто веждите и самата му
физиономия…“ (л.26 от съдебното
производство), „беше висок около 1.75м, нормално телосложеие..
беше с тъмни очи, кръгла форма на лицето със специфични вежди, бяха дебели и
слизаха ниско към очите.“ (л.9 от досъдебното
производство). Всъщност присъствието на М. на инкриминираното място и дата не се оспорва от самия него,
поради което и твърденията му в тази насока, а също и на св.И. дават още една
гаранция за достоверност показанията на пострадалата.
Показанията на св.Ч.и св.С., които
обосновано са кредитирани от първия съд, не произтичат от очевидци на събитието, но установяват косвени и контролни
доказателства, които също допринасят за правилното изясняване на делото. От показанията на първия се се
препотвърждава причината А. да остане сама пред дома си, а също и обстоятелството,
че веднага след инкриминираното деяние се е обадила да им съобщи за случилото
се, вкл. за факта, че деецът е бил напълно непознат, но все пак е успяла да
запомни негови външни характеристики. Показанията на св.Ч.и св.С. носят значима
информация и относно емоционалното състояние на пострадалата непосредствено
след извършеното спрямо нея посегателство. Нормално е след подобно преживяване
пострадалото лице да позвъни първо на най-близките си лица и именно с тях да
сподели. В тази връзка настоящият съд намира за напълно неоснователни
възраженията на защитата, че показанията на двамата цитирани по-горе свидетели
не следва да се кредитират поради явната им заинтересованост, произтичаща от
близките им роднински взаимоотношения с пострадалата. Несъмнено св.Ч.и св.С. споделят коректно възприятията си относно предхождащите деянието събития, както и относно емоционалното състояние на
пострадалата след случилото се. Заявеното от тях е логически последателно и
житейски правдиво, като напълно кореспондира с показанията на самата пострадала,
както и отчасти с депозираното от св.И. и подсъдимия (относно деня, мястото;
обстоятелството, че действително М.
е слязъл от автомобила си, приближил се е до пострадалата), като същевременно
намира докзателствена опора и в протокола за разпознаване, както и в справката
от тел.112. В тази насока въззивният съд след цялостен анализ на всички
доказателства възприе показанията на св.С. и св.Ч.за достоверно отражение на развилата се ситуация поради
корелацията им с останалата кредитирира от съда доказателствена маса.
Единствените доказателства, внасящи съмнение в обвинителната
теза, са обясненията на подсъдимия ведно с показанията на св.М.И.. Правилно първостепенният съд ги
е кредитирал частично,
като е изградил фактическите си и правни изводи преимуществено въз основа на останалите
доказателствени източници. Обясненията
на подсъдимия освен валидно доказателствено средство се явяват и средство за
защита срещу така повдигнатото му обвинение. В процесния случай въззивният съд
цени дадените обяснения именно в светлината на ефикасно средство за защита, с
което подсъдимия М. се опитва да обори тезата на
прокуратурата. При съблюдаване на правилата за доказателствената
тежест по чл.103 от НПК, за да бъдат приети за достоверни обясненията на подсъдимия, не се
изисква те да намират подкрепа, а да не се опровергават от несъмнено установени
доказателства или да не се дискредитират на собствено основание поради
неясноти, необясними празноти или тъй като съдържат обективно невъзможна
версия.
Тук е мястото да се посочи, че
подсъдимият не отрича на
инкриминираните в обвинителния акт ден и място да е срещнал пострадалата, но
същевременно настоява да не е
предприемал действия по опипване, обарване, дърпане спрямо същата, като всъщонст
само тя го е ударила. Съдът не възприема обясненията на
подсъдимия, както и свидетелските показания на И., че подсъдимия М. не е притискал св.А. и не я е опипвал в различни части от тялото й (вкл.
интимни такива). Това е така,
тъй като тези доказателствени източници стоят вътрешно неустойчиво и изолирано
в описания общ ход на събитията и не отговарят на обективните находки по
делото, намерили отражение в напълно кореспондиращите си
свидетелски показания на А., Ч., С., И.и К., както и в извършното процесуално
следствено действие по разпознаване на подсъдимия, както и в справката от
телефон 112.
На
следващо място въззивният съд намира, че възраженията от страна на защитата, че
контролираният съд е игнорирал като източник на
доказателства показанията на св.И., за
неоснователни. Най-подходящият начин да се депозират свидетелски
показания, съдържащи обективно несъществуващи обстоятелства, е тяхното
преплитане с обективно съществуващи такива, за да се придаде достоверност на
първите и да се затрудни процеса на отсяване на едните от другите. Именно такъв
подход е предприет от св.И., което дава основание само за частично кредитиране на показанията му. Първоинстанционният съд не
само е констатирал противоречието между заявеното от последния с останалите
кредитирани по делото доказателствени източници, но и е селектирал частта от
заявеното, на която дава вяра, а именно – слизането
на св.А. от автомобила на братовчед й (св.Ч.), решението на подсъдимия М. да слезе от колата си и да се
запознае с пострадалата, защото му се е сторила симпатична; следите от
физическа агресия по лицето на подсъдимия непосредствено след връщането му в
колата („ върна се при мен, беше с разбита устна.“).
В
останалата им част, и този съд прие показанията на св.И. за опит за
доизграждане защитната версия
на подсъдимия М., която обаче се опровергава от останалите
доказателства. Всъщност
И. не отрича да е станал свидетел на физическо
съприкосновение между пострадалото лице и подсъдимия, настоявайки съприкосновението да се е изчерпало с подаване на ръка
от страна на М.. Ето защо настоящият състав на СГС също намира, че в случая обясненията
на подсъдимия и
показанията на И. по-скоро имат защитна
функция и целят изграждането на правдива версия относно поведението на
подсъдимия М. и като
такива не следва да бъдат кредитирани.
В заключение въззивният съд намира, че установените от районния съд
релевантни факти не са резултат от едностранчива и/или превратна интерпретация.
Несъгласието от страна на подсъдимия и неговата защита с възприетото по
фактите не може да послужи за обосноваване на теза за допуснати процесуални
нарушения при анализа на доказателствата, след като контролираният съд е спазил
процесуалните правила за допускане, събиране, проверка и оценка на
доказателствата, както и е гарантирал равни възможности на страните да участват
в процеса.
Солидаризирайки
се с фактическите изводи и доказателствен анализ на първата инстанция, въззивният съд намира от правна страна следното:
При така
установените факти първоинстанционният съд правилно е възприел, че подсъдимият М. е осъществил състав на престъпление по чл.150, ал.1 от НК. Блудството е
престъпление, което има за обект физическата и полова неприкосновеност на
хората, като цели да се гарантира, че всеки може сам и доброволно да определя с
кои лица да извършва действия, които удовлетворяват полово желание. Подсъдимият
е нарушил тези гаранции за неприкосновеност на половия живот, като е опитал
чрез физическа принуда да извърши със св.А. действия за удовлетворение на
полово желание въпреки изричното ѝ несъгласие.
От обективна
страна на инкриминираната дата – 26.02.2018г., около 00:20
часа, в гр.София, кв.„Овча купел“, ул.„*********, подсъдимият е осъществил блудствени действия спрямо пострадалата А., намерили израз
в действията му по опипване по дупето, гърдите,
бедрата и между краката, опитал се да разкопчае панталона й, като за това е употребил физическа сила, целяща
сломяване съпротивата на пострадалата с цел удовлетворяване на полово му
желание - притискал я е към себе си, ударил я е с юмрук в лицето, дърпал я е
към автомобила си. Действията по опипването на
пострадалата по задните части, гърдите и в областта между краката, където се намира и женския полов орган, придружени с тези да бъде разкопчан панталона й обективно са такива, които са насочени към
възбуждане на полово желание без съвкупление.
С оглед възможността
на лицата, навършили 14-годишна възраст, сами да определят половото си
поведение при желание за това, нормата на чл.150,
ал.1 от НК изисква и блудствените действия
да със съпроводени обективно от насилие от страна на извършителя под формата на
сила или заплашване, на привеждане в безпомощно състояние или на зависимост. В процесния случай поведението на
подсъдимия М. по насилственото задържане на
пострадалата, въпреки отчетливата й съпротива (дърпала се е, опитала се е да крещи; ударила го е с юмрук по лицето) да не участва във възбуждането на неговото полово желание изпълва другия акт на двуактното престъпление.
Въззивният съд
се солидализира с правния извод на СРС, че от субективна страна деянието е извършено от подсъдимия М. с пряк умисъл и с особена цел – удовлетворяване на полово желание. Дали същата е постигната в случая е ирелевантно. При осъществяването на деянието той е съзнавал, че в конкретната ситуация и
с оглед мястото и времето, както и характера и интензитета на упражненото
физическо насилие - той е съзнавал общественоопасния характер на деянието си,
като се е опитвал да сломи явно изразена съпротива на пострадалата А., предвиждал е общественоопасните последици от
действията си - че докосва интимни части на тялото на друг човек, без неговото
съгласие за това, и е искал да извърши тези действия с цел да удовлетвори половото си желание. Всички действия на М. показват, че
той е съзнавал нежеланието на момичето да бъдат извършени блудствени действия
се него.
По наказанието:
След като е направил верни изводи за
квалификацията, районният съд е имал и правилен подход при определяне на наказанието, което следва да бъде наложено на подсъдимия М.. За
обсъжданото престъпление законодателят е обективирал наказание „Лишаване от
свобода“ за срок от 2 /две/ до 8 /осем/ години.
Първостепенният
съд резонно е отдал значение на чистото
съдебно минало на подсъдимия М. в светлината на смекчаващите отговорността обстоятелства, сравнително младата му възраст, а към
обосноваващите по-тежка наказателно-правна репресия е причислил, че деянието е
извършено в тъмната част на денонощието, на публично място,
пред дома на пострадалата, като е използвана физическа сила (по-интензивната
форма на принуда). Според въззивния съд към смекчаващите вината обстоятелства следва да бъдат причислени и това, че подсъдимият учи /студент е/.
Правилна се явява преценката на
контролирания съд, че наказанието следва да се индивидуализира съгласно
разпоредбата на чл.54 от НК, тъй като никое от констатираните смекчаващи
отговорността обстоятелства не е изключително по характера си, нито в
количествено отношение те са многобройни по смисъла, вложен в това изискване от
чл.55, ал.1 от НК.
Определяща е важността на тези обстоятелства, с оглед на която и най-лекото,
предвидено в закона наказание би било несъразмерно тежко. Касае се за две
кумулативно дадени предпоставки, едновременното наличие на които е необходимо,
за да се слезе под минимума на предвиденото за съответното престъпление
наказание или да се премине към друг, но по-лек вид наказателна санкция.
Въпреки това този
съдебен състав не се солидаризира с извода на първата инстанция за коректно
определен размер на наказанието от 2 /две/ години и 6 /шест/ месеца „Лишаване
от свобода“, което в действителност е към минимума за това престъпление, но
безспорно не отговаря на обществената опасност на деянието и дееца. На фона на
отчетените смекчаващи обстоятелства, не може да се отрече, без да се
омаловажава начина, характера на извършеното престъпление, че същото засяга в
по-ниска степен половата неприкосновеност на пострадалата в сравнение на
деянията от подобен вид. Това според СГС налага ревизиране на наказанието „Лишаване
отсвобода“ като същото бъде сведено до минимума, предвиден за това престъпление
в чл.150, ал.1 от НК, а именно от 2 /две/ години.
Въззивният съд се съгласява и със становището на СРС
за приложение на разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК като се отложи изпълнението
на наложеното на подсъдимия М. наказание. Така определеното наказание не
следва да се изтърпява ефективно, тъй като не се налага изолирането на подсъдимия от обществото. Въпреки това, настоящият съдебен
състав намира, че приетия от първата инстанция изпитателен срок от 4 /четири/ години е дълъг като
за постигане целите на наказанието същият може да бъде ревизиран до минимално
допустимия от 3 /три/ години. Касае се за млад човек, за когото инкриминираното деяние се явява инцидентен случай в живота му, учащ е. Срокът от 3 /три/ години спрямо подсъдимия М. също представлява време за размисъл и реална заплаха от привеждане в изпълнение на наложеното му наказание, в
случай на последващи престъпни прояви, което ще му въздейства в достатъчна
степен възпиращо и предупредително.
Правилно с
оглед изхода на делото, на осн. чл.189, ал.3 от НПК, с присъдата си районният
съд е възложил на подсъдимия М. направените по делото разноски за
обвинението, за което е признат за виновен. В допълнение, предвид направеното
искане от страна на повереника, на подсъдимия следва да бъдат възложени и
сторените от част. обвинителка разноски за процесуално представителство пред
въззивния съд в размер на 900лв. /деветстотин лева/. Според вписаното в
договора за правна помощ уговореното възнаграждение между страните е 800лв. и
по 100лв. за всяко явяване пред СГС, като по делото е проведено само едно
въззивно съдебно заседание.
Първостепенният съд не е изпълнил служебното си
задължение като не е приспаднал периода на предварително задържане на
подсъдимото лице на осн. чл.59, ал.1 и ал.2 от НК, при евентуално
ефективно изпълнение на наказанието. По делото са налице категорични данни, че М. е бил задържан със заповед за
задържане за срок от 24 часа на 27.02.2018г., което приспадане и зачитане следва да
бъде сторено от СГС.
Предвид
изложеното и извършената на осн. чл.314, ал.1, вр. чл.313 от НПК цялостна служебна проверка на правилността
на атакувания съдебен акт, въззивната
инстанция констатира наличие на основания, налагащи изменение на присъдатав частта относно размерана определеното на
подсъдимия наказание „Лишаване от свобода“.
Така мотивиран и на осн. чл.334, т.3 и т.6, вр. чл.337, ал.1, т.1 и чл.338
от НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯ присъда от 20.05.2019г. по Н.О.Х.Д.№10129/2018г., СРС, НО, 121-ви с-в ЧАСТТА относно определеното наказание „Лишаване
отсвобода“ на подсъдимия И.Н.М. /със
снета самоличност/ като го НАМАЛЯВА от 2 /две/
години и 6 /шест/ месеца на 2 /две/
години, а също и изпитателния срок по чл.66, ал.1 от НК от 4 /четири/ на 3 /три/ години.
ПРИСПАДА на осн. чл.59, ал.1 и ал.2 от НК
времето, през което подсъдимият И.Н.М. /със снета самоличност/ е бил
задържан на 27.02.2018г. със Заповед за
задържане по ЗМВР за срок от 24 часа.
ОСЪЖДА на осн. чл.189,
ал.3 от НПК
подсъдимия И.Н.М. /със снета самоличност/ да заплати на част. обвинител Е.С.А. направените разноски за процесуално
представителство
пред СГС в размер на 900лв.
/деветстотин лева/.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в
останалата й част.
РЕШЕНИЕТО
е
окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
...................................
ЧЛЕНОВЕ:
1..................................
2....................................