РЕШЕНИЕ
№ 415
гр. Пловдив, 31.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
първи март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Елена З. Калпачка
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Елена З. Калпачка Въззивно гражданско дело
№ 20225300500226 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба от „Неткредит“ ООД, с
ЕИК *****, гр. *****, чрез адв. А.А., срещу решение № 229/23.11.2021 г. по
гр.дело № 1002 по описа на РС ***** за 2021 г.
С обжалваното решение РС ***** отхвърля иска с правно основание чл.
79, ал.1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, предявен от „Неткредит“ ООД, с ЕИК
*****, гр. *****, представлявано от законния си представител И. Н. Х.-С. –
*****, чрез упълномощения процесуален представител адв. А.А., против ХР.
Д. К., от гр. *****, да му заплати сума в размер на общо 349,34 лв.,
включваща просрочена главница по договор за потребителски кредит №
201909130349230005 от 13.09.2019 г. в размер на 330,13 лв. и дължима
законна лихва за забава върху всяка просрочена вноска в общ размер на 19,21
лева, считано от 15.07.2020 г. до датата на предявяване на иска – 22.03.2021 г.,
ведно със законната лихва забава, считано от датата на депозиране на иска –
22.03.2021 г., до окончателното изплащане на вземанията. Осъден е
жалбоподателят да заплати на Адвокатско дружество „Г.“ гр. ****,
1
представлявано по делото от адвокат К.Й. К., сумата от 360.00 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2 от
Закона за адвокатурата.
Жалбоподателят е останал недоволен от така постановеното решение
като го обжалва изцяло като неправилно и необосновано. Оспорва извода в
постановеното решение, че възнаградителната лихва по договора е нищожна,
а от там и договорът за кредит, на осн. чл. 11, ал. 1, т. 9, във вр. с чл. 22 от
ЗПК. Излага съображения, че не се претендира заплащане на възнаградителна
лихва, освен това, същата е била съобразена изцяло с действащата към
момента на отпускане на кредита нормативна уредба, включително чл. 19, ал.
4 от ЗПК, въвеждащ изискването ГПР по потребителски кредити да не бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва, който текст на закона счита
специален по отношение на ЗЗД. Излага аргументи за неправилност на
преценката за неизпълнение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, като
счита,че в договора е посочен ясно годишния процент на лихвата, както и
условията на нейното прилагане – погасителен план, като цялата информация
се съдържа и в приложения стандартен европейски формуляр. Счита, че дори
да се приеме за недействителна дадена клауза от договора, то същата не влече
нищожност на целия договор, в какъвто смисъл е както нормативната уредба,
така и уговореното между страните в чл. 14, ал. 2 от сключения между тях
договор. Моли да бъде отменено постановеното решение, с което е отхвърлен
предявения иск, като бъде постановено ново, с което да бъде уважен
предявеният иск и осъден Х.К. да заплати изискуемите и незаплатени вноски
по договора за кредит от 13.09.2019 г., ведно със законната лихва и
направените за двете инстанции разноски.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от Х.К., чрез адв. К., с който
моли да бъде оставена без уважение въззивната жалба и в сила
първоинстанционното решение. Излага подробни съображения за
недействителност на договора за кредит, на осн. чл. 22 от ЗПК, тъй като не са
подписани общите условия от кредитополучателя, не е посочена общата сума,
дължима от потребителя не е посочен размерът на възнаградителната лихва и
ГПР, включително допусканията, въз основа на които се изчислява, при какви
условия се прилага лихвеният процент, липса на посочване в погасителния
план на разпределение на вноските измежду различните дължими суми, както
и последователността, в която се погасяват. Моли за присъждане на разноски
2
във въззивното производство, на осн. чл. 38 от ЗА.
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да
обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД,
във вр. с чл. 9 от ЗПК и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
При направената служебна проверка настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Предвид
горното и на основание чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да бъде проверена
правилността на решението, като въззивният съд се произнесе по
правния спор между страните.
По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка
следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически
изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея липсват
оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена
различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от
страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
В случая по делото няма спор, а и от представените по делото писмени
доказателства се установява, че на 13.09.2019 г. между страните е бил
сключен договор за потребителски кредит, съгласно Закона за предоставяне
на финансови услуги от разстояние, по силата на който ищцовото дружество,
в качеството му на кредитор, е предоставило на ответника кредит в размер на
1500 лв., като е уговорено сумата да бъде върната разсрочено, на месечни
вноски от 154 лв., в срок до 14.09.2020 г., ведно с възнаграждение годишна
лихва в размер на 40,39% от главницата по кредита. Посочен е годишен
процент на разходите по кредита в размер на 48,77% от заетата сума. От
приложения договор за потребителски кредит № 201909130349230005 от
13.09.2019 г., сключен между страните, е видно също, че съгласно чл. 4, ал. 3
от договора кредитополучателят е длъжен да предоставени на кредитора
гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия
по договора, в срок до края на следващия работен ден от сключване на
3
договора. Банковата гаранция, или гаранция от небанкова финансова
институция е уговорено да е в размер на 1848 лв. и със срок на валидност до
15.09.2020 г. В чл. 6 от договора е посочено, че при неосигуряване на
гаранция, в установения срок и съгласно реда и условията, предвидени в ОУ
по договора, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 1200 лв., която
се начислява на месец, считано от изтичане на срока по чл. 4, ал. 3. Уговорен
е начин за начисляване на неустойката, която да се заплаща заедно със
следващата погасителна вноска по кредита, съобразно уговорения
погасителен план.
Безспорно между страните е и получаване на заемната сума и
погасяване на част от уговорените по договора задължения за заплащане на
главница и възнаградителна лихва от кредитополучателя в общ размер на
1503 лв., за което е представена справка към исковата молба, като спорът
между страните е дали се дължи останалия размер от главницата по договора,
която се претендира, ведно със законна лихва за забава, обусловен от
действителността на договора за потребителски кредит.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна
страна следното:
Съдът е длъжен и служебно да следи за наличие на неравноправни
клаузи в договорите с потребител, съгласно установеното съдебно начало в
гражданския процес, прокламирано в чл. 7 от ГПК, установената практика на
СЕС и ВКС. Доколкото договорът е за потребителски кредит, с оглед неговия
предмет и страни, се подчинява на специалната уредба в ЗПК, както и ЗЗП,
доколкото кредитополучателят е потребител по смисъла на този закон.
Приложимата правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който
законодателят предвижда строги изисквания за формата и съдържанието на
този вид договори, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11, като за
съответствието на договора с тях съдът дължи проверка, независимо дали има
конкретни оплаквания от страните. По смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита (ГПР), както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Процесният договор за
4
кредит формално съдържа посочване на ГПР, не съдържа взетите предвид
допускания, използвани при изчисляването, формално е посочена и обща
сума, дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в
договора не съответстват на действителните такива, съобразно поетите от
потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит. В конкретния случай по договора не са включени
допълнителни разходи, регламентирани в чл. 6 от договора в размер на 1200
лева, прикрити под формата на неустойка, с уговорен начин на разсрочено
плащане в самия договор. Действително, съгласно чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК в
ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за кредит, но в случая
предвидената неустойка в чл. 6 от договора за заем няма характер на
неустоечно съглашение, тъй като не се характеризира с присъщите за
неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции.
Неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на
заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора
за заплащане на главното задължение по установения в договора ред.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер
и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Непредставянето на обезпечението
не води до претърпяването на вреди за кредитора, който, съгласно
разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, следва да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за кредит
и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение. В случая
уговорената в процесния договор неустойка за непредоставяне на гаранция
5
няма обезпечителна, обезщетителна или санкционна функция, а целта на
същата е да се предвиди допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено в
противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските
отношения и с разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Неустойката, с оглед
условията на които следва да отговаря обезпечението и срока за
предоставянето му, е уговорена по начин, че да бъде максимално затруднено
изпълнението на задължението. Това е уговорена глобална сума в договора, с
начин на разсрочено плащане, аналогично на погасителните вноски по
договора, предварително заложена като разход в договора. Следователно тези
разходи се явяват добавък към погасителните вноски по кредита. Ето защо,
доколкото така уговорената сума не изпълнява присъщите на неустойката
функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на
вредите от неизпълнение на последното, то се явява скрита печалба за
кредитора. Налага се извода, че с клаузата на чл. 6 от договора е уредено
допълнително възнаграждение за заемодателя в размер на 1200 лева, което
съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК следва да бъде включено при
установяване на ГПР по кредита. По делото е безспорно, че посочената сума
не е била включена в ГПР. Дори и без да се ползват специални знания е
видно, че доколкото предоставената главница по договора е в размер на 1500
лева при лихва в размер на 348 лв. за целия срок на договора и ГПР, изчислен
при включване като разход единствено на уговорената възнаградителна
лихва, то при общата дължима от потребителя сума по договора в случай на
непредоставяне на обезпечение в размер на 1200 лв. не съответства годишния
процент на разходите от 48,77%. Налице е разминаване между посочения в
договора ГПР и действителния прилаган ГПР. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвид горното
настоящият състав на съда намира, че при сключването на процесния договор
за потребителски кредит е направен опит за заобикаляне на императивната
разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на
годишния процент на разходите по кредита, а посочения в договора размер на
годишния процент на разходите не съответстват на действително уговорения
такъв. Без значение е, че сумата не е била начислявана към погасителните
вноски по кредита, доколкото същата влияе върху ГПР, който не е бил
6
посочен в действителния си размер, което от своя страна води до
недействителност на целия договор, на осн. чл. 22 от ЗПК. Допуснато е и
нарушение при посочването на общата дължима сума от потребителя, която
не кореспондира с общия размер на задълженията по договора. От
изложеното дотук се налага изводът, че договорът не отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, отнасящи се до посочване по
ясен и разбираем начин на лихвата, годишният процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя, поради което и съгласно разпоредбата
на чл. 22 от ЗПК същият следва да се приеме за недействителен. Налице е
нарушение на разпоредбата в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която е насочена както
към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни
условия за получаване на потребителски кредит, така и за стимулиране на
добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при
предоставяне на потребителски кредити, по начин, че да бъде осигурен баланс
между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК не
дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора предвид предоставените му от законодателя
съответни стандарти за защита. С посочването в договора за заем на ГПР,
който не е формиран при спазването на чл.19, ал.1 от ЗПК, а така и отразява
по - нисък от действителния ГПР, както и на дължимата обща сума в по-
малък размер от действителния, се създава заблуждение у потребителя за
финансовата тежест на кредита. Достига се до противоречие с Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г.
относно договорите за потребителски кредити, в която е установен
принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде
осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за
кредит, поради което договорът следва да съдържа цялата необходима
информация по ясен и кратък начин, за да може потребителят да получи
адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
своето задължения, преди да сключи договора за кредит. Това посочване на
по-ниска от дължимата сума заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия
7
размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по см.
на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в
неговата цялост.
С оглед на изложеното, предвид констатираното нарушение на чл. 11,
ал.1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява
недействителен на осн. чл. 22 от ЗПК. Съгласно чл. 23 от ЗПК когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. По делото е безспорно между страните, че чистата
стойност на кредита е в размер на 1500 лв., а заплатените от
кредитополучателя суми по договора са в размер на 1503 лв., или чистата
стойност на кредита е била заплатена от потребителя, поради което и няма
дължима главница, която да подлежи на връщане, нито се дължат лихви, или
други разходи по кредита.
По изложените съображения настоящия състав намира предявения иск
за неоснователен, поради което обжалваното решение е правилно и следва да
бъде потвърдено, а въззивната жалба като неоснователна следва да се остави
без уважение.
При този изход на спора на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2
във вр. с ал. 1, т. 2 от ЗА в полза на адвокатското дружество, осъществило
безплатна адвокатска защита на въззиваемия К., чрез адв. Д.Б., следва да се
присъди сумата от 360 лева - адвокатско възнаграждение с ДДС за
процесуално представителство пред въззивната инстанция по подадената
срещу първоинстанционното решение въззивна жалба, определено по реда на
чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 229/23.11.2021 г., постановено по гр. д. №
1002 по описа за 2021 г. на Районен съд - *****, II граждански състав.
ОСЪЖДА „НЕТКРЕДИТ“ ООД, с ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление гр. ***** ****, представлявано от И. Н. Х.-С. – *****, да заплати
8
на Адвокатско дружество „Г.“, БУЛСТАТ: *****, гр. *****, сумата от 360.00
лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска защита на ХР. Д. К., на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9