РЕШЕНИЕ
№ 187
гр. Перник, 21.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на първи юни през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ
Членове:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
РОМАН Т. НИКОЛОВ
при участието на секретаря ЕМИЛИЯ Г. ПАВЛОВА
като разгледа докладваното от РОМАН Т. НИКОЛОВ Въззивно гражданско
дело № 20221700500235 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 260521/31.01.2022 г. от В. Ц. И., чрез адв.
К.С., против Решение № 260007 от 07.01.2022 г., постановено по гр.д. № 2045 по описа
на Районен съд Перник за 2021 г., с което е признато за установено, че В. Ц. И. дължи
на Н. С. В. сумата 5000 лв. представляваща главница по договор за заем с нотариална
заверка на подписите от ***, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване
на заявлението – 06.10.2020 г., до окончателното й изплащане, за което вземане в
издадена Заповед № 260390/22.10.2020 г. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 05329/2020 г. на
РС Перник.
В жалбата се твърди, че изводите на първоинстанционния съд са неправилни и
незаконосъобразни, формирани в противоречие с материалния закон и при допускане
на процесуални нарушения от страна на съда. Сочат се редица пороци на
постановеното решение, като се прави анализ на свидетелските показания, дадени в
хода на производството и формираните от съда изводи. Твърди се, че съдът е допуснал
процесуални нарушения като не бил допуснал направени доказателствени искания. В
заключение се иска отмяна на постановеното решение поради визираните пороци,
както и присъждане на сторените съдебно – деловодни разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от Н. С. В., чрез адв. А.А., в
който се възразява срещу жалбата, като се твърди, че същата е неоснователна и
1
бланкетна, и като такава следва да бъде оставена без уважение. Сочи, че
първоинстанционното решение е правилно и обосновано, съобразено с доказателствата
по делото, поради което следва да бъде потвърдено. Претендират се разноски пред
въззивната инстанция.
Окръжен съд Перник, след като обсъди доводите на страните намира за
установено следното:
По първоинстанционното дело е приложено ч.гр.д. № 5329 по описа на РС
Перник за 2019 г. образувано по повод на заявлението Н. С. В. по чл. 417 ГПК срещу
настоящият жалбоподател В. Ц. И.. В кориците на делото е приложено копие от
сключен на *** договор за заем с нотариална заверка на подписите. По делото е
издадена Заповед и изпълнителен лист в полза на Н. С. В.. С Разпореждане от
05.03.2021 г. заповедният съд е указал на заявителя да предяви установителен иск в
едномесечен срок от връчване на съобщението, като довнесе дължимата държавна
такса, тъй като е постъпило възражение от длъжника. Съобщението е връчено на
25.03.2021 г., като в указания срок на 26.04.2021 г. е предявен установителен иск по чл.
422 вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК. В тази връзка предявеният установителен иск е
допустим като целта му е издадената заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК да влезе в сила, след установяване съществуването на вземането по
съдебен ред в исково производство.
От приложеното по първоинстанционното дело копие на Договор за заем с
нотариална заверка на подписите от ***, се установява, че между Н. С. В., в качеството
на заемодател и В. Ц. И., в качеството му на заемополучател, е възникнало
правоотношение по договор за заем, по силата на който В. се е задължил да предостави
на И. сумата от 5000 лв., а той се е задължил да върне предоставената парична сума на
пет месечни вноски с краен срок 05.08.2020 г. В договорения срок В. Ц. И. не е върнал
заетата сума.
Ответникът, чрез пълномощника си адв. С. подал писмен отговор, в който
предявения иск се оспорва като неоснователен. Оспорени са твърденията на ищеца, че
уговорената сума от 5000 лв. е предадена на ответника, поради което за него не било
възникнало задължение за връщането й. Моли исковете да бъдат отхвърлени.
Пред първата инстанция са събрани писмени доказателства и е изслушан един
свидетел по искане на ищеца.
Въз основа на доказателствата Районният съд приел, че на *** страните са
постигнали съгласие ищецът да предостави на ответника сумата 5000 лв., която
последният да върне на пет равни месечни вноски. Приел също така, че тълкувайки
действителната воля на страните, на основание чл. 20 от ЗЗД, е налице реалното
предаване на паричната сума по договора и тъй като ответникът не представил
доказателства за връщане на заетата сума на падежа приел, че предявеният иск е
основателен. С Решение № 260007 от 07.01.2022 г., постановено по гр.д. № 2045 по
описа на Районен съд Перник за 2021 г. Районният съд е уважил предявеният иск.
Във въззивната жалба жалбоподателят В. Ц. И. се е позовал и е направил
обосновано и конкретно оплакване за допуснато от първата инстанция нарушение,
изразяващо се в недопускане до разпит на един свидетел за установяване на фактите,
от кръга на разпределената му доказателствената тежест. С оглед правомощията си по
чл. 267 ГПК и наведените в жалбата оплаквания, въззивният съд е допуснал един
свидетел при режим на довеждане.
В съдебно заседание на 01.06.2022 г. показания в качеството на свидетел е дала
2
свидетелката Н.С.Т., която към процесния период е живяла на семейни начала с ищеца
В.И.. Същата заяви, че знае, че в началото на 2020 г. В. купил кола от Н.. Знае също
така, че Н. бил обещал да даде пари на заем на В., които пари били за свидетелката,
която ги искала за обзавеждане на детска стая Тя помолила ищеца за сума около 3000 –
4000 лв. Свидетелката изрично заяви, че всичко, което разказва го знае от В., а тя
лично не познава Н.. Т. беше категорична, че не е присъствала на срещи или на
разговори между двамата. От В. знае, че трябвало да подпишат договор пред Нотариус,
след което Н. да му даде парите. Няколко пъти говорили по въпроса с В. и той й казвал,
че Н. ще ги даде след няколко дни, но в крайна сметка свидетелката не получила пари.
Н. Т. заяви, че знае за среща в офиса на Н., когато са се срещали да купуват въпросната
кола. Знае, че са ходили при Нотариус, за да подпишат някакъв договор и след това Н.
да му даде пари.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо – постановено е в рамките
на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Жалбата е подадена в законоустановения срок от легитимирано лице – страна в
процеса, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване на
решението, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество,
въззивната жалби се явява неоснователна, поради следните съображения:
Предявеният иск е с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 240, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД с договора за заем заемодателят
предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се
задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. От
редакцията на разпоредбата е видно, че договорът за заем е реален, т. е. за сключването
му не е достатъчно постигането на съгласие между страните, а е необходимо и
съответната сума или заместима вещ да бъде предадена на заемателя. Самото
предаване се свързва с предоставяне на фактическото държане на сумата или вещта на
заемателя. Затова същото може да бъде извършено както с физическото предаване на
сумата на заемателя, така и с превода на същата по банкова сметка на заемателя.
Следователно, в тежест на ищеца е да установи осъществяването на фактическия
състав, водещ до възникването на заемното правоотношение между страните. На първо
място, той трябва да установи, че между него и ответника е било постигнато съгласие
за сключване на договор за заем и на второ място, че именно въз основа на това
съгласие е извършено предаването на паричните суми.
Правилно Районният съд е разпределил доказателствената тежест в процеса.
Обсъждайки всички правно релевантните факти, от които произтича спорното право и
отделяйки спорните от безспорните факти, първоинстанционният съд е преценил
събраните по делото доказателства с оглед твърденията на ответника за липса на
предаване на сумата по сключения договор за заем.
Съгласно задължителната съдебна практика съдържанието на договора за заем
следва да се тълкува според волеизявленията на страните и поетото задължение за
връщане на паричната сума, но изявлението за нейното получаване в текста на
3
договора, подписан от двете страни, има свидетелстващ характер. Договорът за заем е
сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други
заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия
вид, количество и качество. Договорът е реален, защото единият елемент от
фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент – съгласието за
връщане. Ако първият елемент липсва налице е обещание за заем, а ако липсва
вторият, няма договор и даденото е без основание. Реалният елемент - получаването се
удостоверява от заемателя с поемането на задължението „да върне“, а не „да даде“
нещо. Затова в тежест на оспорващия реалното предаване на благото е да установи
отрицателния факт на неполучаването.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че от представения по
делото договор за заем от ***, с нотариална заверка на подписите, сключен между Н.
С. В., като заемодател, и В. Ц. И., в качеството на заемател, може да се направи извод,
че посочената в него сума от 5000 лв. е получена от заемателя. Цитирани са няколко
текста от договора. Направен е извод, че видно от съдържанието на цитираните клаузи,
е обективирано изявление за предаване, респ. получаване на заемната сума. Поради
липса на други писмени доказателства, от които да се установява наличието на
връщане на заетата сума, искът е уважен.
В изпълнение на задължението си по чл. 20 ЗЗД и на практиката на ВКС
Районният съд е тълкувал действителната воля на страните по представения по делото
договор от ***. В чл. 1 от договора страните са се споразумели, че заемодателят Н.В.
предоставя на заемателя В.И. сумата 5000 лв. като заемателят се задължава да върне
паричната сума на пет равни месечни вноски в посочените в договора срокове. В чл. 6
от договора е възпроизведено отново задължението на заемателя да върне на заемателя
заема на месечни вноски. От съдържанието на тези клаузи следва по безспорен начин
извода за реалното получаване на паричната сума и съответно за съществуването на
заемно правоотношение между страните.
При наличието на писмени (договор) и гласни доказателства, настоящият
въззивен състав намира, че в достатъчна степен е доказано основанието за предаване на
сумата от 5000 лв. от ищеца на ответника – договор за заем. От ответника не са
ангажирани доказателства, с помощта на които да се проведе насрещно доказване и да
се създаде съмнение по отношение предаването на сумата. Ответната страна е
поискала допускането на свидетел, с показанията на който да се установи, поводът за
проведената среща между страните. От показанията на разпитания пред въззивната
инстанция свидетел Н.С.Т., се установява, че свидетелката не познава ищеца, не е
присъствала на нито една среща между страните по делото. Т. знае обаче, че трябвало
да подпишат договор пред Нотариус, след което Н. да му даде парите. Настоящият
въззивен състав счита, че тези показания са недостатъчни за да се приеме, че
4
установяват липсата на получаване на сумата от въззивника. На първо място,
показанията са лишени от конкретика. На следващо място, свидетелката, без да е
възприела непосредствено, какви са отношенията между страните, заявява, че В. не й
дал на нея парите, които тя му е искала. И на последно място, свидетелката сама
заявява, че не познава въззиваемия и не е имал с него лични отношения.
При така изложеното, недоказани остават възраженията на ответната страна, че не
е получил сумата посочена в договора.
Същият не е ангажирал доказателства за плащане на задължението или за
наличието на други обстоятелства, които да са го погасили.
Ето защо настоящият съдебен състав приема за доказано по делото вземането на
ищеца за процесната сума, представляваща неизпълнено задължение по договор за
заем.
Страните не са навели други доводи за въззивна ревизия с оглед изискванията на
чл. 269, изр. 2 ГПК, поради което въззивният съд не дължи служебна проверка на
различни от сочените основания за неправилност на решението.
С решението си първоинстанционният съд е достигнал до идентичен краен
резултат с този на въззивния съд и следва да бъде потвърдено, включително и в частта
за разноските, правилно разпределени между страните при спазване на правилата по
чл. 78 ГПК.
Въззивната жалба е неоснователна.
По разноските.
С оглед резултата от обжалването, на жалбоподателя не се дължат разноски по
въззивното производство.
Въззиваемият претендира и доказва разноски за въззивното производство в размер
на 580 лв., които му се дължат от жалбоподателя изцяло предвид неоснователността на
жалбата.
Водим от горното и в същия смисъл, Окръжен съд Перник
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260007 от 07.01.2022 г., постановено по гр.д. №
2045 по описа на Районен съд Перник за 2021 г.
ОСЪЖДА В. Ц. И., с ЕГН: **********, с адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на Н. С. В., с
ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 580 лв., представляващи направени във
въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
5
2._______________________
6