РЕШЕНИЕ № 260849

 гр. Пловдив, 13.10.2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното заседание на четиринадесети септември две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                                                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ДЪБОВА

 

при секретаря Петя Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 16460 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е образувано по предявени от Д.А.В., ЕГН ********** и С.М.В., ЕГН ********** и двамата с адрес: ***, чрез адвокат С.М. ***, със съдебен адрес:***, оф. 1, против „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, за приемане за установено в отношенията между страните на основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недействителността на следните клаузи: чл. 3, ал. 1 във връзка с чл. 5, ал. 3, както и чл. 3 ал. 3 от договор за кредит за покупка на недвижим имот ***от 09.05.2007 г. като неравноправни на основание чл. 146, ал. 1 във вр. с чл. 143, т. 10, т. 11, т. 12 и т. 13 от Закона за защита на потребителите; чл. 3, ал. 3 от договора за кредит за покупка на недвижим имот ***от 09.05.2007 г. като неравноправна на основание чл.143, т. 5 от ЗЗП; чл. 4, ал. 2 от Допълнително споразумение от 07.10.2014 г. към договора за кредит за покупка на недвижим имот ***от 09.05.2007 г. за нищожна на основание чл. 144, ал. 1 вр. с чл. 143, т. 9 и т. 18 /предишна/ от ЗЗП; чл. 10 от Допълнително споразумение от 07.10.2014 г. към договора за кредит за покупка на недвижим имот ***от 09.05.2007г на основание чл. 144, ал. 1 вр. с чл. 143, т. 4 и т. 16 от ЗЗП и на клаузата на чл. 12 от Допълнително споразумение от 07.10.2014 г. към договора за кредит за покупка на недвижим имот ***от 09.05.2007г за нищожна на основание чл. 144. ал. 1във вр. с чл. 143, т. 9 от ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че на 09.05.2007 г. в гр. Плевен ищците от една страна и ответника от друга подписали договор за кредит за покупка на недвижим имот ***в размер на 50 000 евро, по силата на който кредитната институция се е задължила да предостави заемната сума на кредитополучателя за закупуване на недвижим имот и за друга разплащания срещу задължението за връщането й в срок до 192 месеца от датата на усвояване на кредита, ведно с възнаградителна лихва, формирана съгласно чл. 3 от договора за кредит. Погасителните вноски включвали главница и възнаградителна лихва. Целта на предоставената сума била закупуване на недвижим имот до размера на 19 000 евро и 31 000 евро за други разплащания, като върху придобитият от ищците недвижим имот била учредена договорна ипотека. Посочва се, че кредитополучателите са се задължили съгласно чл. З от договора да заплащат възнаградителна лихва, формирана от два компонента- Базов лихвен процент /БЛП/, определян от банката и надбавка. Към датата на подписване на договора за кредит БЛП е бил в размер на 6 %, а надбавката - 0. 5%, поради което общият размер на лихвения процент бил 6.5 %.  Съгласно чл. 3, ал. 5 от договора БЛП не подлежал на договаряне, а промените в него ставали незабавно задължителни за страните, което на основание чл. 6 ал. 3 от договора променя автоматично размера на погасителните вноски.  В разпоредбата на чл. 3 ал. 3 от договора пък била предвидена неустойка за забава в размер на сбора от лихвата за редовна главница /определяна едностранно/ и наказателна надбавка от 10 %, като липсвало уточняване тази неустойка за забава върху кои просрочени суми се начислява. Ищецът твърди, че разпоредбите на чл. 3, ал. 1 във връзка с чл. 5, ал. 3, както и чл. 3, ал. 3 от договора били нищожни като неравноправни клаузи на основание чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143, т. 10, т. 11, т. 12 и т. 13 от Закона за защита на потребителите, както и по отношение на разпоредбата на чл. 3, ал. 3 от договора за кредит на основание чл. 143, т. 5 от ЗЗП. Оспорените клаузи предоставяли изключителна възможност на кредитната институция да увеличава базовия лихвен процент на непредвидено в договора обективно обстоятелство. Не била посочена и каквато и да е методология за изчисляване на увеличението. Предвидената едностранна промяна на базовия лихвен процент, което не било обосновано от обективни и конкретно посочени в договора обстоятелства, водила до извод, че банката предвидила право да променя едностранно базовия лихвен процент. Изложеното било относимо и към предвидената в чл. 3, ал. 3 от договора неустойка, доколкото същата се определяла като сбор от лихвения процент и надбавка от 10 %. Ищците твърдят, че разпоредбата на чл. 3, ал. 3 от договора била неравноправна, тъй като предвиждала необосновано висока неустойка, като в същото време липсвала каквато и да е яснота как се определя тя. Освен това самата едностранна промяна на възнаградителната лихва водила до едностранна промяна и на погасителния план по договора. В резултат на тези обстоятелства ищците били принудени на 07.10.2014 г. да подпишат допълнително споразумение към договора за кредит, съгласно което редовната главница, освен просрочените лихви, била в размер на 51 166, 95 евро или повече от усвоената през 2007 г. заемна сума. Съобразно чл. 5 на допълнителното споразумение бил променен начинът на формиране на възнаградителната лихва. В чл.4 бил предвиден период на облекчено погасяване на кредита за срок от 6 месеца, през които кредитополучателите заплащат по 300 евро на месец, след който период съгласно чл. 5 от допълнителното споразумение се преминавал на лихвен процент, формиран от референтен лихвен процент ПРАЙМ и договорна надбавка от 4, 25%, като ищците били запознати с методиката за изчисляване на референтния лихвен процент. В чл. 4, ал. 2 от допълнителното споразумение обаче било посочено, че след периода на облекчено погасване върху дълга се натрупва начислената, но непогасена през гратисния период лихва,  като липсва каквато и да е конкретика за размера на тази лихва и кога е дължима. Ищците считат клаузата на чл. 4, ал. 2 от допълнително споразумение от 07.10.2014 г. за нищожна на основание чл. 144, ал. 1 във вр. с чл. 143, т. 9 и т. 18 /предишна/ от ЗЗП, тъй като потребителят не е бил запознат с икономическите последици от подписването на допълнителното споразумение, в което само формално е посочено, че се предоставя гратисен период, но този гратисен период не бил в полза на потребителя, а утежнявал неговото положение, тъй като той щял дължи възнаградителната лихва в края на шестмесечния гратисен период. Ако се приемело, че отложената възнаградителна лихва се включва като непогасена главница, то тогава се касаело за анатоцизъм, тъй като върху тази лихва търговецът ще начислявал нова лихва, което накърнявало правата на потребителя. В исковата молба се твърди, че в допълнителното споразумение била включена и разпоредбата на чл. 10, съгласно която ищците потребители нямали никакви претенции към търговеца за начина, по който от 2007 г. до 2014 г. той определял едностранно лихвения процент по договора за кредит, която разпоредба била нищожна като неравноправна на основание чл. 143, т. 4 от ЗЗП, тъй като позволявала на търговеца да задържи неоснователно изплатените от потребителя суми, както и на основание чл.143, т. 16 от ЗЗП, тъй като изключвала правото на потребителя да потърси защита на правата си. В чл. 12 от допълнителното споразумение било предвидено, че ищците при просрочие на една или повече погасителни вноски ще дължат месечна такса за администриране на просрочен кредит съгласно Тарифа на банката, която от своя страна се приема и променя едностранно от кредитната институция. Липсвало посочване на размера на тази такса, поради което ищците не били запознати и не са се съгласили с тарифата на банката, действаща към 07.10.2014 г. Ето защо липсвало съгласие за заплащането на тази такса, а поради неопределеността й ищците считат същата за нищожна на основание чл. 144, ал. 1 вр. чл. 143, т. 9 от ЗЗП. Ищците твърдят, че договорът за кредит ведно с допълнително споразумение от 07.10.2014 г. били действащи към настоящия момент, като крайният падеж на кредита бил на 10.01.2010 г. С оглед на гореизложеното ищците молят да бъде прогласено в отношенията между страните нищожността на посочените разпоредби, като претендира присъждане на разноски.

В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в който излага доводи за нейната неоснователност. Ответникът не оспорва, че между банката и ищците са били подписани описаните към исковата молба Договор за кредит за покупка на недвижим имот ***г. и Допълнително споразумение от 07.10.2014 г, като твърди, че освен посочените документи страните били подписали и Приложение към Договор за кредит ***от 11.05.2007 г, както и 7  бр. молби за предоговаряне в периода от 16.06.2009 г. до 12.09.2014 г., Погасителни планове от 03.08.2009 г. и от 05.07.2010 г. и 6 бр. допълнителни споразумения в периода от 25.06.2009 г. до 29.11.2013 г. Ответникът посочва, че в чл. 3. ал. 1 от Договора за кредит било уговорено кредитът да се погасява при условията на плаващ лихвен процент в размер на БЛП в евро, валиден за съответния период на начисляване, намален с 0.5 пункта, като страните били констатирали, че при подписване на договора БЛП за евро бил в размер на 6 % или общо приложимият лихвен процент, при подписване на договора бил  6 % + 0.5 пункта, а именно 6.5 %. Съгласно подписаните допълнителни споразумения между страните в периода от 25.06.2009 г. до 07.10.2014 г. лихвеният процент по кредита бил неколкократно променян. Със сключването на допълнително споразумение от 07.10.2014 г. се констатирал натрупания до същата дата дълг, вкл. просрочени главници и лихви, договорил се период на облекчено погасяване за 6 месеца, през който се определял референтен лихвен процент ПРАЙМ, действащ към датата на погасяване плюс надбавка 2.24 пункта и кредитът за този период се погасявал на равни погасителни вноски 300 евро на месец. С допълнителното споразумение се договарял нов лихвен процент след изтичане на периода на облекчено погасяване в размер на референтен лихвен процент ПРАЙМ /в размер на 4.55 %/ плюс надбавка 4.25 пункта. Освен това била описана изрично методологията, по която става промяната на ПРАЙМ. С допълнителното споразумение била предвидена изрична възможност при промяна на приложимия годишен лихвен процент към договора, вследствие на увеличение на ПРАЙМ, кредитополучателят в рамките на срок от 3 месеца да погаси изцяло или частично кредита, без да дължи таксите съгласно договор за кредит. Освен това кредитополучателят се задължил да получи и погасителен план. Твърди се, че при всички допълнителни споразумения ищцовата страна се е съгласила и със заплатените до нея до момента вноски и с начислявания до момента лихвен процент по кредита. Ответникът твърди, че всички клаузи на договора за кредит били индивидуално договорени. На 06.03.2007 г. между страните бил подписан формуляр, в който залегнали параметрите на договора за кредит. Банката предложила и поставила на обсъждане параметрите, които да залегнат клаузите на договора за кредит, вкл. чрез представяне на проект на договор, като по този начин кредитополучателят имал възможност да се запознае предварително с клаузите на договора. Ищцовата страна не била възразила по нито една от клаузите по договора за кредит. Освен това в отношенията по сключения договор не се прилагали общи условия на ответника. С подписването на нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека, искане за усвояване на суми от 10.05.2007г. приложение от 11.05.2007г., ищцовата страна изразила още веднъж съгласието с параметрите на процесния договор. Освен това ищцовата страна била подписала и седем допълнителни споразумения, в които са договаряни различни лихвени проценти, с оглед на което цялото кредитно правоотношение било индивидуално договорено. Ответникът посочва, че за различните периоди от действието на договора били приложими различни референти лихвени проценти:  Базов лихвен процент (БЛП) за периода от 09.05.2007 г. до 29.11.2013 г., с което бил договорен нов референтен лихвен процент ПРАЙМ. За двата референтни лихвени процента били приложими различни методологии, като начинът на определяне на техните стойности бил описан в допълнителните споразумения към договора за кредит. Освен това те били свободно достъпни във всеки офис на Банката и на интернет страницата на Банката. Също така съдържанието на методологиите било възпроизведено в подписаните между страните допълнителни споразумения. Ответникът сочи, че сключването на договори за кредит при определяне на променлива лихва било допустимо и законосъобразно съобразно разпоредбата на чл. 58 от Закона за кредитните институции, която е била и единствената приложима разпоредба по отношение на отпускането и предоставянето на кредити преди приемането на Закона за потребителския кредит (ЗПК). Излага подробни съображения в тази насока. Посочва, че към момента на подписване на допълнителните споразумения, с които е променен референтния лихвен процент от БЛП на ПРАЙМ, приложим в бил Законът за потребителския кредит, като всички негови изисквания относно метода и начина за определяне на променливия показател в лихвата били изпълнени. Посочва, че  налагането на неустойка при забава била също законосъобразно уредено в клаузата на чл. 3, ал. 3 от договора за кредит, съгласно която при просрочие на дължимите погасителни вноски се дължала наказателна надбавка върху уговорената лихва в размер на 10 пункта. Тази уговорка била ясна и разбираема, като наказателната надбавка е константна, а не променлива величина, едностранно определяна от банката. По отношение на оспорената от ищеца клауза на чл. 4, ал. 2 и чл. 5 от допълнителното споразумение от 07.10.2014 г., ответникът твърди, че същата била ясна и конкретизирана. Твърди се, че с подписването на посоченото допълнително споразумение страните не са постигнали уговорка за опрощаване на част от задълженията на кредитополучателя, а само за намаляване на вноските за определен период, през който кредитополучателят е заявил с подадена от него молба, че не е в състояние да ги внася. Страните са уговорили, че след изтичане на този период начислените, но незаплатени вноски за лихва ще се заплащат заедно с остатъчния дълг. Точните суми се съдържали в изготвените във връзка с подписаното споразумение погасителни планове, които кредитополучателят се е задължил да получи. Кредитополучателите били запознати с икономическите последици от подписването на това споразумение. Не можело да се приеме за анатоцизъм натрупването на тази непогасена лихва към остатъчния дълг. По отношение вида на лихвите, които банките начислявали, в съдебната практика било залегнало становището, че за банките е създаден специален режим за капитализиране на лихви при определени условия. Уговорката за капитализация, при която към неизискуемата главница се прибавят лихви, които не са лихви за просрочие имала новативен характер и съответно била допустима. Лихвата при договорите за банков кредит, която се дължи за ползването на кредита, не била мораторна лихва, а била възнаграждение, което се заплащало на кредитора за ползването на предоставените от него парични средства, поради което не било налице анатоцизъм. Освен това с подписване на допълнителните споразумения към договора за кредит бил преструктуриран дългът съгласно чл.13 от Наредба № 9 от 03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковите операции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск. При условията на евентуалност твърди, че анатозицъм е допустим при условията на търговска сделка, ако е налице съгласие на двете страни. Ответникът твърди, не била неравноправна и разпоредбата на чл. 12 от допълнителното споразумение от 07.10.2014 г., с която се определя месечна такса за администриране на просрочен кредит. Ответникът посочва, че не били налице общите изисквания на чл. 143 от ЗЗП. Не била налице хипотезата на чл. 143, т. 10 и т. 11 от ЗЗП, тъй като основанието за промяната било предвидено в договора за кредит, като предварително страните са се договорили как ще се извършва промяната.  В договора, както и в всяко допълнително споразумение ясно и точно били формулирани параметрите на дължимата от длъжника лихва, респ. методологията по която се изчислява.  Не била налице и хипотезата на чл. 143, т.12 от ЗЗП, тъй като възможността за прекратяване и отказ от договора била изрично предвидена в него. В случая не била приложила разпоредбата на чл. 143, т. 13 от ЗЗП. Не била налице клауза, която да дава права на банката да определя наличието на условията в договора, нито такава, която предоставя на банката изключителното право да тьлкува клаузите на договора. Сочи, че били налице изключенията по чл. 144 от ЗЗП, при които чл. 143 от ЗЗП не се прилага. Позовава се на чл. 144, ал.  2, т. 1 от ЗЗП, според която доставчикът на финансови услуги има право, при наличие на основателна причина, да промени без предизвестие лихвен процент, като липсвало изрично задължение основателната причина да е записана в договора за кредит. При условията на евентуалност, ако не се приеме възражението за неприложимост на чл. 143, т. 10 от ЗЗП, то по отношение на банката, като доставчик на финансова услуга, следвало да намери приложение хипотезата на чл. 144, ал. 2, т. 1 от ЗЗП. В конкретния случай, били налице всички законови условия за прилагане на изключението, а именно: 1. Промяната в размера на лихвата по договора е била резултат от изменение на референтния лихвен процент, за изменението на който е била на лице основателна причина; 2. Промяната е съгласно постигната обща воля между страните в процесния договор и допълнителните споразумения и в съответствие с чл. 58, ал. 4 от ЗКИ изменението е надлежно обявено, като по този начин кредитополучателят е надлежно уведомен. Не можело да се приеме, че при подписването на всички тези допълнителни споразумения, в които се цитират стойности на БЛП и ПРАЙМ към момента на подписване на всяко от тях, кредитополучателят не е бил уведомен за промяната; 3. Кредитополучателят е имал възможност да прекрати договора, като погаси предсрочно задължението си към банката. В отговора на исковата молба се твърди, че е налице изключението по чл. 144, ал. 2 от ЗЗП, доколкото цената на паричния ресурс се влияела от колебанията на посочените индекси и курсове. Тъй като предвидената в процесния договор възможност за промяна на договорения референтен лихвен процент, съставляващ цената на предоставяната финансова услуга, била обусловена от обективни факти на финансовия пазар, следва да се приеме за осъществено изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, при което било безпредметно обсъждането дали договорните клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. По изложените съображения моли за отхвърляне на иска. Претендира присъждане на сторените в производството разноски.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив е сезиран с кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД - противоречие със закона, а именно изричната забрана за уговаряне във вреда на потребителя на неравноправни клаузи, които не са индивидуално уговорени (чл. 143 – 146 ЗЗП).

По делото е представен Договор за кредит за покупка на недвижим имот ***г., сключен между „Българска пощенска банка“ АД и Д.А.В. и С.М.В. в качеството им на кредитополучатели, по силата на който в полза на ищците е отпуснат кредит в размер на сумата от 50 000 евро, платим за 192 месеца на погасителни вноски, считано от датата на откриване на заемната сметка. В клаузата на чл. 3, ал. 1 от сключения между страните договор е установено, че за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в евро /БЛП/, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 0, 5 пункта, като към момента на сключване на договора БЛП за жилищни кредити е в размер на 6 %, като общия лихвен процент е от 6, 5 %. В чл. 3, ал. 5 е установено, че базовият лихвен процент не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. В разпоредбата на чл. 5, ал. 3 е посочено, че в случай, че по време на действието на договора банката промени базовия лихвен процент за жилищни кредити в евро, размерът на погасителните вноски се променя автоматично, в съответствие с промяната, за което кредитополучателят с подписване на договора дава своето неотменимо и безусловно съгласие. В чл. 3, ал. 3 е установено, че при просрочие на дължимите погасителни вноски и при предсрочна изискуемост на кредита кредитополучателят дължи лихва в размер на сбора от лихвата за редовна главница, договорена за съответния период на издължаване на кредита, съгласно ал. 1, плюс наказателна надбавка от 10 пункта.

Сключения между страните договор е изменян в хода на неговото действие с подписани между страните допълнителни споразумения, както следва – Допълнително споразумение от 29.06.2009 г., Допълнително споразумение от 28.06.2010 г., Допълнително споразумение от 22.06.2011 г., Допълнително споразумение от 16.07.2012 г., Допълнително споразумение от 29.03.2013 г., Допълнително споразумение от 28.11.2013 г. и Допълнително споразумение от 07.10.2014 г.

Размерът на дължимата възнаградителна лихва е променен с Допълнително споразумение от 22.06.2011 г., като след изтичане на преференциалния период последната се определя от размера на действащия базов лихвен процент плюс договорна лихвена надбавка в размер от 0, 66 пункта. С Допълнително споразумение от 16.07.2012 г. размерът на лихвения процент е изменен, като е установено, че след изтичане на преференциалния период последния се определя от размера на действащия базов лихвен процент плюс договорна лихвена надбавка в размер от 0, 68 пункта. С Допълнителното споразумение от 29.03.2013 г. е установено, че лихвата се определя, след изтичане на периода на облекчено погасяване, от сбора от базовия лихвен процент плюс надбавка от 1.08 пункта. С Допълнителното споразумение от 28.11.2013 г. е установено, че лихвата се определя, след изтичане на периода на облекчено погасяване, от сбора от действащия през периода референтен лихвен процент ПРАЙМ на банката за жилищни кредити в съответната валута плюс договорна надбавка в размер от 1.72 пункта.

С последното сключено между страните допълнително споразумение от 07.10.2014 г. е установено, че към датата на сключването му размерът на просрочената главница е от 951, 78 евро, на просрочената лихва от 1 226, 85 евро, на просрочените такси от 23, 52 евро и на редовната главница от 51 166, 95 евро. Установен е период на облекчено погасяване – чл. 4, ал. 3, през който върху дълга се начислява годишна лихва в размер равен на сбора от действащия през периода референтен лихвен процент ПРАЙМ на банката за жилищни кредити в съответната валута плюс договорна надбавка  в размер от 2.24 пункта, като размерът на погасителната вноска е 300 евро. С разпоредбата на чл. 4, ал. 3 е установено, че след изтичане на периода за облекчено погасяване върху общия размер на дълга, след натрупване на лихвата по ал. 3, се начислява годишна лихва в размер равен на сбора от действащия през периода референтен лихвен процент ПРАЙМ на банката за жилищни кредити в съответната валута плюс договорна надбавка  в размер от 4.25 пункта.

С клаузата на чл. 4, ал. 2 е установено, че след изтичане на периода на облекчено погасяване върху дълга се натрупва начислената, но непогасена през периода на облекчено погасяване лихва, за което с подписване на допълнителното споразумение кредитополучателят дава своето изрично и неотменимо съгласие, оправомощава и възлага на банката.

В чл. 10 от Допълнителното споразумение е установено, че с подписването му банката и кредитополучателят декларират, че нямат претенции един към друг, произтичащи от или свързани с договора за жилищен кредит, включително и относно начина на формиране и изчисляване на дължимите от кредитополучателя погасителни вноски и тяхното заплащане от момента на сключване на договора за жилищен кредит № ***, с изключение на задълженията на кредитополучателя, уговорени с договора за жилищен кредит № ***, всички допълнителни споразумения и анекси към него, включително, но не само, за заплащане на погасителните вноски. С чл. 12 е установено, че кредитополучателят заплаща на банката месечна такса за администриране на просрочен кредит, дължима при забава на плащането на една или повече месечни погасителни вноски по кредита на падеж съгласно чл. 7 от Договора за кредит, в размер определен съгласно действащата към момента на настъпване на забавата Тарифа на банката. Таксата по тази точка служи за покриване на административните разходи на банката, свързани с извършваните от последната действия по събиране на изискуемите просрочени плащания по договора за кредит и настоящото допълнително споразумение (включително, но не само – телефонни обаждания, изпращане на напомнителни писма и др.) и се дължи до пълното им погасяване.

Процесният договор попада в предметния обхват на ЗЗП. В случая е безспорно, че предоставеният на ищците ипотечен кредит не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради което ищците имат качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а банката - ответник съответно се явява търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.

   Предпоставките за определяне на договорна клауза като неравноправна са следните: 1. клаузите не са индивидуално определени - т.е. потребителят не е разполагал с възможността да влияе върху съдържанието им; 2. да са уговорени във вреда на потребителя - накърняват се уредените в закона права на потребителя, респ. увреждат се неговите законни интереси; 3. не отговаря на изискванията за добросъвестност, респ. на добросъвестната търговска практика и 4. уговорката да води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и тези на потребителя – съществено несъответствие в насрещните престации.

В задължителното за националните юрисдикции Решение на СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело C-472/10, е прието, че „националната юрисдикция следва да прецени с оглед на член 3, параграфи 1 и 3 от Директивата неравноправния характер на клауза, съдържаща се в Общите условия на договора с потребители, с която продавач или доставчик едностранно предвижда промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да провери дали, предвид всички съдържащи се в ОУД с потребители клаузи, сред които е и спорната, както и предвид националното законодателство, уреждащо правата и задълженията, които биха могли да допълват предвидените в разглежданите ОУД, съображенията или начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора”. Всяко „основателно съображение” по смисъла на това решение представлява всяко обективно обстоятелство, извън волята и контрола на страните по договора, което е било уговорено или установено преди или при сключване на потребителския договор, и което обективно води до увеличаване на цената на стоката или услугата.

Константна е практиката на Върховния касационен съд, в която се приема, че уговорките, които определят основния предмет на договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми - чл. 145, ал. 2 от ЗЗП. Клаузата за възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на договора за кредит и изискването на яснота и разбираемост се счита за изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието й може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължение и средният потребител, относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере икономическите последици от сключването на договора. В този смисъл са постановените Решение № 384/29.03.2016 г. по т.д. № 2520/2016 г. на ВКС, IІ т.о., Решение № 205/07.11.2016 г. по т.д. № 154/2016 г. на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 144/08.11.2017 г. по т.д. № 2155/2016 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 87/06.11.2019 г. по т.д. № 848/2017 г. на ВКС, ТК, І т.о.

Прилагайки тълкуването на Съда на Европейския съюз на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в потребителските договори, съставите на Върховния касационен съд са посочили, че промяната на цената следва да се налага от обективни, външни и извън контрола на търговеца фактори, които да са подробно разписани в договора, както и методиката на банката за изменението да е част от договорното съдържание, а не да представлява вътрешен акт на търговеца, съответно при изменение на договора да липсва възможност за субективна едностранна преценка на доставчика на услугата.

В Решение № 92/09.09.2019 г. по т.д. № 2481/2017 г. на ВКС, ІІ т.о., е направено разграничение, че клауза в договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да се формира от два компонента - БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на цената (лихвата), обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и условия за промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 от ЗЗП и нищожна съгласно чл. 146 от ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП, но не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва, включваща БЛП и договорна надбавка в определен размер.

Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1, ал. 2 и, ал. 4 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия, а тежестта на доказване, че определено условие на договора е индивидуално уговорено, е на търговеца.

В случая посочената презумпцията не е оборена - както въз основа на съдържанието на оспорените клаузи /подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него/, така и с оглед липсата на ангажирани от банката доказателства, потребителите да са могли да изразят становище по съдържанието на договора, вкл. по посочените клаузи, както и да са имали възможност да повлияят върху тях.

За установяване недействителността на договорна клауза, следва обаче да са налице и специалните предпоставки по чл. 143, ал. 1 ЗЗП.

Клаузата на чл. 3, ал. 1 от сключения между страните Договор за кредит за покупка на недвижим имот ***г. предвижда, че за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в евро /БЛП/, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 0, 5 пункта, като към момента на сключване на договора БЛП за жилищни кредити в е в размер на 6 %. В, ал. 2 е предвидено, че дължимите лихви се начисляват от датата на първото усвояване на суми по кредита. С тази клауза е определен размерът на годишната лихва за усвоения кредит, като този размер е ясно посочен и се равнява на 6, 5 %.

Извършвайки преценка за критериите за определяне наличието на неравнопоставеност между правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение като значително по смисъла на ЗЗП съдът съобрази, че в клаузата на чл. 3, ал. 1 от Договора е установен приложимия към момента на възникване на правоотношението между страните лихвен процент, а в разпоредбата на чл. 5, ал. 3 от Договора е установена възможност за едностранна промяна на базовия лихвен процент, приложим при определяне на размера на възнаградителната лихва.

В случая съдът е сезиран с иск за установяване неравноправността на клаузата на чл. 3, ал. 1 във вр. с чл. 5, ал. 3 от Договора, т.е. в частта, с която е установена възможност за едностранна промяна на договорения лихвен процент, в който смисъл са доводите на ищците, изложени в обстоятелствената част на исковата молба.

За пълнота и прецизност на изложението следва да се посочи, че клаузата на чл. 3, ал. 1 от Договора за кредит, която установява фиксиран размер на договорната лихва към момента на сключване на договора, не е установена в нарушение на ЗЗП. Горецитираната практика на Върховния касационен съд, постановена при конкретна преценка на клаузи от договори за кредит, в които размерът на възнаграждението (лихвата) на търговеца е изразен в абсолютна стойност като процент към момента на сключване на договора, приема, че е спазено изискването за яснота и разбираемост. Съображенията са изведени от възмездния по дефиниция характер на договора за банков кредит съгласно чл. 430, ал. 1 във връзка с, ал. 2 от ТЗ, при който заплащането на лихвата представлява насрещна престация на кредитополучателя за ползването на предоставените парични средства. Посочването на задължение за лихва в отнапред известен размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя. Посочването на лихвата, при която се сключва договорът, представлява изпълнение на изискванията по чл. 58 ЗКИ и е в съответствие с принципа за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения. Съответно при запазване на тази клауза и премахване от договора на неравноправните клаузи за изменение на лихвата, банката не може да променя едностранно базовия лихвен процент и това е валидният, според определението в договора, лихвообразуващ компонент.

Съдът, при преценка на съдържанието на договора за кредит, намира, че с клаузата на чл. 5, ал. 3 от Договора е предвидена възможност на банката едностранно, без изрична уговорка за това с кредитополучателите, да променя размера на базовия лихвен процент, с оглед на което да измени и размера на възнаградителната лихва и съответно месечната анюитетна вноска. В тази клауза не са посочени условията, при които банката ще извършва промяна на базовия лихвен процент, методологията, на която се е позовава банката, не е част от договора и кредитополучателите не са запознати с нея. Следва да се посочи, че в договора не е предвидена възможност за кредитополучателите да прекратят договора при промяна без предизвестие от страна на банката на лихвения процент, поради което посочената клауза следва да се обяви за неравноправна на основание чл. 143, т. 10 ЗЗП.

Съдът, за да достигне до този правен извод, цени заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза и допълнителната съдебно-счетоводна експертиза, по които вещите лица са установили методиката за определяне на базовия лихвен процент, като са посочили, че съгласно действащата в банката методология базовият лихвен процент се определя като сбор от трансферната цена на ресурса и буферна надбавка. Посочено е, че трансферната цена се влияе от пазарните бенчмаркови лихвени мерители, рисковата премия, приложима за банката при привличане на финансов ресурс и директните нелихвени разходи на банката. Буфераната надбавка изразявала оценката под формата на лихвена премия на нивото на риска при най-кредитоспособните клиенти и освен това абсорбира временните пазарни сътресения в лихвените нива в размер до 0, 50 % на годишна база. Посочено е, че органът на банката, който определя първоначалния размер и следващите промени в базовия лихвен процент е Комитетът по управление на активите и пасивите, който следи количествените отклонения и взема решение за промяна на БЛП, като бенчмарковата лихва – в случая тримесечни Юрибор, е само един от индикаторите, които оказват влиуяние върху трансферната цена на ресурса. Установено е, че компонентите за определяне на БЛП съгласно методологията на банката, които зависят от субективното решение на банката, са както следва: данни относно вноските към Фонда за гарантиране на влогове и данни относно минималните задължителни резерви.

Допълнителното заключение на съдебно-счетоводната експертиза е установило, че за периода на действие на договора банката е имала основание дори за по-голямо увеличение на лихвения процент, отколкото всъщност е извършено.

Основното заключение на съдебно-счетоводната експертиза е установило и посочило в табличен вариант увеличението на лихвения процент по периода, като е посочено, че увеличението на лихвения процент води до увеличаване на размерите на начисляваните възнаградителни и наказателни лихви. Посочена е и промяната в пазарните индикатори – бенчмаркови лихви и рискова премия на България. Установено е, че освен намаленията на прилагания лихвен процент в периодите на облекчено погасяване на кредита при сключване на допълнителните споразумения, базовият лихвен процент е намален с 25 базисни пункта на 10.09.2012 г. съгласно Протокол от заседание № 144/03.11.2012 г.

Следователно и от изслушаните по делото съдебно-счетоводни експертизи, се установява, че лихвеният процент по кредита е променян периодично едностранно от банката, при промяна на базовия лихвен процент. Вещите лица са установили и посочили методологията за определяне на базовия лихвен процент, като се установява, че последната освен от обективни фактори, каквато е бенчмарковата лихва, промяната му зависи и от субективни фактори – компоненти, определяни едностранно от банката. Следователно в случая е налице предвидена възможност за едностранна промяна на прилагания лихвен процент, което е свързано освен с външни, обективни и икономически фактори, и с такива, определяни по решение на съответния орган на банковата институция, което представлява основание за неравноправност на клаузата, установяваща такава възможност по чл. 143, ал. 1. т. 12 ЗЗП, която разпоредба установява, че неравноправна е клауза, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно без основание характеристиките на стоката или услугата.

В случая начина на определяне на приложимия лихвен процент е неясно определен в договора, тъй като не е установена методологията за определяне на базовия лихвен процент, след като последният се определя от страна на банката.

Следва да се посочи, че изводът на съда не се опровергава от обстоятелството, че банката е имала възможност през периода на действие на договора да увеличава лихвения процент с по-голяма стойност от приложената, както и че веднъж лихвеният процент е бил намален с 0,25 пункта. Това е така предвид установената възможност на банката да променя лихвения процент, което е свързано освен с оценка на обективни фактори, но и с такива, установявани по решение на кредитора. Липсва и изискуемата от закона яснота на определянето на прилагания лихвен процент.

В този смисъл е практиката на Върховния касационен съд, обективирана в  Решение № 92/09.09.2019 г. по т.д. № 2481/2017 г. на ІІ т.о., в което се приема, че когато възнаградителната лихва се формира от два компонента - БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на цената (лихвата), обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и условия за промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП и нищожна съгласно чл. 146 ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП, но не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва, включваща БЛП и договорна надбавка в определен размер.

Макар и част от уговорените основания за изменение на възнаградителната лихва да са от обективно естество, те не „представляват основателно съображение за едностранна промяна на възнаградителната лихва”, тъй като не е установен нито размерът на промяната на БЛП при изменение на съответния обективен показател. Следователно, банката е обезпечила за себе си правото, при упражняване на дискреция (право на автономна преценка) да изменя БЛП, като го увеличава със ставка, която тя счете за целесъобразна. Банката като икономически по-силния субект в породеното търговско правоотношение е установила за себе си изключителното право да изменя БЛП, по своя автономна преценка, без да е уговорен конкретният размер, с който да се увеличи възнаградителната лихва, респ. не е уговорен конкретен размер, при който може съответно БЛП да бъде намален..

В обобщение на изложеното се налага изводът, че клаузата на чл. 5, ал. 3 от процесния договор е едновременно неясна и създава значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, което в крайна сметка води и до увреждането на последния. Следователно и по така изложените съображения последната следва да се обяви за нищожна на основание чл. 146 ГПК.

Следва да се посочи, че обстоятелството, че в последствие с Допълнително споразумение от 28.11.2013 г. и Допълнително споразумение от 07.10.2014 г., е установено, че лихвата се определя, след изтичане на периода на облекчено погасяване, от сбора от действащия през периода референтен лихвен процент ПРАЙМ на банката за жилищни кредити в съответната валута плюс договорна надбавка, който процент зависи от изцяло обективни фактори, съгласно второто допълнително заключение на съдебно-счетоводната експертиза, е ирелевантно за правилното разрешаване на правния спор, предмет на делото, тъй като посочените клаузи не са предмет на предявените установителни искове. Съдът е сезиран за проверка неравноправността на клауза, действала в отношенията между страните за периода до подписване на посочените допълнителни споразумения, на основание на която е начислявана и заплащана от страна на кредитополучателите възнаградителна лихва.

Предвид установената неравноправност на клаузата предвиждаща възможност за промяна на размера на възнаградителната лихва, на вече посочените от съда основания по чл. 143, ал. 1, т. 10 и т. 12 ЗЗП, следва да се обяви за неравноправна и клаузата за наказателна лихва, установена в чл. 3, ал. 3 от Договора, тъй като тази лихва се формира от размера на редовната лихва по кредита плюс наказателна надбавка, и също подлежи на промяна от страна на търговеца, с промяната на лихвения процент.

Клаузата на чл. чл. 3, ал. 3 от Договора е неравноправна и по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.

В разпоредбата на чл. 4, ал. 2 от Допълнителното споразумение от 07.10.2014 г. е установено, че след изтичане на периода на облекчено погасяване върху дълга се натрупва начислената, но непогасена през периода на облекчено погасяване лихва, за което с подписване на допълнителното споразумение кредитополучателят дава своето изрично и неотменимо съгласие, оправомощава и възлага на банката.

Така посочената разпоредба предвижда възможност за капитализиране на начислена и непогасена възнаградителна лихва към главницата и начисляване на възнаграждение върху така формираната главница.

Съдът намира, че уговорката в сключеното допълнително споразумение, по което страна е физическо лице - потребител, за увеличаване на главницата чрез прибавяне на изтекли лихви и начисляване върху тях на възнаградителни лихви, е нищожна на основание чл. 26, ал. 4, във вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД, тъй като е налице анатоцизъм. Анатоцизмът е допустим само в изрично предвидените в закон или в подзаконов акт на БНБ случаи. Съгласно чл. 294, ал. 2 ТЗ уговарянето на лихва върху лихва е допустимо само между търговците.

Към настоящия момент не е налице приета от БНБ наредба по чл. 10, ал. 3 ЗЗД. В този смисъл е практиката на Върховния касационен съд, постановена с Решение № 66/29.07.2019 г. по т.д. № 1504/2018 г., ТК, ІІ т.о . на ВКС, в което се приема, че „Уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ. Преструктурирането по чл. 13 от Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск (отм.) не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, ал. 3 ЗЗД.“.

Обстоятелството, че към момента на сключване на процесните споразумения не е налице подзаконов нормативен акт на БНБ (Наредба), която да предвижда възможност за олихвяване на изтекли лихви, означава, че уговорената в споразуменията договорна клауза, създаваща такава възможност е нищожна на основание чл. 26, ал. 4 във вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 5 ЗЗП.

В случая обстоятелството, че ищците се позовават на друго основание за неравноправност на посочената клауза с посочване на конкретната норма, не представлява пречка за обявяване недействителността на посочената норма на друго основание, тъй като приложимата правна норма за неравноправност, респ. недействителност на клаузат,а се определя служебно от съда с оглед на фактическите основания (твърдения на страните по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК), за произнасянето по които е надлежно сезиран.

В разпоредбата на чл. 10 от Допълнителното споразумение от 07.10.2014 г. страните са постигнали съгласие, че „ с подписването на настоящото допълнително споразумение към Договор за жилищен кредит № ***, банката и кредитополучателят декларират, че нямат претенции един към друг, произтичащи от или свързани с договора за жилищен кредит, включително и относно начина на формиране и изчисляване на дължимите от кредитополучателя погасителни вноски и тяхното заплащане от момента на сключване на Договора за жилищен кредит № ***, с изключение на задълженията на кредитополучателя, уговорени с договора за жилищен кредит № ***, всички допълнителни споразумения и анекси към него, включително, но не само, за заплащане на погасителните вноски“.

Така установената клауза е отнапред установена от страна на кредитора и установява възможност за последния да задържи неоснователно заплатени от страна на кредитополучателя суми, като последната е неравноправна на основание чл. 143, ал. 1, т. 16 ЗПК, тъй като по този начин е установена пречка за упражняване на правото на защита на потребителя, след като е с подписване на изготвеното от банковата институция споразумение потребителят е следвало да декларира, че няма претенции във връзка с изпълнение на действащите до тогава условия на договора за потребителски кредит.

С клаузата на чл. 12 от Допълнителното споразумение от 07.10.2014 г. страните са уговорили, че „Кредитополучателят заплаща на банката месечна такса за администриране на просрочен кредит, дължима при забава на плащането на една или повече месечни погасителни вноски по кредита на падеж съгласно чл. 7 от Договора за кредит, в размер определен съгласно действащата към момента на настъпване на забавата Тарифа на банката. Таксата по тази точка служи за покриване на административните разходи на банката, свързани с извършваните от последната действия по събиране на изискуемите просрочени плащания по договора за кредит и настоящото допълнително споразумение (включително, но не само – телефонни обаждания, изпращане на напомнителни писма и др.) и се дължи до пълното им погасяване”.

По своята правна същност Тарифите на банките представляват отнапред установени от търговеца Общи условия, тъй като определят парични задължения за неопределен период от време и се прилагат за неограничен кръг от правни субекти – кредитополучатели и влогодатели, като тези уговорки стават част от клаузите на договорното правоотношение при сключване на абсолютни или относителни банкови сделки. По силата на императивната разпоредба на чл. 298, ал. 1 ТЗ клаузите в Общите условия обаче стават задължителни за другата страна, когато тя заяви писмено, че ги приема или е търговец и ги е знаела или е била длъжна да ги знае и не ги оспори незабавно. Но когато за действителността на сделката е предвидена писмена форма, установените от търговеца общи условия обвързват другата страна само ако са й били предадени при сключването. Договорът за банков кредит е формална сделка (арг. чл. 430, ал. 3 ТЗ), поради което, за да бъде обвързан от новите Общи условия, кредитополучателят трябва да заяви писмено, че ги приема. Тъй като с тази клауза се създава значително неравновесие в отношенията между страните, като предоставя възможност по всяко време на действието на договора банката да упражни дискреция, т.е. едностранно да определи по свое усмотрение вида и размера на различни банкови такси, заплащани за използване на предоставения финансов ресурс, тя е неравноправна.

При договори с продължително изпълнение, какъвто е процесният договор, изменението на общите условия има сила за насрещната страна по заварен договор, само ако й е било съобщено и ако тя не е заявила в дадения й писмено достатъчен срок, че го отхвърля. В оспорената клауза не е предвидена такава възможност, респ. възможност безусловно договорът да бъде прекратен от кредитополучателя, поради което тя създава значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, т.е. тя е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 10 ЗЗП.

С оглед изхода на правния спор в поза на ищеца се следват разноски в общ размер от 350 лв., от които за заплатена държавна такса от 250 лв. и за заплатен депозит за вещо лице от 100 лв., както и сумата от по 500 лв. за адвокатско възнаграждение на ищец.

 

Така мотивиран, Пловдивският районен съд

 

РЕШИ:

 

ОБЯВЯВА за нищожни като неравноправни на основание чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 ЗЗП следните клаузи: клаузата на чл. 5, ал. 3 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот № ***от 09.05.2007 г., със следното съдържание: „в случай, че по време на действието на настоящия договор банката промени базовия лихвен процент  на БПБ АД за жилищни кредити в евро, размерът на погасителните вноски се променя автоматично, в съответствие с промяната, за което кредитополучателят с подписване на договора дава своето неотменяемо и безусловно съгласие“; клаузата на чл. 3, ал. 3 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот № ***от 09.05.2007 г., със следното съдържание: „при просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на кредита, кредитополучателят дължи лихва в размер на сбора от лихвата за редовна главница, договорена за съответния период на издължаване на кредита, съгласно ал. 1, плюс наказателна надбавка от 10 пункта“; клаузата на чл. 4, ал. 2 от Допълнително споразумение от 07.10.2014 г. към Договор за кредит за покупка на недвижим имот № ***от 09.05.2007 г., със следното съдържание: „след изтичане на периода на облекчено погасяване върху дълга се натрупва начислената, но непогасена през периода на облекчено погасяване лихва, за което с подписване на настоящото допълнително споразумение кредитополучателят дава своето изрично и неотменимо съгласие, оправомощава и възлага на банката“; клаузата на чл. 10 от Допълнително споразумение от 07.10.2014 г. към Договор за кредит за покупка на недвижим имот № ***от 09.05.2007 г., със следното съдържание: „с подписването на настоящото допълнително споразумение към договора за жилищен кредит № ***банката и кредитополучателят декларират, че нямат претенции един към друг, произтичащи от или свързани с договора за жилищен кредит, включително и относно начина на формиране и изчисляване на дължимите от кредитополучателя погасителни вноски и тяхното заплащане от момента на сключване на договора за жилищен кредит № ***, с изключение на задълженията на кредитополучателя, уговорени с договора за жилищен кредит № ***, всички допълнителни споразумения и анекси към него, включително, но не само, за заплащане на погасителните вноски“ и клаузата на чл. 12 от Допълнително споразумение от 07.10.2014 г. към Договор за кредит за покупка на недвижим имот № ***от 09.05.2007 г., със следното съдържание: „кредитополучателят заплаща на банката месечна такса за администриране на просрочен кредит, дължима при забава на плащането на една или повече месечни погасителни вноски по кредита на падеж съгласно чл. 7 от Договора за кредит, в размер определен съгласно действащата към момента на настъпване на забавата Тарифа на банката. Таксата по настоящата точка служи за покриване на административните разходи на банката, свързани с извършваните от последната действия по събиране на изискуемите просрочени плащания по договора за кредит и настоящото допълнително споразумение (включително, но не само – телефонни обаждания, изпращане на напомнителни писма и др.) и се дължи до пълното им погасяване“, по предявените от Д.А.В., ЕГН ********** и С.М.В., ЕГН ********** и двамата с адрес: ***, чрез адвокат С.М. ***, със съдебен адрес:***, оф. 1, против „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. С чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД.

ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на Д.А.В. и С.М.В. сумата от 350 лв. – разноски в производство по гр.д. № 16460/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.

ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на Д.А.В. сумата от 500 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение в производство по гр.д. № 16460/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.

ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на Д.А.В. и С.М.В. сумата от 500 лв. – разноски  за адвокатско възнаграждение в производство по гр.д. № 16460/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.

 

 

 

                                                                                       РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/

Вярно с оригинала! ПК