РЕШЕНИЕ
№ 131
гр. гр. Хасково, 07.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:ПЕТЪР Н. ВУНОВ
при участието на секретаря Михаела Кр. Стойчева
като разгледа докладваното от ПЕТЪР Н. ВУНОВ Гражданско дело №
20215640100698 по описа за 2021 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на част ІІ, дял І от ГПК.
Образувано е по искова молба от „Теленор България" ЕАД срещу Д. В. Д..
Ищецът твърди, че на 04.01.2019 г. между него и ответницата бил сключен Договор
за мобилни услуги с предпочетен номер +************** за срок от 24 месеца по
абонаментен план „Тотал 12.99" със стандартен месечен абонамент в размер на 12,99 лв. На
същата дата между същите страни било сключено и Допълнително споразумение към
договор за мобилни услуги с предпочетен номер +************ за срок от 24 месеца по
абонаментен план „Тотал 30.99“ с допълнителни 6000МВ“ със стандартен месечен
абонамент в размер на 30,99 лв. По повод горепосоченото споразумение между ищеца в
качеството му на лизингодател и ответницата в качеството на лизингополучател, на
04.01.2019 г. бил сключен Договор за лизинг, с който й било предоставено за временно и
възмездно ползване устройство марка ******* ******* ** **** *** *** за обща лизингова
цена в размер на 206,77 лв., дължима чрез внасяне на 23 лизингови вноски, всяка от които в
размер на 8,99 лв. Тъй като ответницата не изпълнила задълженията си по договора за
мобилни услуги с предпочетен номер +************** в общ размер 42,36 лв.,
представляващи неплатени абонаментни такси за отчетен период 10.12.2018 г. - 09.03.2019
г., на основание т. 11 от договора ищецът начислил неустойка в размер на 32,46 лв., чийто
размер не надвишавал три месечни абонаментни такси, като тази неустойка била начислена
във фактура № **********/10.05.2019 г. Ответницата не изпълнила и задължения по
1
допълнително споразумение към договор за мобилни услуги с предпочетен номер
+************ в общ размер 118,37 лв., представляващи неплатени абонаментни такси и
използвани услуги за отчетен период 10.12.2018 г. - 09.03.2019 г., поради което и съгласно
раздел IV, чл. 2 от споразумението, ищецът начислил неустойка в размер на 77,46 лв., чийто
размер не надвишавал три месечни абонаментни такси, която била начислена във фактура №
**********/10.05.2019 г. Налице било неизпълнение и по договора за лизинг, по който
ответницата дължала заплащане на сума в общ размер на 206,77 лв., представляваща
дължими лизингови вноски за отчетен период 10.12.2018 г. – 09.05.2019 г., както следва:
8,99 лв. - лизингова вноска в пълен размер за отчетен период 10.12.2018 г. - 09.01.2019 г.;
8,99 лв. - лизингова вноска в пълен размер за отчетен период 10.01.2019 г. - 09.02.2019 г.;
8,99 лв. - лизингова вноска в пълен размер за отчетен период 10.02.2019 г. - 09.03.2019 г. и
179,80 лв. - 20 броя лизингови вноски, начислени накуп, съгласно чл. 12 от Общите условия
към договора за лизинг, за отчетен период 10.04.2019 г. - 09.05.2019 г. Вследствие на
неизпълнението по споразумението за мобилни услуги с предпочетен номер +************,
ответницата дължала и сумата в размер на 245,65 лв., начислена във фактура №
**********/10.05.2019 г., която представлявала разликата между цената на устройството без
абонамент и преференциалната обща лизингова цена по горепосочения договор за лизинг.
Ищецът поддържа, че поради изтичане срока на договора за лизинг, посочен в чл. 2 от
същия, по отношение на задълженията за лизингови вноски била налице обща изискуемост,
като и към този момент и въпреки неизплатената обща лизингова цена по договора,
лизинговата вещ не била върната на ищеца. Задълженията на ответницата били
индивидуализирани в 4 броя издадени от ищеца фактури, а именно: 1. фактура №
**********/10.01.2019 г. за отчетен период 10.12.2018 г. - 09.01.2019 г. със срок за плащане -
25.01.2019 г., издадена за сумата от 83.76 лв., представляваща неплатени абонаментни такси,
използвани услуги и лизингова вноска, както следва: 15,49 лв. абонаментна такса за
предпочетен номер +**************; 59,28 лв. абонаментна такса и използвани услуги за
предпочетен номер +************; 8,99 лв. лизингова вноска за предпочетен номер
+************, от които ищецът претендирал сумата от 79,98 лв., поради извършено
плащане в размер на 3,78 лв., което частично погасявало задължение за абонаментна такса и
използвани услуги до размера на 55,50 лв. за предпочетен номер +************; фактура №
**********/ 10.02.2019 г. за отчетен период 10.01.2019 г. - 09.02.2019 г. със срок за плащане
25.02.2019 г., издадена за сумата от 54.76 лв., представляваща неплатени абонаментни такси
и лизингова вноска, както следва: 13,88 лв. абонаментна такса за предпочетен номер
+**************; 31,89 лв. абонаментна такса за предпочетен номер +************; 8,99
лв. лизингова вноска за предпочетен номер +************; фактура
№**********/10.03.2019 г. за отчетен период 10.02.2019 г. - 09.03.2019 г. със срок за
плащане - 25.03.2019 г., издадена за сумата от 52.96 лв., представляваща неплатени
абонаментни такси и лизингова вноска, както следва: 12,99 лв. абонаментна такса за
предпочетен номер +**************; 30,98 лв. абонаментна такса за предпочетен номер
+************; 8,99 лв. лизингова вноска за предпочетен номер +************; и фактура
№ **********/10.05.2019 г. за отчетен период 10.04.2019 г. - 09.05.2019 г., със срок за
2
плащане - 25.05.2019 г., издадена за сумата от 535,37 лв, представляваща неплатени
неустойки, дължима сума за мобилно устройство и лизингови вноски, както следва: 32,46
лв. неустойка за предпочетен номер +**************; 77,46 лв. неустойка за предпочетен
номер +************; 245,65 лв. дължима сума за мобилно устройство за предпочетен
номер +************; 179,80 лв. лизингови вноски, начислени накуп за предпочетен номер
+************. За така посочените по-горе задължения на ответницата ищецът подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410
ГПК срещу нея, въз основа на което било образувано ч. гр. д. № 2860/2020 г. по описа на PC
– Хасково и била издадена заповед за изпълнение, но тя била връчена на длъжника при
условията на 47, ал. 5 ГПК, което обосновало правния интерес на ищеца да предяви
установителен иск за вземането си. Предвид изложеното, се иска да бъде постановено
решение, с което да се приеме за установено по отношение на ответницата, че дължи на
ищеца горепосочените суми в общ размер на 723,07 лв., ведно със законната лихва за забава
върху нея, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното й
изплащане, като се претендират направените деловодни разноски в настоящото
производство и в развилото се заповедно производство.
Ответницата, чрез назначения особен представител, оспорва исковете като
допустими, но неоснователни. Изцяло оспорва твърдението за наличие на договорно
правоотношение между страните по изложени в отговора съображения. Твърди, че
предявените искове били погасени по давност на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
Алтернативно, счита процесните договор за мобилни услуги и допълнително споразумение
към договор за мобилни услуги за недействителни, тъй като не били сключени по ясен и
разбираем начин. Твърди, че липсвали данни ищецът реално да е предал лизинговата вещ,
чието заплащане се претендирало. Освен това, оспорва начислените от него неустойки на
основание предсрочно прекратяване на договора за мобилни услуги и на допълнително
споразумение към него по вина на ответницата. Липсвали доказателства, обективиращи
волеизявление на ищеца за прекратяване на процесните договор за мобилни услуги и
допълнително споразумение, както и доказателства те да са прекратени по инициатива на
ответницата, предвид на което не били налице предпоставки за възникване на задължение за
заплащане на претендираните неустойки. Отделно от това, счита претенцията за законна
лихва върху начислените неустойки за недопустима. Счита, че не била настъпила
предсрочна изискуемост на 20 месечни вноски по договора за лизинг и начисляването им
накуп от ищеца на основание чл. 12 от ОУ без посочване на съответната алинея на същия,
препятствало възможността за адекватна защита на ответницата. На следващо място,
клаузата на чл. 12 от ОУ се явявала неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, поради
неяснота на критериите за тежестта на договорното неизпълнение, при проявлението на
което настъпвала предсрочна изискуемост на лизинговите вноски, което препятствало
възможността да бъде извършена преценката дали било осъществено предвиденото в тази
клауза основание за автоматично настъпила предсрочна изискуемост на вноските. От своя
страна предвиденото в нея автоматично настъпване на предсрочна изискуемост дори и в
случай на незначителна забава, без необходимост от уведомяване на длъжника, го поставяло
3
в значително по-неблагоприятно положение. И тъй като тази клауза не била уговорена
индивидуално, тя била и нищожна на основание чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Оспорва представените с
исковата молба фактури и твърди, че било налице противоречие и неяснота относно
формиране на сумите в тях, нито пък същите установявали по несъмнен и категоричен
начин съществуването на процесните вземания. Предвид изложеното, моли да бъдат
отхвърлени изцяло предявените искове.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема
за установено от фактическа и правна страна следното:
По делото са представени заверени копия на фактури №№ **********/10.12.2018 г.,
**********/10.01.2019 г., **********/10.02.2019 г. и **********/10.04.2019 г. и от тях е
видно, че имат описаното в исковата молба и посочено по-горе съдържание, поради което
същото не следва да се излага отново текстуално, като при необходимост ще бъде обсъдено
при преценката на наведените от страните правни доводи, основани на тях.
От материалите, съдържащи се в ч. гр. д. № 2860/2020 г. по описа на РС -Хасково,
приложено като доказателство по настоящото производство, се установява, че въз основа на
заявление с вх. № 266501/04.12.2020 г. в полза на ищеца срещу ответника е издадена
Заповед за изпълнение № 260449/07.12.2020 г. за процесните суми, ведно със законната
лихва върху тях от датата на подаване на заявлението – 02.12.2020 г. до окончателното им
изплащане, както и направените в производството разноски, от които 25.00 лв. за заплащане
на държавна такса и 360.00 лв. - възнаграждение за упълномощен по делото адвокат.
Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК и с
разпореждане от 17.02.2021 г., връчено на ищеца на 02.03.2021 г., е указано, че може да
предяви иск за установяване на вземанията си в едномесечен срок от съобщението и
последният е сторил това.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предмет на делото са предявени при условията на обективно кумулативно
съединение установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1
ЗЗД, чл. 342, ал. 1 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, които са процесуално допустими, доколкото
изхождат от заявителя по образувано заповедно производство срещу длъжника в
едномесечния срок от уведомяването му за връчването на издадената заповед за изпълнение
относно процесните вземания при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК.
По съществото на спора съображенията на съда са следните:
От съвкупния анализ на събраните по писмени доказателства, в т.ч. и съдържащите
се в приложеното по настоящото производство ч. гр. д. № 2860/2020 г. по описа на РС-
Хасково подписани от ответницата договори за мобилни услуги с предпочетен номер
+************** от 22.04.2016 г. и от 04.01.2019 г., приложение-ценова листа за
абонаментни планове за частни и корпоративни клиенти, допълнително споразумение към
4
договор за мобилни услуги с предпочетен номер +************ от 04.01.2019 г. и Общи
условия на „Теленор България“ ЕАД за взаимоотношения с потребителите на мобилни
телефонни услуги по несъмнен начин се установява, че между страните са съществували
валидни облигационни правоотношения, по силата на които дружеството - мобилен
опрератор е трябвало да предоставя мобилни услуги срещу задължението от страна на
ответника да заплаща дължимото възнаграждение за това. Съдържанието им е подробно
регламентирано в горепосочените документи, които са подписани и от ответника, който не е
възразил срещу приемането им като писмени доказателства, нито ги е оспорил относно
автентичността им или пък от гледна точка верността им, въпреки че е разполагал с
възможност за това. Ето защо и на основание чл. 20а, ал. 1 ЗЗД процесните договори имат
силата на закон за страните. Във връзка с възраженията на ответника следва да се посочи и
че те отговарят на установените в закона изисквания за форма и съдържание на този вид
договори, вкл. и на изискването за ясен и разбираем език на клаузите им не само от
граматическа гледна точка, но и в смисъл на прозрачно и недвусмислено изложение на
правата и задълженията на страните, така че средностатистическият потребител да може да
предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него последици.
Доколкото се касае за търговска сделка съгласно чл. 286, ал. 1 ТЗ, тъй като е сключена от
търговец и е свързана с упражняваното от него занятие, тя попада под приложното поле на
ТЗ, а само за неуредените в него положения се прилагат разпоредбите на гражданското
законодателство – чл. 288 ТЗ. Тук е уместно да се отбележи, че в договорите за мобилни
услуги изрично е посочено, че потребителят е получил и е запознат с Общите условия и е
съгласен да ги спазва, като същото обстоятелство се установява и от декларациите-съгласие
от 22.04.2016 г. и от 04.01.2019 г. към Приложение-ценова листа за абонаментни планове за
частни клиенти от тези дати, поради което и на основание чл. 298, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ТЗ те
също са задължителни за него. Безспорно е, а и от съдържанието на събраните писмени
доказателства се установява, че част от спорните вземания представляват дължими суми за
абонаментния план на ответника в размер на 12,99 лв. с ДДС месечно, съотв. 30,99 лв. с
ДДС месечно. Съгласно т. 23, б. „б“ от Общите условия месечният абонамент осигурява
достъп до услугите, за които е сключен договора и включва разходите за поддръжка на
мрежата и се предплаща от потребителя ежемесечно, в размери съгласно избрания от него
абонаментен план. Следователно, задължението за заплащането му не е обвързано от
потреблението на мобилни услуги, и се дължи без значение дали мобилният оператор
действително ги е доставил и съотв. дали абонатът ги е потребил. В тази връзка следва да се
съобрази и че ответникът не оспорва осигуряването на достъп до услугите на дружеството, а
количеството и стойността на предоставените услуги. Извод за осигурен достъп до мрежата
може да се направи и от обстоятелството, че в договора за мобилни услуги е посочен
конкретен номер, посредством който потребителят бива идентифициран сред абонатите на
ищеца, и е издадена нужната за целта конкретна СИМ-карта. При това положение и
доколкото нито се твърди, нито се установява този договор между между страните да е бил
прекратен преди сочената от ищеца крайна дата, то ответникът му дължи претендираната
абонаментна такса за релевантния период, а именно сумата от 38,97 лв. (3 х 12,99 лв.), съотв.
5
92,97 лв. (3 х 30,99 лв.) Относно настъпването на изискуемостта им не се спори, а и се
установява от т. 27 на Общите условия, че плащането се извършва в срока, указан на
фактурата, но не по-късно от 18 дни след датата на издаването й, като в случая той отдавна е
изтекъл.
Не така стои въпросът за останалите суми по процесните фактури, представляващи
стойност на неплатени и използвани услуги по договорите за мобилни услуги. В случая не
се установява при условията на пълно и главно доказване твърдението на ищеца, че през
процесния период е доставил на ответника тези услуги, респ. че последният ги е ползвал,
както и че тяхната стойност съответства на посоченото в фактурите. Това е така, защото
последните не са подписани от ответника и са своевременно оспорени от неговия
процесуален представител, а по своята правната характеристика те представляват частни
свидетелстващи документи по смисъла на чл. 178, ал. 1 ГПК, обективиращи изгодни за
техния издател факти. В този смисъл те притежават само формална, но не и материална
доказателствена сила, поради което следва да се преценяват от съда наред с всички останали
доказателства по делото, като при оспорването им в тежест на съставилата ги страна е да
установи с допустимите от ГПК доказателствени средства, че документирането на
съдържащите се в тях данни е надлежно извършено и съответства на доставени и ползвани
от абоната конкретни мобилни услуги. Тъй като това не е сторено и съобразно въведения в
чл. 154, ал. 1 ГПК принцип за разпределение на доказателствената тежест в гражданския
процес, е необходимо да се приеме, че тези правнорелевантни факти не са се осъществили в
обективната действителност. А щом фактите не са се осъществили, не могат да възникнат и
техните правни последици. Тук е уместно да се отбележи и че съгласно трайната съдебна
практика основанието за плащане не е фактурата, а извършването на съответната престация
/в случая предоставянето на мобилни услуги/, а както се посочи по-горе, такава не е
доказана в настоящото производство.
Ето защо съдът счита, че исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД са
основателни и доказани за сумите от 38,97 лв. по договора за мобилни услуги с предпочетен
номер +************** от 04.01.2019 г. и 92,97 лв. по Допълнително споразумение към договор
за мобилни услуги с предпочетен номер +************ от 04.01.2019 г., а за разликите над тях до
пълните предявени размери от 42,36 лв. и 118,37 лв. следва да бъдат отхвърлени.
От събраните писмени доказателства се установява, че между страните е
съществувало и друго облигационно правоотношение по силата на сключен договор за
лизинг от 04.01.2019 г. Съдържанието му е уредено в същия договор и в Общите условия
към него. На следващо място, няма спор, че ищецът е изпълнил точно основното си
задължение, а и в чл. 4 от договора лизингополучателят изрично е декларирал, че е получил
устройството във вид, годен за употреба, функциониращ изрядно, съответстващ на
договорените технически характеристики и комплектован с цялата документация. При това
положение следва да се приеме, че в тежест на ответника е възникнало насрещното
задължение да заплаща дължимите месечни лизингови вноски в сроковете и размерите
съобразно договорните клузи. Безспорно е и че той не го е изпълнявал надлежно, като за
6
периода 10.12.2018 г. – 09.05.2019 г. има неплатени лизингови вноски за мобилното
устройство ******* ******* ** **** *** *** в общ размер от 206,77 лв. с ДДС, за които са
издадени фактури №№ **********/10.12.2018 г., **********/10.01.2019 г.,
**********/10.02.2019 г. и **********/10.04.2019 г. По делото нито се твърди, нито са
ангажирани доказателства относно изпълнението на тези задължения на ответника, чиято
изискуемост е настъпила с изтичане на крайния срок на договора – 04.12.2020 г., поради
което и доводите на процесуалния му представител относно предсрочната им изискуемост
са ирелевантни.
Последното му възражение – за погасяване на вземанията по давност, също не може
да бъде споделено. Безспорно е, че се касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111,
б. „в” ЗЗД, поради което в случая е приложима кратката тригодишна давност. Видно от
представените фактури, срокът за плащане на задълженията по тях е през 2019 г., а
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е депозирано в съда на
02.12.2020 г., от когато се смята за предявен установителният иск за съществуването им
съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК, поради което давностният срок не е изтекъл и съотв. сумите се
явяват дължими.
Предвид изложеното съдът счита, че искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 342, ал. 1
ТЗ е изцяло основателен и следва да бъде уважен в пълния му предявен размер.
По отношение на претендираните неустойки съдът споделя доводите на
процесуалния представител на ответника за нищожност на неустоечната клауза за поради
накърняване на добрите нрави, за което се следи и служебно, като преценката се извършва
към момента на сключване на договора, а не към последващ момент - т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. на ОСТК на ВКС. При тази преценка
следва да се изхожда преди всичко от характерните особености на договора за услуга и вида
на насрещните престации: мобилният оператор се задължава да предостави на потребителя
ползването на мобилни услуги срещу абонаментна такса, а потребителят - да я заплати, но
само срещу предоставената му услуга. От друга страна, ако е уговорена неустойка при
предсрочно прекратяване на договор за услуга, в размер на всички неплатени по договора
абонаментни вноски до края на срока му, мобилният оператор по прекратения договор ще
получи имуществена облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако
договорът не беше прекратен, но без да се предоставя ползването на услугата по договора.
Следователно, уговорената по този начин неустойка за предсрочно прекратяване излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия
за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за
справедливост. В този смисъл е и задължителната практиката на ВКС - Решение №
193/09.05.2016 г. по т. д. № 2659/2014 г. на ВКС, I т.о. и Решение № 219/09.05.2016 г. по т. д.
№ 203/2015 г. на ВКС, I т.о. Както се посочи по-горе, съдът следи служебно за нищожността
на договорните клаузи предмет на договора, когато тя е свързана с противоречие на закона
или на добрите нрави и това противоречие произтича пряко от твърденията и доказателства
по делото, както е в настоящия случай. В този смисъл е и цитираното вече Тълкувателно
7
решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
На следващо място, тази клауза се явява нищожна и поради това, че е неравноправна
смисъла на чл. 143 ЗЗП, който без съмнение намира приложение в отношенията между
страните. Безспорно, че тя е част от стандартно, изготвено предварително и типово
споразумение на мобилния оператор и че потребителят не е имал възможност да влияе
върху съдържанието й - дали да е въобще част от договора или поне да е в по-малък размер,
т.е. няма данни да е индивидуално уговорена. С оглед посоченото по-горе, че ищецът би
получил първоначално уговорената цена по договора под формата на неустойка, без да има
задължение да се предоставя мобилни услуги, клаузата несъмнено е във вреда на
потребителя и не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на страните, именно поради липсата на
еквивалентност между поетите от тях насрещни задължения. Освен това предвидения
размер на неустойката е необосновано висок, тъй като не е съобразен с естеството на
обезпеченото задължение и надвишава многократно стойността на евентуално претърпените
от ищеца вреди - чл. 143, т. 5 ЗЗП.
По аналогични на гореизложените съображения, които не е необходимо да се
приповтарят, следва да се приеме и че не се дължи сумата от 245,65 лв., представляваща
разликата между цената на лизинговото устройството без абонамент и преференциалната
обща лизингова цена, която безспорно има характер на неустойка. В тази връзка следва да се
съобрази, че както направената отстъпка от стандартната цена при сключване на договора,
така и претендираната част от нея, надхвърлят преференциалната лизингова цена на вещта.
По този начин клаузата, на която се основава това вземане, задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати една необосновано висока неустойка,
което противоречи на добрите нрави, излизайки извън нейните присъщи функции, като се
постига и заобикаляне на първоначално обявената и договорена с потребителя цена на
устройството.
Предвид изложеното съдът счита, че исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 92, ал. 1
ЗЗД са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
Вземанията са дължими ведно с поисканата законна лихва, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по което е
било образувано ч. гр. д. № 2860/2020 г. по описа на РС – Хасково - 02.12.2020 г., до
окончателното й изплащане, по аргумент от разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК.
Съгласно т. 12 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда специалните установителни искове, предявени
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство, и то с осъдителен диспозитив, като съобразно
изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство.
В случая към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
8
ответникът е дал повод за образуване на заповедното производство, тъй като към този
момент, а и към настоящия, не е погасил процесните вземания. Ето защо следва да бъде
ангажирана отговорността му за сторените от ищеца разноски по ч. гр. д. № 2860/2020 г. по
описа на РС – Хасково. От представените по него писмени доказателства се установява, че
те са действително направени, но съобразно установения по делото размер на вземанията,
следва да бъдат намалени на общо 180,35 лв.
С оглед изхода на настоящото производство и двете страни имат право на разноски,
но на ответника не следва да му бъдат присъждани, тъй като липсват твърдения и
доказателства за извършването им. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се дължат
такива, съразмерно на уважената част от исковете, а именно сумата от 391,14 лв., съобразно
представения списък по чл. 80 ГПК.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
по отношение на Д. В. Д., ЕГН **********, адрес гр. **************, че дължи на
„Теленор България" ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
„Младост 4“, Бизнес Парк София, сграда 6, съдебен адрес: гр. **************, сумата от
38,97 лв., представляваща неплатени абонаментни такси за отчетен период от 10.12.2018 г.
до 09.03.2019 г. по сключения между тях договор за мобилни услуги с предпочетен номер
+************** от 04.01.2019 г., както и сумата от 92,97 лв., представляваща неплатени
абонаментни такси за отчетен период от 10.12.2018 г. до 09.03.2019 г. по сключеното между
тях допълнително споразумение към договор за мобилни услуги с предпочетен номер
+************ от 04.01.2019 г., ведно със законната лихва върху тях от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 2860/2020 г. по описа на
Районен съд - Хасково – 02.12.2020 г. до окончателното им изплащане, като исковете в
останалата част – за разликата над тях до пълните предявени размери от 42,36 лв. и от 118,37
лв., ОТХВЪРЛЯ.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 342, ал. 1
ТЗ, по отношение на Д. В. Д., ЕГН **********, адрес гр. **************, че дължи на
„Теленор България" ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
„Младост 4“, Бизнес Парк София, сграда 6, съдебен адрес: гр. **************, сумата от
206,77 лв., представляваща неплатени лизингови вноски за отчетен период от 10.12.2018 г.
до 09.05.2019 г. по сключения между тях договор за лизинг от 04.01.2019 г. за мобилно
устройство марка ******* ******* ** **** *** ***, ведно със законната лихва върху нея от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч. гр. д. №
2860/2020 г. по описа на Районен съд - Хасково – 02.12.2020 г. до окончателното й
изплащане.
9
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Теленор България" ЕАД, ЕИК *********, седалище и
адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес Парк София, сграда 6, съдебен
адрес: гр. **************, срещу Д. В. Д., ЕГН **********, адрес гр. **************,
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за установяване по
отношение на Д. В. Д., че дължи на „Теленор България" ЕАД сумите от 32,46 лв.,
представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на сключения между тях договор за
мобилни услуги с предпочетен номер +************** от 04.01.2019 г., 77,46 лв.,
представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на сключеното между тях
Допълнително споразумение към договор за мобилни услуги с предпочетен номер
+************ от 04.01.2019 г., и 245,65 лв., представляваща неустойка в размер на
разликата между цената на устройството без абонамент и преференциалната обща лизингова
цена по допълнително споразумение към договор за мобилни услуги с предпочетен номер
+************ от 04.01.2019 г.
ОСЪЖДА Д. В. Д., ЕГН **********, адрес гр. **************, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, да заплати на „Теленор България" ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес Парк София, сграда 6, съдебен адрес: гр.
**************, сумата от 571,49 лв., от която 391,14 лв., представляваща направени
разноски по настоящото дело и 180,35 лв., представляваща направени разноски по ч. гр. д.
№ 2860/2020 г. по описа на Районен съд - Хасково, за която е издадена Заповед №
260449/07.12.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, съразмерно на
уважената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Хасково в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: М. С.
10