РЕШЕНИЕ
№ 184
гр. Пловдив, 15.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Радослав П. Радев
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Величка П. Белева Въззивно гражданско дело
№ 20225300503338 по описа за 2022 година
Производство по чл. 258 и следв. от ГПК.
Въззивното производство е образувано по жалба на ищцата по спора А.
В. Т., ЕГН - ********** чрез процесуалния й представител адвокат Д. Б.
срещу Решение № 3869 от 21.11.2022 г., пост. по гр.д. № 3511/2022 г. на РС -
Пловдив в частта, с която е отхвърлен искът на въззивницата за осъждането
на ответното „ Изи Асет Мениджмънт „ АД, ЕИК *** да й заплати на
основание чл. 55 ал. 1, предл. 1 от ЗЗД сумата 83,53 лв., представляваща
заплатена от нея възнаградителна лихва по сключен между страните Договор
за паричен заем № *** г.
Въззивницата поддържа да е неправилен извода на районния съд, че
договорът не е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11 ал. 1 т.т. 9,10 и
11 от ЗПК, както и че клаузата за възнаградителна лихва не е на
самостоятелно основание недействителна на основание чл. 11 ал. 1 т. т.9 и 11
от ЗПК. В тази насока поддържа всички възведени в първоинстанционното
производство доводи както следва:
В нарушение на чл. 19 ал. 1 от ЗПК договорната неустойка за
недадено обезпечение не е включена в ГПР, като при включването й
действителния ГПР надвишава максимално установения негов максимум,
1
предвид императивната разпоредба на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Така тази клауза
освен че е на самостоятелно основание нищожна / чл. 19 ал. 5 от ЗПК /, влече
недействителност и на договора като цяло, тъй като „ скриването „ на
неустойката от общо дължимата и подлежаща на връщане от потребителя
сума по кредита представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла
на чл. 6 § 1 от Директива 2005/59/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да
заблуди средния потребител по отношение цената на договора и го подтиква
или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел. Липсва в договора ясна, разбираема и недвусмислена
информация относно подлежащата на връщане сума от потребителя, което
води до неспазване изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК;
Недействителност на клаузата за възнаградителна лихва поради
нарушение на чл. 11 ал. 1 т.т. 9 и 11 от ЗПК – липсва посочването на лихвата
в лева и на начина за нейното приложение/ изчисление /;
Нищожност на клаузата за договорната/възнаградителна лихва поради
нищожност на клаузата за ГПР – във връзка с факта, че реалният ГПР по
договора е над допустимите 50%/ пет пъти законната лихва/.
По така изложените доводи се иска отмяна на решението в обжалваната
част и уважаване на иска в тази част.
Претендират се всички направени от въззивницата разноски за двете
съдебни инстанции и присъждане на процесуалния й представител на
адвокатско възнаграждение за двете съдебни инстанции на основание чл. 38
ал. 2 от ЗА.
Въззиваемото дружество е депозирало отговор за неоснователност на
жалбата. Поддържа, че правилно неустойката не е включена в ГПР, тъй като е
договорена за неизпълнение на задължения на въззивника по процесната
облигация, а разпоредбата на чл. 19 ал. 3 т. 1 от ЗПК изрично предвижда, че
при изчисляване на ГПР не се включват разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора. Така неправилно
е твърдението на въззивника че неустойката съставлява „ скрит „ разход и
увеличава ГПР. Не е налице хипотеза на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, съответно
нищожност по чл. 19 ал. 5 от ЗПК на отделни клаузи и на облигацията като
цяло.
Поддържа, че разпоредбата на чл. 11 т.10 от ЗПК не изисква договорът
да съдържа математическия алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Защото за
неговото изчисляване са нормативно предвидени две само математически
формули – т.1 и т. 2 от Приложение № 1 към ЗПК. Нормата на чл. 11 т. 10 от
ЗПК не предвиждала също така изрично и изчерпателно изброяване в
договора на всички разходи, включени в ГПР, а единствено да се посочат
допусканията, използвани при изчисляването му, като под допускания се
имало предвид предвижданията за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част
от ГПР. Допусканията/предвижданията са изчерпателно изброени в чл. 19 от
2
Директива 2008/48/ ЕО и в ЗПК / т. 3 от Приложение № 1 към чл. 19 ал. 2 от
ЗПК / и се делят на две групи – базови допускания и допълнителни
допускания, като приложимо за процесния договор е единствено базовото
допускане по т. 3 б. „а „ от Приложение № 1 – че договорът ще е валиден за
срока, за който е сключен и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите
задължения в съответствие с договорените условия за целия срок на договора
– което допускане е изрично посочено в договора, като в същия към датата на
неговото сключване на кредитополучателя е предоставена пълна и ясна
информация за размера на сумата, която следва да се върне под формата на
ГПР. Второто базово допускане касае кредити с променлив лихвен процент и
допълнителните допускания / касаещи револвиращ кредит, овърдрафт,
договор за кредит с неопределен срок /, които са ирелевантни, тъй като
процесния кредит не е сред посочените такива. Смисълът на ЗПК и конкретно
на разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК е потребителят да се запознае
предварително с размера на сумата, която ще върне под формата на ГПР и
това императивно законово изискване е в случая изпълнено.
Възразява се против твърденията на въззивника за недействителност на
клаузата за възнаградителна лихва поради твърдяните нарушения на чл. 11
ал.1 т.т. 9 и 11 от ЗПК. В тази насока се поддържа, че в случая е договорен
фиксиран лихвен процент на годишна основа за целия срок на договора и
същият съдържа погасителен план - неразделна част от него, за броя, размера,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както и общия
размер на подлежащата на връщане на крайния падеж сума, съставляваща
главница и възнаградителна лихва. Поради което не е необходимо договорът
да съдържа условията за прилагане на лихвения процент по кредита и как се
начислява същия, тези данни относно възнаградителната лихва за търговеца
следват от самия договор, имплицитно се съдържат и извличат от същия и без
необходимост от специални знания. Погасителен план, съдържащ разбивка на
погасителните вноски чрез посочване поотделно на главницата, лихвата и
допълнителните разходи е изискване в хипотеза на чл. 11 ал. 1 т. 12 от ЗПК,
каквато в случая също не е налице. В горния смисъл се позовава на Решение
на СЕС от 09.11.2016 г. по дело С – 42/15 по тълкуването на чл. 10 § 2, букви
„ з“ и „ и „ от Директива 2008/48 / - които са транспорнирани в българското
законодателство чрез разпоредбите на чл. 11 ал. 1 т.т. 11 и 12 от ЗПК.
По така изложените доводи се иска потвърждаване на
първоинстанционното решение в обжалваната негова част като правилно.
Претендират се разноски за въззивното производство и присъждане на
юрисконсултско възнаграждение.
Възразява се относно претендирано от въззивницата адвокатското
възнаграждение – в случай, че същото е над установения от Наредба №
1/2004 г. минимум.
Съдът установи следното:
3
Производството пред районния съд е образувано предявен от А. В. Т.,
ЕГН - **********, ЕГН – ********** срещу „ Изи Асет Мениджмънт „ АД,
ЕИК *** иск с правно основание чл. 55 ал. 1 предл. 1 от ЗЗД – за осъждането
на дружество да й заплати / върне / сумите 83,53 лв. и 770,22 лв.,
представляващи заплатени от нея при начална липса на основание
възнаградителна лихва и неустойка за недадено обезпечение по сключен
между страните Договор за паричен заем № *** г., ведно със законната лихва,
считано от предявяването на иска до окончателното изплащане на сумата.
Претенцията се основава на възведени в исковата молба твърдения, че
договорът за паричен заем е изцяло недействителен на основание чл. 22 от
ЗПК във вр. чл. 11 ал. 1 т.т.9 и 10 от ЗПК, като на самостоятелно основание
се явяват нищожни и клаузите за неустойка за недадено обезпечение и
възнаградителна лихва.
Ответникът е оспорил иска с възражения договорът да не е
недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11 от ЗПК, възразява да не е
налице нищожност на клаузите за възнаградителна лихва и неустойка.
По делото е безспорно установено че между страните е сключен
Договор за паричен заем № *** г. , по силата на който ответникът Изи Асет
Мениджмънт АД е предоставил на ищцата А. Т. паричен заем в размер на
1 000 лв. със срок за връщане 44 седмици, чрез 22 погасителни вноски с
посочени падежи и в размер 52, 82 лв. всяка, при фиксиран годишен лихвен
процент от 35 % и годишен процент на разходите от 41, 71% . В чл. 2 т. 7 е
посочена общата подлежаща на връщане сума – 1 162,04 лева. В чл. 4 ал. 1 от
договора е предвидено задължение на кредитополучателя да обезпечи кредита
с поне две от посочените обезпечения – 1/ Двама поръчители – физически
лица, всяко от които да работи по безсрочен трудов договор, нетния размер на
осигурителния му доход да е над 1 000 лв., да няма неплатени осигурителни
вноски през последните 2 години и да не е заемател и/или поръчител към
други банкови и финансови институции, в т.ч. и към кредитодателя Изи Асет
Мениджмънт, а ако е – кредитната му история в ЦКР към БНБ да е статус
401“ Редовен „ за последната една година; 2/ Банкова гаранция с бенефициер
заемодателя за подлежащата на връщане сума по кредита / главница и
възнаградителна лихва /. Съгласно ал. 2 на чл. 4 от договора, в случай че
кредитополучателят не представи казаното обезпечение - какъвто е
настоящия, той дължи на кредитодателя неустойка в размер на 770, 22 лв., с
начин на плащане – разсрочено с вноските за погасяване на кредита, като към
всяка такава се прибавя и сумата 35, 01 лв. за неустойката. Или размер на
вноската при непредставено обезпечение от 87, 83 лева, подлежаща на
връщане сума – 1 932, 26 лева.
По делото е безспорно установено - от представената от ответното
дружество справка за извършените от ищцата плащания по договора, че по
същия тя е заплатила неустойка по чл. 4 ал. 2 от договора в размер на 770, 22
лв. и възнаградителна лихва в размер на 83,53 лева.
4
По делото няма спор че ответното дружество е небанкова финансова
институция по чл. 3 от ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, а ищцата е физическо лице, което при сключване на
договора не е действала в рамките на осъществявана от нея професионална
или търговска дейност. Следователно страните имат качествата на потребител
по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и кредитор по смисъла на чл. 9 ал. 4 от ЗПК,
а договорът е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ал. 1 от ЗПК.
С решението в необжалваната му и влязла в сила част районният съд е
уважил иска за осъждането на ответното дружество да заплати на ищцата
дадената от нея неустойка по чл. 4 ал. 2 вр. ал. 1 от договора, като е приел
начална липса на основание – нищожност на клаузата, с която е договорена
като противоречаща на добрите нрави, като лишена от присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, както и за това че не е
индивидуално договорена / чл. 146 от ЗЗП /, прието е още клаузата да е и
неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.
Предмет на настоящата въззивна проверка е решението в
отхвърлителната му част – досежно платената от ищцата възнаградителна
лихва. За отхвърлянето й съдът е приел че договорът за потребителски кредит
не е недействителен – без изложени в тази насока мотиви, като не е
недействителна и възнаградителната лихва като надвишаваща трикратния
размер на законната за съответния период, тъй като възнаградителната лихва
е опосредено регулирана чрез нормативното изискване годишния процент на
разходите – във формирането на който тази лихва участва, да не надхвърля
пет пъти законната лихва.
При извършена служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл. 269, предложение 1 от ГПК, въззивният съд намира
че същото е валидно и допустимо. Съгласно чл. 269, предложение 2 от ГПК
относно проверката за неговата правилност съдът е ограничен от възведените
с въззивната жалба доводи, но при иск с предмет изпълнение на
задълженията, произтичащи от договор дължи и служебна проверка относно
допуснати нарушения на императивни материално – правни норми при
сключването на договора, а когато договорът е за потребителски кредит –
какъвто е настоящия случай, и служебна проверка за неравноправни клаузи
по ЗЗП и ЗПК, като в горните рамки разрешава по същество правния спор
между страните.
Според настоящия съд клаузата относно възнаградителна лихва е на
самостоятелно основание нищожна. Според трайно установената съдебна
практика на ВКС максималния размер на лихвата / възнаградителна или
такава за забава / следва да е ограничен до двукратния размер на законната
лихва при обезпечените кредити и до трикратния размер на законната лихва
при необезпечените кредити, съответно уговорена над този размер
възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави и е нищожна на
5
основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД / напр., но не само Р № 1270/2009 г. по гр.д. №
5093/2007 г. на ВКС, II г.о.; О № 901/2015 г. по гр.д. № 6295/2014 г. на ВКС,
IV г.о. /. Уговорения в процесния договор размер над моралния приемливия /
в случая възлизащ на 30 % /, а именно 35% обосновава извод за нищожност
на клаузата за възнаградителна лихва. ГПР не се изчерпва с
възнаградителната лихва, поради което не може да се приеме че чрез
разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК е опосредено регулиран и размера на
възнаградителната лихва, като същият може да е над трикратния размер на
законната, съответно че казаната по горе практика не следва да се прилага –
както неправилно е приел районния съд.
Освен това, в случая и без специални знания е видно, че при
предоставена сума в размер на 1 000 лв. и дължима се такава в размер на 1
932, 66 лв. – с неустойката за недадено обезпечение, на крайния срок от 11
месеца, действителния ГПР по договора за кредит е над максимално
допустимия от разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК от 50%, съответно че
посочения в договора ГПР от 41, 71% не е действителния по причина, че в
него не е включена процесната неустойка за недадено обезпечение, която е
следвало да бъде включена предвид задължителния й характер за
предоставянето на кредитните средства от Изи Асет Мениджмънт и на
основание разпоредбите на чл. 19 ал. 1 от ЗПК и на § 1 т.1 от ДР ЗПК.
Действително – както поддържа въззиваемия, съгласно чл. 19 ал. 3 т. 1 от ЗПК
при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит, но посочената законова разпоредба визира
неизпълнение на основно задължение на потребителя по договора, а именно
да върне предоставения му кредит, а не неизпълнение на други задължения.
Да се приеме обратното би означавало да се допусне възможност за
заобикаляне на императивни законови разпоредби чрез предвиждане в
договорите на разходи за неизпълнение на задължения - различни от това за
връщане на кредита, които разходи да не се включват в ГПР. При
сключването на процесния договор е налице именно такава хипотеза –
уговорено е задължение за потребителя да даде обезпечение, при
неизпълнението на което дължи неустойка, която като дължим се от него
разход не е взета предвид при определяне на ГПР, в резултат на което
последният е различен от посочения в договора такъв от 41, 71% и не
отговаря на изискванията на чл. 19 ал. 1 от ЗПК, като е нарушена и
императивната норма на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Според настоящия състав тези
уговорки са във вреда на потребителя, не отговарят на изискванията за
добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и
задълженията на кредитора и потребителя, поради което съставляват
неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП. Непредоставянето
на обезпечение не води до претърпяване на вреди от кредитора, който
съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК преди сключване на договора за
кредит следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и
6
да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение при спазване
императивната норма на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, като рискът от невръщането на
кредита да се калкулира в уговорената по договора лихва. Освен това,
посочването в договора за кредит на по нисък от действителния ГПР
представлява невярна и следователно измамна информация относно общите
разходи по кредита, което поведение – както основателно поддържа
въззивницата, следва да се окачестви като заблуждаваща търговска практика
по смисъла на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялни търговски
практики, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на съществен елемент на договора – неговата цена,
и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка,
което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата
относно общия размер на подлежащата на връщане сума по кредита от
потребителя е неравноправна по смисъла на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО
и влече недействителност на договора за кредит в неговата цялост. В този
смисъл, неяснотата относно включените в ГПР компоненти съставлява и
нарушение на основното изискване по чл. 145 ал. 2 от ЗЗП клаузите,
определящи основния предмет на договора да са ясни и разбираеми.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на
посочените в нормата разпоредби, сред които е и тази по чл. 11 ал. 1 т. 10 от
ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен. Затова и на
основание чл. 23 от ЗПК потребителят дължи само чистата стойност на
кредита / предоставената в заем парична сума, в случая 1 000 лв. /и не дължи
лихви и други разходи по същия.
Предвид изложеното претенцията на въззивницата за връщане на
платената при начална липса на основание възнаградителна лихва по
процесния договор, е основателна и се уважава – след отмяна на
първоинстанционното решение за отхвърлянето й. Съответно на този
инстанционен резултат решението се отменя и в частта, с която на ответното
дружество е присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 14, 68
лева. На въззивницата се присъждат разноски за настоящата инстанция в
размер на 25 лв. – заплатена ДТ по жалбата. На процесуалния й представител
се присъжда на основание чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 от ЗА възнаграждение за
настоящата инстанция в размер на минимума по чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба №
1/9.7.2004 г. – сумата 400 лева.
За пълнота следва да се отбележи да е неоснователно поддържаното в
жалбата възражение за нарушение на чл. 11 ал. 1 т.т.9 и 11 от ЗПК поради
непосочване в договора на размера на лихвения процент по кредита /
възнаградителната лихва на търговеца/, условията за неговото прилагане и
разпределяне; непосочване на индекс или референтен лихвен процент, поради
което оставал неясен начина, по който е определена подлежащата на връщане
сума от 1 162, 04 лева.
В случая е договорен фиксиран лихвен процент на годишна основа,
7
посочени са размерите на месечните погасителни вноски с така договорения
лихвен процент и размера на подлежащата на връщане сума на крайния
падеж, поради което не е било необходимо договорът да съдържа условията
за прилагане на лихвения процент по кредита и как се начислява същия –
върху целия размер на кредита или на база остатъчната главница, тези данни
относно възнаградителната лихва за търговеца следват от погасителния план /
вариант 1 – с представено обезпечение /, имплицитно се съдържат и извличат
от същия и без необходимост от специални знания. Така не е налице
неяснота как е определен размерът на подлежащата на връщане сума от 1 162,
04 лв., съответно не е необходимо да се посочва индекс или референтен
лихвен процент, а без искане на потребителя / т.12 / не е задължително за
кредитора да представя погасителен план, съдържащ информация каква част
от месечната погасителна вноска се явява главница и каква лихва. Посочени
са условията за издължаване на кредита от потребителя съгласно
погасителния план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността
и датите на плащане на погасителните вноски, а изискването за посочване
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми е само в случай че за целите на погасяването са договорени
различни лихвени проценти – каквато хипотеза – както се каза по - горе, не е
налице.
С оглед изложеното съдът
РЕШИ:
Отменя Решение № 3869 от 21.11.2022 г., пост. по гр.д. № 3511/2022 г. на
РС - Пловдив в частта, с която е отхвърлен иска на А. В. Т., ЕГН –
********** за осъждането на ответното „ Изи Асет Мениджмънт „ АД, ЕИК
*** да й заплати на основание чл. 55 ал. 1, предл. 1 от ЗЗД сумата 83,53 лв.,
представляваща заплатена от нея възнаградителна лихва по сключен между
страните Договор за паричен заем № *** г., вместо което Постановява:
Осъжда „ Изи Асет Мениджмънт „ АД, ЕИК *** да заплати на А. В. Т.,
ЕГН – ********** на основание чл. 55 ал. 1, предл. 1 от ЗЗД сумата 83,53 лв./
осемдесет и три лева и петдесет и три стот./, представляваща заплатена от
нея възнаградителна лихва по сключен между страните Договор за паричен
заем № *** година.
Отменя Решение № 3869 от 21.11.2022 г., пост. по гр.д. № 3511/2022 г.
на РС - Пловдив в частта, с която А. В. Т., ЕГН – ********** е осъдена да
заплати на „ Изи Асет Мениджмънт „ АД, ЕИК *** юрисконсултско
възнаграждение в размер на 14, 68 лева / четиринадесет лева и шестдесет и
осем стот./.
Осъжда „ Изи Асет Мениджмънт „ АД, ЕИК *** да заплати на А. В. Т.,
ЕГН – ********** деловодни разноски за въззивното производство в размер
на 25 / двадесет и пет / лева.
8
Осъжда „ Изи Асет Мениджмънт „ АД, ЕИК *** да заплати на адвокат
Д. Г. Б., АК-***, личен номер *** на основание чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 от ЗА
възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 400 / четиристотин /
лева.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9