Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 19.02. 2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на десети февруари през две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря Кристина
Първанова
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 2946
по описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 298809 от 11.02.2019 г. по гр.д.№ 35495 по описа за
2019 г. СРС, ГО, 33-ти състав: ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по искове с правно
основание чл.124, ал.1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, предявени от „Т.С.“ ЕАД ,
против Л.Р. М., че ответника дължи на ищеца
сумата от 2 792.89 лв., представляваща цена на доставена от дружеството
топлинна енергия, с включена главница за дялово разпределение, за периода от
12.04.2016 г. до 30.4.2018 г., ведно със законна лихва от 12.4.2019 г. до
изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ исковете до пълния предявен размер от 4
018.64 лв. и за периода м.05.2015 г. – 11.04.2016 г., дължи обезщетение за
забава в размер на мораторна лихва, с включена лихва върху главница за дялово
разпределение, в размер на 300.46 лв. за периода от 30.4.2016 г. до 2.4.2019
г., като ОТХВЪРЛЯ исковете до пълния предявен размер от 617.47 лв., за недвижим
имот в гр.София, ЖК *******с аб.№ 128269, за които суми е издадена заповед от
19.04.2019 г. постановена по ч.гр.д. №
г. по описа на СРС, 33 състав.
Постъпила е въззивна жалба от Л.Р. М.,
ответник пред СРС.
Въззивникът оспорва така
постановеното решение в частта по акцесорния иск по чл.86, ал.1 ЗЗД. Счита, че
не е изпаднал в забава, както и не дължал законна лихва. Твърди, че решението е
неправилно като противоречащо на съдебната практика относно момента на изпадане
в забава на потребителя на топлинна енергия /ТЕ/. Неправилно СРС бил приел, че
длъжникът изпада в забава от първо число на втория месец следващ отчетния
период. Сочи, че от ищеца се претендирала мораторна лихва за периода 30.04.2016
г. до 02.04.2019 г. Съгласно чл.33, ал.1 ОУ на дружеството, които били в сила
от 12.03.2014 г. клиентите били длъжни да заплащат месечните вноски в 30-дневен
срок от датата на публикуване на интернет страницата на дружеството.
Публикуването имало характер на покана. По делото не били ангажирани
доказателства за публикуването на сметките, както и надлежно подписан протокол
от Нотариус, удостоверяващ това. Освен това тази клауза била нищожна и съдът
следвало служебно да провери същата, тъй като била в разрез с интересите на
потребителите; не всеки разполагал с компютърна конфигурация, за да следи
публикуването. Счита, че в случая била приложима нормата на чл.114 ЗЗД. При
условията на евентуалност сочи, че лихвата за забава можела да се претендира от
датата на която лицето е получило изравнителната сметка и след изтичане срока
за доброволно изпълнение. Аргументира се с чл.84, ал.2 ЗЗД и чл.28, ал.2 от ОУ
на ищцовото дружество относно предаването на изравнителните сметки на упълномощено
лице от ЕС.
Решението се обжалва и в частта,
в която е уважена претенцията за дялово разпределение за периода от 12.04.2016
г. до 30.04.2018 г., тъй като в договора за отчет и разпределение не била
уговорена годишна такса в такъв размер. Не били ангажирани доказателства, че
именно това е таксата, както и как бил изчислен размера й. Не били ангажирани
доказателства, че ищеца е заплатил същата на третото лице помагач. Затова тази
претенция била недоказана по основание и размер.
Иска се от съда да отмени
решението в обжалваната му част и да отхвърли така предявеният иск относно
мораторната лихва и таксата за дялово разпределение. Претендира направените
разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от „Т.С.“ ЕАД – ищец пред СРС, в който се излага становище
за неоснователност на въззивната жалба и правилност на постановеното решение.
Излагат се доводи, че отношенията
между страните били възникнали при ОУ на дружеството-ищец. Въззивникът не бил
възразил срещу тях в предвидения срок, което означавало, че ги е приел. За
процесния период приложими били ОУ, одобрени с решение ОУ-02/03.02.2014 г. на
ДКЕВР, в сила от 14.03.2014 г. и ОУ-1/27.06.2016 г. в сила от 27.06.2016 г., в
сила от 12.08.2016 г. Сочи, че публикуването на фактурите било доказано с
отговора на пети въпрос от заключението на допуснатата, изслушана и приета по
делото съдебно-счетоводна експертиза. ОУ, в сила от 12.08.2016 г. – чл.33
сочел, че клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ в
45-дневния срок след изтичането на периода, за който се отнасят, след което
същите изпадали в забава. По арг. от чл.86, ал.1 ЗЗД с изтичането на последния
ден от месеца, клиентите изпадали в забава. Счита, че претенцията е доказана в
условията на пълно и главно доказване. Претендират се разноски.
Третото лице-помагач-„Т.с.” ЕООД
не взема становище по въззивната жалба.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът
е бил уведомен на 06.01. 2019 г., а въззивната жалба е подадена на 20.01. 2019
г., следователно същите е в срока по чл.
259, ал.1 ГПК.
С решението, което се обжалва СРС
частично е уважил иска по чл.422 ГПК.
Следователно е налице правен
интерес от обжалване; въззивната жалба е
допустима.
В частта, в която претенциите по чл.422 ГПК са били отхвърлени, решението
като необжалвано е влязло в сила.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След служебно извършена проверка
съдът приема, че обжалваното решение е
постановено в допустим процес и е валидно:
За издадената на 19.04.2019 г. по
ч.гр.д.№ 21086 по описа за 2019 г. заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК длъжникът е била уведомен на 03.05.2019 г.
На 13.05.2019 г. е било подадено
възражение по чл.414 ГПК.
На заявителя е било указано, че
може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са
му съобщени на 23.05.2019 г.
Исковата молба е подадена в СРС
на 20. 06.2019 г. , т.е. в срока по чл.415 ГПК.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в
обжалвания смисъл, СРС се е позовал на заключението на СЧЕ. Въз основа на това
заключението стойността на услугата дялово разпределение за периода 01.05.2015
г. до 30.04.2018 г. възлизал на 76,27 лв. Като е приел за основателно
възражението за погасяване на вземанията по давност в хипотезата на чл.111,
б.“в“ ЗЗД, СРС е счел, че сумите преди 12.04.2016 г. с оглед на това, че
заявлението по чл.410 ГПК е подадено на 12.04.2019 г., са погасени по давност.
Това били вземанията на ищеца за сумата в размер на 1 225, 75 лв.,
представляваща главница за ТЕ, с включена главница за дялово разпределение, по
Обща фактура, издадена на 31.07.2016 г. По отношение на лихвата за забава СРС е
приел, че приложимо е правилото на чл.84, ал.1 ЗЗД и покана не била необходима.
При това положение ответникът бил изпаднал в забава, считано от 1-во число на
втория месец, следващ отчетния период, за който се дължи месечната стойност на
доставената топлинна енергия. Затова и тази претенция била доказана по
основание и размер. СРС отново се е
позовал на заключението на СЧЕ и е приел, че размера на мораторната лихва върху
главницата за ТЕ възлиза на 603,17 лв. за периода 14.09.2016 г. до 02.04.2019 г.,
а върху дяловото разпределение в размер на 14,30 лв. за периода от 30.04.2016
г. до 02.04.2019 г. Като е приел за основателно възражението за погасяване на
вземанията по давност в хипотезата на чл.111, б.“в“ ЗЗД, СРС е счел, че лихвата
за забава в размер на 317,01 лв., вкл. както лихвата за главница за ТЕ, така и
за дялово разпределение, по Обща фактура, издадена на 31.07.2016 г., е погасена
по давност. Присъдена е законна лихва от 12.04.2019 г. до изплащането на
вземането за главница и мораторна лихва в размер на 300,46 лв. за периода от 30.04.2016 г. до 02.04.2019 г. върху двете
главници-за стойност ТЕ и дялово разпределение.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:
Съдът е сезиран с установителни искове по чл.422 ГПК вр.
с 79, ал.1 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД. Претендират се за установяване суми, както
следва: в размер на 3942,37 лв. – главница за периода м.05.2015 г. до м.04.2018
г. по Общи фактури, издадени на 31.07.2016 г., 31.07.2017 г., 31.07.2018 г.
Главницата се претендира ведно със законната
лихва, считано от 12.04.2019 г. до окончателното изплащане на сумата.
Претендирана е и мораторна лихва за забава в размер на 603,17 лв., изтекла за
периода от 14.09.2016 г. до 02.04.2019 г.; стойност на услугата дялово
разпределение в размер на 76,27 лв. за периода м.05.2015 г. – м.04.2018 г.
Главницата се претендира ведно със законната
лихва, считано от 12.04.2019 г. до окончателното изплащане на сумата.
Претендира се и лихва за забава в размер на 14,30 лв., изтекла за периода
30.04.2016 г. до 02.04.2019 г.
С отговора по исковата молба от
ответника е било посочено, че чл.33 от ОУ съдържа срок в който следва да се
изпълни задължението и това е 30 дни от публикуването на интернет страницата на
продавача. Публикуването, обаче, не представлявало покана, защото съгласно
чл.28, ал.2 от ОУ следвало индивидуалните сметки да бъдат връчени на
упълномощено лице от ЕС. Данни за такова връчване липсвали. Според пълномощника
на ответника /сега въззивник/, обаче, всяка фактура представлявала покана за
плащане. Наред с това изравнителната сметка също представлявала покана за
плащане. По отношение на дяловото разпределение пък е посочено, че същото
следва да бъде извършено от „Т.С.“ ЕАД.
При обобщаване на възраженията в
отговора по исковата молба се достига до следните изводи: първо- от ответника
не се оспорва публикуването на фактурите; второ- че задължението е срочно и
трето- че стойността на дяловото разпределение е дължима на ищцовото дружество.
Това означава, че тезата на процесуалния представител на ответника в
производството пред СРС, изразена в срока по чл.131 ГПК, е коренно различна от
доводите във въззивната жалба. Всички доводи и възражения се преклудират при
настъпването на срока по чл.131 ГПК, арг. от чл.133 ГПК.
Съгласно
клаузите на чл. 36 от ОУ от 2014 г. и чл. 10 от Общите условия на договорите
между "Т.С." ЕАД и търговец /в случая третото лице помагач
на страната на ищеца/ за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинна енергия между
потребители в сграда - етажна собственост, сумите за дялово разпределение се
заплащат от потребителите на продавача, който от своя страна заплаща цената на
услугите на дружествата за дялово разпределение. Поради това не е налице
твърдяното упражняване на чужди права от ищеца.
В
заявлението подадено по реда на чл.410 ГПК изрично е посочено, че се претендира
стойност на услугата дялово разпределение; така е формирана обстоятелствената
част на исковата молба, както и петитума.
Дяловото
разпределение на топлинна енергия /ТЕ/ се извършва възмездно от продавача по
реда на чл.61 и следв. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на
търговец, избран от клиентите в СЕС- чл.22,ал.1 от ОУ.
Съгласно
чл.36,ал.1 от ОУ купувачите заплащат стойността на услугата дялово
разпределение. Същата клауза на ОУ сочи, че стойността се формира от цената за
обслужване на партидата, включваща изготвяне на изравнителна сметка, както и
цената за отчитане и обработка на данните на един уред за дялово разпределение
и броя на уредите в имота на клиента.
В края
на всеки отоплителен сезон се изготвят изравнителни сметки от търговеца, избран
в СЕС, въз основа на отчитането и обслужването на партидата се издава фактура
за предоставената услуга топлинно счетоводство.
От заключенията на съдебните
експерти- счетоводител и топлотехник, се установява, че е извършен реален отчет
и разпределение поради което е дължима стойност на услугата дялово
разпределение. Стойността й е установена, вкл. и от заключението на вещото
лице-счетоводител- отговор на въпрос № 4/л.84 от исковото производство/ и
същата възлиза на 76,27 лв.
Противно
на твърдяното във въззивната жалба по делото /пред СРС/ с исковата молба е
представен договор между ищцовото дружество и третото лице помагач.
Представен
е и договор между ФДР и собствениците на обекти в сградата на ЕС, където се намира
процесния топлоснабден имот.
Относно мораторната лихва при даване на отговор на въпрос № 5, вещото лице е
съобразило действалите за съответния период ОУ на ищцовото дружество
ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 14.03.2014 г. и ОУ-1/27.06.2016 г. в
сила от 27.06.2016 г., в сила от 12.08.2016 г. като по отношение на първите, е
определила лихва за забава съобразно датата на публикуване на Общата фактура на
интернет страницата на продавача. А съгласно ОУ, в сила от 12.08.2016 г. срокът
за заплащане на сумите е 45-дневен след изтичане на периода, за който се
отнасят, т.е. по отношение на предявените за установяване вземания за периода
м.07.2016 г.- м.04.2018 г. не е необходимо публикуване на фактурите.
Законната лихва /която е различна
от горекоментираната мораторна лихва/ се дължи от датата на подаване на
заявлението -12.04.2019 г., арг. от чл.422, ал.1 ГПК, до окончателното
изплащане на главниците и по отношение на нея не се прилагат ОУ на ищцовото
дружество; същата, както става ясно и от наименованието й, се дължи по закон.
При това положение въззивната
инстанция намира, че СРС е решил спора възможно най-благоприятно за ищеца,
въззивник пред настоящата инстанция.
Поради съвпадане на крайните
изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение следва да се потвърди в обжалваната му част.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора решението
е правилно и в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника разноски не се следват.
Въззиваемият претендира разноски и съдът му присъжда
юриск. възнаграждение в размер на 100 лв.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
298809 от 11.02.2019 г. по гр.д.№ 35495 по описа за 2019 г. СРС, ГО, 33-ти
състав, в частта, в която се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове с правно основание
чл.124, ал.1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, предявени от „Т.С.“ ЕАД , против Л.Р. М., че ответника дължи на ищеца главница за
дялово разпределение, за периода от 12.04.2016 г. до 30.4.2018 г., ведно със законната
лихва от 12.4.2019 г. до изплащане на вземането за главница, както и обезщетение
за забава в размер на мораторна лихва, с включена лихва върху главница за
дялово разпределение, в размер на 300.46 лв. за периода от 30.4.2016 г. до
2.4.2019 г., за недвижим имот в гр.София, ЖК *******с аб.№ 128269, за
които суми е издадена заповед от 19.04.2019 г. постановена по ч.гр.д. № г. по описа на СРС, 33 състав, както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА Л.Р.М., ЕГН **********, с адрес ***-адв.К., да заплати на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление:*** Б, сумата в размер на 100 лв., представляваща разноски за процесуално
представителство пред въззивната
инстанция.
Решението
е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД като трето лице-помагач на страната
на ищеца.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: