№ 837
гр. София, 14.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Десислава Ал. Алексиева
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100511792 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 13.07.2021 год., постановено по гр.дело №2660/2021 год. по описа на СРС,
ГО, 32 с-в, са прогласени за нищожни като неравноправни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр.
с чл. 143 и чл. 146 ЗЗП клаузата на чл. 8.1 в частта по изречение 2 и на чл. 9.1 от Общите
условия към договор за ипотечен кредит от 26.05.2006 год., като искът е отхвърлен в частта
му за обявяване нищожността на клаузата на чл. 8.1, изречение 1 от Общите условия;
отхвърлени са предявените от В. А.И. и Б. Л.И. срещу „Банка ДСК“ ЕАД искове с правно
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата от 6 986.51 лв., представляваща платени без основание
възнаградителни лихви по горепосочения договор през периода от 30.06.2007 год. до
30.11.2015 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.01.2021 год. до
окончателното й изплащане; ответникът е осъден да заплати на ищците на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 360 лв., а ищците са осъдени да
заплатят на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в
размер на 86.25 лв. /11.25 лв. + 75 лв./.
Срещу решението в частта му, в която са отхвърлени предявените искове по чл. 55, ал. 1
ЗЗД, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищците
В. А.И. и Б. Л.И.. Жалбоподателите поддържат, че са сключили с ответника договор за
банков кредит на 26.05.2006 год., като срокът за погасяването му бил 300 месеца, т.е. до
26.05.2032 год. Поради некоректността на ответника изтеглили кредит от друга банка и
1
погасили окончателно задълженията си по процесния договор на 22.03.2016 год. /последна
вноска в размер на 33 078.95 лв./. Следователно петгодишната давност по чл. 114, ал. 1 ЗЗЗД
изтичала на 22.03.2021 год., а исковата молба била подадена на 18.01.2021 год. В този
смисъл претендираните вземания не били погасени по давност. В случая се касаело за едно
единствено, макар и разсрочено, задължение, което имало краен срок, независимо от
определените ежемесечно дати за плащане. Като преценил, че се касае за отделни вноски,
първоинстанционният съд бил достигнал до неправилния извод, че за всяко плащане тече
отделна петгодишна давност. В постановени от ВКС решения се приемало, че договореното
връщане на заема на погасителни вноски не го превръщало в такъв за периодични
плащания, а се касаело за частични плащания – чл. 66 ЗЗД. По тази причина бил приложим
петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД. В частност, съгласно чл. 114 ЗЗД, давността
започвала да тече от настъпването на изискуемостта на цялото вземане. Видно било от
доказателствата по делото и от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза, че ищците били надплатили на ответника сумата от 6 932.12 лв. Следователно за
съответната увеличена вноска, надвзета за целия период на кредита, без правно основание
по това единно плащане, която при окончателното погасяване на 22.03.2016 год. възлизала в
размер на претендираната сума, като приложимата петгодишна давност не била изтекла. Ето
защо молят решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете –
уважени. Претендират и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата „Банка ДСК“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че самите ищци били заявила периода, за
който твърдят, че са надплащали възнаградителна лихва, а именно от 30.06.2007 год. до
30.11.2015 год. В този смисъл правилно първоинстанционният съд бил приел, че вземанията
им по чл. 55, ал. 1 ЗЗД са погасени по давност. Доводите във въззивната жалба, че давността
е изтекла на 22.03.2021 год., били неотносими към предмета на спора. Искът по чл. 55, ал. 1
ЗЗД се погасявал с общата петгодишна давност. Давността започвала да тече от момента на
възникване на вземането, а в хипотезата на начална липса на основание – от деня на
неоснователното разместване на благата. Поетото от ищците задължение било за анюитетни
вноски, поради което и давността текла отделно за всяка вноска от датата, на която
плащането било дължимо. Първата вноска, обхваната от исковия период, била с падеж
30.06.2007 год., от която дата започвал да се отброява давностния срок. Тъй като ищците
били погасявали редовно кредита, както били посочили и в исковата си молба, то началото
на давностния срок съвпадало със съответната падежна дата, за която се отнасяла вноската,
част от която била платена без основание. През петгодишния срок от плащането на
увеличената част от вноските без основание ищците не били заявявали извънсъдебни или
съдебни претенции за вземанията си, т.е. давността не била прекъсвана.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
2
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалвана част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
По отношение на фактическата обстановка:
Безспорно е по делото, че на 26.05.2006 год. между страните бил сключен договор за
ипотечен кредит /при Общи условия/, по силата на който банката предоставила кредит в
размер на 39 450 лв., който кредитополучателите /ищците/ се задължили да изплатят в срок
от 300 месеца /като падежа на всяка от месечните погасителни вноски бил 30-то число/,
ведно с годишна лихва за първата година в размер на 1.50 %, а за останалия срок, формирана
като сбор от БЛП за този вид кредит, определен периодично от банката, и надбавка, която
можело да бъде намалена с отстъпка – към датата на сключване на договора БЛП бил 3.69
%, а надбавката 5 %, или лихвения процент по кредита бил общо 8.69 %.
Според чл. 8.1, изр. 2 от Общите условия на банката за предоставяне на ипотечни
кредити, кредиторът имал право да променя БЛП, за което уведомявал кредитополучателите
по подходящ начин, а съгласно чл. 9.1, при промяна на БЛП кредиторът определял нов
размер на месечната вноска за лихва и/или главница и предоставял на кредитополучателите
актуализиран погасителен план.
С процесното решение 13.07.2021 год., постановено по гр.дело №2660/2021 год. по
описа на СРС, ГО, 32 с-в, горепосочените клаузи от Общите условия са прогласени за
нищожни като противоречащи на чл. 143, т. 10 и 12 ЗЗП – в посочената част
първоинстанционният съдебен акт не е бил обжалван от страните и е влязъл в сила.
От заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202
ГПК следва да бъде кредитирано, се установява, че задължението по кредита е в общ размер
на 89 168.67 лв., от които главница от 39 450 лв. и договорна лихва от 49 718.67 лв. На
22.03.2016 год. остатъкът от кредита е в размер на 33 078.95 лв., като същият е бил погасен
чрез плащане от ищците. За периода от 01.01.2006 год. до 31.12.2016 год. заплатените
вноски били в общ размер на 73 107.02 лв., от които главница от 39 450 лв. и договорна
лихва от 33 578.03 лв. За периода от 30.06.2007 год. до 30.11.2015 год. разликата между
реално заплатената лихва – 32 007.97 лв. и договорната лихва по погасителен план –
25 082.50 лв., възлизала на 6 932.12 лв.
По отношение на правните изводи:
По исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на “получаване без основание” обикновено
3
са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Съответно фактическия
състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при
начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго /типичен
случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен това основанието трябва
да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на
претенцията за реституция на даденото.
Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищците е било да установят при
условията на пълно и главно доказване факта на заплащането на процесната сума, а
ответникът – да докаже, че е налице основание за получаването, съответно задържане на
полученото.
В разглеждания случай е установено по делото, а и не се спори, че между страните е бил
сключен договор за банков кредит, чиято регламентация се съдържа в разпоредбите на чл.
430 – чл. 432 ТЗ. Същият е формален – закона е предвидена писмена форма за
действителност – чл. 430, ал. 3 ТЗ/, която в случая е спазена. За банката – кредитор няма
друго задължение освен да отпусне уговорената парична сума, като срещу това задължение
кредитополучателят има няколко насрещни задължения, а именно: да върне главницата,
заедно с уговорената лихва по кредита; да използва кредита по предназначение; да даде на
банката необходимите сведения във връзка със сключването и изпълнението на договора и
да даде обезпечение.
С оглед разпоредбите на чл. 297 и чл. 298, ал. 1 ГПК за настоящия съдебен състав е
задължително постановеното и влязло в сила решение от 13.07.2021 год., постановено по
гр.дело №2660/2021 год. по описа на СРС, ГО, 32 с-в, в частта му, в която е била прогласена
нищожността на клаузите на чл. 8.1, изр. 2 и чл. 9.1 от Общите условия на банката за
предоставяне на ипотечни кредити. Този съдебен акт се ползва със сила на пресъдено нещо
за страните по горепосоченото дело, които са и страни по настоящото дело, и респективно ги
обвързва по задължителен начин. При това положение следва да се приеме, че налице
определеност и безспорност на правоотношението между ищците и ответника, касаещо
недействителността на горепосочените договорни клаузи.
Установено е по делото, че в изпълнение на договора ищците са заплатили на ответното
дружество през периода от 30.06.2007 год. до 30.11.2015 год. възнаградителна лихва в общ
размер на 32 007.97 лв., като надплатената от тях възнаградителна лихва от увеличението на
БЛП възлиза на 6 932.12 лв. При това положение процесната сума се явява платена при
начална липса на основание.
Същевременно основателно се явява своевременно релевираното от ответника
възражение за погасителна давност /чл. 120 ЗЗД и чл. 131 ГПК/.
Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979
г. по гр. д. № 1/1979 г., Пленум на ВС, вземанията, произтичащи от фактическите състави на
неоснователното обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл. 110
4
ЗЗД, а не на тригодишната давност по чл. 111 ЗЗД, както счита жалбоподателят. При първия
фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието не е налице при самото извършване на
престацията, поради което давностният срок започва да тече от момента на нейното
получаване. Следователно петгодишният давностен срок тече от момента на заплащането на
всяка една от месечните анюитетни вноски, включваща и увеличения размер на
възнаградителната лихва – моментът на плащанията е установен въз основа на съвкупната
преценка на заключението по съдебно-счетоводната експертиза, за което вещото лице е
изготвило Таблица №1, според която първото плащане е осъществено на 30.06.2007 год., а
последното – на 30.11.2015 год. и извънсъдебно признание на ищците, обективирано в чл. 2
от сключеното между страните допълнително споразумение от 25.11.2015 год., което при
преценката му по реда на чл. 175 ГПК следва да се приеме, че отговаря на истината /а и в
исковата молба се твърди, че плащането на увеличения размер на възнаградителната лихва е
осъществено през периода от 30.06.2007 год. до 30.11.2015 год./. В този смисъл и доколкото
исковата молба е била подадена на 18.01.2021 год., настоящият съдебен състав счита, че
претендираните вземания са погасени по давност, както законосъобразно е приел и
първоинстанционния съд /в този смисъл виж например и Решение № 165 от 2.12.2016 год.
на ВКС по т.дело № 1777/2015 год., I т. о., ТК и Решение № 155 от 24.01.2020 год. на ВКС
по т.дело № 2561/2018 год., II т. о., ТК/.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
При този изход на спора жалбоподателите нямат право на разноски.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК настоящето решение не подлежи на
касационно обжалване /доколкото ищците не поддържат искане за солидарно присъждане на
процесната сума следва да се приеме, че се претендира възстановяване на недължимо
платена възнаградителна лихва при условията на разделност, т.е. по 1/2 част/.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 13.07.2021 год., постановено по гр.дело №2660/2021
год. по описа на СРС, ГО, 32 с-в, в обжалваната му част.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
5
1._______________________
2._______________________
6