Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 02.07.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на трети
май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР
САНТИРОВ
мл. с. РАДМИЛА
МИРАЗЧИЙСКА
при участието на секретаря
Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. №
14228 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 -
чл.273 от ГПК.
С решение № 460380 от 30.07.2018 г.,
постановено по гр. д. № 85060/2017 г. по описа на СРС, 68 състав, е признато за
установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Ц.И.Г., че последният дължи на „Т.С.“
ЕАД, на основание чл.422,
ал.1 ГПК вр. ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата от
1 165, 48 лв., от която: сумата от 1 135, 48 лв., представляваща
стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия, и сумата от 30 лв.,
представляваща стойност на услугата дялово разпределение, за периода м.08.2014
г. – м.04.2015 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. „********вх.
********, ап. 160, аб. № 306483, ведно със законната лихва от датата на
заявлението по чл.410 ГПК – 14.09.2017 г. до окончателното изплащане, както и на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл. 415,
ал.1 ГПК, вр. с чл. 86, ал.1 ЗЗД – сумата от 229, 13 лв., представляваща
мораторна лихва върху стойността на потребената топлинна енергия за периода
15.09.2015 г. – 08.09.2017 г. Искът за главницата е отхвърлен до пълния
предявен размер от 2 642, 25 лв. и за периода м.05.2013 г. – м.07.2014 г.,
а искът за мораторна лихва – до пълния предявен размер от 666, 32 лв. и за
периода 15.09.2014 г. – 14.09.2015 г. Ответникът е осъден да заплати на ищеца,
на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 27, 89 лв. държавна такса и 21, 08 лв.
юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство, както и сумата от 37,
73 лв. държавна такса и 42, 15 лв. юрисконсултско възнаграждение за исковото
производство, съобразно уважената част от исковете. Ищецът е осъден да заплати
на ответника, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 318, 17 лв. разноски в
исковото производство, съобразно отхвърлената част от исковете. Решението е
постановено при участие на трето лице – помагач на ищеца: „Б.Б.“ ООД.
Срещу постановеното решение в частта, с която са отхвърлени предявените
искове, е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Счита, че решението в
обжалваната част е необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния
закон. Първоинстанционният съд е приел, че вземанията на ищеца за периода м.05.2013
г. – м.04.2014 г. са погасени по давност. Вземането на ищеца за този период е
обективирано в издадената фактура № **********/31.07.2014 г. със срок за
плащане - 15.09.2014 г., от който момент е започнала да тече и 3-годишната
давност за вземането, поради което към момента на депозиране на заявлението по
чл.410 ГПК – 14.09.2017 г. същата не е изтекла. В раздел VII от Общите условия - „Заплащане на ТЕ“, чл.32,
ал.1 са определени редът и срокът за заплащане месечните дължими суми за
топлинна енергия, а именно: в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който
се отнасят. В този смисъл, срокът на задължението за заплащане на дължимите
суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните фактури, е най-късно до края
на текущия месец, следващ месеца на издаването. Първоинстанционният съд не е
съобразил, че изискуемостта на вземането по фактури за м.07.2014 г. настъпва
едва м.09.2014 г., поради което задължението по посочената фактура не е
погасено по давност. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови
друго, с което да уважи предявените искове, като му присъди направените по
делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната
жалба от ответника Ц.И.Г., с който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното
решение правилно и законосъобразно е приложен института на погасителната
давност. Моли съда да потвърди решението в обжалваната част, като му присъди
сторените по делото разноски.
Третото лице – помагач на ищеца – „Б.“ ООД, с предходно наименование „Б.Б.“
ООД, не е депозирало в срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор на въззивната
жалба.
Решението в частта, с която са уважени предявените искове, е влязло в
сила като необжалвано.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди
доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК,
намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. ал.415,
ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.86,
ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че ответникът е потребител на топлинна енергия за
битови нужди за топлоснабден имот – апартамент № 160, находящ се в гр. София,
ж. к. „**********, като му дължи сумата от общо 3 308, 57 лв., от която:
сумата от 2 642, 25 лв. - главница, представляваща стойността на ползвана
и незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2013 г. – м.04.2015 г., за която
са издадени обща фактура № **********/31.07.2014 г. и обща фактура №
**********/31.07.2015 г., както и сумата от 666, 32 лв. - мораторна лихва за
периода 15.09.2014 г. – 08.09.2017 г. Във връзка с подадено на 14.09.2017 г.
заявление, по ч.гр.д. № 64404/2017 г. по описа на СРС, 68 състав, е постановена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите суми, срещу която в срока по
чл.414 ГПК ответникът е депозирал възражение. Ищецът претендира установяване на
вземанията му, предмет на издадената заповед за изпълнение, както и сторените
по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба
ответникът не оспорва, че е в облигационно правоотношение с „Т.С.“ ЕАД, която
му доставя топлинна енергия в процесния имот. Счита, че за вземанията за периода
м.05.2013 г. – м.08.2014 г. включително е изтекла 3-годишна погасителна
давност. Излага съображения, че преценката относно приложението на института на
погасителната давност се прави с оглед периода, за който се отнасят издадените
общи фактури, а не с оглед момента на тяхното издаване. Счита, че не дължи
цената на дяловото разпределение, тъй като ищецът не е легитимиран да
претендира това вземане, чийто титуляр е фирмата за дялово разпределение. По
отношение на мораторната лихва счита, че върху непогасената по давност главница
за стойността на топлинната енергия такава се дължи не върху стойността на
всяка фактура, а съгласно Общите условия от 2014 г. – от датата на публикуване
на общата фактура, а върху главницата за дялово разпределение лихва не се дължи,
тъй като в Общите условия не е уреден срок за заплащане на тези задължения.
Моли съда да постанови решение, с което да приложи погасителната давност и да
му присъди сторените по делото разноски.
На 14.09.2017 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Ц.И.Г. за сумата от 2 642, 25
лв. – главница, както и 666, 32 лв. – мораторна лихва за периода 15.09.2014 г.
– 08.09.2017 г. В т.12 от заявлението е пояснено, че длъжникът дължи суми за
доставена от ищеца топлинна енергия за периода м.05.2013 г. – м.04.2015 г. за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. „**********, ап.160, аб. № 306483.
Посочено е, че дължимите суми са, както следва: за потребена топлинна енергия: 2 581,
65 лв. - главница и 650, 16 лв. - лихва и за дялово разпределение: 60, 60 лв. -
главница и 16, 16 лв. - лихва.
С разпореждане от 25.09.2017 г. по ч. гр. д. № 64404/2017 г. на СРС, 68
състав, съдът е постановил исканата заповед за изпълнение.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК е депозирано възражение от длъжника, в което
същият е заявил, че вземанията на заявителя за периода м.05.2013 г. – м.09.2014
г. са погасени по давност.
В срока по чл.415, ал.1 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на
вземанията си по исков ред.
Съгласно протокол от проведено на 23.10.2000 г. Общо събрание на етажните
собственици на адрес гр. София, ж. к. „**********, на същото те са взели
решение да се сключи договор с „Б.Б.“ ООД, за индивидуално разпределение на
топлинната енергия, като услугата се възложи на „Б.Б.“ ООД. В този протокол е
съставен и списък на етажните собственици, които с подписите си са удостоверили
горното решение.
Представен е договор № 143/03.11.2000 г., сключен между етажните
собственици на адрес гр. София, ж. к. „**********, като възложител и „Б.Б.“ ООД,
като изпълнител, за извършване на услугата дялово разпределение.
Пред СРС е ангажиран договор от
20.06.2011 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител и „Н.“ ЕАД – изпълнител,
при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната
енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на
изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово разпределение на
топлинната енергия между потребителите в сгради етажна собственост или в сграда
с повече от един потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите
условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия,
одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение
на възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
Със споразумение от 10.11.2017 г. между Ц.И.Г. и „Т.С.“ ЕАД, страните са
приели, че Ц.И.Г. дължи на „Т.С.“ ЕАД за незаплатена топлинна енергия за
процесния имот сума в общ размер на 8 437, 47 лв., от която: 5 989, 73 лв.
главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за
периода 01.01.2011 г. – 31.01.2014 г. и от Обща фактура № **********/31.07.2016
г. до 30.09.2017 г., и 2 447, 74 лв. – лихва за забава, изчислена към датата на
подписване на споразумението (чл.1). Предвид направеното изрично възражение от
длъжника със заявление вх. № Г-26921/10.11.2017 г., че за част от сумите по
чл.1, а именно: сумата в общ размер на 6 315, 65 лв., включваща 3 990, 96 лв -
главница, представляваща стойността на потребената в топлоснабдения имот
топлинна енергия за периода 01.01.2011 г. – 31.01.2014 г. и 2 324, 69 лв –
лихва за забава върху тази главница за периода от 28.02.2011 г. до 10.11.2017
г., е преклудирана възможността за принудителното им събиране поради изтичането
на тригодишна погасителна давност, кредитора се е задължил да не предприема
действия за принудително събиране на частта от сумите по чл.1 от
споразумението, посочени в настоящата разпоредба (чл.2).
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от
легитимирани страни, поради което е процесуално допустима. Разгледана по
същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо, поради което
следва да се пристъпи към обсъждане на доводите относно неговата правилност.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в
чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при направени възражения от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в
рамките на установения в чл.415, ал.1 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи
със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането,
предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г.,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в
§ 1, т.42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик
или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След
отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно
новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са
длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в
имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не
е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено,
че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл.153, ал.1 ЗЕ
преди ДВ, бр.54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия
потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на
етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от
сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна
енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното
предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при
публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните
собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки
етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от
топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за
битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които
се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между
главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито
са Общите условия, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г., и Общите условия, одобрени
с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ –
броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г.
Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите (клиентите),
които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни
след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни
писмени споразумения.
Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи
условия възниква между топлопреносно предприятие и потребителя (клиента), по
силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на
ответника – потребител, вкл. и относно приемането на Общите условия.
В случая между страните не се спори относно качеството на ответника на
потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди, както и относно
наличието на облигационно правоотношение между страните през исковия период.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран
в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването,
обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год..
Ответникът не оспорва, че начислената от ищеца сума в размер на
2 642, 25 лв. - главница съответства на стойността на реално потребената
топлинна енергия в исковия период.
Спори се между страните по делотоотносно приложението на института на
погасителната давност, на който ответникът своевременно се е позовал по
отношение на вземанията за периода м.05.2013 г. – м.08.2014 г. още с
депозираното в срока по чл.414, ал.2 ГПК възражение.
С ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК,
вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.111,
б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност.
Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги
са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ
факт – договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от
време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали
отделните плащания са с еднакъв или различен размер.
Съгласно нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД давностният срок започва да тече от
момента, в който вземането е станало изискуемо. Според Общите условия за
продажба на топлинна енергия от ищцовото дружество на потребители за битови
нужди в гр.София от 2008 г., вземането за заплащане на доставена топлоенергия
става изискуемо след изтичане на 30-дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят, а според Общите условия от 2014 г. – след изтичане на
30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача. Тъй като настоящият иск се счита предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 14.09.2017 г., на основание
чл.422, ал.1 ГПК, към този момент е изтекла погасителната давност за вземания,
станали изискуеми преди 14.09.2014 г., каквито в случая са вземанията за
периода м.05.2013 г. – м.07.2014 г., в какъвто смисъл са и изводите на
първоинстанционния съд.
Този извод се подкрепя и от представеното по делото споразумение от
10.11.2017 г. между Ц.И.Г. и „Т.С.“ ЕАД, с което, след като страните са приели,
че вземанията за периода м.05.2013 г. – м.07.2014 г. вече са погасени по
давност, са се съгласили, че с оглед изричното позоваване от страна на длъжника
на изтекла давност, кредиторът се е задължил да не предприема действия по
принудителното им събиране.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че вземането по обща
фактура № **********/31.07.2014 г. на стойност 1 278, 02 лв. не е погасено
по давност. Видно от представеното по делото съобщение към фактурата (л.17), тя
се отнася до вземания за периода м.05.2013 г. – м.04.2014 г., които се явяват
погасени по давност. Не могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателя, че
изискуемостта настъпвала едва през м.09.2014 г., предвид посочения срок за
плащане в самата фактура, тъй като релевантен в случая е периодът на
потребление, а не датата на издаване на фактурата и посочения в последната срок
за плащане.
По изложените съображения въззивният съд счита, че ищецът има вземане за
непогасените по давност задължение за стойността на потребената топлинна
енергия в периода м.08.2014 г. – м.04.2015 г. в размер на 1 135, 48 лв.,
определен по реда на чл.162 ГПК, в какъвто смисъл са и изводите на първоинстанционния
съд.
Жалбоподателят не е изложил доводи във връзка с вземането за цената на
дяловото разпределение и за мораторната лихва, поради което тези въпроси са
извън предмета на въззивна проверка по аргумент от чл.269 ГПК и не следва да се
обсъждат по същество.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението в
обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските
по производството:
При този изход на делото на ответника по жалбата следва да се присъдят,
на основание чл.78, ал.3 ГПК, сторените по делото разноски. Техният размер
възлиза на 400 лв. – заплатено възнаграждение за един адвокат.
Жалбоподателят своевременно е направил възражение за прекомерностна
адвокатското възнаграждение.
Нормата на чл.78, ал.5 ГПК регламентира,
ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на
насрещната страна да присъди по - нисък размер на разноските в тази им част, но
не по - малко от минимално определения размер съобразно чл.36 ЗАдв. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2013
г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свежда до преценка на
съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност
на делото, като съдът следва да съобрази доказателствените факти и
доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на
повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен
случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на
възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права,
съдът намалява договорения адвокатски хонорар.
Минималният
размер на адвокатското възнаграждение, определен съобразно чл.9, ал.1 вр. чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
възнаграждения възлиза на 363, 97 лв. Макар
делото да не се отличава с фактическа и правна сложност, доколкото заплатеното
адвокатско възнаграждение е в близък до минималния размер, възражението на
жалбоподателя за прекомерност на се явява неоснователно.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
460380 от 30.07.2018 г., постановено по гр.д. № 85060/2017 г. по описа на СРС, 68 състав, в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с
която са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, срещу Ц.И.Г.,
ЕГН **********, искове съответно с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. ал.415, ал.1
ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД - за признаване на установено, че Ц.И.Г., ЕГН **********,
дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, на сумата над 1 165,
48 (хиляда сто шестдесет и пет лева и четиридесет и осем стотинки) лв. до пълния
предявен размер от 2 642, 25 (две хиляди шестотин
четиридесет и два лева и двадесет и пет стотинки) лв., представляваща стойност
на доставена и незаплатена топлинна енергия и дялово разпределение за периода м.05.2013
г. – м.07.2014 г., за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. „**********,
ап.160, аб. № 306483, ведно със законната лихва от датата на заявлението по
чл.410 ГПК – 14.09.2017 г. до окончателното изплащане, както и с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.
415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 86, ал.1 ЗЗД – за сумата над 229, 13 (двеста
двадесет и девет лева и тринадесет стотинки) лв. до пълния предявен размер от
666, 32 (шестотин шестдесет и шест лева и тридесет и две стотинки) лв., представляваща
мораторна лихва за периода 15.09.2014 г. – 14.09.2015 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на
чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 64404/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 68
състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, с адрес: *** да заплати на Ц.И.Г.,
ЕГН **********, със съдебен адрес ***, офис 9 – адв. Ю.Н., на основание чл.78,
ал.3 ГПК, сумата от 400 (четиристотин) лв., представляваща заплатено
адвокатско възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство във
въззивното производство.
Решението в частта, с която са уважени предявените искове, е влязло в
сила като необжалвано.
Решението е постановено при участието
на трето лице - помагач на ищеца: „Б.“ ООД, ЕИК ********, с адрес гр. София,
район „Витоша“, бул. „********.
Решението
не подлежи на касационно обжалване,
на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.