РЕШЕНИЕ
гр. София, 21.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на шести март две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Г.,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 5919 по описа за 2019 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 56481 от 05.03.2019 г., постановено
по гр. дело № 69546/2018 г. по описа на СРС, ІI ГО, 78 състав, частично са
уважени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу В.Д.Г., кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както следва: за сумата от 857,09 лв. -
стойността на потребена от ответника топлинна енергия за периода 29.03.2015 г.
- април 2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване
на заявлението за издаване заповед за изпълнение, до окончателното изплащане на
сумата, като този иск е отхвърлен като погасен по давност за разликата над
уважения размер от 857,09 лв. до пълния предявен размер от 1 559,57 лв.; за сумата
от 136,35 лв. - обезщетение за забавено плащане на главницата от 857,09
лв., за периода 16.09.2015 г. - 09.03.2018 г., като този иск е отхвърлен като погасен по давност за разликата над
136,35 лв. до пълния предявен размер от 321,70 лв. - лихва за забава върху
главницата; за сумата от 40,00
лв. - стойността на доставена услуга „дялово разпределение“ за периода
29.03.2015 г. - април 2016 г., ведно
със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за
издаване заповед за изпълнение, до окончателното изплащане на сумата,
като този иск е отхвърлен като погасен по давност за разликата над уважения размер
от 40 лв. до пълния предявен размер
от 62,58 лв., както и сумата от 5,00 лв. - обезщетение за забавено плащане
на главницата от 40,00 лв., за периода 16.09.2015 г. - 09.03.2018 г., като този
иск е отхвърлен като погасен по давност за разликата над уважения размер от
5,00 лв. до пълния предявен размер от 12,89 лв. - лихва за забава върху
главницата.
Със същото решение
ответникът е осъден да заплати на ответното дружество съразмерно на уважената
част от исковете на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК сумата от 330,75
лева - разноски в исковото производство, както и сумата 47,30 лева -
съдебни разноски по заповедното производдство, а ищцовото дружество е осъдено
да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 178,33 лв.,
представляваща разноски в производството пред СРС.
Решението в частта, с която предявените кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл.
79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
са били частично уважени срещу ответникът В.Д.Г. не е обжалвано
от него и е влязло в законна сила.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която предявените кумулативно обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150
ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са били отхвърлени като погасени по
давност за периода от м.05.2014 г. – 29.03.2015 г., е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД,
чрез пълномощника си – юриск. Д.Д., с надлежно учредена представителна власт по
делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост.
Изтъква, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че част от дължими суми
са погасени по давност, сочейки че съобразно разпоредбата на чл. 33, ал. 1, от ОУ,
дължимите суми следва да се заплащат в 45 дневен срок след изтичане на периода,
за който се отнасят. Ето защо и вземанията по процесната фактура **********/31.07.2015 г. ставали
изискуеми едва на 15.09.2015 г., поради което и
никое от претендираните вземания по процесната фактура не било погасено по давност,
тъй като заявлението било подадено на 29.03.2018 г. По изложените съображения моли
съда да отмени решението в обжалваната част и уважи изцяло предявените искове като
присъди и направените по делото разноски.
Въззиваемият - В.Д.Г., чрез пълномощника си – адв. И.Д.,
с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал отговор на
въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените съображения.
Въззиваемият - „Т.” ООД - третото лице
помагач на ищеца – не е подал отговор на въззивната жалба, и не изразява становище
по релевираните доводи във въззивната жалба.
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена
дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа
на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността
само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените
фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. По
конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които очертават и
предметния обхват на въззивната проверка, съдът намира следното:
По отношение на
единственото оплакване във въззивната жалба, която очертава и предметния обхват
на въззивната проверка, че за процесните вземания през за периода м. май 2014
г. - 29.03.2015 г. е издадена фактура №**********/31.07.2015
г., която съгласно чл. 33, ал. 1 от общите условия на дружеството е станала
изискуема през 15.09.2015 г. и следователно сумата по тази фактура не е
погасена по давност, тъй като заявлението било подадено на 29.03.2018 г., следва
да се отбележи следното:
Действащата през процесния период нормативна уредба – чл.155, ал.1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна
собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1. на 10 равни месечни вноски и две изравнителни вноски; 2. на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и
една изравнителна вноска и 3. по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната
консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество
топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на
чл.155, ал.1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни
или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния
отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат, съответно издадената в тази връзка
фактура, не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове,
а единствено до възникване на ново вземане
в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата
между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество
топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали
начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в
полза на топлопреносното предприятие. Новото “изравнително” вземане обаче винаги е
самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие за
месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски
със задна дата.
Съгласно чл. 33,
ал. 1 от Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР /в
сила от 12.03.2014 г./, отнасящи се за процесния период, клиентите са длъжни да
заплащат месечните вноски в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на дружеството. С публикуването клиентът се
уведомява за задължението и неговия размер и то има характер на покана. По силата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, когато
е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да
тече от деня, в който задължението е възникнало, т.е за процесните главници, по отношение на които се
прилагат общите условия, приети през месец февруари 2014 г., давността тече от
деня, в който съответното задължение е възникнало, т.е. от деня, следващ изтичането
на съответния месец.
Издаването на
изравнителната сметка не променя срока, в който месечните вноски стават
дължими, а следователно и момента, от който започва да тече погасителната давност
за тях. Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 г. по
тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания” по
смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един
правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл.155 и цитираните по-горе разпоредби
от общите условия вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички
гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на
чл.111, б.”в” ЗЗД.
С оглед на
изложените съображения прогнозните месечни вноски за периода май 2014 г. - 29.03.2015
г. се явяват погасени по давност, доколкото заявлението е подадено на 29.03.2018
г. и тригодишната погасителна давност е изтекла по отношение всички вземания,
чиято изискуемост е настъпила до 29.03.2015 г., като това обстоятелство не може
да бъде променено от последващо издаване на нова обща фактура №**********/31.07.2015
г. Издаването на такава фактура не променя настъпването на изискуемостта по отношение
на месечните вноски. В тази връзка следва да бъде посочено, че по делото не е
доказано възникването на ново вземане след издаването на изравнителната сметка,
т.е. в резултат от изравняването да е възникнало задължение за доплащане, чиято
изискуемост би настъпила в по-късен момент съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите
условия, приети през 2014 г., а именно в 30-дневен срок от датата на
публикуване на фактурата на интернет страницата на дружеството. Тъй като
погасяването по давност на главното парично задължение погасява и акцесорното,
то по давност са погасени и претенциите за заплащане на мораторна лихва.
Така мотивиран,
въззивният съд намира, че правилно районният съд е приел за погасени по давност
вземанията за периода май 2014 г. - 29.03.2015 г., като е уважил претенцията
само за заплащане на задълженията за топлинна енергия за периода м.03.2015 г.
до м.04.2017г.
Тъй като СРС е
достигнал до същите фактически и правни изводи обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
В полза на
въззиваемия на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК следва да се
присъдят разноски за процесуално представителство пред настоящата съдебна
инстанция в размер на 300,00 лв.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата
на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 56481 от 05.03.2019 г.,
постановено по гр. дело № 69546/2018 г. по описа на СРС, ІI ГО, 78 състав, в
обжалваната част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***
23Б, да заплати на В.Д.Г., ЕГН **********, на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК , сумата от 300,00 лв., представляваща разноски
за адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО в необжалваната част е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД – „Т.”
ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: