№ 21250
гр. София, 15.06.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 44 СЪСТАВ, в закрито заседание на
петнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ПОЛИНА АНД.
ХАДЖИМАРИНСКА
като разгледа докладваното от ПОЛИНА АНД. ХАДЖИМАРИНСКА
Гражданско дело № 20231110111106 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена П. Е. И. срещу К.
Ж. А. и С. К., с която са предявени пасивно субективно съединени осъдителни искове
по чл. 72, ал. 1 ЗС за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца сумата от 5500 лв.
– частична претенция от вземане в общ размер от 11000 лв., представляваща увеличена
стойност на намиращ се в негово владение недвижим имот вследствие на направени
подобрения, и за признаване на основание чл. 72, ал. 3 ЗС на право на задържане на
имота до заплащане на подобренията, подробно описани по отделни пера в молбата.
Ищецът излага, че е предявил вземането си за подобрения с възражение за право
на задържане в рамките на друго водено между страните гр.д.№ 411/2021г. по описа на
Районен съд Радомир, образувано по предявен от К. Ж. А. и С. К. иск по чл. 124, ал. 1
ГПК за признаване правото им на собственост върху имота. Посочва, че с
постановеното по това дело решение съдът е уважил вещния иск, както и се е
произнесъл по същество по възражението му за право на задържане до заплащане на
подобренията, като е уважил същото. При последвалия инстанционен контрол по
в.гр.д.№ 617/2022г. пред Окръжен съд Перник обаче първоинстанционното решение е
било обезсилено от въззивния съд в частта на уважената претенция по чл. 72, ал. 1 ЗС и
признатото право на задържане поради недопустимост на възражението като защитно
средство по положителен установителен иск за собственост. Ищецът твърди, че по
подадена от него касационна жалба срещу въззивното решение е образувано и висящо
към момента касационно производство пред ВКС.
С уточнителна молба, депозирана съобразно дадени му по реда на чл. 129, ал. 2
ГПК указания, ищецът обосновава правния си интерес от предявяване на вземането си
за подобрения в отделно производство с твърдения, че не би могъл да получи
търсената защита на същото в случай, че касационната инстанция остави в сила
решението на Окръжен съд Перник. Отделно от това изтъква, че доколкото това
1
вземане е предявил с възражение, а не с насрещен иск в рамките на производството по
гр.д.№ 411/2021г. по описа на Районен съд Радомир, то може да е предмет на
допустима искова претенция в отделно производство.
Съдът по сезиращата го искова молба намира следното:
Съобразно твърденията на ищеца и видно от представените съдебни актове по
гр.д.№ 411/2021г. по описа на Районен съд Радомир, и по в.гр.д.№ 617/2022г. по описа
на Окръжен съд Перник, вземането си за направени подобрения в процесния имот с
искане за признаване право на задържане до тяхното заплащане той е предявил в
рамките на производство по заведен от ответниците срещу него иск за собственост по
чл. 124, ал. 1 ГПК, като предмет на наведеното възражение са сторени разходи за
дейности в имота, които по вид и момент на извършване са напълно идентични с
претендираните в настоящото производство, вкл. с тези от тях, посочени в уточнителна
молба от 20.03.2023г. като необходими разноски. При служебно извършена справка се
установява, че производството по вещния иск към момента е все още висящо, на етап
касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение. Видно от
представената от ищеца касационнна жалба, с която твърди да е инициирал
производството по касация, предмет на същата е въззивното решение в цялост, т.е.
включително в частта относно произнасянето на съда по претенцията за подобрения и
свързаното с нея право на задържане.
Съгласно чл. 126, ал. 1 ГПК когато в един и същ съд или в различни съдилища
има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане,
по-късно заведеното дело подлежи на прекратяване. В процесния случай между
същите страни и за същото вземане се оказва да е повдигнат спор по друго по-рано
образувано и висящо дело, решението по което, в случай на произнасяне по същество
на възражението, по арг. от чл. 298, ал. 4 ГПК би формирало сила на пресъдено нещо
по това вземане, независимо, че то не е предявено с иск, а с възражение. Следователно
производството по настоящото дело, като по-късно заведено, при пълна идентичност в
обективно и субективно отношение на съдебно предявеното субективно право по
смисъла на чл. 126, ал. 1 ГПК, се явява недопустимо. В тази връзка, противно на
доводите на ищеца, преценката за отвод в хипотезата на чл. 126, ал. 1 ГПК се обуславя
единствено от констатацията за наличие на идентитет между двете дела относно
спорното право и за висящност на другото по-рано образувано производство, и не
може да почива на очаквания за изхода на последното когато на определен етап от
него, както в случая, претенцията за искова защита е била приета за недопустима. В
този смисъл едва при приключване на производството по вещния спор с окончателен
съдебен акт, ако в пределите на силата на пресъдено нещо не се обхваща възражението
за подобрения поради краен извод на съда за неговата недопустимост, би билo
допустимо повдигането на нов спор между същите страни и на същото основание.
2
Въз основа на изложеното съдът намира, че на основание чл. 126, ал. 1 ГПК
производството по настоящото дело следва да се прекрати като недопустимо.
С тези мотиви съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.дело № 11106/2023г. по описа на СРС, 44
състав.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски
съд в едноседмичен срок от връчването му на ищеца.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3