№ 2716
гр. София, 23.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 145 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ВАЛЕРИЯ Р. ДИЕВА
при участието на секретаря В.
като разгледа докладваното от ВАЛЕРИЯ Р. ДИЕВА Гражданско дело №
20221110152046 по описа за 2022 година
Производството е по ГПК, част II „Общ исков процес“, дял I „Производство пред
първата инстанция“.
Предявени са кумулативно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл.
411 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Д. срещу ЗД „Б. за сумата в размер на 882.33 лв.,
представляваща невъзстановена част от изплатеното регресно вземане и ликвидационни
разноски по щета по преписка № . от 19.07.2017 г. за вреди на лек автомобил „А., в резултат
на пътно-транспортно произшествие /ПТП/, настъпило на 18.07.2017 г. в град С., виновно
причинено от водача на МПС „С., застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“
при ответника към момента на настъпване на ПТП, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на исковата молба в съда /чрез куриерска фирма – на
26.09.2022 г./ до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 268.87 лв. –
обезщетение за забава за периода от 26.09.2019 г. до 26.09.2022 г.
Ищецът твърди, че на 18.07.2017 г., около 11:45 часа, в гр. С.“, е настъпило ПТП
между застрахованото при него МПС „А., управлявано от М., и л. а. марка „С., управляван
от П.. Посочва, че процесното ПТП е настъпило в резултат на необезопасено отваряне на
предна лява врата от страна на водача на л.а. „С.“, след което настъпил удар в странично
дясно огледало на преминаващия покрай него л. а. „А.“. Твърди, че лек автомобил „А., е бил
застрахован с полица № . по застраховка „Каско на МПС“ за периода от 00:00 часа на
15.03.2017 г. до 23:59 часа на 14.03.2018 г. при ищцовото дружество. Сочи, че в резултат на
увреждането на застрахования при ищеца лек автомобил била образувана преписка с № . от
19.07.2017 г. за обезщетяване на щетите по увредения лек автомобил, като щетите били
оценени на 1236.13 лв. От тази сума, на основание чл. 369, ал. 2 КЗ и т. 63 от ОУ, са били
удържана 3-та и 4-та премийни вноски в размер на 295.60 лв. (от които 289.80 лв. премия и
5.80 лв. данък върху застрахователната премия), като остатъкът от 940.53 лв. е бил изплатен
на застрахованото дружество „Р. като застрахователно обезщетение на 26.07.2017 г. С писмо
- покана с изх. № . от 19.09.2017 г., получено от ответника на 20.09.2017 г., ищецът бил
поканил ЗД „Б. да заплати дължимата сума в размер на 1251.13 лв., представляваща
регресно вземане, заплатено от ищеца във връзка с виновно причинено ПТП от
1
застрахования при ответното дружество лек автомобил. В отговор на поканата, на
18.04.2018 г., ответникът изплатил на „Д. сумата от 368.80 лв., която счита, че не отговаря
на действителния размер на вредите и заплатеното на правоимащото лице обезщетение.
Предвид изложеното, моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да
заплати сумата от 882.33 лв. представляваща невъзстановената част от изплатеното от
ищеца застрахователно обезщетение ведно с направените ликвидационни разноски, както и
сумата 268.87 лв. – обезщетение за забава върху посочената главница, считано от 26.09.2019
г. (три години преди датата на подаване на исковата молба) до датата на исковата молба –
26.09.2022 г.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответното дружество, с който
оспорва предявените искове по основание и размер. Прави възражение за погасяването по
давност на вземането на ищеца за главница и лихва. Оспорва размера на претендираното от
ищеца обезщетение, като счита, че заплатеното от него обезщетение е прекомерно и не
всички настъпили вреди по л. а. „А.“ са в резултат от настъпилото ПТП. Ето защо, моли
предявените от ищеца искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и въз основа на закона,
намира за установено следното:
По иска с правна квалификация чл. 411 КЗ:
По предявения главен иск в тежест на ищеца е да докаже, че в срока на
застрахователното покритие на договора за имуществено застраховане и вследствие виновно
и противоправно поведение на водача на застрахованото при ответника по застраховка
гражданска отговорност МПС, е настъпило конкретното събитие, за което застрахователят
носи риска, като в изпълнение на договорното си задължение застрахователят е изплатил на
застрахования застрахователното обезщетение в размер на действителните вреди.
В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да докаже, че е погасил
претендираното вземане в случай че твърди такова, както и да обори презумпцията за вина
по отношение на застрахования от него водач.
В случая посочените предпоставки са налице, доколкото всички факти, включени във
фактическия състав на вземането и некасаещи неговия размер, са безспорни между страните
– обявени за такива с доклада по делото. За осъществяването им свидетелстват и събраните
писмени доказателства /застрахователна полица, протокол за ПТП, преводно нареждане и
др./, приетото по делото заключение на САТЕ, както и извършеното от ответника плащане,
което по същество съставлява извънсъдебно признание за наличието на дълг на посоченото
основание. Ето защо и с оглед разпоредбата на чл. 153 ГПК съдът приема фактите,
некасаещи размера на вземането, за доказани.
От приетото и неоспорено от ответника заключение на САТЕ се установява, че всички
вреди по л. а. „А.“ се намират в причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП, поради
което възражението на ЗД „Б. в този смисъл се явява неоснователно.
Спорният въпрос по делото касае размера на вредите, причинени на застрахования при
„Д. автомобил, респ. в какъв размер е възникнало регресното вземане на ищеца.
По въпроса е налице непротиворечива практика, постановена от ВКС по реда на чл.
290 ГПК, съгласно която при съдебно предявена претенция съдът следва да определи
застрахователното обезщетение по действителната стойност на вредата към момента на
настъпване на застрахователното събитие съгласно КЗ, като ползва заключение на вещо
лице, без да е обвързан при кредитирането му да проверява дали не се надвишават
минималните размери по Методиката към Наредба № 24/08.03.06 г. на КФН /в този смисъл
Решение № 165 от 24.10.2013 г. по т. д. № 469/2012 г. на ВКС, II ТО; Решение № 52 от
08.07.2010 г. по т. д. № 652/2009 г. на ВКС, I ТО; Решение № 109 от 14.11.2011 г. по т. д. №
2
870/2010 г. на ВКС, I ТО; Решение № 52 от 08.07.2010 г. по т. д. № 652/2009 г. на ВКС, І
ТО/. Действително деликтната отговорност е насочена към обезщетяване на негативния
интерес /увреденото лице да бъде поставено в състоянието преди деликта/, но за постигане
на тази цел на увреденото лице не следва да се вменява в тежест възстановяването на
вредите с овехтени части /в някои случаи това би било и невъзможно предвид спецификата
на увредената част/. Ето защо, обезщетението следва да е в размер, необходим за
възстановяване на вещта, като делинквентът/застрахователят на гражданската му
отговорност понесе и отговорността за влагането на нови части при отстраняване на щетите.
Съгласно заключението на съдебно-автотехническата експертиза средната пазарна
стойност на ремонта на щетите, намиращи се в причинна връзка с процесното събитието,
възлиза на 1511.66 лв. Съдът кредитира заключението като компетентно и обективно
изготвено по отношение на така определената стойност на вредите. Съдът намира, че сумата
15 лева, претендирана като разноски, съставлява обичаен разход за приключване на
застрахователната щета, поради което същата следва да се включи в общия размер на
дължимата от ответника сума. Така, общо дължимата сума възлиза на 1526.66 лв.
Безспорно между страните е, че ответникът е погасил извънсъдебно сума в размер на
368.80 лв. Ето защо, ответникът остава задължен за разликата между платената сума и
действителните вреди. Предвид посоченото предявеният иск за сумата от 882.33 лв. се явява
доказан по основание и размер.
В полза на ищеца следва да се присъди и законна лихва от датата на подаване на
исковата молба по куриер – на 26.09.2022 г., до окончателно изплащане на сумата.
С оглед извода за основателност на заявената претенция съдът следва да разгледа
релевираното от ответника възражение, че вземането на ищеца е погасено по давност.
Съгласно чл. 378, ал. 5 КЗ регресните и суброгационни искове и исковете на
причинителя на вредата по чл. 435 срещу застрахователя по застраховки „Гражданска
отговорност“ по т. 10 – 13, раздел II, буква „А“ от приложение № 1 се погасяват в срок 5
години, считано от датата на извършеното плащане от страна на застрахователя по
имуществена застраховка или от страна на причинителя на вредата. Застрахователят по
имуществената застраховка на увреденото трето лице и причинителят на вредата по
изречение първо имат право на законната лихва върху претендираната сума, считано от
поканата за плащане към застрахователя при застраховки „Гражданска отговорност“ по т. 10
– 13, раздел II, буква „А“ от Приложение № 1.
От приложеното на л. 10 по делото копие на платежен документ се установява, че
ищецът е изплатил застрахователното обезщетение на собственика на застрахования при
него по застраховка „Каско“ лек автомобил на 26.07.2017 г. – факт, който не се оспорва от
ответното дружество, респективно претенцията на „Д. би била принципно погасена по
давност, в случай, че същата е заведена след изтичане на пет години от тази дата или в
случая – след 26.07.2022 г. В случая обаче следва да се съобрази, че в периода 13.03.2020 г. –
20.05.2020 г. срокът е спрял да тече на основание чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното
събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците (загл. доп. – ДВ, бр. 44 от
2020 г., в сила от 14.05.2020 г.), във връзка с § 13 от ЗР на ЗИД ЗМДВИП (ДВ, бр.
34/9.04.2020 г.) и § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето (обн. ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от
14.05.2020 г.).
Така, при изчисляването на сроковете съобразно правилото на чл. 72 ЗЗД и като се
вземат предвид посочените по-горе норми, според които по силата на нормативен акт
давността в отношенията между частноправните субекти (каквито са ищецът и ответникът)
е била спряла да тече, то следва, че към момента на предявяване на иска – 26.09.2022 г.,
давността не е била изтекла, поради което възражението е неоснователно.
3
По иска с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Ищецът претендира мораторна лихва в размер на 268.87 лв. за периода от 26.09.2019 г.
до 26.09.2022 г. За основателността на акцесорната претенция за лихви е необходимо
наличието на главен дълг и изпадане в забава на длъжника, като и двете предпоставки са
установени по делото. Няма спор, че ответникът е получил покана от ищцовото дружество, а
това се установява и от приложените на л. 6 - 8 от делото документи, като най-късната дата,
на която следва да се приеме, че той е изпаднал в забава е датата на частичното плащане от
18.04.2018 г., с оглед на което акцесорната претенция на ищеца се явява основателна.
Възражението за давност е неоснователно, доколкото претенцията за лихви се претендира за
период от три години преди подаване на исковата молба – арг. чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
В същото време следва да се вземе предвид, че съгласно разпоредбата на чл. 6 Закона
за мерките и действията по време на извънредното положение /действаща за периода
13.03.2020 г. до 08.04.2020 г. вкл./ мораторна лихва в случая не се дължи за посочения
период на извънредното положение. Следователно искът за мораторна лихва ще бъде
уважен за сумата от 262 лв. за периода от 26.09.2019 г. до 12.03.2020 г. вкл. и за периода от
09.04.2020 г. до 26.09.2022 г., като за разликата до пълния предявен размер от 268.87 лв. и за
периода от 13.03.2020 г. до 08.04.2020 г. вкл. претенцията следва да бъде отхвърлена.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора, право на разноски имат и двете страни.
Ищецът е сторил разноски общо в размер на 550 лв. за държавна такса, депозит за
САТЕ, и юрисконсултско възнаграждение в минимален размер. По съразмерност, нему се
следва сумата от 546.72 лв.
Ответникът претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. с
ДДС – заплатен, видно от представения договор за правна защита и съдействие на л. 55 от
делото. Ето защо, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати
на ответника сумата от 2.39 лв. – разноски по съразмерност.
Релевираните възражения за прекомерност се явяват неоснователни, доколкото
размерите на възнагражденията са в минимален размер.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД
РЕШИ:
ОСЪЖДА ЗД „Б., със седалище и адрес на управление в гр. С., да заплати на „Д.”
АД, ЕИК ., със седалище и адрес на управление в гр. С.” 68, на основание 411 КЗ, сумата
882.33 лв., представляваща невъзстановена част от изплатеното регресно вземане и
ликвидационни разноски по щета по преписка № . от 19.07.2017 г. за вреди на лек автомобил
„А., в резултат на пътно-транспортно произшествие, настъпило на 18.07.2017 г. в град С.,
виновно причинено от водача на МПС „С., застрахован по застраховка „Гражданска
отговорност“ при ответника към момента на настъпване на ПТП, ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба /26.09.2022 г./ до погасяване на
задължението, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – сумата 262 лв., представляваща мораторна
лихва за периода от 26.09.2019 г. до 12.03.2020 г. вкл. и от 09.04.2020 г. до 26.09.2022 г.,
както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК – сумата 546.72 лв., разноски по делото по
съразмерност, като ОТХВЪРЛЯ иска за мораторна лихва за разликата над уважения размер
до пълния предявен размер от 268.87 лева и за периода от 13.03.2020 г. до 08.04.2020 г. вкл.
ОСЪЖДА „Д.” АД, ЕИК ., със седалище и адрес на управление в гр. С.” 68 да заплати
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ЗД „Б., със седалище и адрес на управление в гр. С. сумата
4
от 2.39 лв. – разноски по делото по съразмерност.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5