Р Е Ш
Е Н И Е
№ 1 /02.01.2019 година, град Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският районен съд, Девети граждански състав
на трети декември две хиляди и осемнадесета година
в публично заседание в
следния състав:
Председател:
Петър Вунов
секретар: Михаела
Стойчева
прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Петър Вунов гражданско дело номер 868
по описа на съда за 2018 година, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на част ІІ, дял І от ГПК.
Образувано е по искова молба от „Теленор България" ЕАД срещу И.М.С..
Ищецът твърди, че на 07.08.2015 г. между него и ответника бил сключен договор за мобилни услуги за мобилен
номер *********по програма Резерв
13.99 лв., както и лизингов договор, като абонатът взел мобилно устройство марка
SAMSUNG модел Galaxy Grand Neo Plus Dual на изплащане посредством 23 месечни
лизингови вноски в размер на 13.59 лв. Съгласно
чл.
26 от Общите условия на мобилния оператор при ползване на услуги чрез
индивидуален договор заплащането на ползваните услуги се извършвало въз
основа на фактура, която се издавала ежемесечно на името на потребителя. При сключване на индивидуален договор всеки
потребител-страна по договора бивал
уведомен за датата от месеца, на която щяла да му бъде издавана фактура. Неполучаването
на фактурата не освобождавала
потребителя от задължението му за плащане на дължимите суми. За
потребените от ответника услуги за периода от 18.07.2015 г. до 17.11.2015 г.,
ищецът издал следните фактури с абонатен
номер № *********: фактура № **********/18.08.2015 г. за отчетения период на
потребление 07.08.2015 г. - 17.08.2015 г. с начислена за периода сума за
разговори и месечни абонаменти в размер на 121,00 лв., платима в срок 02.09.2015 г.; фактура № **********/18.09.2015 г. за
отчетения период на потребление 18.08.2015 г. - 17.09.2015 г. с начислена за периода
сума за плащане в размер на 0,00; 13,59 лв. - дължими
лизингови вноски; 121,00 лв. - незаплатен баланс по предходната фактура
№**********/18.08.2015 г.,
платима в срок 03.10.2015 г.; Кредитно известие № **********/18.10.2015 г. за
извършена корекция по дълга, като била сторинирана сума в размер на -4,67 лв., били начислени
незаплатени лизингови вноски в размер на 13,59 лв. и
бил отразен незаплатения баланс от предходния отчетен период в размер на 134,59
лв., платим в срок 02.11.2015 г. Поради неизпълнението на абоната-ответник да
заплати стойността на дължими към оператора месечни плащания, на основание чл. 75, вр. с
чл. 196, в) от ОУ, „Теленор България" ЕАД прекратило едностранно индивидуалните абонаменти на И.М.С. за ползвания мобилен номер и начислил обща
сума за плащане в размер на 688,89 лв.
Начислената сума представлявала сбор от незаплатения от абоната-ответник остатък в размер на 143,51 лв. за задълженията по
предходните фактурирани периоди, начислена неустойка за предсрочно прекратяване
в размер на 259,99 лв., както и незаплатени лизингови вноски в размер на 285,39 лв. Поддържа се и че неизпълнението
на ответника обусловило правото на мобилния оператор да начисли обезщетение за
неизпълнение, съгласно изричната клауза, съдържаща се и в т.11 от всеки от
индивидуалните договори за мобилни услуги, сключени между абоната и оператора. Изричната
договорна клауза
предвиждала,
че в случай на прекратяване на договора
през първоначалния срок, за която и да е СИМ
карта/номер, посочен в него по вина или инициатива на потребителя, последният
дължал
неустойка в размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план месечни
абонаменти за всяка една СИМ карта/номер до края на този срок. В случай, че неизпълнението било по отношение на програма за пренос на данни, неустойката била в размер на 200 лв. Освен това, поради прекратяване на договорите на мобилни услуги и
преустановяване на предоставяните услуги, на основание т.12, ал.2 от общите условия, приложени
към лизинговите договори дължимите месечните вноски за предоставеното на
абоната устройство марка SAMSUNG модел Galaxy Grand Neo Plus Dual били обявени за предсрочно
изискуеми. Съгласно чл. 49 от общите условия, ищецът имал право да получава в срок всички плащания, дължими от потребителя в
уговореното количество и на уговореното място. Поддържа се, че по силата
на чл. 26 от
общите условия неполучаването на фактура, не освобождавало потребителя от задължението му за
плащане на дължимата сума. Потребителят отговарял и дължал връщане на оператора и на всякакви
допълнителни /извънредни/ разходи, свързани със събирането на вземания, които
са присъдени по съдебен ред. Съгласно чл. 27 от
общите
условия плащането на посочената във фактурата сума се извършвало в срока указан на
фактурата, но не по-късно от 18 дни след датата на издаването й. При неспазване
на срока, потребителят дължал неустойка за забава в размер на законната лихва за всеки ден
закъснение. Сочи се и че ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл. 410 ГПК срещу ответника, въз основа на което било образувано ч. гр. д. № 2749/2017 г. по описа на
PC – Хасково и била издадена заповед
за изпълнение на парично задължение в размер на 226,52 лв. -
главница по договор от 07.08.2015 г. за ползвани услуги за периода от
20.07.2015 г. до 19.11.2015 г. и фактура № ********** от 20.11.2015г., ведно със законната
лихва от 01.11.2017 г., обезщетение за забава в размер на 04,18 лв. от
06.12.2015 г. до 09.10.2017 г., и разноски в размер на 25 лв. за държавна такса
и 180 лв. за адвокатско възнаграждение. Предвид изложеното се иска да бъде постановено решение, с което да се
приеме за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата в размер на 143,51 лв. за незаплатени далекосъобщителни
услуги за абонатен номер № *********, ведно със законната лихва за забава,
считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане на
сумата, и да бъде осъден ответникът
да заплати на ищеца сумата от 259,99 лв.,
представляваща начислена договорна неустойка и сумата от 285,39 лв.,
представляваща незаплатени договорни лизингови вноски. Претендират се и направените деловодни разноски в
настоящото производство и в развилото се заповедно производство.
Ответникът, чрез назначения му особен представител, счита предявените искове
за недопустими и неоснователни. Твърди се, че било налице противоречие и неяснота относно формиране на сумите в представените фактури. От друга страна, не били
ангажирани доказателства от ищеца за налично неизпълнение на установено по
основание и размер задължение на ответника, съответно предприети действия по
разваляне/прекратяване на договорната обвързаност, обусловили възникването на
претендиралата неустойка. Поддържа се
и че уговорената клауза неустойка била нищожна поради прекомерност и поради
противоречие с добрите нрави. Предвид
изложеното се иска да бъдат отхвърлени предявените искове.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите
на страните, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
По делото са представени Договор за мобилни услуги
№ *********/07.08.2015 г.; Договор
за лизинг от 07.08.2015 г.;
Приложение-ценова листа за абонаментни планове за частни клиенти от 07.08.2015 г.; Общи условия на „Теленор България“ ЕАД за взаимоотношения с
потребителите на мобилни телефонни услугия и Декларация-съгласие от 07.08.2015 г.; Фактури (дубликат) №
**********/18.08.2015 г., № **********/18.09.2015 г., № **********/18.10.2015 г., № **********/18.11.2015
г. и от тях е видно, че имат описаното
в исковата молба и посочено по-горе съдържание, поради което същото не следва
да се излага отново текстуално, като при необходимост ще бъде обсъдено при
преценката на наведените от страните правни доводи, основани на тях.
От материалите, съдържащи
се в ч. гр. д. № 2742/2017 г. по описа на РС-Хасково, приложено като
доказателство по настоящото производство, се установява, че въз основа на
заявление с вх. № 24940/01.11.2017 г. в полза на ищеца срещу ответника е издадена заповед за изпълнение № 1445/02.11.2017
г. за сумата от 226,52 лв. - главница по договор между страните от
07.08.2015 г. за ползвани услуги за периода от 20.07.2015 г. до
19.11.2015 г. и фактура № ********** от 20.11.2015 г., ведно със законната
лихва от 01.11.2017 г., обезщетение за забава в размер на 04.18 лв. от
06.12.2015 г. до 09.10.2017 г., и разноски в размер на 25 лв. за
държавна такса и 180 лв. за адвокатско възнаграждение. Заповедта за изпълнение е връчена
на длъжника
по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК и
с разпореждане от 23.02.2018 г. на ищеца е указано, че може да предяви иск за
установяване на вземанията си в едномесечен срок и последният е сторил това.
При така установената
фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Предмет
на делото са предявени при условията на обективно
кумулативно съединение установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и осъдителни искове по чл. 92, ал. 1 и по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, които са
процесуално допустими. Това е така, защото първият изхожда от заявител по образувано заповедно производство срещу
длъжника в
едномесечния срок от уведомяването му за връчването на издадената заповед за изпълнение относно процесното вземане при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. От друга страна, съгласно т. 11.б на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в производството по иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, е
допустимо да се приемат за съвместно разглеждане и други искове на ищеца, ако са налице условията
за това, както е и в настоящия случай.
Разгледани по същество, първият
и вторият иск се явяват неоснователни, а третият – основателен, като следните
съображенията за това са следните:
От приетите и двустранно
подписани договор за мобилни услуги № *********/07.08.2015 г., Приложение-ценова листа за абонаментни
планове за частни клиенти от 07.08.2015 г., Общи условия на
„Теленор България“ ЕАД за взаимоотношения с потребителите на мобилни телефонни
услугия и Декларация-съгласие
от 07.08.2015
г. по несъмнен начин се установява, че между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение, по силата на което дружеството
- мобилен опрератор е трябвало да предоставя мобилни услуги срещу задължението от страна на ответника да заплаща
дължимото
възнаграждение за това. В случая,
обаче не се установява при условията на пълно и главно
доказване твърдението на ищеца, че
през процесния период е изпълнил точно своите договорни
задължения, като е осъществил уговорените мобилни услуги, чиято
стойност съответства на посоченото в представените фактури. Това е така, защото последните не са подписани
от ответника и са оспорени от неговия процесуален представител, а по своята правната характеристика представляват частни свидетелстващи документи по смисъла на чл. 178, ал. 1 ГПК, обективиращи изгодни за техния издател факти. В този смисъл те притежават само формална, но не и материална доказателствена
сила, поради което следва да се
преценяват от съда наред с всички останали доказателства по делото, като при
оспорването им в тежест на съставилата ги страна е да установи с допустимите от ГПК доказателствени
средства, че документирането на съдържащите се в тях данни е надлежно извършено
и съответства на доставени и ползвани от абоната конкретни мобилни услуги. Тъй като това не е сторено и съобразно въведения в чл. 154,
ал. 1 ГПК принцип за разпределение на доказателствената
тежест в гражданския процес, е необходимо да се приеме, че тези правнорелевантни
факти не са се осъществили в обективната действителност. А щом фактите не са се
осъществили, не могат да
възникнат и техните правни
последици. Тук е уместно да се отбележи и че съгласно
трайната съдебна практика основанието за плащане не е
фактурата, а извършването на съответната престация /в случая предоставянето на
мобилни услуги/, а както се посочи по-горе, такава не е
доказана в настоящото производство.
По отношение на
претендираната неустойка най-напред следва да се отбележи, че твърденията на
ищеца, че именно неплащането на ползваните далекосъобщителни услуги по
процесния договор съставлява основание за ангажиране на отговорността на ответника за тях,
останаха недоказани в настоящото производство. В тази връзка е представена единствено фактура № **********/18.11.2015 г. за сумата от 259,99 лв., но от нея не става ясно по кой договор и на какво
основание е
начислена, както и периода, за
който се отнася. При положение,
че не се установява развалянето на процесния договор, и то при спазване изискванията на
чл. 87 ЗЗД, не може да се счете, че са настъпили
последиците от развалянето и съответно, че са налице основания за дължимост на
неустойка. Отделно от
това съдът намира неустоечната клауза за нищожна поради накърняване на добрите нрави, за което се следи служебно,
като преценката се извършва към момента на сключване на договора, а не към
последващ момент - т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. №
1/ 2009 г. на ОСТК на ВКС. При тази преценка следва да се изхожда преди всичко от
характерните особености на договора за услуга и вида на насрещните престации:
мобилният оператор се задължава да предостави на потребителя ползването на
мобилни услуги срещу абонаментна такса, а потребителят - да я заплати, но само
срещу предоставената му услуга. От друга страна, ако е
уговорена неустойка при предсрочно прекратяване на договор за услуга,
в размер на всички неплатени по договора абонаментни вноски до края на срока
му, мобилният оператор по прекратения договор ще получи имуществена облага от
насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше
прекратен, но без да се предоставя ползването на услугата по договора. Следователно, уговорената по този начин неустойка за
предсрочно прекратяване излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната
страна за сметка на другата и нарушава принципа за справедливост. В този
смисъл е и задължителната практиката на ВКС - Решение № 193/09.05.2016 г. по т. д. № 2659/2014
г. на ВКС, I
т.о. и Решение № 219/09.05.2016 г. по т. д. № 203/2015 г. на ВКС, I т.о. Както се посочи по-горе, съдът следи
служебно за нищожността на договорните клаузи предмет на договора, когато тя е
свързана с противоречие на закона или на добрите нрави и това противоречие
произтича пряко от твърденията и доказателства по делото, както е в настоящия
случай. В този смисъл е и цитираното вече Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. по тълк.
д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Не се спори по делото, а и от събраните
писмени доказателства се установява по несъмнен начин, че между страните е съществувало
валидно облигационно правоотношение
по силата на сключен договор за лизинг от 07.08.2015 г. Съдържанието му е подробно регламентирано в този договор и в Общите условия към него. Тези съглашения са
подписани и от ответника, който не е възразил срещу приемането им като писмени доказателства, нито ги е оспорил относно автентичността им или пък от гледна точка
верността на съдържанието им, въпреки че е разполагал с възможност за това. Няма спор, че ищецът
е изпълнил точно основното си
задължение, а
и в чл. 4 от договора лизингополучателят изрично е декларирал, че е получил устройството във вид, годен за употреба, функциониращ изрядно, съответстващ
на договорените технически характеристики и комплектован с цялата документация. При това положение следва да се приеме, че в
тежест на ответника е
възникнало насрещното задължение
да заплаща дължимите месечни
лизингови вноски в сроковете и размерите съобразно договорните клузи. На следващо място, няма спор, че той не го е
изпълнявал надлежно, като има 21 неплатени лизингови
вноски за мобилното устройство SAMSUNG модел Galaxy Grand Neo Plus Dual в общ размер от 285,39 лв. с ДДС, за които е издадена фактура № **********/18.11.2015 г. По делото нито се твърди, нито
са ангажирани доказателства относно изпълнението на тези изискуеми задължения на ответника.
По тези съображения съдът счита, че предявените
искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени, а претенцията
по чл. 79, ал. 1 ЗЗД е изцяло основателна и следва
да бъде уважена.
Съгласно т. 12 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014
г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда специалните
установителни искове, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, следва да се
произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство,
и то с осъдителен диспозитив, като съобразно изхода на спора разпредели
отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното
производство.
С оглед изхода на делото по иска с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, не следва да бъде ангажирана
отговорността на ответника за сторените от ищеца разноски по ч. гр. д. № 2742/2017 г. по описа на РС – Хасково.
С оглед изхода на настоящото производство и че ищецът претендира разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на същият следва да се присъдят такива, съразмерно на уважената част от исковете, а именно сумата от 209,21 лв. за платени държавна такса и възнаграждения за един адвокат и на особен представител. На ответника не следва да се присъждат разноски предвид липсата на изрично заявена претенция за тяхното заплащане и на доказателства за извършването им.
Мотивиран от горното,
съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Теленор
България" ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София,
ж.к. Младост 4, Бизнес Парк София, сграда 6, съдебен адрес:***2, чрез адв. В.Г., срещу И.М.С., ЕГН **********
***, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за
установяване по отношение на И.М.С., че „Теленор България" ЕАД има вземане спрямо него за сумата от 143,51 лева за незаплатени
далекосъобщителни услуги за абонатен номер № ********* по Договор за мобилни услуги № *********/07.08.2015 г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Теленор България" ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. Младост 4, Бизнес Парк София, сграда 6, съдебен адрес:***2, чрез адв. В.Г., срещу И.М.С., ЕГН **********
***, иск с правно основание чл. 92,
ал. 1 ЗЗД за присъждане на сумата от 259,99 лева,
представляваща дължима неустойка по
сключен между тях Договор за мобилни
услуги № *********/07.08.2015 г. за абонатен номер № *********.
ОСЪЖДА И.М.С., ЕГН ********** ***, на
основание чл. 79, ал.
1 ЗЗД, да заплати на „Теленор България" ЕАД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Младост 4,
Бизнес Парк София, сграда 6, съдебен адрес:***2, чрез адв. В.Г., сумата от 285,39 лева, представляваща дължими
лизингови вноски по сключен между тях
договор за лизинг от 07.08.2015 г.
ОСЪЖДА И.М.С., ЕГН ********** ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на „Теленор България" ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. Младост 4, Бизнес Парк София, сграда 6, съдебен адрес:***2, чрез адв. В.Г., сумата от 209,21 лева, представляваща
направени разноски по делото, съразмерно на уважената част от исковете.
Решението подлежи на
обжалване пред Окръжен съд Хасково в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ:
/п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: В.А.