№ 6288
гр. София, 20.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Павлинка П. Славова
като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело
№ 20241100503790 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 1652/30.01.2024 г., постановено по гр.д. № 48284/2023 г.
по описа на СРС, 167 състав, са уважени обективно и субективно
кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл.
422, ал. 1 вр. чл.415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответниците А. Д.
Д., ЕГН **********, К. Д. Д., ЕГН **********, и К. К. Я., ЕГН **********,
дължат на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, по
отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „********, аб.
№ ********, суми, както следва:
1. За А. Д. Д. и К. Д. Д.:
по 333,36 лв., представляващи по 1/6 част от главница за незаплатена
топлинна енергия за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
15.05.2023 г., до окончателното изплащане на вземането;
по 35,37 лв., представляващи по 1/6 част от мораторна лихва за периода
от 14.09.2021 г. до 04.05.2023 г. върху главницата за топлинна енергия;
1
по 12,41 лв., представляващи по 1/6 част от цена на услугата дялово
разпределение за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
15.05.2023 г., до окончателното изплащане на вземането;
2. За К. К. Я.:
1333,46 лв., представляващи 4/6 части от главница за незаплатена
топлинна енергия за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
15.05.2023 г., до окончателното изплащане на вземането;
141,47 лв., представляващи 4/6 части от мораторна лихва за периода от
14.09.2021 г. до 04.05.2023 г. върху главницата за топлинна енергия;
49,67 лв., представляващи 4/6 части от цена на услугата дялово
разпределение за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
15.05.2023 г., до окончателното изплащане на вземането.
За сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК от 01.06.2023 г. по ч.гр.д. № 25927/2023 г. по описа на СРС, ГО,
167 състав.
С решението са отхвърлени исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна
лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 16.07.2020 г. до
04.05.2023 г. – по 2,37 лв. за А. и К. Д.и и 9,49 лв. за К. Д.а.
С решението е разпределена и отговорността за разноски, като на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК А. Д. и К. Д. са осъдени да заплатят на ищеца
сумата от по 184,08 лв., а К. Д.а е осъдена да заплати на ищеца сумата от
736,32 лв., а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на А.
Д. сумата от 2,47 лв. и на адв. К. П. Г.-Б., с л. № ********, с адрес на
упражняване на дейността: гр. София, бул. ********, кантора 315, сумата от
3,28 лв. – на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
страната на ищеца – „Техем Сървисис“ ЕООД.
Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от
ответниците в първоинстанционното производство – А., К. и К. Д.и.
Въззивниците поддържат, че производството е недопустимо, тъй като от
2
години живеят извън България. Оспорват качеството потребител както на
ответниците, така и на наследодателя им. Сумите за дялово разпределение
били дължими на ФДР, а не на ответника. Неразгледано било възражението за
давност, както и възражението, че сумите за сградна инсталация са
недължими, предвид отменената наредба за топлоснабдяването. Молят съда
да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли изцяло исковете.
Претендират разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е подала отговор на
въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Счита решението на
районния съд за правилно и моли същото да бъде потвърдено. Претендира
разноски.
Третото лице помагач „Техем Сървисис“ ЕООД не изразява становище по
въззивната жалба на ищеца.
Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото
доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата,
като следи служебно за правилното приложение на императивна правна
норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на
ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г.,
на ВКС, ОСГТК/.
Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в
уважителната част. В частта, с която част от исковите претенции са
отхвърлени, решението е влязло в сила като необжалвано.
В случая постановеното от районния съд решение е валидно.
По възражението за недопустимост на производството съдът намира
следното:
В правната доктрина и в съдебната практика е прието безспорно, че
3
липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, което е налице
при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на
отрицателна такава, правят процеса недопустим, а постановеното решение –
недопустимо и подлежащо на обезсилване. В този смисъл са Определение №
370/27.06.2018 г. по гр.д. № 350/2018 г. на II Г.О. на ВКС, Решение №
60104/26.11.2021 г. по гр.д. № 272/2021 г. на II Г.О. на ВКС, Решение № 155 от
12.07.2018 г. по т. д. № 2786 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър.
отделение, Решение № 130 от 23.06.2016 г. по т. д. № 748 / 2015 г. на
Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение, Решение № 57 от 12.03.2012
г. по гр. д. № 212 / 2011 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение.
Съдът има служебно задължение да следи за допустимостта на
производството през цялата висящност на процеса.
В мотивите към т. 3.б. от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по
тълк. д. № 4 / 2013 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК върховните съдии
са посочили, че „В хипотезата на чл. 411, ал. 2, т. 4 ГПК – когато
длъжникът няма обичайно местопребиваване или място на дейност в
страната, издадената заповед не може да бъде обезсилена от заповедния
съд. При връчване на заповедта заповедният съд проверява само дали
длъжникът има постоянен адрес или седалище в Република България, но в
случай, че такива има и следователно може да се извърши редовно връчване
било чрез лице от домашните, било чрез залепване на уведомление, не може
да се преценява дали лицето има обичайно местопребиваване или място на
дейност в страната. След като е налице редовно от външна страна
връчване на заповедта, същата се стабилизира с изтичане на срока за
възражение и влиза в сила, като липсата на предпоставката по чл. 411, ал. 2,
т. 4 ГПК може да се релевира единствено по пътя на възражението пред
въззивния съд“.
В настоящия случай заповедният съд е направил справки за постоянен и
настоящ адрес на всеки от ответниците, като от същите е установил, че
постоянните и настоящите адреси (с изкл. на настоящия адрес на А. Д.) на
ответниците са гр. София, ж.к. „******** – адресът на топлоснабдения имот.
Връчването е извършено на редовно упълномощено от ответниците лице –
адв. К. Г., подадено е възражение по чл. 414 ГПК от всеки от тях именно чрез
адв. Г., във всяко от които е посочено, че ответниците не живеят в Република
4
България.
Както са посочили върховните съдии в горепосочените мотиви на
тълкувателното решение, проверката при връчване на заповедта за
изпълнение се изчерпва с това да се установи дали длъжникът има постоянен
адрес в Република България, което е сторено. Заповедният съд не може да
преценява дали лицето има обичайно местопребиваване на територията на
страната. В настоящия случай е налице редовно от външна страна връчване на
заповедта, а в развилото се исково производство надлежно упълномощеният
процесуален представител на страните е осъществил защитата им по
съществото на спора. Процесуално нарушение не е допуснато от заповедния
съд, поради което и исковото производство е допустимо.
По същество на спора съдът приема следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 30.08.2023 г.,
уточнена с молба от 26.09.2023 г., с която са предявени обективно и
субективно кумулативно съединени положителни установителни искове по
реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл.415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че
ответниците А. Д. Д., ЕГН **********, К. Д. Д., ЕГН **********, и К. К. Я.,
ЕГН **********, дължат на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК
*********, по отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к.
„********, аб. № ********, суми, както следва:
1. За А. Д. Д. и К. Д. Д.:
по 333,36 лв., представляващи по 1/6 част от главница за незаплатена
топлинна енергия за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
15.05.2023 г., до окончателното изплащане на вземането;
по 35,37 лв., представляващи по 1/6 част от мораторна лихва за периода
от 14.09.2021 г. до 04.05.2023 г. върху главницата за топлинна енергия;
по 12,41 лв., представляващи по 1/6 част от цена на услугата дялово
разпределение за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
15.05.2023 г., до окончателното изплащане на вземането;
по 2,37 лв., представляващи по 1/6 част от мораторна лихва за периода
от 16.07.2020 г. до 04.05.2023 г. върху главницата за дялово
5
разпределение;
2. За К. К. Я.:
1333,46 лв., представляващи 4/6 части от главница за незаплатена
топлинна енергия за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
15.05.2023 г., до окончателното изплащане на вземането;
141,47 лв., представляващи 4/6 части от мораторна лихва за периода от
14.09.2021 г. до 04.05.2023 г. върху главницата за топлинна енергия;
49,67 лв., представляващи 4/6 части от цена на услугата дялово
разпределение за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
15.05.2023 г., до окончателното изплащане на вземането;
9,49 лв., представляващи 4/6 части от мораторна лихва за периода от
16.07.2020 г. до 04.05.2023 г. върху главницата за дялово разпределение.
За сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК от 01.06.2023 г. по ч.гр.д. № 25927/2023 г. по описа на СРС, ГО,
167 състав.
Предявени са искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като основателността им е предпоставена от това
по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване
следните правопораждащи факти: 1) съществуването на договорни отношения
между страните за доставка на топлинна енергия; 2) обем на реално
доставената на ответника топлинна енергия за процесния период; 3) стойност
на доставената топлинна енергия, отговаряща на претендираната сума; 4) през
процесния период да е извършвана услугата дялово разпределение; 5) ищецът
да се явява легитимиран да претендира вземането за заплащане на
възнаграждение за тази услуга в претендирания размер; 6) стойност на
извършената услуга за дялово разпределение. По исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
в тежест на ищеца е да докаже изпадане в забава на длъжника за заплащане на
задълженията, както и размер на дължимата лихва.
При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже правоизключващите си възражения.
По направеното възражение за изтекла погасителна давност в тежест на
ищеца е да докаже и факти, обуславящи спиране или прекъсване на
6
погасителната давност, ако твърди такива.
По отношение на вземането за главница за топлинна енергия въззивният
съд намира следното:
Не е спорно между страните, а и се установява по делото, че
„Топлофикация София“ ЕАД е енергийно предприятие, като по отношение на
дейността му са приложими разпоредбите на Закона за енергетиката и
подзаконови актове по прилагането му. Установява се от представените по
делото доказателства, че процесният имот се намира в сграда – етажна
собственост, присъединена към топлопреносната мрежа.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда в режим на етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на
топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия.
Законът императивно урежда възникването на облигационно
правоотношение между клиентите на топлинна енергия и топлопреносното
предприятие. Достатъчно е притежанието на вещно право върху
топлоснабдения имот – на ползване или собственост, за да възникне
задължение за заплащане на доставената и потребена топлинна енергия.
Това обаче не е единственият начин, по който може да възникне
облигационно отношение за доставка на топлинна енергия. Възможно е да
бъде постигнато съгласие между лице, което не е титуляр на право на
собственост или ограничено вещно право на ползване върху топлоснабден
имот, и топлопреносно предприятие за сключване на договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично известни общи условия. Тогава именно това
лице, а не титулярят на вещното право, ще има задължение за заплащане на
цената на доставената топлинна енергия. Договорът подлежи на доказване по
общите правила на ГПК – напр. с откриване на индивидуална партида на
ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презюмира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от
Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълкувателно дело №
2/2017 г., ОСГК/.
7
С оглед изложеното се налага извод, че източникът на едно облигационно
отношение може да бъде само един – договор, сключен между страните или
техните праводатели. Договорът е съглашение между страните и е израз на
постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД. По
общите правила на облигационното право това съглашение се счита за
постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните
съвпаднат, което следва да бъде изрично или с конклудентни действия,
изразяващи съгласие, като в определени случаи законът може да изисква
форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно
обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия. Чл.
149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се
извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени
между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда –
етажна собственост.
Същевременно законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и
без наличието на подобен изричен писмен договор, когато се касае за
топлоснабдена сграда – етажна собственост. Тогава всички собственици или
титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната
собственост са потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното
правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза законът
придава допълнителни правни последици на придобиването на право на
собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот –
сключването на договор с топлопреносното предприятие. Законът
императивно приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на
придобиване на имота с новия собственик или вещен ползвател на същия.
Следователно облигационното отношение между топлопреносното
предприятие и друг правен субект може да възникне както с изричен писмен
акт /при постигане на съгласие за същественото съдържание на договора/, така
и презюмирано /със самия факт на придобиване на собственост или вещно
право на ползване/. Възникването на ново облигационно правоотношение за
конкретен имот /без значение дали изрично или презюмирано/ води до
преустановяване на действието за в бъдеще на предходното правоотношение
за този имот. Следователно, за да може да се прецени с кое лице ищцовото
дружество е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за
8
конкретен имот през процесния период, е меродавно обстоятелството с кого
последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия
/изричен или презюмиран/.
Въззивната инстанция приема, че в настоящия случай клиенти на
топлинна енергия и страна по облигационно отношение с „Топлофикация
София“ ЕАД са ответниците К. К. Я., К. Д. Д. и А. Д. Д.. Аргументите за това
са следните:
По делото е представен Договор за продажба на държавен недвижим
имот по реда на Наредбата за държавните имоти (отм.) от 23.07.1992 г., от
който е видно, че на 23.07.1992 г. К. К. Я. и Д.И. Д. са придобили
собствеността върху процесния недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к.
„********. В договора няма данни при какви квоти е придобит процесния
имот, поради което следва да се приеме, че двамата приобретатели са
придобили по ½ ид.ч. от процесния имот.
От Удостоверение за наследници от 09.11.2023 г. се установява, че
наследници на Д.И. Д., женен, починал на 29.10.2011 г., са ответниците К. К.
Я. – съпруга, К. Д. Д. и А. Д. Д. – синове.
По делото няма данни, нито твърдения ответниците да са се отказали от
наследството на Д. Д., поради което следва да се приеме, че същите са станали
собственици на процесния недвижим имот на основание чл. 5, ал .1 и чл. 9, ал.
1 ЗН при следните квоти: за К. К. Я. – 4/6 ид.ч. (собствени ½ ид.ч. + 1/3 от ½
ид.ч. на починалия наследодател), К. Д. Д. и А. Д. Д. – по 1/6 ид.ч. (по 1/3 от ½
ид.ч. на починалия наследодател).
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в момента на придобиване на процесния имот е
възникнало облигационното отношение с топлопреносното предприятие и за
ответниците са възникнали задължения за заплащане на доставената и
потребена топлинна енергия по отношение на процесния имот, в т.ч. както
нововъзникналите задължения, така и тези, които вече са възникнали към
момента на смъртта на наследодателя. Следователно за процесния период
именно ответниците са задължени за цената на потребената топлинна енергия
в имота.
Реалното потребление на топлинна енергия в процесния имот не е
оспорено от ответниците нито в отговора на исковата молба, нито във
9
въззивната жалба, поради което следва да се приемат за правилни изводите на
първоинстанционния съд, без да се обсъждат от въззивния.
При установяване на вземането на ищеца по основание и размер следва да
бъде разгледано възражението за изтекла погасителна давност, релевирано от
ответниците във всяко от възраженията по чл. 414 ГПК. Противно на
посоченото във въззивната жалба, първоинстанционният съд е разгледал
възражението, като го е счел за неоснователно. Въззивният съд намира
изводите на първоинстанционния съд за правилни. Давността за
претендираните вземания е тригодишна – Тълкувателно решение №
3/18.05.2012 г. по тълкувателно дело № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, а същата се
прекъсва с подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – т.е. давността е
прекъсната на 15.05.2023 г., а първото задължение е с падеж 15.07.2020 г., за
което давността изтича на 15.07.2023 г., т.е. след подаване на заявлението.
По отношение на вземането за главница за дялово разпределение
въззивният съд намира следното:
Според чл. 139 ЗЕ разпределението на топлинна енергия в сградата в
режим на етажна собственост се извършва по система за дялово
разпределение. Задължението е възложено на топлопреносното предприятие,
което съгласно чл. 139, ал. 2 ЗЕ извършва дялово разпределение на топлинна
енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичен
регистър по чл. 139а ЗЕ. В Общите условия от 2016 г. е закрепено в чл. 22, ал.
1, пр. 2 и ал. 2 ОУ, че дялово разпределение се извършва възмездно чрез
възлагане на търговец, избран от клиента, като клиентът заплаща на
продавача стойността за услугата „дялово разпределение“. Начинът, по който
се формира стойността на услугата за дялово разпределение, е регламентиран
в чл. 36, ал. 1 ОУ. Съгласно посочената разпоредба клиентите заплащат цена
на услугата дялово разпределение, извършвана от избран от клиентите
търговец, като стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на
клиент и цена на отчитане на един уред за дялово разпределение. Редът и
начинът на заплащане на услугата се определят от продавача, съгласувано с
търговците, извършващи услугата дялово разпределение, и се обявява по
подходящ начин на клиентите. Безспорно по делото е обстоятелството, че
„Техем Сървисис“ ЕООД е извършвал дяловото разпределение в процесния
период. По делото е приет протокол от проведено Общо събрание, ведно със
10
списък на етажните собственици, за процесната сграда за избор на ФДР, като е
взето решение за сключване на договор с „Техем Сървисис“ ЕООД.
Представен е и договор, сключен между етажните собственици в процесната
сграда и фирмата за дялово разпределение „Техем Сървисис“ ЕООД, с който
страните са договорили извършване на индивидуално измерване на
потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите
за отопление и топла вода. Посоченото дружество е извършвало общото
измерване на потребената топлинна енергия в сградата в режим на етажна
собственост и индивидуалното измерване на потребената топлинна енергия в
имота на въззивника, което се установява от приложените по делото
изравнителни сметки и индивидуални справки. Предвид така ангажираните по
делото доказателства, ищецът се легитимира като носител на правото да
получи стойността на извършваната услуга дялово разпределение, като
неоснователни се явяват доводите, изложени във въззивната жалба в
обратната насока.
Въззивникът не е релевирал конкретни оплаквания по отношение на
определените от районния съд размери на главниците за топлинна енергия и за
дялово разпределение, както и по изводите за дължимост на мораторна лихва
върху задълженията за топлинна енергия. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд е ограничен от посоченото във въззивната жалба, когато контролира
правилността на решението, поради което въззивният съд не следва да
обсъжда първоинстанционното решение по тези въпроси. Следва да се
отбележи, че съдът не констатира наличие на императивна правна норма,
чието приложение следва да приложи служебно. В този смисъл Решение №
288/29.12.2015 г. по гр.д. № 2293/2015 г. на III Г.О. на ВКС.
Следователно първоинстанционното решение е правилно и следва да
бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
При този изход от настоящото производство право на разноски има
въззиваемият. Същият е претендирал заплащането на юрисконсултско
възнаграждение, като съдът приема, че такова не следва да се присъжда.
Подаденият отговор на въззивната жалба е абсолютно бланкетен, като по
време на проведеното публично съдебно заседание не е изпратен процесуален
представител, а молба за разглеждане на делото в отсъствие на представител
11
на страната изобщо не е подавана. Поради което и съдът приема, че не са
налице доказателства, които да обосноват извод за присъждане на
възнаграждение за юрисконсулт.
С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1652/30.01.2024 г., постановено по гр.д. №
48284/2023 г. по описа на СРС, 167 състав, в обжалваната част.
В частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна
лихва върху главницата за дялово разпределение по отношение на всеки от
ответниците, решението е влязло в сила като необжалвано.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
страната на „Топлофикация София“ ЕАД – „Техем Сървисис“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12