Р Е Ш Е Н И
Е
Номер 26.06.2020г. гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-А въззивен състав, в публично съдебно заседание
на петнадесети юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при участието на секретар Антония
Луканова като разгледа докладваното от съдия Кацарова гр.д. № 2242 по описа за 2020г.,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 05.12.2019г., гр.д.36512/18г., СРС, 55 с-в
отхвърля предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Р.Н.Б. искове по чл.422, ал.1
вр.чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД за установяване съществуване
на вземане за сумата 448.92 лева - доставена топлинна енергия и осъществено
дялово разпределение през периода 01.05.2014г. – 30.04.2017г., ведно със
законната лихва от 09.02.2018г. до окончателното плащане и сумата 59.65 лева –
лихва за забава през периода 16.09.2015г. – 31.01.2018г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение, като осъжда ищеца да заплати на ответницата 300
лева - разноски за заповедно производство и 300 лева - разноски за исково
производство.
Срещу решението постъпва въззивна жалба от
ищеца „Т.С.” ЕАД. Счита за безспорен и доказан факта, че ответницата е вещен
ползвател на имота. Това е достатъчно да се приеме, че е потребител на топлинна
енергия, независимо от наличието или не на сключен договор между ЕС и дяловия
разпределител, какъвто е подписан. Иска се отмяна на решението и постановяване
на друго, с което да се уважат исковете.
Въззиваемата – ответницата по исковете Р.Н.Б. оспорва жалбата.
Третото лице помагач на ищеца – „Б.Б.“ ООД не изразява
становище.
Софийският
градски съд, ІV-А с-в, след съвещание и като обсъди по реда на чл.269 ГПК наведените в жалбата оплаквания, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Изцяло обжалваното решение е валидно, допустимо и
правилно.
Предявени са искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.150, ал.1 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Обстоятелството, че ответницата Р.Н.Б. е вещен
ползвател на топлоснабдения имот се установява с договор за покупко-продажба от
05.04.1993г., обективиран в нот. акт № 18, том X, д.7086/1993г. I н-с при СРС, с който заедно със съпруга си прехвърля правото
на собственост, като продавачите си запазват правото на ползване. Съгласно чл.153, ал.1 от Закона за
енергетиката, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда
- етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Въззивният съд
намира, че при конкуренция между гол собственик и титуляр на ограниченото вещно
право, именно вторият от тях е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря
за разходите относно потребена топлинна енергия. Това е така, защото правомощията владение
и ползване на собственика, се упражняват единствено от ползвателя, чрез служене
и получаване на доходите – чл.56, ал.1 ЗС. Затова
чл.57, ал.1 ЗС именно в негова тежест възлага разходите, свързани с ползването, включително данъците и
другите такси, наред с поддържането на вещта. Разпоредбата е съобразена
с предположението за фактическо използване на веща от ползвателя. В случая няма доказателства за различно
фактическо положение в топлоснабдения имот през процесния период, включително
за установено владение от голия собственик. Същевременно липсва
нормативно или договорно предвидена солидарна отговорност на собственика и ползвателя за
разноски, свързани с имота, за да се претендира целият дълг от голия собственик
съобразно чл.121, ал.1 вр. чл.122, ал.1 ЗЗД. Ангажирането изцяло на неговата
отговорност за разходи за топлинна енергия, каквато не е потребявал, би довело
до неоснователно разместване на имуществени блага, в нарушение на забраната за
неоснователно обогатяване.
Наличието на сключен договор между
етажните собственици и дяловия разпределител по реда на чл.139, ал.1 от ЗЕ и Наредба
№ 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /обн. ДВ, бр.34/ 24.04.2007 г./,
касае облигационно правоотношение с трето за спора лице и не е елемент от
фактическия състав на чл.153, ал.1 ЗЕ. Релевантно в случая е, че по силата на
чл.153, ал.1 ЗЕ, насрещните главни страни по делото са обвързани от
облигационно правоотношение за доставка и покупка на топлинна енергия за битови
нужди, както и от Общите условия на ищеца.
Независимо от изложеното, липсват каквито и да било
други конкретни оплаквания в жалбата относно правнорелевантните факти, свързани
с възникване и дължимост на процесните парични вземания за главница и мораторна
лихва, както и за тяхното доказване по основание и размер. При съобразяване на
чл.269, изр.2 ГПК, съдът в условията на ограничен въззив не дължи служебна
проверка за правилност на решението в тази част, поради което същото следва да
се приеме за правилно.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат,
но поради напълно различни мотиви. Първоинстанционното решение на основание
чл.271, ал.1, изр.1, пр.1 ГПК следва да
се потвърди.
Пред настоящата инстанция въззиваемият установява
разноски от 300 лв. – платено в брой адвокатско възнаграждение, каквито се
дължат.
По изложените съображения, Софийският градски съд, ІV-А с-в
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 05.12.2019г., гр.д.36512/18г., СРС, 55 с-в.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, *** да заплати на Р.Н.Б., ЕГН **********,
с адрес: *** сумата 300 лв. – разноски за въззивна инстанция.
Решението е постановено с участие на трето лице
помагач на ищеца – „Б.Б.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.