Р
Е Ш Е
Н И Е
№…………………… 2021 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
Варненският административен съд, ІV
касационен състав, в публичното заседание на единадесети март
две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВЕТА ПЕКОВА
ЙОРДАН ДИМОВ
при
секретаря Калинка Ковачева
в
присъствието на прокурор Силвиян И.
като
разгледа докладваното от съдия Йордан Димов КАНД № 298/2021 г. по описа на
Административен съд – Варна, за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.208 от АПК вр.с чл. 63, ал. 1 ЗАНН.
Образувано е по касационна жалба на Дирекция
„Инспекция по труда“-Варна, подадена чрез ю.к.Н. против Решение №
260582/21.12.20г. по НАХД № 4314/2020г. на ВРС, ХХVІІ състав, с което е
отменено наказателно постановление №03-012414/19.02.2020г. на Директора на
Дирекция “Инспекция по труда” гр.Варна, с което на „Елитис мегастор“ЕООД е
наложена имуществена санкция в размер на 250лв. на основание чл.415в, ал.1 КТ
за нарушаване нормата на чл.128 т.2 вр. чл.270, ал.2 и ал.3 КТ и чл.13 от
Наредбата за договаряне на работната заплата. Касаторът твърди, че решението на ВРС е
неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния закон.
Твърди, че няма спор относно качеството на наказаното дружество като
работодател, като с бездействието си, изразяващо се в неплащане на уговореното
основно месечно трудово възнаграждение е осъществил състава на вмененото
нарушение. Счита, че датата на извършване на нарушението е правилно определена
в НП, предвид правилата за боене на срокове, установени в чл.183, ал.2 и ал.4 НПК чрез препращането уредено в чл.84 ЗАНН. Счита, че за извършеното нарушение
правилно АНО е приложил материалноправните норми на закона и деянието намира
своята правна квалификация в посочените в НП законови текстове. Моли съда да отмени решението на Варненски районен съд и да
потвърди издаденото НП. Моли за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Ответникът по касационната жалба-„Елитис мегастор“ЕООД, чрез
процесуалния си представител адв.К., в писмен отговор, счита, че жалбата е
неоснователна и моли решението на ВРС да бъде оставено в сила. Моли да му бъдат
присъдени направените по делото разноски.
Представителят
на ВОП дава заключение, че жалбата е неоснователна и решението на ВРС като
правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съотнесени към наведените касационни основания, прие за
установено следното от фактическа и правна страна:
Производството пред
ВРС е образувано по жалба на „Елитис мегастор“ ЕООД против наказателно
постановление №03-012414/19.02.2020г. на Директора на Дирекция “Инспекция по
труда” гр.Варна, с което на дружеството е наложена имуществена санкция в размер
на 250лв. на основание чл.415в, ал.1 КТ за нарушаване нормата на чл.128 т.2 вр.
чл.270, ал.2 и ал.3 КТ и чл.13 от Наредбата за договаряне на работната заплата.
За да се произнесе по спора районният съд е установил
от фактическа страна, че през месец януари 2020г. служители на Дирекция
„ИТ“ Варна, сред които и св. О.Ж., по повод постъпил сигнал от работници,
извършили проверка по спазване на трудовото законодателство на въззивното
дружество като работодател, при която било установено, че дружеството не е
изплатило на Р-К.договореното основно трудово възнаграждение в пълен размер-
685 лв. Според представените документи за м.12.2019г. за К.било начислено
основно месечно възнаграждения в размер на 610лв., което било изплатено по
банков път на 15.01.2020г. Констатациите от
проверката били обективирани в КП № ПР2001026/07.022020год., в който били
дадени и задължителни предписания, сред които и да се изплати разликата до
уговореното основно месечно трудово възнаграждение за извършената работа за
м.декември 2019г. за работника Р-К.в срок до 17.02.020 г. За
констатираното нарушение на 10.02.2020 г. срещу въззивното дружество бил
съставен АУАН за нарушение на чл.128, т.2, вр. чл. 270, ал.3 от КТ и чл.13 от
Наредбата за договаряне на работната заплата. Посочено било, че нарушението е
извършено в гр.Варна на 13.01.2020год., към който момент следвало да бъдат
изплатено трудовото възнаграждение на работника К.в пълен размер. Актът бил
надлежно предявен и връчен на упълномощено лице, което го подписало с
отбелязване, че има възражение. В срока по чл. 44 от ЗАНН срещу него постъпило
писмено възражение, с твърдение, че е допусната счетоводна грешка при изготвяне
на фиша. На 19.02.2020г. по АНП постъпили доказателства – фишове за изплатени
възнаграждения в пълен размер от страна на възз.дружество в това число и за К..
На същата дата АНО издал и обжалваното НП, като е приел, че дружеството като
работодател е нарушило разпоредбата на чл. 128, т.2 вр. чл.270, ал.3 от КТ, но
е отстранило нарушението веднага след установяването му и на основание чл. 415в,
ал.1 от КТ му наложил имуществена санкция в размер на 250лв.
Сезираният със спора
съд е приел в мотивите си, че АУАН и НП са издадени от компетентни органи и в
срок, съдържат реквизитите, предвидени в чл.42 и чл.57 ЗАНН, в хода на производството
не са допуснати нарушения на процесуалните правила, които да са от категорията
на съществените и да са ограничили правото на защита на дружеството, а от
събраните доказателства може да се направи категоричен извод за извършване на
вмененото нарушение, но неправилно актосъставителя и АНО са определили датата
на нарушението, тъй като датата, до която е следвало да бъде изплатено
трудовото възнаграждение е присъствен ден и съобразно чл.183, ал.2 от НПК,
приложим на осн. Чл.84 от ЗАНН срокът, който се изчислява в дни започна да тече
на следващия ден и изтича в края на последния ден. Ето защо е прието, че
нарушението е реализирано на 11.01.2020 г., дори този ден да е неприсъствен,
както е в настоящият случай, тъй като същото е довършено на 11.01.2020 г.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по
следните съображения:
Правилни са изводите на ВРС, изложени в обжалваното
решение като най-съществен мотив за отмяната, че в НП не е посочена точната
дата на извършеното нарушение. Безспорно е установено в производството, че
заплатата на служителката К.се е изплащала до 10-то число на следващият месец,
за който се дължи. Ето защо следва да се приеме, че валидно жалбоподателят би
могъл своевременно да изплати дължимите се като трудово възнаграждение суми с
изтичането на посочената дата – 10.01.2020 г. Видно е, че конкретната дата се
пада в работен ден през седмицата – петък. При това положение работодателят не
е могъл да се възползва от правилото, че
„Когато последният ден на срока е неприсъствен, срокът изтича в първия
следващ присъствен ден.“ (чл.183, ал.4 от НПК). За него възможността да
изпълни законосъобразно се преклудира с изтичането на посочената дата –
10.01.2020 г. Изпълнение след това, в който и да е момент е закъсняло. Ето защо
следва да се приеме, че са верни изводите на въззивния съд, че нарушението е
извършено на следващият ден -11.01.2020 г. (събота), независимо, че това не е
бил работен ден, тъй като вече работодателят е осъществил състава на процесното
нарушение. В този смисъл са правилни и изводите, че не следва да се приложи
нормата на чл.183, ал.2 от НПК - „Срокът, който се изчислява в дни, започва
да тече на следващия ден и изтича в края на последния ден.“, тъй като
нарушението е осъществено на конкретна дата и за да възникне не следва да се
съобразява срок, който да е изтекъл.
Датата е част от същественото съдържание, което следва
да има всяко наказателно постановление – чл.57, ал.1, т.5 от ЗАНН.
Непосочването на дата на която е извършено нарушението, а и неправилното
ѝ определяне винаги представлява съществено процесуално нарушение, което
накърнява правото на защита на санкционираното лице. Предвид изложеното
въззивният съд законосъобразно е отменил процесното наказателно постановление.
В тази насока са изложените в жалбата на касационния жалбоподател възражения.
Те не кореспондират с императивните законови норми касаещи изчисляването на
срокове. Всъщност следва да се има предвид, че срок е налице само по отношение
на задължението на работодателят да заплати следващото се трудово възнаграждение,
който срок е изтекъл в присъствен ден. Нарушението е част от обективната
действителност от изтичането на този момент и възникването на отговорността на
работодателят не е обвързано с изтичането на някакъв нов срок, както това е
приел административнонаказващият орган и каквото изложение е направено в
подадената касационна жалба.
Предвид изложеното съдът приема, че е налице нарушение
на процесуалните правила при налагане на наказанието, което е съществено такова
и като е отменил НП ВРС е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва
да бъде оставен в сила.
Предвид изложените съображения, съставът на съда като
касационна инстанция намира, че при постановяване на решението на виззивния съд
не са допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и не
констатира такива при извършената служебна проверка съгл. чл.218, ал.2 от АПК,
във вр. с чл.63, ал.1 от ЗАНН. Не са налице и наведените касационни основания,
представляващи основания за неговата отмяна, поради което като законосъобразно
и обосновано решението следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на основание чл.221, ал.2 от АПК
вр. чл.63, ал.1 от ЗАНН, настоящият състав на Административен съд Варна
Р Е Ш И
:
ОСТАВЯ
В СИЛА Решение №260582/21.12.2020 г.
по НАХД № 4314/2020 г. на ВРС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.