№ 32
гр. Бургас, 14.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на двадесет и
осми март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Светла М. Цолова
Членове:Галина Т. Канакиева
Мая П. Величкова
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
в присъствието на прокурора Елг. Янч. Ч.
като разгледа докладваното от Светла М. Цолова Въззивно частно
наказателно дело № 20222000600027 по описа за 2022 година
Производството е по чл.34, ал.1 вр. чл.20, ал.1-3 от Закона за признаване,
изпълнение и изпращане на решения за конфискация или отнемане и решения
за налагане на финансови санкции /ЗПИИРКОРНФС/.
С решение №4 от 07.01.2022г. по ЧНД №1304/2021г. Бургаският окръжен
съд е признал Решение №2 Cs 431 Js 6739/20 от 25.01.2021г., влязло в сила на
06.03.2021г., на съдебен орган на издаващата държава - Районен съд Гримма,
Федерална република Германия, с което на българския гражданин С. ХР. В., е
наложена финансова санкция в общ размер на 680,50 евро. Изпратил
признатото решение на Националната агенция за приходите в Република
България за изпълнение. Постановил да се изпратят уведомления за
съдебното решение до компетентния орган на издаващата държава и до
Министерство на правосъдието на Република България.
Постановеното решение е обжалвано от служебния защитник на
засегнатото лице С. ХР. В. с оплаквания за допуснато съществено нарушение
на процесуалните правила, изразило се в разглеждане на делото в отсъствие
на засегнатото лице, което не било призовано за участие в процеса.
Защитникът счита, че първоинстанционният съд не е отчел факта, че съгласно
1
удостоверението на изпращащата държава българският гражданин С.В. –
засегнато лице не се е явил лично пред съдебния орган - Районен съд Гримма,
Федерална република Германия, нито е посочено, че лицето се е отказало от
правото си на устно изслушване, както и не е заявило изрично, че няма да
оспорва решението, след като е било надлежно уведомено относно
производството и възможността да се яви лично на процеса. С тези аргументи
обосновава нарушение на чл.35, ал.11 от ЗПИИРКОРНФС, поради което
смята, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено и делото да
се върне на първата инстанция за ново разглеждане. Декларативно твърди
нарушаване на основни начала на наказателния процес, ЕКПЧ и
ЗПИИРКОРНФС, както и незачитане правилата на формалната логика. Като
заявява, че с първоинстанционното решение е нарушено правото на защита и
на справедлив процес на засегнатото лице С.В., моли въззивният съд да го
отмени и да постанови друго, с което да откаже признаване и допускане
изпълнението на чуждестранното решение.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция представителят на
Апелативна прокуратура – Бургас изрази становище, че жалбата е
неоснователна и следва да се остави без уважение. Смята, че правата на
засегнатото лице в първоинстанционното производство не са нарушени, тъй
като в ЗПИИРКОРНФС е предвидена хипотеза, в която ако лицето не се явява
и не може да бъде открито, как да се охранят правата му – чрез назначаване
на служебен защитник, както правилно е процедирал окръжният съд. Не
открива нарушение на правата на засегнатото лице и в производство по
санкционирането му от чуждестранния съд, тъй като това производство в
издаващата държава Федерална република Германия е писмено и не е
предвидено лично явяване на санкционираното лице в съдебно заседание.
Намира за правилно становището на първата инстанция, че в случая,
разпоредбите на чл.35, т.10 и т.11 от ЗПИИРКОРНФС не са приложими, тъй
като те касаят присъствен съдебен процес, какъвто в настоящия казус не е бил
проведен от компетентния съдебен орган - Районен съд Гримма, Федерална
република Германия. Обръща внимание, че в процесното удостоверение по
чл.4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета се съдържат доказателства,
че санкционираното лице е било уведомено за постановеното съдебно
решение, за правото да го обжалва и за сроковете за обжалване, като
обстоятелството, че не е пожелал да обжалва съдебния акт, не следва да води
2
до позитивни за него последици. Присъедини се към позицията на окръжния
съд, че са били взети и спазени всички гаранции, свързани с правото на
защита на засегнатото лице, поради което не са налице предпоставки за отказ
от признаване и изпълнение на чуждестранното решение, както и за отлагане
на изпълнението. Подчерта, че съгласно чл.21 от ЗПИИРКОРНФС отлагане
изпълнението на чуждестранно решение се прилага единствено в хипотеза,
когато с решението се налага конфискация и отнемане на имущество, но не и
когато с решението се налага финансова санкция, какъвто е настоящият
случай. Като заключава, че са спазени изискванията на процесуалния закон
при разглеждане на делото в първата инстанция и липсват твърдяните
съществени процесуални нарушения, а обжалваният съдебен акт се явява
обоснован и законосъобразен, пледира същия да се потвърди.
Защитникът на засегнатото лице С. ХР. В. поддържа въззивната жалба и
моли същата да бъде уважена по изложените в нея съображения. Отстоява
тезата, че правото на защита на лицето в първоинстанционното производство
е нарушено, тъй като не се е явило в съдебно заседание и не е изразило лично
своето становище. Идентична позиция изразява и относно проведеното в
Република Германия съдебно производство по налагане на финансовата
санкция, тъй като липсват данни дали и как санкционираното лице е било
представлявано и защитавано в този процес. Прави извод, че правата на
българския гражданин С.В. не са били охранени пред чуждестранния съд,
защото не може да се установи по категоричен начин какво становище В.,
лично или чрез защитник, е изразил в процеса по неговото санкциониране.
Моли въззивният съд да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с
което да откаже изпълнението на чуждестранното решение.
Настоящата въззивна жалба е подадена от защитник на засегнатото лице,
който има право на такава против постановеното решение, съгласно чл.34,
ал.1 вр. чл.20, ал.1 от ЗПИИРКОРНФС и в седмодневния срок за обжалване,
предвиден в цитираните законови текстове, поради което тя е допустима.
Бургаският апелативен съд, след като се запозна с всички материали по
настоящото наказателно дело, обсъди доказателствата, събрани в хода на
първоинстанционното и въззивното производство и провери атакуваното
решение по оплакванията на жалбоподателя и служебно изцяло, направи
извода, че жалбата е неоснователна.
3
Бургаският окръжен съд е съблюдавал стриктно както специалните, така
и общите процесуални норми, приложими в настоящото наказателно
производство, задълбочено е анализирал събраните доказателства, въз основа
на които обосновано е приел за установено следното:
Федерална република Германия е държава - членка на Европейския съюз
и като такава се явява издаваща държава по смисъла на § 1, т.1 от
Допълнителните разпоредби на ЗПИИРКОРНФС.
Засегнатото лице С. ХР. В. е български гражданин, с регистрирани
адреси: постоянен - гр. П., ул. „Ст.“ №* и настоящ - гр. П., ул. "М" №*.
От данните, съдържащи се в удостоверението по чл.4 от
ЗПИИРКОРНФС, се установява, че на 25.01.2021г. спрямо С.В. е постановено
Решение № 2 Cs 431 Js 67390/20 от съдебен орган в издаващата държава –
Районен съд Гримма, Федерална република Германия, с което спрямо
посоченото лице е наложена финансова санкция - осъждане за заплащане на
парична сума в размер на 600,00 евро, както и парична сума в размер на 80,50
евро, представляваща направени в производството разходи, довели до
постановяване на решението. Санкцията е наложена за деяние, реализирано
от С.В. на територията на издаващата държава – Федерална република
Германия, квалифицирано като „Ексхибиционистки действия“, наказуеми
съгласно §183, ал. 1, 2 от Наказателния кодекс (StGB) на Федерална
република Германия.
От текста на удостоверението се установяват и индивидуализиращите
засегнатото лице данни – неговите имена, рождена дата и адрес в България, а
също и датите на издаване на решението и на влизането му в сила, съответно
25.01.2021г. и 06.03.2021г., размера на наложената санкция – 600.00 евро,
както и разходите, направени в производството, довели до постановяване на
решението - 80,50 евро. Изрично е посочено, че производството спрямо
засегнатото лице е било писмено и на санкционираното лице е била
предоставена възможност да се защити, като е уведомено, съгласно
законодателството на издаващата държава лично или чрез упълномощен
представител относно правото и сроковете за обжалване. Удостоверението е
издадено за физическо лице, извършило престъпление на територията на
издаващата държава, като във връзка с воденото производство, приключило с
влязъл в сила съдебен акт, са били направени и разноски.
4
Процесното удостоверение по чл.4 от ЗПИИРКОРНФС съдържа данни за
издаващия орган, за извършеното престъпление, за обстоятелствата, при
които то е извършено, за наказанието, което е наложено на засегнатото лице,
за размера на направените разходи по производството, довело до
постановяване на акта на съда във връзка с престъплението съгласно
законодателството на издаващата държава, за правото на засегнатото лице да
обжалва решението и за срока на обжалване, съгласно законодателството на
издаващата държава, както и за обстоятелството, че решението е влязло в
сила на 06.03.2021г. Изпълнено е и изискването за изпращане от страна на
издаващата държава на самия съдебен акт, с който е наложена подлежащата
на изпълнение финансова санкция. Налице е съответствие между съдебния
акт за налагане на финансова санкция и удостоверението по член 4 от
ЗПИИРКОРНФС, издадено от компетентния орган на издаващата държава.
Запознавайки се със съдържанието на процесните документи –
решението за налагане на финансова санкция и удостоверението по чл.4 от
ЗПИИРКОРНФС, първоинстанционният съд приел, че същите са редовни от
външна страна, тъй като отговарят на всички изисквания, визирани в чл.3,
чл.4 и чл.5 от ЗПИИРКОРНФС, доколкото съдържат всички реквизити,
предписани в тези законови текстове и се отнасят за деяние, представляващо
престъпление и по българското законодателство. Констатирал също, че в
случая не са налице факултативните основания за отказ от признаване и
допускане изпълнение на чуждестранното решение, предвидени в чл.35 от
ЗПИИРКОРНФС, при които съдът може да откаже да признае и допусне
изпълнение на решение на орган на държава – членка на ЕС за налагане на
финансова санкция.
Въз основа на гореизложените фактически констатации
първоинстанционният съд е направил правилния правен извод, към който се
присъединява и въззивният – налице са условията на закона, визирани в чл.3,
чл.4, чл.5 и чл.30, ал.1 и ал.3 от ЗПИИРКОРНФС за признаване и допускане
изпълнение на процесното решение за наложена финансова санкция и липсват
нарочни пречки за признаване на решението.
Процесното решение е издадено от съдебен орган в издаващата държава -
Районен съд Гримма, Федерална република Германия, по повод наказуемо
деяние /престъпление/ по нейния национален закон.
5
Фактическото описание, съдържащо се в удостоверението и в
приложената към него наказателна заповед на Районен съд Гримма,
Федерална република Германия, на определената като престъпление
деятелност на засегнатото лице – „Ексхибиционистки действия“ съгласно §
183, ал.1, 2 от Наказателния кодекс (StGB) на Федерална република
Германия, съставлява престъпление и според българския наказателен закон -
по чл.325, ал.1 от НК на Република България – хулиганство, доколкото са
описани непристойни действия от страна на С.В., свързани с нарушаване на
обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото.
Изпълняващата държава няма правомощието да събира и проверява
доказателствата, установяващи извършването на престъплението от
засегнатото лице и законността на наложената за него финансова санкция.
Предвид на това съдът правилно приел, че в случая са изпълнени
изискванията на чл.30, ал.1 от ЗПИИРКОРНФС.
Правилно е също становището на съда, че са налице и необходимите по
чл.30, ал.3 от ЗПИИРКОРНФС условия за признаване на процесното решение
за налагане на финансова санкция на засегнатото лице С.В. - същият е
български гражданин, пълнолетно лице и има местоживеене на територията
на Република България – в гр. П.. Последното условие е изпълнено, тъй като
декларирането на настоящ адрес в Република България означава, че лицето
пребивава именно на територията на нашата страна, а съгласно текста на чл.
94, ал. 1 от Закона за гражданската регистрация, настоящ адрес е адресът, на
който лицето живее.
Законосъобразен е изводът на първата инстанция, че не е налице и някое
от факултативните основания за отказ, предписани в чл.35 от
ЗПИИРКОРНФС. Процесното удостоверение съдържа предвидените в закона
и в Рамково решение 2005/214/ПВР реквизити. Лицето С.В. не е
санкционирано за същото деяние в друга държава. Видно от деня на
извършване на престъплението - 16.08.2020г., датата на влизане в сила на
решението – 06.03.2021г., както и вида на наложеното наказание, за
изпълнението на чуждестранното решение не е изтекла давност по
българското законодателство. Българският гражданин С.В. няма имунитет
или привилегии, определящи като недопустимо изпълнението на решението.
Деянието е извършено на територията на чуждата държава, поради което не е
налице някоя от хипотезите на чл.35, т.5 от закона, а санкцията, която се
6
претендира да бъде приета, не е по-малка от 70 евро. Не е налице и
факултативното основание за отказ по чл.35, т.7 от ЗПИИРКОРНФС, тъй
като, както вече се посочи, деянието, за което е санкционирано от
компетентния съдебен орган на Федерална република Германия засегнатото
лице, представлява престъпление и по българското законодателство.
Засегнатото лице С.В. е физическо лице, което според българското
законодателство е пълнолетно и носи наказателна отговорност, а това
изключва факултативното основание за отказ по чл.35, т.8 от закона.
Неоснователни са оплакванията на защитника на засегнатото лице за
това, че е налице основание за отказ за признаване решението на съдебния
орган в издаващата държава, поради това, че в тази държава не е проведен
съдебен процес и взетото решение се базира само на писмени доказателства,
събрани в хода на самото производство, като за участие в това производство
подзащитният му не е бил уведомен и съответно не е бил представляван.
Според чл.35, т.9 от ЗПИИРКОРНФС основание за отказ да се признае
чуждестранното решение за налагане на финансова санкция е налице, когато
съгласно удостоверението по чл.4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на
Съвета, в случай на писмено производство и в съответствие със
законодателството на издаващата държава, засегнатото лице не е било
уведомено лично или чрез упълномощен представител за правото си на
обжалване и за срока за обжалване на решението. По настоящото дело обаче
несъмнено се установява от приложеното и преведено удостоверение, че на
българския гражданин С.В. е наложено наказание при писмено проведена
процедура и при стриктно спазване на изискванията на законодателството на
Федерална република Германия за уведомяването му, включително за правото
му да обжалва решението, както и за сроковете за това. В този смисъл е
надлежно отбелязана информация в б. „з“ т.2, б. „б“ от представеното
удостоверение. Наред с това са представени и писмени доказателства за
лично уведомяване срещу подпис на засегнатото лице за постановеното
решение /л. 20 - 22 от ЧНД №1304/2021г./ Това е напълно достатъчно, за да се
приеме, че отсъства основанието по чл.35, т.9 от ЗПИИРКОРНФС за
постановяване на отказ да се изпълни решението на чуждия съдебен орган.
При изрично отбелязване в процесното удостоверение, че
производството в издаващата държава е било писмено и при липса на данни
7
за проведен съдебен процес, в който да е възможно явяването на лицето,
изискванията на чл.35, т.10 и т.11 от ЗПИИРКОРНФС са неприложими в
настоящия случай. Именно поради непровеждане на съдебно производство в
издаващата държава в представеното удостоверение не е маркирана
информация в т. 3 на б. „з“ от документа.
В настоящия процес българският съд не разполага с правомощията да
упражни контрол върху действията на органите в издаващата държава, на
които е възложено провеждане на производство за санкциониране на лицето.
Съдът е обвързан от информацията, съдържаща се в изпратеното
удостоверение по чл.4 от Рамково решение №2005/214/ПВР на СЕС, дало
основание за образуване на това съдебно производство и не може да постави
под съмнение верността на отразеното в удостоверението от чуждия съдебен
орган, тъй като взаимното доверие между компетентните органи на държавите
членки на ЕС е в основата на сътрудничеството по наказателни дела и в
частност на прилагането в практиката на принципа за взаимно признаване на
финансови санкции между държавите.
Въз основа на редовното удостоверяване на обстоятелството за писмено
проведено производство за налагане на финансова санкция, за уведомяване на
заинтересования за воденото срещу него производство, както и за
възможността и сроковете за атакуване на постановеното решение според
съответния национален закон, следва да се приеме, че на санкционирания
С.В. надлежно е била предоставена възможност за обжалване на решението,
като упражняването на тези права е зависело изцяло от неговата воля. В този
смисъл и след като в удостоверението е изрично посочено, че решението е
влязло в сила, т. е. лицето не е обжалвало решението в предвидения срок,
гаранциите, свързани с правото му на защита, следва да се приемат за
спазени, респективно не е налице претендираното от защитника основание за
отказ от признаване и изпълнение на чуждия съдебен акт.
По изложените съображения въззивният съд се присъедини към
становището на първоинстанционния за наличието на всички изискуеми
предпоставки за признаване решението на чуждия съдебен орган и за
незабавното му изпращане за изпълнение на българския компетентен орган –
Националната агенция за приходите.
В съответствие с разпоредбата на чл.32, ал.1, вр. чл.16, ал.8 от
8
ЗПИИРКОРНФС съдът правилно е определил равностойността на дължимата
парична сума – 680.50 евро в български лева по курса на Българската народна
банка за деня на постановяване на решението за налагане на финансова
санкция в издаващата държава, която в случая възлиза на 1330,94 лева.
Съобразявайки липсата на представени доказателства за пълно или
частично изпълнение, извършено във връзка с решението за налагане на
финансова санкция, чието признаване и изпълнение се иска, първата
инстанция правилно не е постановила приспадане равностойността на
изпълнена част от общото задължение по реда на чл.33, вр. с чл.17 от
ЗПИИРКОРНФС.
Отново правилно съдът е отклонил като неоснователно алтернативното
искане на защитата за отлагане изпълнението на решението до пристигането
на засегнатото лице в България. Разпоредбата на чл.21 от ЗПИИРКОРНФС,
уреждаща хипотезите на отлагане на изпълнението, е приложима единствено
в случаите на признаване и изпълнение в Република България на решения за
конфискация или отнемане на имущество и парични суми, но не и за решения
за налагане на финансови санкции.
Неоснователно е оплакването на защитника, че при разглеждането и
решаването на делото в първата инстанция са били допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила, изразили се в задочно разглеждане на
спора, независимо че засегнатото лице С.В. не е било търсено и не е било
призовано за съдебно заседание. Видно от материалите по дело, на
санкционирания В. е била изпратена призовка на адреса, посочен в
процесното удостоверение по чл.4 от Рамково решение №2005/214/ПВР на
СЕС - гр. П., ул. „Ст.“ №34. Той обаче не е бил намерен на адреса от съдебния
връчител, който удостоверил върху самата призовка, че по сведение на Х. В.
Х.в - баща на адресата, лицето С.В. е в Германия. С идентична по съдържание
забележка е върната по делото и призовката, изпратена до декларирания от
С.В. настоящ адрес – гр. П., ул. "М." №*. При тези данни, при липсата на
информация за адреса, на който засегнатото лице пребивава в чуждата
държава и след като са били изчерпани възможностите за установяване на
неговото местонахождение с цел призоваването му за участие в съдебното
производство, първостепенният съд правилно е разгледал делото в отсъствие
на засегнатото лице В.. Спазени са били както разпоредбите на НПК,
9
намиращи субсидиарно приложение в настоящото особено производство, в
частност чл.269, ал.3, т.4, б.“а“ от НПК – лицето се намира извън пределите
на Република България и местоживеенето му не е известно, така и
изискванията на специалната норма на чл.16, ал.3 от ЗПИИРКОРНФС, на
която се позовава защитникът. Този законов текст предвижда, че когато
засегнатото лице не може да бъде намерено, за да бъде редовно призовано, му
се назначава защитник. Цитираната специална разпоредба не предписва
щателно издирване на санкционираното лице, неговото ненамиране на адреса,
посочен в изпратеното от издаващата държава удостоверение по чл.4 от
Рамково решение №2005/214/ПВР на СЕС, е достатъчно условие за
разглеждане на делото в отсъствие на засегнатия, като в такава хипотеза му се
назначава служебно защитник, който да го представлява в процеса, да
охранява неговите интереси и да упражнява правата му, в това число и
правото да бъде редовно призован за съдебно заседание. Първостепенният съд
е процедирал в съответствие с текста на чл.16,ал.3 от ЗПИИРКОРНФС, като е
назначил служебен защитник на засегнатото лице, който е бил своевременно
уведомен за съдебното заседание, предоставена му е била възможност за
пълноценно запознаване с материалите по делото и осигуряване на ефективна
защита на правата на засегнатия, с което са спазени всички изисквания на
закона, ориентирани именно към гарантиране правата на това лице. Съдът не
е имал задължение да издирва засегнатото лице, нито да полага процесуални
усилия да научи неговото ново местопребиваване, респективно нов адрес за
призоваване в чуждата страна. По тези съображения въззивният съд прецени,
че първоинстанционният е разгледал и решил спора в условията на задочна
процедура при спазване на специалните и общите процесуални норми за това,
поради което намери, че не са допуснати съществени процесуални
нарушения, а правото на защита на санкционираното лице не е накърнено.
В заключение, въззивната инстанция прие, че първата такава, въз основа
на изложените обосновани фактически констатации, е направила
законосъобразен правен извод, че в случая са налични всички едновременно
изискуеми предпоставки, визирани в чл.3, чл.4, чл.5 и чл.30 от
ЗПИИРКОРНФС за признаване и допускане изпълнение на процесното
решение на съдебен орган от държава – член на ЕС, с което на българския
гражданин С.В. е наложена финансова санкция в общ размер на 680,50 евро за
извършено престъпление съгласно § 183, ал.1, 2 от Наказателния кодекс
10
(StGB) на Федерална република Германия, като наред с това не е налице нито
едно от основанията, регламентирани в чл.35, т.1 – т.11 от ЗПИИРКОРНФС,
при които българският съд може да откаже да признае и да допусне
изпълнение на решение за налагане на финансова санкция, издадено от
съдебен орган на държава – членка.
Водим от горните мотиви, въззивният съд намери, че обжалваното
решение е правилно, законосъобразно и обосновано и като такова следва да
го потвърди.
Ръководен от изложените съображения, Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №4 от 07.01.2022г. по ЧНД №1304/2021г. на
Бургаския окръжен съд.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване и
протестиране.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11