РЕШЕНИЕ
№ 26
гр. П., 31.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:Атанас Кобуров
при участието на секретаря Вера Сухарова
като разгледа докладваното от Атанас Кобуров Гражданско дело №
20221230101142 по описа за 2022 година
Производството е образувано по молба на Д. К. М., ЕГН: ********** от
с. К., ул. „А.“ № 6, общ. П., със съдебен адрес за връчване на съобщения и
книжа по настоящата молба – гр. Б., ул. „Т.“ № 41, ет. 2 – кантората на адв. Г.
Ю., против „Т.“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление гр. П.,
ул. „Г.“ № 2, представлявано от Г.С.Т. – управител.
Сочи се в исковата молба, че на 12.12.2020 г. между страните е сключен
трудов договор, по силата на който ищецът е заемал длъжността/ позицията
„общ работник“, с основно трудово възнаграждение в размер на 650 лв. и с
място на изпълнение на трудовите му задължения в базата на предприятието в
гр.П.. Ищецът твърди, че екземпляр от сключения трудов договор не му е бил
връчван от ответното дружество, но същият е регистриран съгласно
изискването на КТ в ТД на НАП, съгласно приложена справка, издадена от
ТД на НАП София, офис Б..
Ищецът навежда, че в кратък интервал от време след сключването на
трудовия договор, работодателят е започнал да му възлага изпълнение на
задачи, свързани с извършването на определени СМР в обекти, посочени от
него, и извън предприятието - в район на гр.София. Сочи, че изпълнявал
1
всички поставени задачи без да получава следващото му се трудово
възнаграждение, като работодателят му възстановявал единствено
транспортните разходи срещу представяне от страна на ищеца на документ за
заредено гориво, тъй като пътувал до обектите, в които извършвал
съответните СМР в гр.София с личния си автомобил. Твърди, че
работодателят му заявявал, че дължимите му се заплати ще му бъдат
изплащани по няколко наведнъж, но същите не са изплатени от работодателя.
Посочва още, че в началото на 2022 г. разбрал, че трудовото му
правоотношение е прекратено от ответното дружество, като на работника не е
била връчвана заповед за прекратяване на трудовото правоотношение.
Навежда, че независимо от проведените разговори между страните,
управителят на ответното дружество категорично отказал да му изплати
дължимите му се суми, представляващи неизплатени трудови
възнаграждения, дължими от сключване на трудовия договор до неговото
прекратяване (от 12.12.2020 г. до 01.01.2022 г. ), общо 13 заплати от по 650
лв., или обща сума в размер на 8 450 лв. Сочи, че съгласно приложена
справка-данни за осигуряването по ЕГН, за периода от 01.12.2020 г. до
31.01.2022 г. от страна на ответното дружество му е начисляван месечен
осигурителен доход и месечен облагаем доход, като изразява становище, че
начисляването е факт, който е индиция за дължимостта на трудовото
възнаграждение, тъй като същото се извършва в изпълнение на основно
задължение на работодателя по чл. 128, т. 1 от КТ.
В тази връзка се иска от съда да постанови решение, с което да осъди
ответното дружество „Т.“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на
управление гр. П., ул. „Г.“ № 2, представлявано и управлявано от Г.С.Т. –
управител, да заплати на ищеца сума в размер на 8 450 лв. /осем хиляди
четиристотин и петдесет лева/, представляващи дължими му се месечни
трудови възнаграждения за периода от 12.12.2020 г. до 01.01.2022 г. – за 13
/тринадесет/ месеца в размер на по 650 лв. месечно, ведно с дължимата
законна лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата
молба до окончателното изплащане на сумата.
Ищецът претендира сторените по делото разноски, включително
заплатен адвокатски хонорар.
В казуса, първостепенната инстанция е счела, че депозираната молба
2
отговаря на изисквания на чл.127 и чл.128 ГПК, т.е. е редовна и допустима.
Същата е подадена до родово компетентен съд, който и е дал ход по реда на
чл.131 ГПК /изпратен е препис от исковата молба, ведно с приложенията към
нея на ответника/.
В предвидения от закона срок ответната страна е депозирала отговор, в
който навежда доводи за неоснователност на предявения иск. Оспорва изцяло
изложените от ищеца факти и обстоятелства, като твърди, че между страните
не е съществувало валидно трудово правоотношение.
В съдебно заседание ищецът се явява лично и с надлежно упълномощен
представител, който поддържа предявения иск и моли за неговото уважаване,
като претендира разноски.
В съдебно заседание ответникът, чрез процесуалния си представител
адв.Г. моли искът да се отхвърли, тъй като ищецът не е престирал труд в
ответното дружество.
По делото са ангажирани писмени и гласни доказателства.
Районната инстанция, като обсъди събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
Приет, като доказателство по делото, е трудов договор №
59/12.12.2020г. сключен между Д. К. М., ЕГН: ********** и юридическото
лице „Т.“ ЕООД, ЕИК: **** /вж.л.45 от делото/.
В същия е предвидено, че ищецът М. заема длъжността „общ работник”
при ответното дружество, на пълно работно време, с основно месечно
трудово възнаграждение в размер на 610 лева, с допълнително
възнаграждение в зависимост от трудовия му стаж, възлизащо на 0.6 % за
всяка прослужена година и с уговорен размер на платения годишен отпуск –
20 дни.
Приложена е и Заповед №1 от 01.01.2022 г., с което посоченото по-горе
трудово правоотношение е прекратено, поради „обективна невъзможност за
изпълнение на трудовия договор“ /вж. л.47 от делото/.
Като доказателства по делото са приети Удостоверение от НАП за
декларирани данни, ведно с приложени към него справка актуално състояние
на действащи трудови договори на ищеца, справка-данни за осигуряване по
ЕГН на ищеца, справка за актуално състояние на ответното дружество, писмо
3
изх.№ 21887/05.12.2022 г. от НАП, ТД на НАП София, офис Б., ведно със
справка за актуално състояние на всички трудови договори на ищеца М.,
трудов договор № 59 от 12.12.2020 г., справка за приети и отхвърлени
уведомления по чл.62, ал.5 от КТ с вх.№ 01388203081030/15.12.2020 г.,
Заповед № 1/01.01.2022 г.
В хода на процеса, в качеството им на свидетели са разпитани лицата
Р.П., С.Т. и С.Т..
Свидетелят П. заявява, че в последствие от Д. разбрал, че той работи в
„Т.“ като общ работник. Твърди, че е ходил да помага на Д., докато работил в
София, да му помага за боядисването на апартамента, в който работил.
Заявява, че Д. му казал, че С.Т. го изпратил да работи там, и че бил изпратен
по договора, тъй като се водил общ работник. Излага твърдения, че Д. щял да
му плати за помощта, когато завършили апартамента, но Д. не му платил
нищо, тъй като и на него не били платили. Твърди, че Д. работил всичко по
апартамента от до изцяло, като самият свидетел му помагал около три-четири
месеца, а Д. работил преди това по апартамента. Сочи, че за пътуването до
София, Д. получавал пари, но не му било платено за труда.
Свидетеля Т. /баща на управителя на ответното дружество/ заявява, че
познава ищеца и свидетеля. Твърди, че ищецът отишъл при него м.ноември
или декември 2020 г. и го помолил да сключат договор, тъй като бил в процес
на развод и искал да вземе безлихвен заем. Посочва, че уговорката била, че Д.
ще си плаща осигуровките, което и правил със закъснение. Заявява, че Д. не е
работил във фирмата, тъй като естеството на работа била с метални
конструкции и монтаж, а той бил майстор на плочки и мазилки. Сочи, че Д. се
водил на работа като „общ работник“. Свидетеля посочва, че през месец
април 2021 г. дъщеря му закупила апартамент в гр.София, на който следвало
да бъде направен ремонт и в тази връзка помолил Д. да направи ремонта, тъй
като преди време Д. правил ремонт на банята на свидетеля. Излага твърдения,
че м.септември или октомври 2021 г. Д. започнал да работи по апартамента,
за което му била платена сума от 8 000 лева. Отново заявява, че Д. на ръка му
давал парите за осигуровките, като се налагало да го изчаква понякога по два-
три месеца, както и че никога Д. не бил работил във фирмата на сина му,
никога не бил отивал в базата на фирмата. Посочва също, че не останал
доволен от работата на Д., който бил викнал и свидетеля П. да му помага, но
4
вместо да работят правели купони, както и се наложило на по-късен етап
дъщеря му да вика други майстори да ремонтират. Заявява, че плащанията на
Д. били в периода от октомври до януари докато работил в София.
Свидетелят Т. заявява, че работи в ответното дружество, базата на което
се намира в Промишлена зона, до дърводелския цех. Сочи, че във фирмата се
извършвало заваряване, монтаж. Твърди, че работил от близо две години във
фирмата, но откакто работил не бил виждал Д. изобщо във фирмата или на
обекти, като посочва, че познавал Д. от по-отрано и доколкото знае същият
работил като майстор, мазилкаджия. Заявява, че обичайната месторабота на
него и колегите му била на базата, но се налагало да ходят на монтаж и пак се
връщали в базата. Посочва, че чул, че Д. идвал на базата, но той самият не го
бил виждал, нито го бил срещал там.
При така установените факти от значение за спора съдът прави
следните правни изводи:
Предявен е иск по чл. 128, т. 2 от КТ за осъждане на ответника да
заплати на ищеца неплатено трудово възнаграждение.
Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест при
подобни казуси, в тежест на ищеца е да докаже отработване на трудовото
възнаграждение, т.е. че в процесния период е престирал труд.
В тежест на ответника-работодател е да докаже заплащане на трудовото
възнаграждение.
Преди всичко останало следва да се подчертае, че трудовият договор по
своя правен характер е двустранен, възмезден и консенсуален договор, по
силата на който за работника възникват две основни задължения - да престира
трудова сила /трудов резултат в рамките на установеното в договора работно
време и работно място и да спазва трудовата дисциплина, а за работодателя -
насрещното задължение за заплащане на трудово възнаграждение и
осигуряване на здравословни и безопасни условия за труд.
Тоест, по своето правно естество този договор е синалагматичен
/включващ взаимни задължения за контрагентите/, като трудово
възнаграждение се дължи единствено при изпълнение от страна на работника
на своето задължение да предостави на работодателя през уговореното
работно време своята трудова сила.
5
Основно задължение на работодателя като страна по трудовото
правоотношение е да заплаща на работника или служителя уговореното
трудово възнаграждение за престирането на трудова сила.
Следователно, ищецът трябва да установи в процеса на доказване, че е
предоставил реално трудовата си сила през процесния период при
работодателя.
Страните не спорят, че са сключили помежду си писмен трудов договор
№ 59/12.12.2020г..
Спорният момент по делото се свежда до това, полагал ли е реално труд
Д. М. в процесният времеви период, поради което в неговият патримониум да
е възникнало парично притезание с правно основание чл.128 КТ – за
заплащане на уговореното трудово възнаграждение.
Отново следва да се акцентува върху разпределянето на
доказателствената тежест в казуса, т.к. всяка страна следва да докаже
твърденията си, които са положителни факти, от които тя /страната/ черпи
благоприятни за себе си правни последици.
Не подлежат на доказване отрицателните факти, поради което при
направено от работодателя изрично възражение, че работникът /ищец/ не е
полагал труд, в тежест на последния е да докаже при условията на пълно и
главно доказване, че е престирал работната си сила добросъвестно и на
работното си място.
Наличието само /единствено/ на трудов договор не е достатъчно, за да
възникне задължението на работодателя да заплаща трудово възнаграждение,
а е необходимо и работникът да полага труд фактически /реално/, т.е. да
осъществява трудовата си функция.
В конкретния случай, за установяване обстоятелството дали е престиран
реално труд от страна ищеца за ответното ЮЛ-работодател, респ. отработено
ли е претендираното трудовото възнаграждение, по делото са ангажирани
гласни доказателства.
От показанията на св. П. се установява, че същият е помагал на ищеца
М., който пък е работил в апартамент в гр.София. По думи на този свидетел,
двамата с М. са нощували в ремонтирания апартамент, там са се и хранили.
Тогава и от М. бил разбрал, че той е изпратен по повод трудовият договор,
6
който имал с ответното дружество. Впоследствие обаче, св. П. сочи друго, а
именно, че ищецът е изпратен да работи на посочения апартамент от лицето
С.Т., който е баща на управителя на ответното дружество, а пък
апартаментът бил собственост на дъщерята на С.Т.. Свидетелят П. сочи, че не
му е било заплатено за труда, който е положил в този апаратамент.
Свидетелят Т., служител на ответното дружество, заявява, че откакто
той е постъпил на работа не е виждал в базата на фирмата ищеца Д. М. да
работи.
Свидетелят С.Т., баща на управителя на дружеството-работодател
заявява, че трудовият договор /визира този с № 59/12.12.2020г./ бил сключен
по молба на ищеца, за да може да тегли безлихвен заем. Твърди, че Д. М. не
бил работил във фирмата, а само си плащал осигуровките. Посочва, че
помолил ищеца да извърши ремонт на апартамент в гр.София, закупен от
дъщеря му, за което му била заплатена съответна сума.
Съдът намира, че действително, показанията на свидетелят Т. следва да
се преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото, като се има
предвид възможната му заинтересованост съгласно разпоредбата на чл.172
ГПК, но същите се потвърждават от останалите приети по делото релевантни
доказателства.
Следва да се отбележи, че в дори и в дадените обяснения пред съда в
последното по делото съдебно заседание, ищецът сам заявява неизгодни за
него обстоятелства, че не е работил в базата на ответното дружество за
периода от сключване на договора до започването на ремонта на апартамента
в гр.София /т.е. от сключване на договора през декември 2020г., до поне
средата на месец юни 2021г./.
На следващо място съдът намира за установено, както от заявеното от
самия ищец, така и от показанията на разпитания свидетел С.Т., че
възлагането на ремонта на апартамента в гр.София е сторено от свидетеля Т.,
а не от управителя на ответното дружество, както и че касае /ремонта/ на
апартамент на друго трето лице /дъщеря на С.Т./ .
По делото не са събрани данни /доказателства/, че работата, която е
извършвал ищеца в гр.София е свързана с дейността на ответното дружество
/например – командировъчни заповеди, платени пътни и дневни разходи от
ЮЛ-ответник и пр./.
7
При все, че новелата на чл.121 КТ е повече от категорична, че когато
нуждите на предприятието налагат, работодателят може да командирова
работника или служителя за изпълнение на трудовите задължения извън
мястото на постоянната му работа, но за не повече от 30 календарни дни без
прекъсване, респ. че при командироване за срок, по-дълъг от 30 календарни
дни, се извършва с писмено съгласие на работника или служителя.
В случая, въпреки изложеното в исковата молба, че М. е работил в
гр.София месеци наред, не е представена никаква командировъчна заповед,
както и писмено съгласие от същия.
Затова и съдът приема, че направените уговорки от М. с трети лица
/въпреки, че те са в роднинска връзка с представляващия дружеството-
работодател/ касаят друго правоотношение /договор за изработка/, нямащо
връзка с процесното трудово такова.
С оглед на изложеното, и с оглед изричното оспорване от страна на
ответника - работодател, съдът намира, че по делото не се установи, че
работникът- ищец, фактически е изпълнявал своето основно задължение по
трудовият договор – да престира труд за ответното дружество и съобразно
трудовата си функция, с оглед на което не му се дължи трудово
възнаграждение, а предявения иск следва да бъде отхвърлен като
неоснователен/недоказан/.
Предвид изхода на делото и по реда предвиден в чл.78, ал.3 ГПК,
ищецът следва да заплати на ответника сторените от него разноски по делото
в размер на 700 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение,
съгласно представен списък с разноски.
Така мотивиран, П.кият районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.128 КТ, предявен от Д. К. М.,
ЕГН: ********** от с. К., ул. „А.“ № 6, общ. П., със съдебен адрес за
връчване на съобщения и книжа по настоящата молба – гр. Б., ул. „Т.“ № 41,
ет. 2 – кантората на адв. Г. Ю., против „Т.“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и
адрес на управление гр. П., ул. „Г.“ № 2, представлявано от Г.С.Т. –
управител, с които се иска да бъде осъдено ответното дружество „Т.“ ЕООД,
8
ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление гр. П., ул. „Г.“ № 2,
представлявано и управлявано от Г.С.Т. – управител, да заплати на ищеца
сума в размер на 8 450 лв. /осем хиляди четиристотин и петдесет лева/,
представляващи дължими му се месечни трудови възнаграждения за периода
от 12.12.2020 г. до 01.01.2022 г. – за 13 /тринадесет/ месеца в размер на по 650
лв. месечно, ведно с дължимата законна лихва върху главницата, считано от
датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на
сумата, КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН /НЕДОКАЗАН/.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът Д. К. М., ЕГН:
********** от с. К., ул. „А.“ № 6, общ. П., да заплати на ответното
дружество „Т.“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление гр. П.,
ул. „Г.“ № 2, представлявано от Г.С.Т. – управител, сумата от 700
/седемстотин/ лева, представляваща сторени деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд –
гр. Б. в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
9