Р Е Ш Е Н И Е
№
261388 23.11.2020 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД-
ПЛОВДИВ, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XV- ти състав, в публично съдебно заседание
на двадесет и втори октомври две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: НИКОЛАЙ ГОЛЧЕВ
при
участието на секретаря: Катя Янева,
като разгледа докладваното от съдията
гр. дело № 4437 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е образувано по повод на искова
молба, подадена от А.М.Д.- С., ЕГН: **********, срещу „Креди Йес“ ООД, ЕИК: *********,
с която са предявени обективно съединени искове при условията на евентуалност, с правна квалификация чл. 124, ал.
1 ГПК, вр. чл. 22, вр. чл. 11, al.
1, т.
9 и т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК, с които се претендира да бъде прогласена
нищожността на Договор за паричен заем № **** от ****г., сключен между страните, а при
условията на евентуалност- да се прогласи нищожността на клаузата на чл. 8 от
Договора.
В исковата молба се посочва, че между
страните е сключен договор за паричен заем № ****/ ****г., който според ищцата
се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Като основание за
недействителността на договора се сочи несъобразяването с изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Акцентира се върху факта, че чл. 6 от процесния
договор възлага в тежест на потребителя следните обезпечения: 1. Запис на
заповед, издаден от заемателя или 2. Банкова гаранция или поръчителство на едно
или две лица, отговарящи кумулативно на следните условия: имат осигурителен
доход общо в размер на най- малко 7 пъти размерът на минималната работна
заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния
доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната
работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем,
сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за
заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови
институции с класификация различна от „редовен”, както по активни, така и по
погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят
служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера
на получавания от тях доход; в случай на учредено поръчителство като
обезпечение по договор за заем, сключен от разстояние, заемателят е длъжен да
осигури личното и собственоръчно подписване на договора за поръчителство от
предоставеното лице- поръчител. Ищцовата страна поддържа, че така поставеното
изискване към заемателя е напълно противоречащо на естеството на договора и е
поставено единствено с цел допълнително обогатяване на кредитора. Сочи се, че
това представлява възнаграждение и е следвало да бъде включено, както при
формиране на лихвения процент, така и при изчисляване на годишния процент на
разходите. Това не е сторено, като в нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.1,
т. 10 ЗПК, в договора не бил посочен начинът на изчисляване на ГПР, респ. не е
налице яснота по какъв начин е формирана сумата. Възразява се, че дори и
дължимата сума да се приеме за неустойка, то същата се явява прекомерна и в
нарушение с добрите нрави. Поради изложеното се моли да бъде уважена исковата
претенция за прогласяване нищожността на целия договор за кредит, а при
условията на евентуалност, да се обяви за нищожна единствено разпоредбата на
чл. 8 от Договора.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран
отговор на искова молба от „Креди Йес“ ООД. Възразява се, че към датата на
подаване на исковата молба, дружеството няма вземане към ищцата, тъй като
същото е прехвърлено на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД по силата на договор
за продажба и прехвърляне на вземания от ****г. Предвид това, то се поддържа,
че „Кредит Йес” ООД вече не е страна на процесния договор за паричен заем. Моли
се, така предявените главен и евентуален иск да бъдат отхвърлени.
След
преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:
Между страните не се спори, а и от
приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между тях е
възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем № **** от
****г., по силата на който на ищцата е предоставена сума в размер от 600 лв.
/л. 18- 19/. Отразеният в договора месечен фиксиран лихвен процент е 3, 34%,
годишният процент на разходите е 49. 07%, а задължението следва да се погаси на
43 месечни вноски. Липсва спор между страните и че клаузата на чл. 8 от
сключения договор установява задължение за заемателя да осигури поне две
обезпечения измежду следните: под формата на запис на заповед, подписан от заемателя,
банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията по чл. 9, ал. 2 от ОУ
към договора за заем. Макар и общите условия да не са представени по делото, то
не се спори между страните, че посочената клауза на чл. 9, ал. 2 от тях поставя
следните кумулативни условия към поръчителите: да имат осигурителен доход общо
в размер на най- малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за
страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на
всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна
заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от
заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем,
сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с
класификация различна от „редовен”, както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна
бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на
получавания от тях доход; в случай на учредено поръчителство като обезпечение
по договор за заем, сключен от разстояние, заемателят е длъжен да осигури
личното и собственоръчно подписване на договора за поръчителство от
предоставеното лице- поръчител.
От представения по делото Договор за
продажба и прехвърляне на вземания от ****г. се установява, че е сключен между
„Кредит Йес” ООД като цедент и „Агенция за събиране на вземания” като цесионер
/ л. 40- 41/. По силата на посочения договор, вземането на цедента по процесния
договор е прехвърлено на цесионера ( вземането фигурира в списъка- приложение
към договора- л. 61). С уведомително писмо изх. № ****/ **** ( л. 74), получено
от ищцата на ****г., последната е уведомена за така осъщественото цедиране на
вземането.
От приетото по делото заключение по изготвената
съдебно – счетоводна експертиза / л. 102- 107/ се изяснява, че при формиране на
ГПР, посочен в процесния договор, е включен само лихвеният процент, без други
такси, застраховки или комисионни. Отразено е, че при включване на неустойката
по чл. 8 от Договора, кредитът се оскъпява със 104, 353 % за периода от ****г.
до ****г.
От приетото по делото допълнително
заключение по съдебно- счетоводната експертиза / л. 109- 111/ се установява, че
с договор от ****г. „Креди Йес” ООД е прехвърлило вземането си по процесния
договор № **** от ****г. на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД. Отразено е,
че покупната цена на вземането е била в размер от 98, 66лв, която е получена по
банкова сметка ***.
Съдът кредитира заключенията на вещото
лице в цялост, доколкото същите са обективни, обосновани и съответни на
останалия, приобщен по делото доказателствен материал.
По
правните аспекти на спора:
На първо място, във
връзка с наведеното възражение с отговора на исковата молба, настоящият съдебен
състав счита за нужно да посочи, че не е налице пречка от процесуалноправен или
материалноправен характер, искът за прогласяне нищожност на договора за кредит
да бъде предявен срещу кредитора, прехвърлил своето вземане на трето лице. Договорът
за цесия се сключва между първоначалния и новия кредитор и има за цел да измени
титуляря на вземането в отношенията с длъжника, без обаче цесионерът да става страна
в договорното правоотношение и носител на задълженията. Не е страна по договора
за цесия и длъжникът, но последиците, породени от същия несъмнено пряко го засягат.
Затова, макар и цесията да е договор между цедента и цесионера, с извършването й
длъжникът не се лишава от правата, които има срещу цедента. Това означава, че цесията
не лишава длъжника и от правото да иска прогласяване недействителността на договора,
от който произтича вземането ( в този смисъл
– решение № 127/30.07.2018 г., постановено по т.д. № 1103 по описа за 2017 г. на
ВКС, II т.о). Предвид това, при предявен иск за прогласяване нищожност на договора
за кредит, длъжникът по договора не може да го предяви срещу цесионера (доколкото
последният не е страна по този договор), а трябва да го предяви срещу цедента (доколкото
именно той е страна по договора и с договора за цесия – с прехвърлянето на вземането,
не се лишава от това си качество). С факта на цедиране на вземането, длъжникът
не губи интерес от предявяване на процесния иск срещу първоначалния си
кредитор, доколкото ако бъдат отречени неговите права, то това ще рефлектира
върху дължимостта на вземането, придобито от цисионера.
По
същество- съобразно изложеното от фактическа
страна, то не е налице съмнение, че между "Креди Йес" ООД като
заемодател и ищцата А.М.Д.- С. е възникнало правоотношение по повод
предоставянето на паричен заем в размер от 600лв. Заемодателят е небанкова
финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото
да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Ищцата е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика
и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т.
20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане
единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи.
В процесния случай,
твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с
чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са
неразривно свързани с клаузата на чл. 8 от Договора. Посочената разпоредба от
договора, възлага в тежест за заемателя да осигури поне две обезпечения измежду следните: запис на заповед, поръчител
или банкова гаранция. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и
съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага
разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за
кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка).
Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на
практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният
търси паричен кредит в сравнително нисък размер ( 600лв.). Предвид това, не
само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще
разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер от
600лв. ( за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или
поне две лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно
поставени изисквания към тях ( така, както са отразени във фактическата част от
настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е
ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно,
кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към
кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че
самият кредитор, в погасителния план към договора /л. 20/, изначално включва
вземането за „неустойка при липса на обезпечение” при формирането на
анюитетната вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът
не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид
гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика
представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да
бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен,
ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат
описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен
в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 070 %, но от съдържанието на договора
не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин
е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките,
при които става изискуема разписаната в чл. 8 от Договора „неустойка”, то тя е
с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при
формирането на ГПР. Впрочем, съобразно заключението на вещото лице, ако
„неустойката” бъде включена в ГПР, размерът му нараства с още 104, 535%. В
случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се
възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс,
но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно ( чрез
изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил
договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума
в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с
чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено
на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.
19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован
избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата
на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично,
и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които
са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено
предвид обстоятелството, че в чл. 3, т. 12 от Договора като обща сума за
заплащане от потребителя е посочена 706, 88лв. В тази величина обаче, не е
включена дължимата по чл. 8 от Договора „неустойка” в размер от 626, 12 лв.
Чрез прибавянето на последната, общата сума, която следва да заплати
потребителят възлиза на 1, 333лв., което е повече от два пъти над размера на
получения в заем финансов ресурс. Тоест, налице е и пълно разминаване между
посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата
величина в края на заемния период.
С оглед приетите по-горе постановки и
доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между
действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва
да се приеме, че договор за паричен заем № **** от ****г. е нищожен на
основание чл. 22
ЗПК,
вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Макар и встрани от спора по делото, съдът счита за
нужно да изтъкне, че съгласно чл. 23 ЗПК,
когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
По
предявения евентуален иск.
Доколкото се уважава предявеният главен
иск, то не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие, обуславящо необходимост
от разглеждане на предявения при условията на евентуалност иск, с който се
претендира да бъде прогласена за нищожна единствено клаузата на чл. 8 от
процесния Договор.
По
отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. Предвид
това, то следва да бъде определено възнаграждение за процесуално представителство
от един адвокат в размер на 323 лева по чл. 38 ЗАдв. вр. чл. 7, ал. 2, т. 2
Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като посочената
сума следва да се заплати от ответника в полза на адв. ****. Ищцовата страна е
сторила разноски за държавна такса в размер от 53, 32лв. и за депозит за
изготвянето на ССчЕ в размер от 120лв., които следва да й бъдат заплатени от
ответника.
Така мотивиран, Съдът
Р
Е Ш И:
ПРОГЛАСЯВА
на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК нищожността на Договор за
паричен заем № **** от ****г., сключен между А.М.Д.- С., ЕГН ********** като
заемател и „Креди Йес” ООД, ЕИК ********* като заемодател, поради това, че
посоченият в договора годишен процент на разходите не съответства на
действителния годишен процент на разходите.
ОСЪЖДА
„Креди Йес” ООД, ЕИК *********, ДА
ЗАПЛАТИ на адв. Е.И.,***, със съдебен адрес:***, в качеството й на
пълномощник на ищцата А.М.Д.- С., ЕГН: **********, сума в размер на 323 /триста
двадесет и три/ лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено
на страната безплатно представителство в настоящото производство за един
адвокат, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА
на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Креди
Йес” ООД, ЕИК *********, ДА ЗАПЛАТИ на
А.М.Д.- С., ЕГН: ********** сума в размер на 173, 32 лв. / сто седемдесет и три
лева и тридесет и две стотинки /, представляваща сторени разноски в рамките на
настоящото производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок, считано от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/ Николай Голчев
Вярно
с оригинала!
КЯ